№ 304
гр. Плевен, 10.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:ЕК. Т. ГЕОРГИЕВА-ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. З.
ХРИСТО СТ. ТОМОВ
при участието на секретаря ЕВГЕНИЯ М. РУСЕВА
като разгледа докладваното от МЕТОДИ Н. З. Въззивно гражданско дело №
20244400500309 по описа за 2024 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 176/16.02.2024г. по гр.д. № 4050/2023г. на ПлРС съдът е
прогласил за нищожен Договор за паричен заем № 866571 от 23.05. 2023г.,
сключен между К. В. Ц., ЕГН **********, като заемател и "СИТИ КЕШ"ООД,
ЕИК **********, като заемодател, на основание чл.26 ал.1, пр.1 от ЗЗД вр.
чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради противоречие със Закона.
Осъдил "СИТИ КЕШ"ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, **********, представлявано от Н.П.П., на основание
чл.78, ал.6 от ГПК, ДА ЗАПЛАТИ по сметката на РС Плевен сумата от
468,65лв. за държавна такса и възнаграждение на вещо лице.
Осъдил "СИТИ КЕШ"ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, **********, представлявано от Н.П.П. да заплати на
адв. А. Д. от САК, ЕИК **********, сумата от 720лв. с ДДС, за предоставена
безплатна правна помощ, изразяваща се в процесуално представителство на
ищцата по делото на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.
С определение № 1241/27.03.2024г., постановено по същото дело по
1
реда на чл.248 ГПК е оставена без уважение като неоснователна молбата на
ищцата чрез адв.А. Д. за изменение на решението в Частта за разноските.
Недоволни от решението са останали „Сити Кеш“ООД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: гр.София, **********,
които чрез юрк. М. И. го обжалват в срок.
Излагат съображения, че са неоснователни доводите на
първоинстанционния съд, с които е приложено разширително тълкуване на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, като същото се явява недопустимо, защото
води до прилагане по разширителен начин на чл.10, §.2, б."ж" от Директивата.
Посочват съдебна практика, че в случаите, в които годишният процент
на разходите надвишава установения в закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК,
приложение намира специалната разпоредба на чл.19, ал.5 ЗПК установяваща,
че санкция за неспазване на посоченото изискване, е недействителност на
съответната клауза от Договора.
Навеждат доводи, че неправилно е твърдението, че в ГПР следва да бъде
включен и размерът на уговорената в чл.11 ал.1 от Договора за паричен заем
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
Посочват в жалбата, че подобно твърдение е в пряко противоречие, както с
разпоредбата на чл.19, параграф 2 от Директива 2008/48/ЕО, така и на
транспонираната в същия смисъл разпоредба на чл. 19 ал.3 т.1 ЗПК, според
която разпоредба при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по Договора за потребителски кредит.
Молят съда да отмени изцяло първоинстанционното решение като
неправилно и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли искът с
правно основание чл.124 ГПК вр. чл.26 ЗЗД за прогласяване нищожността на
Договор за паричен заем № 866571 изцяло като неоснователен и да им
присъди разноските, вкл. 300лв. юрисконсултско възнаграждение.
Претендират за присъждане на сторените разноски в настоящото
производство, ведно с юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00
лева.
От въззивното дружество правят възражение за прекомерност по чл. 78,
ал.5 ГПК на претендираното от ответната страна адвокатско възнаграждение.
2
Въззиваемата К. В. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.Плевен,
**********, чрез адв. А. Д. от САК възразява в отговор на депозираната
жалба, като твърди, че същата е неоснователна.
Счита решението № 176 от 16.02.2024г. по гражданско дело №
20234430104050 по описа за 2023г. на РС – Плевен за правилно, съобразено
както с материалния, така и с процесуалния Закон, и оспорва аргументите,
изложени от въззивника "СИТИ КЕШ"ООД във въззивната жалба.
Твърди, че неоснователно въззивника счита, че не е проведено пълно и
главно доказване на обстоятелството, че процесната неустойка е следвало да
бъде, но не е включена в ГПР. Навежда доводи, че по своето естество това
дали една неустойка следва да е включена или не в ГПР, е правен извод, а не
фактическо обстоятелство - фактическо обстоятелство е уговарянето на
процесната неустойка в отделна клауза на Договора за потребителски кредит,
а не определянето й като част или не от ГПР.
Моли съда да отхвърли като неоснователна подадената въззивна жалба
и да потвърди Решение № 176 от 16.02.2024 г. по гражданско дело №
20234430104050 по описа за 2023г. на РС - Плевен.
Претендира се минимално адвокатско възнаграждение по чл.38, ал. 1
във вр. с ал.2 от Закона за адвокатурата по двата иска, както следва: по иска с
правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД минималното адвокатско възнаграждение
възлиза на 884,60лв. без ДДС, респективно 1 061,52 лева с ДДС; по иска с
правно основание чл.26, ал. 1 ЗЗД, предложение първо и второ ЗЗД във вр. с
чл.26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване на недействителност на клаузата на чл.11 ал.1
от Договор за потребителски кредит № 847774 минималното адвокатско
възнаграждение възлиза на 550,72 лева без ДДС, респективно 660,86 лева с
ДДС.
Прави възражение за прекомерност на претендираното юрисконсултско
възнаграждение както в първата, така и във въззивната инстанция от страна на
въззивното дружество.
В частната въззивна жалба на ищцата против Определението, с което е
оставена без уважение като неоснователна молбата на ищцата чрез адв.А. Д.
за изменение на решението в Частта за разноските се навеждат оплаквания, че
по делото са разгледани два иска и съдът е следвало да определи съгласно чл.7
3
ал.2, т.1 НМРАВ възнаграждение по всеки един от тях, като се позовава на
чл.2 ал.5 НМРАВ - възнагражденията се определят съобразно вида и броя на
предявените искове, за всеки от тях поотделно независимо от формата на
съединяване на исковете.
Твърди се, че първоинстанционният съд в своето решение не е
съобразил критерия, сочен от СЕС за приложим при преценка на разумността
на адвокатското възнаграждение, а именно цената на първия иск от 8 226,00
лева, и иск, предявен в условията на евентуалност с цена в размер на 4 862,28
лева Следва да се вземе предвид, че върху тези възнаграждения адвокатът
дължи данък в размер на 10 % от стойността, т.е. гореспоменатите суми, като
заедно с това върху съответните суми се дължат и осигуровки, т.е. на практика
нетното възнаграждение за адвоката е по-ниско от присъденото.
В частната въззивна жалба се оплакват също така, че присъдените
разноски от 720,00 лв. не са и пропорционални на главния уважен иск с цена
от 8 226,00 лева, както и този предявен в условията на евентуалност с цена от
4 862,0028 лева, тъй като не покриват значителна и подходяща част от
разходите, направени за осъществяване на дейността, още повече и че тяхната
разумност изобщо не е преценена.
Моли съда да съобрази, че ищцата е освободена от заплащането на такси
и разноски в производството на основание чл.83 ал.2 ГПК.
С оглед горните аргументи, моли съда да отмените Определение №1241
от 27.03.2024 г. по гр. дело № 20234430104050 по описа за 2023 година на РС -
Плевен, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което се потвърждава
постановеното по делото решение в частта за разноските, като неправилно и
необосновано.
Ответникът по частната жалба – „СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК **********,
със седалище в град София и адрес на управление: **********, чрез юрк.М.
И. изразяват становище в указания от съда срок, че същата е неоснователна.
Считат, че така определеното възнаграждение за адвокат е съобразено
от съда при спазване на законовите правила, както и намират че исковото
производство не е било с фактическа и правна сложност и съобразявайки най-
новата практика на Съда на ЕС в Решение от 25.01.2024 година по дело С-
438/22г. определението е правилно.
4
Смятат, че съдът няма задължение да определя възнаграждението по
чл.38, ал. 2 ЗАдв. съобразно правилата на НМРАВ. Посочват, че в практика на
ВАС е прието, че размера на възнагражденията за адвокат се обосновават с два
обективни критерия – обемът и сложността на извършената работа,
величината на защитаваният интерес, както и действителната фактическа и
правна сложност на делото.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията на Дружеството – въззивник и
частната жалбоподателка, прецени становищата на страните и събраните по
делото доказателства по реда на чл.235 ГПК намира за установено следното:
Жалбите са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, допустими са и следва
да бъде разгледани.
По същество ВЖ и ЧВЖ са неоснователни.
Не е спорно между страните, а и от представения Договор и приложения
се установява, че същите са сключили Договор за паричен заем №
866571/23.05.2023г. и Общи условия – от л.11 до л.26 от делото пред РС
Плевен, със следните параметри: заем от 2400лв., погасяване при 18 месечни
вноски, ГПР: 47,91% и ГЛП: 40,05%, като общата сума за плащане до
25.11.2024г. е в размер на 3 373,54лв.
Съгласно чл.6 от Договора заемателят се е задължил в три дневен срок от
усвояването на кредита да представи обезпечение, отговарящо на чл.33, ал.1
от ОУ: поръчител или банкова гаранция.
Съгласно чл.6.2. от Договора при неизпълнение на задължението да
предостави обезпечение заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер
на 4852,46 лв., която се начислява разсрочено в Погасителния план към
Договора. Видно от погасителния план към договора е, че неустойката е
разсрочена към всяка погасителна вноска на Договора, по 457,00лв. месечно,
като общата дължима сума по Договора е в размер на 8 216,18 лв.
Между страните не е налице спор, че съгласно чл.33, ал.1 от ОУ към ДПК,
обезпечението може да е 1) поръчителство на едно или две физически лица,
които да отговарят кумулативно на условията: да имат осигурителен доход
най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в
случай на двама поръчители – размерът на осигурителния им доход следва да
е най-малко 4 пъти размер на минималната работа заплата на страната и др.
5
изисквания; или 2) безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана
банка в БНБ за период, покриващ този на ДПК, и до изтичане на 6 месеца на
неговия падеж, и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума
по ДПК.
Съгласно чл.33, ал.2 от ОУ – л.22 от делото пред РС Плевен, заемодателят
има право да откаже сключване на договора за заем, докато не бъде
предоставено обезпечение или да откаже сключването при непредставяне на
обезпечение.
Спорни по делото са въпросите нищожен ли е процесния Договор за
паричен заем от 23.05.2023г. поради противоречие със Закона и правилно ли е
определено възнаграждението по чл.38 ЗАдв на адв.А. Д. за осъществената
безплатна правна помощ на ищцата.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел
въз основа на събраните по делото доказателства, че на 23.05.2023г. ищцата
подала молба за предоставяне на заем при ответника, като предоставила
своите лични данни. В молбата не се съдържа искане за предоставяне на
обезпечение.
Приел също така, че не е спорно между страните, а и от представения
договор и приложения се установява, че са сключили договор за паричен заем
№ 866571/23.05.2023г., със следните параметри: заем от 2400лв., погасяване
при 18 месечни вноски, ГПР: 47,91% и ГЛП: 40,05%, като общата сума за
плащане до 25.11.2024 г. е в размер на 3 373,54лв.
Съгласно чл. 6 от договора заемателят се задължил в три дневен срок от
усвояването на кредита да представи обезпечение отговарящо на чл. 33, ал. 1
от ОУ: поръчител или банкова гаранция.
Съгласно чл. 6.2. При неизпълнение на задължението да предостави
обезпечение заемателят дължи на заемодателят неустойка в размер на 4852,46
лв., която се начислява разсрочено в погасителния план към договора. Видно
от погасителния план към договора е, че неустойката е насрочена към всяка
погасителна вноска на договора, по 457,00 лв. месечно, като общата дължима
сума по договора е в размер на 8 216, 18 лв.
Приел също така, че представения СЕФ съдържа същите параметри като
посочените в Договора от 23.05.2023г., но не съдържа начислената неустойка.
6
Съгласно чл.33, ал.1 от ОУ към ДПК, обезпечението може да е 1)
поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят
кумулативно на условията: да имат осигурителен доход най-малко 7 пъти
размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама
поръчители – размерът на осигурителния им доход следва да е най-малко 4
пъти размер на минималната работа заплата на страната и др. изисквания; или
2) безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана банка в БНБ, за
период покриващ този на ДПК, и до изтичане на 6 месеца на неговия падеж, и
обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума по ДПК.
Съгласно чл.33, ал.2 от ОУ заемодателят има право да откаже сключване
на Договора за заем, докато не бъде предоставено обезпечение или да откаже
сключването при непредставяне на обезпечение.
Приел също така, че от заключението на допуснатата на ССЕ се
установява, че ако към посочения в Договора годишен процент на разходите се
добави и начислената месечно неустойка, то ГПР е 616,50%. Съдът дал пълна
вяра на събраните и анализирани писмени доказателства, тъй като се ползват с
придадената по смисъла на ГПК доказателствена стойност и не са налице
данни, които да внесат съмнение в тяхната достоверност.
Дал също така вяра изцяло на заключението на допуснатата ССЕ, тъй
като същото е обективно, пълно и изготвено от компетентно вещо лице.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигнал до
следните правни изводи: Предявен е допустим отрицателен установителен иск
с правно основание чл.26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от
ЗПК.
В условията на евентуалност е предявен и отрицателен установителен иск
с правно основание чл.26 ал.1, пр.1 и 2 от ЗЗД вр. чл. 21 от ЗПК, за
прогласяване на нищожност на клаузата на чл.6.2 от Договора за паричен заем
за неустойката, поради заобикаляне на Закона и противоречие с добрите
нрави.
Приел, че не е спорно, че ищцата е усвоила сумата от 2400,00 лв. –
главница по Договора за заем. С оглед правата и задълженията по договора,
ищцата има качеството на потребител, тъй като е действала като физическо
лице за задоволяване на собствени нужди, а ответникът е небанкова
7
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, която има право да отпуска
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други средства.
Така сключеният Договор по своята правна характеристика и съдържание
е Договор за потребителски кредит, поради което ПлРС приел, че намират
приложение нормите на ЗПК.
Между страните не е спорно, че е начислена неустойка за непредоставяне
на обезпечения съгласно чл.33 от ОУ към ДПК, както и че неустойката е
разсрочена месечно в погасителния план. Тези факти следват и от
представените писмени документи и заключението на ССЕ.
Намерил довода на ответника, че клаузата за предоставяне на обезпечение
е индивидуално уговорена е неоснователен, тъй като видно от молбата за
сключване на Договора, такова обезпечение или желание от страна на
заемателката не е заявено.
Прочитът на клаузите на чл.33 от ОУ и чл.6, ал.2 вр. ал.1 от Договора,
налагат разбирането, че предоставянето на обезпечение по Договора е
задължително условие за неговото сключване.
Краткият срок за предоставяне на обезпечение - 3 дни от усвояването и
при многобройните изисквания, посочени в ОУ за обезпечение, е практически
неизпълнимо задължение.
Счел за правно и житейски необосновано да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция или две
физически лица-гаранти, при многобройните изисквания, поставени в ОУ, в
толкова кратък срок.
Приел, че разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК изисква в Договорите за
кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
С § 1, т. 1 от ЗПК е предвидено, че в общия разход по кредита за
потребителя, се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за
услугата е задължително условие за получаване на кредита.
8
Според ПлРС видно от клаузата на чл.6 от Договора и погасителния план
към него, начислената неустойка е разсрочена предварително с всяка месечна
вноска в Погасителния план, като това е довело до почти четворно оскъпяване
на кредита.
Счел също така, че с тази клауза кредиторът измества отговорността от
неизпълнението на задължението му по чл.16 от ЗПК да проучи
платежоспособността на потребителя, върху потребителя, възлагайки му
допълнителен разход по кредита при липса на обезпечение. Това обуславя и
първоначалното очакване на кредитора, с оглед поставените условия в ОУ за
отпускане на кредита, че потребителят няма да покрие и изпълни
задължението за осигуряване на обезпечение. От друга страна, кредиторът
цели да капитализира допълнително вземане, обозначено като „неустойка“,
което представлява скрит разход за потребителя. Този скрит разход освен, че е
предварително известен на кредитора, с оглед предпоставките за неговото
възникване, е и пряко свързан с отпускането на кредита. Тълкуването на
нормите, уредени в общите условия и договора налагат извода според ПлРС,
че предоставянето на обезпечение е задължително условие, а
непредоставянето му винаги поражда парична неустойка за потребителя. Този
скрит разход, макар и пряко свързан с отпускането на кредита, не е част от
посочения ГПР, а е следвало да бъде включен съгласно § 1, т.1 от ЗПК, защото
е известен на кредитора и е пряко свързан с Договора за кредит.
Изводът, че дължимата неустойка не е включена в ГПР по Договора,
безспорно следва от заключението на допуснатата ССЕ, от което се
установява, че посоченият ГПР в Договора включва само главница и лихва, а
при включването на неустойка, стойността на ГПР е 616,50%.
Тоест заемодателят не е посочил действителния ГПР съгласно чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и
реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит
от Договора според ПлРС е нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в Договора съобразно
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти формират
посочения ГПР. Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя
9
да прецени икономическите последици от сключването на Договора.
Намерил също така, че посочването в Договора за кредит на ГПР по-
нисък от действителния такъв, представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по–специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на Договора и го подтиква, или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел.
Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на
чл.3, § 1 и чл.4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл.22 ЗПК
недействителност на Договора в неговата цялост. Кредиторът следва да
изпълнява задължението си по чл.16 от ЗПК при сключване на тези типови
договори за бърз кредит за да охрани интересите си срещу
неплатежоспособни потребители.
Приел също така, че съгласно чл.22 ЗПК когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.12, ал.1, т. 7 -
9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
В разглеждания случай ПлРС приел, че сключеният договор за
потребителски кредит №866571 от 23.05.2023г. не отговаря на изискванията
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, защото посочения ГПР не отговаря на
действителния такъв, в който следва да бъде включена начислената и
разсрочена с месечните вноски неустойка. Осъществяването на този
фактически състав от нормата на чл.22 от ЗПК обуславя недействителност на
сключения Договор за паричен заем № 866571 от 23.05.2023г., и
основателност на предявеният отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 26, ал.1, пр.1 вр. чл. 22 от ЗПК за прогласяване на
недействителност на процесния договор, поради противоречие с
императивния Закон.
Основателността на главния иск счел, че изключва възможността да
настъпи процесуалното условие, под което е предявен евентуалния иск с
правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и 2 от ЗЗД вр. чл.21 от ЗПК, поради което
същият не следва да бъде разглеждан.
10
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.6 от ГПК приел, че
ответникът следва да заплати разноски в полза на съда за държавна такса в
размер на 328,65 лв. и възнаграждение за вещо лице в размер на 140,00 лв.,
поради това, че ищецът е освободен на основание чл.83, ал.2 от ГПК.
Ответникът следва да заплати и на основание чл.78 ал.7 от ГПК в полза
на процесуалния представител на ищеца разноски за едно адвокатско
възнаграждение, тъй като от представените документи се установява, че
адв.А. Д. е предоставил безплатна правна помощ на ищеца на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Достатъчно е да е представен договор за правна помощ и съдействие, в
който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна
помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл.38, ал. 1 ЗАдв, като не е
необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното
основание за предоставяне на безплатна правна помощ / в този смисъл
Определение № 191 от 16.01.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2447/2023 г.,
определение № 163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., ГК, І г. о. на ВКС,
определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, ІV г. о. на
ВКС/.
При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение съдът
съобразил възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС разбиране
(Решение от 25.01.2024г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017г. по съединени
дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006г. по съединени дела С 94/04 и
С 202/04 на голямата камара на CEO), че националната юрисдикция не е
задължена да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните
размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на адвокатско
сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната съдът да
определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това
ограничаване "би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС".
Правилата на Наредбата са приложими не само за потребителя на
адвокатска услуга, но и за насрещната страна в съдебното производството,
която при неблагоприятен изход на производството дължи заплащане на
размера на адвокатския хонорар, който е част от сторените по делото
разноски. Това нарушава основни принципи в съдебното производство и
11
прегражда правомощията на съда да прецени правната и фактическа сложност
по делото, и да присъди справедлив размер на сторените разноски /в този
смисъл е и практиката, обективирана в Определение № 1371/15.09.2023г. по
в.ч.гр. д. № 616/2023 г. по описа на ОС Плевен/.
Минималните размери на адвокатските възнаграждения и установяването
им като задължителни с национална правна уредба, е равнозначно на
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от
член 101, параграф 1 ДФЕС (решение от 23 ноември 2017 г., ЧЕЗ Електро
България и Фронтекс Интернешънъл, C‑427/16 и C‑428/16, EU:C:2017:890, т.
51).
Решаващият съдебен състав на РС Плевен споделил изложената по-горе
задължителна съдебна практика и приел, че не следва да прилага посочената
Наредба при определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи.
Счел, че дължимото минимално възнаграждение, определено съгласно
чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ /1 121,62 лв., а с ДДС - 1345,94лв./, е несъразмерно на
материалния интерес, фактическата и правна сложност, и качеството на
предоставената услуга /Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C 427/16 и
C 428/16 на СЕС/.
Приел, че цената на разгледания главен иск се определя съгласно чл. 69,
ал. 1, т. 4 от ГПК, а стойността на договора е 8 216,18лв.
На следващо място, производството по делото е приключило при
уважаване на главния предявен иск, без разглеждане на евентуалния такъв,
след провеждане на две открити съдебни заседание, на които страните не са
присъствали, нито техните процесуални представители, като са събрани
незначителни по обем писмени доказателства, част от които са анализирани от
вещото лице.
Процесуалният представител на ищцата е изготвил исковата молба,
представил е писмени документи, и е подал еднотипно становище за двете
заседание. При това положение съдът отчел, че делото не се характеризира със
значителна фактическа и правна сложност, продължителност или
многобройни съдебни заседание, допълнителни разходи или усилия във
връзка с осъщественото процесуално представителство, поради което
посоченият в Наредбата минимум не отговаря на посочените цели и критерии
12
за прилагането. Съобразно материалния интерес по делото, констатираната
по-горе фактическата и правна сложност, и качеството на предоставената
правна услуга, съдът намерил, че адвокатското възнаграждение следва да бъде
определено в размер на 600лв., а с ДДС – 720лв. Това възнаграждение приел,
че отговаря на фактическата и правна сложност на делото, и най-вече
качеството на правната услуга, и не може да бъде по-ниско поради това, че
предметът на делото обхваща действителността на целия Договор.
За да постанови обжалваното определение ПлРС приел, че предмет на
Решение № 176/16.02.2024г. по гр.д. № 4050/2023г. по описа на РС Плевен, са
два обективно съединени отрицателни установителни искове, но в условията
на евентуалност.
Главният иск по чл. 26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД за недействителност на ДПЗ №
866571, е на стойност 8 216,18лв., а евентуалния иск на стойност 4862,28 лв.
Процесуалното условие обаче, под което е предявен евентуалния иск не е
настъпило и същият не е разгледан от съда, поради това че е уважен изцяло
главния иск. Не са събирани отделни или допълнителни доказателства във
връзка с евентуалния иск. Цената на исковете е от значение за материалния
интерес по делото, и не е единственият критерии, от който се е ръководил съда
при определяне на адвокатското възнаграждение. До този извод съдът е
достигнал, поради това, че с въведеното с разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА
правило, съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия
адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите
размери в аналогични случаи/по ЗПП/, без възможност на съда да прецени
вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени
икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците
в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото
тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС/ Определение № 50015 от
16.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1908/2022 г., I т. о., ТК /.
В разглеждания случай предвидения в Наредбата минимален размер е
несъразмерно висок и не съответства на правото на ЕС. При определяне на
възнаграждението на предоставената безплатна правна помощ съдът е отчел
продължителността на съдебното производство / 2 открити съдебни заседание,
на които страните не са присъствали, а процесуалният представител на ищеца
13
е подал 2 еднотипни писмени становища/, общия материален интерес /8
216,18лв./, своевременно предприетите от процесуалния представител
действия, както и фактът, че е съставил исковата молба. Ръководейки се от
тези конкретни и други обстоятелства, посочени в решението, съдът е
определил възнаграждение от 600лв. за разгледания главен иск или 720 лв. с
ДДС. Съдът не е разгледал и събирал допълнителни доказателства за
евентуалния установителен иск, респ. не е взел предвид материалния интерес
от същия. Така определеното възнаграждение е повече от половината на
минимума предвиден в НМРАВ /1121,62 лв. или с ДДС =1345,94 лв./.
То отговаря напълно на качеството на предоставената услуга, защото
осъществената от процесуалния представител защита е еднотипна, повтаряща
се по многобройни дела, същият не реализира разходи за явяване в съдебно
заседание, или събиране на доказателства, а единствено се ограничава до
изготвяне на искова молба и представяне на доказателства към нея. По своя
вид и обем, тази правна помощ не е малка, изисква значителни усилия по
анализиране на съдебната практика и формулирането на доводи и
съображения по всеки един от двата иска. Това обстоятелство е отчетено от
съда при определяне на размера на възнаграждението на адвокатската услуга.
То е изрично посочено в мотивите на съдебното решение. Доводите и
доказателствата за недействителност на отделна клауза от договора, предмет
на евентуалния иск, обаче са същите като част от изложените за главния иск.
Както се посочи по-нагоре, до разглеждане обаче на евентуалния иск не се е
стигнало, поради не настъпване на процесуалното условие при което е
предявен. При липсата на други разходи по делото свързани с предоставената
безплатна правна помощ от процесуалния представител, не може да бъде
прието, че качеството на услугата и правната и фактическа сложност на
делото, са такива, че да се заплати високото възнаграждение, което НМРАВ
определя като минимално. Минималното възнаграждение, което
процесуалния представител, претендира по Наредба № 1 е несъразмерно
високо с оглед правната и фактическа сложност на делото и извършените от
него процесуални действия.
Намерил също така, че на съдебния състав е служебно известно и че
същата ищца, със същия представител, има заведени многобройни дела, част
от които и на решаващия съдебен състав, и по всяко от тях исковата молба и
14
писмените становища са еднотипни.
Поради това приел, че молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК за изменение е
неоснователна, тъй като определеното адвокатско възнаграждение е
справедливо, отговаря на правната и фактическа сложност на делото и
възмездява адвоката с оглед качеството на предоставената от него правна
услуга.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При тези данни на изследване, установяване и отговор подлежат
единствено конкретните оплаквания по въззивната жалба, защото
обжалваното решението е валидно и допустимо в обжалваните Части.
По въззивната жалба против решението:
Неоснователни са оплакванията, че процесния Договор не е нищожен
поради нарушение на Закона – чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК вр. чл.22 ЗПК.
При определяне на ГПР по Договора за паричен заем от 23.05.2023г. не са
спазени изискванията на чл.11 ЗПК и в това отношение ПлРС е изложил
убедителни мотиви, които се споделят от настоящия състав на въззивния съд и
при условията на чл.272 ГПК съдът препраща към тях при мотивиране на
своето решение.
Предвидената в Договора неустойка действително е скрит разход, не е
включена в ГПР, но е заложена в Погасителния план и води до
недействителност на Договора за кредит на осн. чл.22 ЗПК.
Ето защо решението се оказва правилно и следва да бъде потвърдено за
основателността на Главния иск.
Това налага евентуалния иск да не се разглежда, както е приел и ПлРС и
той не може да бъде повод за ищцата да претендира разноски като за два иска.
Относно частната жалба:
С обжалваното определение № 1241 от 27.03.2024г. РС Плевен е оставил
без уважение като НЕОСНОВАТЕЛНА, молбата на ищцата чрез адв.А. Д. за
изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.
Законосъобразни са изводите, че съдебната практика на ВКС и СЕС
15
досежно доводите, че определянето на неразумни и несъразмерни разноски ще
доведе до некачествени адвокатски услуги, е съобразена от първата
инстанция. Изложени са убедителни мотиви затова, че при иск с цена 8 226лв.
и проведени две съдебни заседания, при представени писмени доказателства и
заключение на вещо лице по ССЕ, без явяване на адвоката в открито съдебно
заседание, възнаграждение от 720лв. с ДДС определено на осн. чл.38 ал.2
ЗАдв е съответно на фактическата и правна сложност на делото, както и на
свършената работа. Дължи се възнаграждение за един иск защото евентуалния
не е разгледан.
Затова правилно ПлРС е отказал да измени решението в Частта за
разноските като увеличи същото на 1 347,12лв. съобразно минимума по
НМРАВ.
От изложеното е видно, че въззивният съд достига до същите фактически
и правни изводи с тези на първоинстанционния както за нищожния Договор,
така и за адвокатското възнаграждение, поради което обжалваните решение и
определение, следва да се потвърдят.
Разноски в производството по чл.248 ГПК не се дължат съгласно трайната
съдебна практика на ВКС на РБ.
При този изход на процеса пред ОС Плевен и след като ВЖ е
неоснователна на ООД не се дължат разноски.
На адвоката на ищцата се дължи възнаграждение по чл.38 ал.1, т.2 ЗАдв,
което при цена на иска от 8 216,18лв. по чл.7 ал.2, т.2 НМРАВ се определя на
1 345,94лв. с ДДС в минимума по Наредбата.
Този размер е несправедлив. Настоящият състав на въззивния съд намира,
че не е обвързан от определените с Наредба № 1/2004г. МРАВ размери на
минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне до това становище
съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от 05.12.2006г. по
обединени дела С-94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно горното решение
делегирането на частноправен субект – Висшият адвокатски съвет - на
правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
16
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитаики
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато тои се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респективно
представляваната в процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като
правилата на Наредбата не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но
и насрещната страна в съдебното производството доколкото, ако загуби
делото, то в неина тежест ще бъде възложен размерът на адвокатския хонорар
под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство.
По този начин се отнема правото на съда да съобрази спецификите на
конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Така
се нарушава и правото на справедлив съдебен процес, гарантирано в чл.47
ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от Конвенцията за защита правата на
човека и основните свободи. Същото се приема и в останалата практиката на
СЕС, например в Решение от 28.07.2016г. по дело C-57/2015г. Съдът на ЕС,
съгласно което съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът
да може във всеки случаи, в които прилагането на общия режим в областта на
съдебните разноски би довело до резултат, които се счита за несправедлив, да
се отклони по изключение от този режим.
Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган на
сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си.
Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира
пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по
собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на
националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без
да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по
законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело
106/1977г. на Съда на ЕО.
17
По тези съображения съдът счита, че не е обвързан от опредените с
Наредба № 1/2004г. за МРАВ минимални размери на адвокатските
възнаграждения. В случая следва да се определи възнаграждение като се
отчете единствено реалната фактическа и правна сложност на делото, която не
е съответна за възнаграждение от 1 345,94лв. за адвокат на една инстанция при
материален интерес от 8 216,18лв. Неоправдано е да се присъждат
възнаграждения в минимален размер по установителен иск за нищожност на
ДПЗ с цена от 8 216,18лв.
Несправедливо и неотчитащо положения реално от адвоката труд за
въззивната инстанция би било възнаграждение, формирано в размер на
минималното определено в Наредбата.
Ето защо съдът намира, че следва да определи възнаграждението
съгласно Наредба № 1/2004г. за МРАВ, в редакция действаща към 19.03.2024г.,
намалено до 720лв. с ДДС за въззивната инстанция на адв.А. З. Д. от САК,
ЕИК **********, за предоставена безплатна правна помощ, изразяваща се в
процесуално представителство на ищцата по делото на основание чл.38, ал.1,
т.2 от ЗАдв.
Водим от горното, Плевенски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 176 от 16.02.2024г., постановено по гр.д.
№ 4050/2023г. на Районен съд гр.Плевен изцяло, като правилно и
законосъобразно.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1241/27.03.2024г. по гр.д. №
4050/2023г. на ПлРС изцяло като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв вр. с чл.78, ал.3 от ГПК
"СИТИ КЕШ"ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, **********, представлявано от Н.П.П. да заплати на адв.А. З. Д. от
САК, ЕИК ********** сумата от 720лева., представляваща адвокатско
възнаграждение, за предоставена безплатна правна помощ, изразяваща се в
процесуално представителство на ищцата по делото на основание чл.38, ал.1,
т.2 от ЗАдв. за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
18
връчването му на страните при условията на чл.280 и сл. ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19