№ 6101
гр. С., 29.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Цветина Цолова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100511202 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника С. В. И. срещу решение от 28.03.2022
г. по гр.д. №63096/2020 г. на Софийския районен съд, 50 състав, в частта, в която е признато
за установено, че жалбоподателят дължи на „Т. С.” ЕАД на основание чл.318 ал.2 ТЗ, чл.200
ЗЗД вр. чл.150 ал.1 ЗЕ и чл.86 ал.1 ЗЗД сумата от 1442,04 лв. - главница, представляваща
цена за доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр. С., бул. *******, по договор за
покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за периода 09.06.2017 г. -
30.04.2019 г., ведно със законната лихва от 09.06.2020 г. до окончателното изплащане,
сумата от 145,97 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2017 г. – 01.06.2020 г., и сумата от
44,60 лв. - главница за дялово разпределение за периода 09.06.2017 г. – 30.04.2019 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №22990/2020 г. по
описа на СРС, 50 състав, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в
заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно и необосновано, постановено при
непълнота на доказателствата и при извършени съществени нарушения на процесуалните
правила. Поддържа, че по делото не е доказано, че ответникът е бил собственик на
процесния топлоснабден имот през процесния период, както и че липсва договор между
страните за доставка на топлинна енергия, а и са налице неравноправни клаузи и нарушения
на Директива 2006/32/ЕО. Поддържа, че липсва договор между ЕС и ФДР, както и че не е
доказано количеството на доставена топлинна енергия. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т. С.” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
1
Третото лице-помагач „Н.” АД срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по въззивната жалба.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявените установителни
искове са отхвърлени за разликата над посочените по-горе размери, и в частта, в която е
отхвърлен изцяло предявеният установителен иск за мораторна лихва върху главницата за
дялово разпределение, поради което решението е влязло в законна сила в тези му части.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбите за неправилност на решението, следва
да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/, облигационната
връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със страни
– топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения
имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия
се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в
един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от
потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1
ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е
подписал, поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка,
поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия потребители
на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след
публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма данни. Тази възможност за
възразяване от потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната
връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме,
че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата
на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за
договорите. В срока по чл.131 ГПК ответникът С. В. И. е оспорил обстоятелството, че е бил
собственик на процесния недвижим имот през процесния период, но това обстоятелство се
установява от представените по делото нот. акт за продажба на недвижим имот №31, т.Х,
н.д. №1511/30.12.2003 г. на нот. И.Н. и искане за вписване на възбрана на ЧСИ Р.М. от
28.05.2013 г. Разпоредбите на ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на
вещно право върху имота – право на собственост или вещно право на ползване.
Неоснователни са доводите на въззивника, че ОУ на ищцовото дружество
противоречат на ЗЗП. В случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят
не може да влияе, доколкото съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, потребителите, които
2
не са съгласни с ОУ, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които след приемането им от
предприятието, да се отразят в допълнителни писмени споразумения. В случая ОУ на
ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото няма
данни, а и твърдения, че ответникът е възразил срещу тях в срока по чл.150 ал.3 ЗЕ. Освен
това, съгласно ТР №2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне
на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 вр. пар.1 ДР на ЗЗП.
От приетото по делото СТЕ е установено, че сградата, в която се намира процесният
апартамент, е топлоснабдена и в нея е въведена система за дялово разпределение.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и
конкретно в жилището на ответника е от значение единствено към доказването на размера
на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето
му, съгласно чл.162 ГПК. В случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна
енергия е отчетено от общия топломер, за който се установява от СТЕ, че отговаря на
метрологичните изисквания, както и че сумите за топлинна енергия в имота на ответника и
за дялово разпределение са начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в
областта на енергетиката.
От заключението на СТЕ се установи, че сумите за ТЕ, дължими от ответника за
периода 09.06.2017 г. – 30.04.2019 г., коригирани с изчислените суми при дяловото
разпределение, са в общ размер на 1442,04 лв.
Съгласно разпоредбата на чл.155 ал.1 т.2 ЗЕ и уговореното в ОУ, сумите за топлинна
енергия за процесния период са начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, за
които са издавани фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. Въззивният съд
намира, че това не съставлява нарушение на чл.13 Директивата на ЕС /2006/32/ЕО/ –
транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност
/пар.3 ДР на ЗЕЕ/, според който в сметките следва да се включва само реално потребена
енергия. Плащането по прогнозни сметки съответства на посочената разпоредба на чл.155
ал.1 т.2 ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на двете страни по
правоотношението - потребителят може да заплати както повече, така и по-малко от
изразходваната за този месец енергия, респ. топлоснабдителното предприятие на свой ред
може да подаде повече или по-малко количество от заплатената му топлоенергия. В крайна
сметка обаче с последната изравнителна сметка взаимоотношенията между страните се
уреждат справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия за
целия отчетен период.
Неоснователни са и доводите на въззивника, касаещи начислените суми за услугата
за дялово разпределение. Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/,
облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на
закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на
топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на
топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия,
публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им
приемане от потребителите. Съгласно чл.22 ал.1 от процесните ОУ, дяловото разпределение
на топлинна енергия се извършва възмездно от Продавача по реда на чл.61 и сл. от НТ или
чрез възлагане на Търговец, избран от клиентите в СЕС, а съгласно ал.2 на същата
разпоредба клиентите заплащат на Продавача стойността на услугата “дялово
разпределение”, извършвана от избрания от тях Търговец. Липсата на валиден през
процесния период договор за дялово разпределение не може да доведе до извод, че
потребителите на ТЕ не дължат цената на потребената от тях ТЕ, тъй като в тази хипотеза
3
доставчикът е длъжен да отчита потребените количества ТЕ по реда на чл.61 ал.3 Наредба
№16-334/2007 г. или по реда на чл.58 ал.5 вр. ал.3 т.2 Наредба №2 за топлоснабдяването
/отм./.
По делото са представени и талони за отчет на уреди за дялово разпределение от
11.05.2017 г., от 15.05.2018 г. и от 16.05.2019 г., носещи подпис за абоната и неоспорени от
страните.
По делото е установено, че за процесния период услугата дялово разпределение е
извършвана от „Н.“ ЕАД, поради което и с оглед осъществената услуга ответникът дължи
заплащането и, която услуга е в общ размер на сумата от 44,60 лв. за периода 09.06.2017 г. –
30.04.2019 г.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, и 231,63 лв.,
представляваща депозит за особен представител на ответника.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20025377 от 28.03.2022 г., постановено по гр.д.
№63096/2020 г. по описа на СРС, ГО, 50 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА С. В. И., ЕГН **********, адрес: гр. С., бул. ******* да заплати на „Т.
С.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „*******, на основание
чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 331,63 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
Решението е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца
„Н.” АД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4