Р Е Ш Е Н И Е №
гр.Плевен, 05.12.2019год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в публично заседание на четиринадесети
ноември през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря ……… Е. Л. ..………… и в присъствието
на прокурора ………………………...……….. като
разгледа докладваното от ……………. член-съдията Здравков …………. в.гр. дело № 744 по
описа за 2019год. и на основание данните по делото и Закона, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 1500/31.07.2019г. по гр.д. № 154/2019г. на РС гр. Плевен /ПлРС/ съдът е
признал за установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че А.К.С.,
ЕГН **********,***, ДЪЛЖИ на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление гр.София, бул.България №49, бл.53Е, вх. В, сумата от 900,00 лева - главница, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението – 09.05.2018г. до окончателното
изплащане на вземането, която сума представлява част от вземането, за което е
издадена Заповед за изпълнение по ч. гр.д. № 4313/2018г. на ПлРС, като за
разликата до претендираните 2415,84 лева предявеният иск е отхвърлен като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
Осъдил на
основание чл.78, ал.1 от ГПК А.К.С., ЕГН **********,***,
ДА ЗАПЛАТИ на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.България №49, бл.53Е, вх.В, направените разноски в
исковото производство в общ размер на 245,04 лева съразмерно с частта от
вземането, за което се установи, че съществува.
Осъдил на основание чл.78, ал.1 от ГПК А.К.С., ЕГН **********,***, ДА
ЗАПЛАТИ на „ПРОФИ КРЕДИТ България“
ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.България
№49, бл.53Е, вх.В, направените разноски в заповедното производство /за ДТ и
юрисконсултско възнаграждение/ в общ размер на 40,58 лева съразмерно с частта
от вземането, за което приел че се е установило, че съществува.
Недоволни
от решението са останали ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД, гр.София, ЕИК ***** чрез
двама Управители заедно – С. Н. Н. и Ц. Г. С., които чрез юрк. К. С. го обжалват
в законния срок в Частта за договорното възнаграждение, уговорено между
страните, за което е прието, че е нищожно поради накърняване на добрите нрави,
като неправилно. Навеждат доводи, че съгласно чл.19 ал.4 ЗПК годишния процент
на разходите – ГПР - не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения. Позовават се на съдебна практика – решения на районни
съдилища и на СГС, че клауза за заплащане на договорна лихва в размер на 41,17%
ГЛП не е нищожна поради надвишаване на уговорения годишен лихвен процент – ГЛП
– на трикратния размер на законната лихва, т.е. няма накърняване на добрите
нрави. Твърдят, че неправилно ПлРС е приел несъответствие със ЗПК досежно
информацията в Раздел 6 от Договора за потребителски кредит. Същият отговаря на
изискванията на чл.11 ал.1, т.9, т.9а, т.10 и сл. ЗПК – съгласно чл.4 от Общите
условия към Договора длъжникът дължи предварително определено в Погасителния
план договорно възнаграждение в размер на 435,36лв. и клаузата, касаеща същото
в Договора считат, че е действителна – породила е желаните от страните правни
последици.
Молят въззивния съд да отмени съдебният акт на ПлРС
в обжалваната Част и да постанови решение, с което да уважи предявения иск за
сумата от 435,36лв., представляваща неизплатено договорно възнаграждение по
Договор за потребителски кредит № *****, като им се присъдят разноските за две
инстанции и адвокатско възнаграждение за осъществената от юрисконсулт защита в
размер на 300лв.
Ответникът по въззивната жалба и ответник по делото пред ПлРС А.К.С. *** чрез адв.В. К. от ПлАК –
особен представител, изразява становище, че жалбата е неоснователна, а
решението да се потвърди. Навежда
доводи, че размерът на договорената лихва е в противоречие със Закона и морала.
Претендира разноски за тази инстанция.
Въззивният
съд като обсъди оплакванията на жалбоподателя, прецени становищата на страните
и събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК, и съобрази
изискванията на Закона, намира за установено следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, допустима е и е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Не
се спори и се установява от приложеното дело на ПлРС, че на 09.05.2018г. ЕООД са подали Заявление
по чл.410 ГПК за издаване на Заповед за изпълнение против длъжника – ответника А.К.С.,
от когото претендират парично вземане – 2 449,07лв. – главница от 2 415,84лв.,
лихва от 3,23лв. за периода от 25.09.2017г. до 07.11.2017г., ведно със
законната лихва върху главницата от 09.05.2018 г. до окончателното й изплащане,
както и 30лв. такси за извънсъдебно събиране на вземането.
Безспорно
е също така, видно от Заповед № 2653/11.06.2018г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, че срещу длъжника А.К.С. в полза на ищеца е издадена
Заповед за изпълнение за исковата сума, ведно със законната лихва върху главницата
от 09.05.2018г. до окончателното й изплащане и за 98,98лв. деловодни разноски –
48,98лв. д.т. и 50лв. адв. възнаграждение за осъществената от юрисконсулт
защита, като в Заповедта е изрично посочено, че вземането произтича от неплатено
задължение по Договор за потребителски кредит № ***** от 18.08.2017г.
Не
се спори също и се установява от приложеното дело на ПлРС, че в срока по чл.414 ГПК длъжникът не е могъл да възрази срещу Заповедта за изпълнение, т.к.
съобщението му е връчено по реда на чл.47 ал.5 ГПК – л.7 – л.11 от ч.гр. дело и
с Разпореждане № 13 151 от 27.11.2018г. ПлРС е указал на ЕООД да предяви иск за
установяване на вземането си в месечен срок. Пак от това дело се установява, че
препис от Разпореждане заявителят в заповедното производство е получил на 12.12.2018г.
– л.14 от делото, а видно от приложената ИМ, както и от ИМ по делото на ПлРС,
чието решение се обжалва, ЕООД са предявили иска с правно основание чл.422 ал.1
във вр. с чл.415 ал.1 ГПК на 11.01.2018г.
– л.41 от делото, т.е. в срока по чл.415 ал.1 ГПК.
С
Отговора от 19.06.2019г. – л.72 от делото на ПлРС ответникът възразява, че не
дължи сумата от 435,36лв. договорна лихва, за която твърди, че е в противоречие
със Закона и морала, като твърди, че клаузата е нищожна поради накърняване на
добрите нрави.
Решението
не е обжалвано в Частта за признаване на установено спрямо ответника, че дължи
главницата по кредита от 900лв., както и в отхвърлителните Части за 1080,48лв.
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, лихва от 3,23лв. за
периода от 25.09.2017г. до 07.11.2017г., както и 30лв. такси за извънсъдебно
събиране на вземането, поради което е влязло в законна сила и не е предмет на
въззивна проверка.
Предвид
твърденията по ИМ и Отговора на ИМ, оплакванията по въззивната жалба и Отговора
по същата, спорни по делото са въпросите да се признае ли за установено между
страните, че ответникът дължи на ищеца исковата сума от 435,36лв. договорна
лихва по Договор за потребителски кредит № ***** от 18.08.2017г.?
За
да отговори на спорния по делото въпрос съдът съобрази приложеното ч.гр. дело и
писмените доказателства, представени пред ПлРС и ПлОС.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
тези данни на изследване, установяване и отговор подлежат единствено
конкретните оплаквания по въззивната жалба, защото обжалваното решението е
валидно и допустимо в останалите Части.
Отношенията
между страните следва да се уредят по общите правила за договорите - разпоредбите
на чл.79 ал.1 и чл.240 ЗЗД, както и тези за Заповедното производство – чл.422
ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК.
Съгласно
чл.240 ал.1 ЗЗД с Договора за заем заемодателят предава в собственост на
заемателя пари, а заемателят се задължава да върне заетата сума.
За да
отхвърли предявения иск за договорната лихва от 435,36лв. по Договора за
потребителски кредит ПлРС е приел, видно от мотивите на обжалваното решение, че
по отношение на уговорената в Договора договорна лихва за забава съгласно
константната практика на ВКС, съдът има правомощие служебно да констатира това.
Нищожността на отделните клаузи не влече нищожност на целия Договор.
Договорната лихва за забава има характер на цена на предоставената услуга, като
нейната стойност следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия
заем, така и със срока, за които се уговоря връщането, както и с обстоятелството
дали е обезпечен. Съдържащата се в чл.6 – „Параметри“ от Договора информация
относно броя и размера на погасителните вноски, ГПР и ГЛП е обща и не отговаря
на изискването да е разбираема и недвусмислена. Заедно с това, съдът приел, че
клаузата противоречи на добрите нрави, защото към датата на сключване на
договора – 2017г., е било налице законово ограничение на максималния размер на
ГПР по реда на чл.19, ал.4 от ЗПК. Към датата на сключване на Договора - м.август
2017г., законовата лихва е била 10,00% /основния лихвен процент на БНБ + 10
пункта/. Намерил, че съобразно уговореното в Договора, ГПР /годишен процент на
разходите/ е в размер на 49,90 %, което е изключително близко до законово
определения максимален размер на ГПР. Това приел, че противоречи на добрите
нрави и води до нищожност на клаузата. С оглед на констатираната от съда
нищожност на клаузата, касаеща уговорения ГПР по договора, то претенцията
спрямо договорната лихва за забава се явява неоснователна и предявения
установителен иск следва да бъде отхвърлен в тази му част.
Изводът за накърняване
на добрите нрави досежно уговореното с ДПК възнаграждение – договорна лихва е
правилен, но не по съображенията на ПлРС. От заявлението за издаване на Заповед
за изпълнение се установява, че договорната лихва за забава за периода от
25.09.2017г. до 07.11.2017г. се претендира от кредитора в размер на 3,23лв., а
договорното възнаграждение по ДПК се извежда от дължимата сума по кредита
1 335,60лв. и сумата на кредита – главница от 900лв. Разликата е точно
търсената с жалбата сума от 435, 36лв. при уговорен ГЛП – годишен лихвен
процент от 41,17%. Тази клауза е нищожна поради накърняване на добрите нрави - чл.26
ал.1, предл.3 ЗЗД. Съдебната практика приема, че противно на добрите нрави е да
се уговори възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва – в конкретния случай четирикратния и по-голям размер договорена лихва по
ДПК.
Неоснователни са оплакванията на
ЕООД. Преценката за накърняване на добрите нрави се прави по конкретното дело –
съдебна практика на районни съдилища и СГС не е обвързваща за настоящия състав
на решаващия съд. При кредит от 900лв. главница да се плати приблизително една
втора от главницата като възнаграждение за представената сума в заем
противоречи на добрите нрави, защото няма еквивалентност в поетите задължение
на страните. Добрите нрави – това са правила за справедливост и
добросъвестност, на които следва да отговарят сключените Договори и сделки.
Задължението за добросъвестност при сключването им означава честно отношение
при договарянето на гражданско – правните сделки и съразмерност, и
еквивалентност в поемането на задължения и за двете страни по сделката.
След
като са недоказани оплакванията за неправилност на решението, то ПлРС е
постановил едно законосъобразно решение, което следва да се потвърди в обжалваната
Част по мотивите на настоящото въззивно решение.
За настоящата инстанция ищецът изрично претендира разноски, но предвид
изхода на спора същите следва да останат за негова сметка.
Ответникът претендира разноски, но не установява да е направил такива –
особеният представител се явява на разноски на ищеца.
Поради това и на основание чл.271 ал.1 ГПК Окръжният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1500/31.07.2019г. по гр.д. №
154/ 2019г. на РС гр.Плевен – девети граждански състав в обжалваната ЧАСТ, с
които е ОТХВЪРЛЕН
КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН ПРЕДЯВЕНИЯ ИСК от ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД, гр.София, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление гр.София, бул.България № 49, бл.53 Е, вх.В,
чрез двама Управители заедно – С. Н. Н. и Ц. Г. С. против А.К.С., ЕГН **********,***, с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК за признаване за установено
между страните, че А.К.С. дължи на ЕООД сумата от 435,36лв., представляваща неизплатено договорно задължение по Договор за
потребителски кредит № ***** от 18.08.2017г., като правилно и законосъобразно.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
и не подлежи на обжалване съгласно чл.280 ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.