РЕШЕНИЕ
№ 481
гр. Ямбол, 30.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XVI СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Георги Ст. Георгиев
при участието на секретаря Е. Г. А. В.
като разгледа докладваното от Георги Ст. Георгиев Гражданско дело №
20242330100083 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на А. С. К. против „Ти Би Ай
Банк“ ЕАД с искане за прогласяване на нищожност на сключен между страните
договор за паричен заем от 20.01.2021 год.,поради противоречие с добрите нрави и
разпоредби на ЗПК, както и иск по чл. 55,ал.1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от
6574, 32 лв., като получена без правно основание.
В исковата молба се твърди, че на 20.01.2021 год. между страните бил сключен
договор за потребителски кредит при посочени условия. Развиват се подробни
съображения относно твърдените пороци на клаузи в договора за ГЛП и ГПР, които
водели до нищожност и на целия договор. Твърди се, че договорът бил
недействителен, поради неспазване на чл.22, ал.1, вр. чл.10, ал.1 ЗПК, като не бил
спазен изискванията за шрифт не по- малък от 12. В договора се съдържали
неравноправни клаузи с потребител, които са подробно изброени. Същите като
нищожни не пораждали правно действие и договора за потребителски кредит се
явявал недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, вр. чл.26,
ал.1, предл.3 ЗЗД. В тази връзка и съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, когато
договора за потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителя връщал
само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва и други разходи по кредита.
Ищеца посочва, че плащал задълженията си по договора до 25.11.2023 г., като бил
заплатил 34 вноски от общо 36 съгласно погасителния план, като не бил заплатил
вноска 35-дължима към 25.12.2023 г. и вноска 36- дължима към 25.01.2024 г. Общата
сума на извършените плащания били в размер на 16 574, 32 лв. В този смисъл се
твърди, че сумата от 6 574, 32 лв. е получена от ответното дружество при начална
липса на основание, поради което претендира да бъде осъдено да му я заплати.
Претендира се и присъждането на направените по делото разноски.
1
В депозирания в срок отговор ответното дружество оспорва исковете, като
неоснователни. Посочва се, че не ставало ясно по какъв начин ищеца стигнал до
извода, че размера на ГПР бил неправилно посочен. Твърди се, че в случаите в които
ГПР надвишава установения в закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК, приложение
намирала разпоредбата на чл. 19, ал.5 ЗПК, която указвала, че това водило до
недействителност на самата клауза в договора. В случая се твърди, че ГПР бил в
размер на 49,23 %, което било в границите на допуснатия максимум определен от
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК- пет пъти размера на законната лихва. Също така се
твърди, че договора не противоречи на добрите нрави , по подробно изложени
съображения.
Претендира се отхвърляне на исковете, както и присъждане на разноски в
производството.
В съдебно заседание по същество ищеца се представлява от пълномощник
адвокат, чрез поддържа исковете така, както са предявени и молят за уважаването им
изцяло по изложените в исковата молба съображения. Поддържат и заявената
претенция за присъждане на разноски, съобразно представен списък по чл.80 ГПК в
т.ч. и адвокатско възнаграждение в полза на процесуален представител на осн. чл.38,
ал.2 ЗА.
Ответното дружество редовно призовани на посочения от тях съдебен адрес, не
изпращат законен и процесуален представител, като с подадения отговор на исковата
молба, претендират разноски и правят възражение за размера на претендираното от
ищеца адв. възнаграждение.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
Страните не спорят, че на 20.01.2021 г. между тях е бил сключен договора за
потребителски кредит № *** за сума в размер на 10000, 00 лв. и същата е усвоена от
кредитополучателя на 25.01.2021 г., при годишен лихвен процент от 41. 09 % и ГПР
49, 23 %, като общия размер на кредита възлизал на стойност 17 549, 28 лв.и срок на
погасяване 36 месеца.
В самия договор е посочен погасителен план, който включва падеж на всяка
вноска, нейния размер, от които главница, лихва и остатък главница в лева.
По делото е назначена и изслушано заключението на ССЕ, вещото лице по която
посочва, че в периода 11.03.2021 г.- 28.12.2023 г. по Договора за потребителски кредит
№*** г. била платена сума в размер на 17 005, 74 лв., с която били погасени вноска от
№ 1 до № 34 по погасителния план изцяло, и част от вноска № 35, от които главница в
размер на 9 096, 59 лв., договорна лихва за периода 20.01.2021 г.- 25.12.2023 г. в размер
на 7 533, 14 лв. и наказателна лихва в размер на 376, 13 лв. На 25.02.2021 г. с остатък
по сметката били погасени договорна лихва в размер на 0,12 лв.( Таблица № 3 ).
Непогасения остатък по договора за потребителски кредит № *** г. бил в размер
на общо 919, 55 лв., от които главница в размер на 903, 41 лв. и договорна лихва за
периода 26.12.2023 г.- 25.01.2024 г. ( Таблица № 1 ).
От „Ти Би Ай Банк“ ЕАД била предоставена справка относно изчисления ГПР по
2
договора за потребителски кредит № *** г., от която се установявало, че е използвана
стандартна формула, съгласно Приложение № 1 към ЗПК, включваща движението на
паричните потоци за определен период от време, където отрицателните парични
потоци била дадената в заем сума, а положителните парични потоци са извършените
погасявания по кредита-( Таблица № 2 ).
При изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит № *** г. били
взети под внимание единствено разходите за възнаградителна лихва, уговорена в
договора. В договора нямало уговорени неустойки, такси или други разходи,
съответно такива не били начислявани на клиента и не били включени в ГПР- -(
Таблица № 2 ).
Уговореният в процесния договор ГПР съответства на разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК, която ограничава размера на ГПР до петкратния размер на законната лихва по
посочените задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на
Р.България.
При анализ на погасяванията при отговора на въпрос № 1 се установявало, че
банката била събрала 376, 13 лв. наказателна лихва, която не представлявала разход по
кредита, който да бъде включен в ГПР, а обезщетение з забавено плащане.
При изслушване на л. лице същото е заявило, че поддържа представеното
заключение и нямало какво ново да добави. На въпрос на пълномощника на ищеца
в.лице уточнило, че разликата в изплатените суми била установила от
информационната система, която била във вид на данни за изплатените суми, а не били
първични платежни инструменти, като не можела да каже откъде идвала разликата.
Експертизата е приета като неоспорена от страните, като съдът счита,че същата е
обективно изготвена от в.лице притежаващо необходимата правоспособност затова.
По делото е назначена и изслушано заключението на СТЕ, вещото лице по която
посочва, че при съставянето и отпечатването на Договора за потребителски кредит
№*** г. , сключен между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД гр. София и А. С. К. с ЕГН
********** и приложенията към него- Рамков договор за платежни услуги на
физически лица от 20.01.2021 г. и Информационен бюлетин на вложителите бил
използван шрифт „ ***“, размер на шрифта „ ***“.
При изслушване на л. лице същото е заявило, че поддържа представеното
заключение, като при съставянето и разпечатването на договора за потребителски
кредит бил използван шрифт „ ***“ с размер на шрифта „ ***“, точки. Размерът бил
заимстван от полиграфията, като един поинт се равнявал на 1,72 инча и нямало какво
друго да добави. На въпрос на пълномощника на ищеца в. лице уточни, че освен
договора е изследвало и Информационен бюлетин на вложителите. На въпроса дали
има разлика между договора и бюлетина в.лице отговори коя компютърна програма е
използвал, както набрал и експериментален текст с този шрифт и този размер, като
3
съпоставил тестовете от документите обект на експертизата и този експериментален
текст и съвпадението било пълно. Визуално наистина някой текстове изглеждали по-
малки, но това било като резултат.
Експертизата е приета като неоспорена от страните, като съдът счита,че същата е
обективно изготвена от в.лице притежаващо необходимата правоспособност затова.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 предл.І –во ЗЗД и чл.
55,ал.1,предл.1 ЗЗД.
За да е налице правен интерес от предявения установителния иск за нищожност
на договор, то решението по него следва да се отрази на правното положение на ищеца
и с уважаването му да се постигне определен правен резултат. Съгласно разпоредбата
на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. По силата на чл.9, ал.3 ЗПК ответника има качеството на потребител на
финансова услуга по см. на § 13, т.12 ДР на ЗЗР. Доколкото в случая се касая за
защитими интереси на икономически по-слаби участници в оборота, уреждащият тази
материя Закон за потребителските кредити предвижда редица императивни разпоредби
за спазването на които съдът е задължен да следи служебно (в този смисъл са
задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело
№ 1/2013 г., на ОСГТК на ВКС). Съборазявайки задълженията си, съдът не установи в
договора за потребителски кредит да се сдържат клаузи, които водят до неговата
недействителност по смисъла на чл.22 ЗПК.
Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за заем следва да съдържа годишния
процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 (към закона) начин. Според разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Законът изисква – чл.11, ал.1, т.7 ЗПК, да се посочи общия размер на кредита и
условията за усвояването му.
В конкретния договор е посочен "размер на кредита в цифри" - 10 000 лева и
"общ размер на кредита"-посочен на 17 549, 28 лева., при лихвен процент 41, 09 и ГПР
49, 23 и срок на договора 25.01.2024 година.Договорът е сключен в писмена форма и
отговаря на императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.7-12 и 20и, ал.2 и чл.12, ал.1,
т.7-9 ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размерът на
получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният
процент на разходите, годишния лихвен процент по кредита, представен е погасителен
план, в който са отразени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. С оглед изложеното, съдът приема, че процесният договор за
потребителски кредит е действителен, като съобразно приетото в съдебната практика
4
следва да се изследват отделните клаузи на този договор предвид възможната им
нищожност и неравноправност във връзка с нормите на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, договорът трябва да съдържа
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В договора за кредит е инкорпориран погасителен план, който съдържа
информация относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Няма спор, че всяка една месечна вноска представлява сбор от
главница и лихва, като по никакъв начин не са нарушени правата на ответника-
потребител. Съдът намира, че инкорпорирания в договора за кредит погасителен план
има изискуемото от законодателя съдържание.
Прието е в решение на ВКС по гр. д. № 3253/2021 година, че отговорите на тези
въпроси следва да бъдат дадени въз основа на тълкуването на нормите на чл.11, ал.1,
точки 11 и 12 от Закона за потребителския кредит. Съгласно § 2 от ДР този закон
въвежда разпоредбите на Директива 1008/48/ ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. В т. 10, параграф 2, буква "з" от Директивата се предвижда,
че в договора за кредит трябва да се посочат само размерът, броят и периодичността
на дължимите погасителни вноски и когато е уместно, редът на разпределение на
вноските между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. Според чл. 10, параграф 2, буква "и" и параграф 3
от Директивата само при наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен
безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план. В т. 3 на
решението на Съда на Европейския съюз от 9.11.2016 г. по дело С-4215 Home credit
Slovakia a.s. срещу Klara Biroova е дадено тълкуване на чл. 10, параграф 2, букви "з" и
"и" от Директивата. Тези разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че в срочния
договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни
вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от
съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница. Според чл.633
ГПК това решение на Съда на Европейския съюз е задължително за съда. Ето защо
отговорите на поставените въпроси са, че само при наличие на искане от потребителя
кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на
погасителен план.
Съгласно разпоредбата на чл.9 ЗЗД, страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и на добрите нрави. Поради това, няма пречка страните да уговорят
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, като тяхната свобода на
договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД, тъй като с ПМС №
72/08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва, без да е определен
максималния размер на договорната лихва. Ето защо, страните могат свободно да
уговарят размера на възнаградителната лихва, стига да не противоречи на закона и на
добрите нрави. До изменението на ЗПК през 2014 г. липсваше законоустановена горна
граница на договорната лихва при потребителските кредити, т.е. липсваше
императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва, като
единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос
според чл.9 ЗЗД бяха правилата на добрите нрави. Поради това и за да не се стига до
неоснователно обогатяване, съдебната практика приемаше за валидна уговорката, при
5
която договорната лихва не надвишава двукратния/трикратния размер на законната
лихва в различните хипотези на обезпечен и необезпечен заем, респ. при превишаване
на този размер се приемаше, че договорната лихва противоречи на добрите нрави. С
премането на чл.19, ал.4 ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., такава горна граница за
потребителските кредити е нормативно определена и това е 5-кратния размер на
законната лихва, доколкото в ГПР на кредита се включват общите разходи за
потребителя, в т.ч. лихви, възнаграждения и т.н. Законодателят е възприел като
законов критерий ГПР, като е отчел, че размерът на договорената възнаградителна
лихва не винаги е меродавен, поради което и за да бъде избегната злоупотреба, в
закона като критерий е предвиден максимален размер на ГПР и това е пределът, до
който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото
оскъпяване на кредита. В актуалната съдебна практика също е изоставено разбирането,
че уговорка за възнаградителна лихва, която надхвърля двукратно/трикратно законната
лихва по обезпечени/необезпечени кредити, е нищожна по смисъла на чл.26, ал.1,
предл.3 ЗЗД, като се приема, че за извършване на преценката кога договорената лихва
е неморално висока и надхвърля границите на нравствено допустимото не е налице
установен универсален критерий. Приема се, че този въпрос следва да се решава
конкретно за всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото -
не само размера на лихвата, но и размера и валутата на предоставения финансов
ресурс, срокът на ползването на паричните средства; обстоятелствата, при които е било
поето задължението за лихва, нейната функция, както и всички други условия и
обстоятелства по договора, които евентуално биха имали значение за размера.
С оглед горните съображения, съдът намира, че клаузата на чл. 9.1 от процесния
договор за потребителски кредит, с която е уговорен годишен лихвен процент в размер
на 41.09 %, не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, или като
неравноправна. Видно от представения договор, същият е със срок на издължаване 36
месеца, т.е. три години, който е относително дълъг за този тип потребителски кредити
и води до това, че размерът на възнаградителната лихва от 7549, 28 лв. се доближава
като стойност до размера на отпуснатата в заем сума от 10 000, 00 лв. От друга
страна, обаче, плащането на главницата и лихвата, става едновременно чрез месечни
анюитетни вноски, което не води до допълнително или скрито генериране на лихва. От
значение е и обстоятелството, че възнаградителната лихва представлява цената на
кредита, като в случая е необходимо да се отчете също и липсата на предоставено
обезпечение за погасяване на кредита, т.е. кредитът е необезпечен и е предоставен от
банка, която рискува не само собствени средства, но и привлечени депозитни средства
на трети лица, което е свързано с по-висок риск и санкции при неизпълнение. С оглед
горното и като взе предвид автономията на волята на страните, съдът приема, че
размерът на възнаградителната лихва е съответен на насрещната престация на
кредитора и на риска, който той поема като банкова институция.
Настоящата инстанция съобрази също така и нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, с която
по императивен начин се регламентира предела на общо оскъпяване на кредита - до
пет пъти размера на законната лихва. С поставянето на максимална горна допустима
граница на годишния процент на разходите, законодателят е защитил правата на
кредитополучателя от едностранен произвол на по-силната икономически страна. До
предвидения в чл.19, ал.4 ЗПК максимален размер страните могат свободно да се
договорят и потребителят може да извърши преценка дали конкретните условия са
изгодни за него. В случая, тези изисквания са спазени, уговорения в процесния
договор ГПР в размер на 49.23 %, в който се включва и възнаградителната лихва, не
6
надвишава определения в закона максимален размер, поради което клаузата за
заплащане на договорна лихва от 41.09 % се явява действителна и обвързва страните.
С оглед изложените съображения, съдът намира, че уговореният с процесния
договор фиксиран размер на годишния лихвен процент от 41, 09 % не е неморално и
неоправдано висок, договарянето му не противоречи на принципа за справедливост и
добросъвестност в облигационните отношения, съответно не води до неоснователно
обогатяване на кредитора. В този смисъл, съдът намира, че не е налице противоречие
на добрите нрави при определяне на възнаградителната лихва и липсва основание за
нищожност на клаузата на чл. 9.1 от договора за потребителски кредит, с която
лихвата е уговорена.
В случая не е нарушена и нормата на чл.11, т.10 ЗПК, според която договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-змалък от 12, в два екземпляра - по
един за всяка от страните по договора. Доказа се, чрез заключението на изготвената
съдебно-техническа експертиза, че шрифта с който е изписан Договора за
потребителски кредит №*** г. , сключен между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД гр. София и А.
С. К. с ЕГН ********** и приложенията към него- Рамков договор за платежни услуги
на физически лица от 20.01.2021 г. и Информационен бюлетин на вложителите бил
използван шрифт „ ***“, размер на шрифта „ ***“. При изслушването се в. лице
уточни, че договора за потребителски кредит бил използван шрифт „ ***“ с размер на
шрифта „ ***“, точки. Размерът бил заимстван от полиграфията, като един поинт се
равнявал на 1,72 инча, като нямало разлика между договора за потребителски кредит
от 20.01.2021 г. и рамковия договор за платежни услуги от с. дата, като съвпадението
било напълно и се касаело за визуално различие.
Съгласно чл.144, т.9 ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя
приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора. В чл.146, ал.1 ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи за
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в
чл.146, ал.2 ЗЗП клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им.
В тази връзка съдът не установи клаузи в договора които имат неравноправен
характер по смисъла на чл.144, т.9 ЗПК .
Ето защо, предявеният иск по чл.26, ал.1 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
От гореизложеното следва, че липсват клаузи в договора които не поражда права
и задължения за страните, поради което сумите, заплатени от кредитополучателя -
ищец в изпълнение на задълженията, предвидени в разпоредбите на договора , са
били дължимо платени от страна на ищеца.
Оттук следва и че кумулативно съединеният осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.
първо ЗЗД е неоснователен и като такъв следва да се отхварли.
С оглед изхода на делото и направените от двете страни искания за разноски,
съдът намира, че на ищецът, на който адв. Росев Д.- ПАК е оказал безплатна правна
7
помощ, няма право на разноски, съответно не са налице предпоставките по чл.38, ал.2
ЗА.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът А. С. К. следва да бъде осъден да заплати
на ответното дружество направените съдебни разноски за настоящата инстанция в
общ размер на 519, 93 лв. Присъдените на ищеца възнаграждение за юрисконсулт в
размер на 300 лв. са определени по реда на чл.78, ал.8, вр. чл.37 ЗПП, вр. чл.23, т.4
НЗПП.
С оглед на гореизложеното и на основание чл.235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска по чл.26, ал.1 ЗЗД на А. С. К., ЕГН **********, със съдебен
адрес в гр. ***, чрез адв. Р. Д. Д.- ПАК, предявени против „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. "Димитър Хаджикоцев" № 52-
54 за признаване за установено в отношенията на страните, че е нищожен поради
противоречие със закона, сключения между страните договор за потребителски кредит
№*** г.
ОТХВЪРЛЯ иска по чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
"Димитър Хаджикоцев" № 52-54 да заплати на ищеца А. С. К., ЕГН **********, със
съдебен адрес в гр. ***, чрез адв. Р. Д. Д.- ПАК, сумата от 6 574, 32 лв.,
представляваща плащания над стойността по договор за потребителски кредит №*** г.
от 10 000, 00 лв. по аргумент от чл.23 ЗПК, а именно стойността на вноски 1- 34 по
погасителния план, като получена при първоначална липса на основание, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда - 10.01.2024 г., до
окончателното изплащане на сумата, като неоснователен.
ОСЪЖДА А. С. К., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр. ***, чрез адв. Р. Д.
Д.- ПАК да заплати на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. "Димитър Хаджикоцев" № 52-54, направените по
настоящото дело разноски в размер на 519, 93 лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ЯОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Ямбол: _______________________
8