Р Е Ш Е Н И Е
№259.06.06.2014 год., гр.Пазарджик
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д А
Пазарджишки окръжен
съд, гражданска колегия, първи въззивен състав, в публично заседание на седми
май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТРЪНДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНКА ИЛИНОВА
КРАСИМИР ЛЕСЕНСКИ
при секретаря Д.Н.,
като разгледа
докладваното от съдия Трънджиева В.гр.д.
№51 по описа на съда за 2014 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
въззивно – по чл.258 и следващите от Граждански процесуален кодекс.
С решение на Районен съд Пазарджик № 886 от
21.11.2013 година , постановено по гр.д.№ 3255 по описа за 2012 година са отхвърлени предявените от Е.А.Б. ***,
ЕГН ********** чрез пълномощниците й адв. К.Б. и адв. Г.Ч.,*** искове против Пловдивски окръжен съд с адрес: гр. Пловдив, бул.
„Шести септември" № 167 и Национална агенция за приходите с адрес: гр.София, бул. „Дондуков" №52, за
присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди солидарно в размер на 11 000 лв. /единадесет хиляди лева/ и в
размер на 3 839, 94 лв. /три хиляди осемстотин тридесет и девет лева и 94 ст./
за имуществени вреди за периода от
10.11.2008 г. до 10.05.2008 г., претърпени в резултат прекратяването на трудовото правоотношение на
ищцата със Заповед №УЧР-038 от 10.11.2008 г., издадена от Директора на ТД на НАП
Пловдив и от постановяване на Решение №1484
от 28.08.2009 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, ведно със законната лихва
върху тези суми от датата на подаване на
исковата молба до окончателното им изплати.
Осъдена е Е.А.Б.
***. ЕГН ********** да заплати
на Национална агенция за приходите с адрес: гр. София. „Дондуков" № 52
направени по делото разноски в размер на 742 лева.
Прави впечатление нелогичността на периода ,за който
се претендира обезщетението , посочен в
диспозитива на съдебното решение.По този начин е конкретизиран периода
обаче и в молба от 26.09.2012 година , с която е направено уточнение в изпълнение на дадени от съда указания.
В срока по чл.259 ал.1 от ГПК така постановеното
решение е обжалвано от Е. Б. ,чрез
пълномощниците и – адвокатите Б. и Ч.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилно, поради противоречие с
материалния закон и необоснованост. В
жалбата си отново излагат фактите по спора по следния начин:
До
ноември 2008 г. г-жа Е.Б. работила като старши инспектор по приходите в Дирекция „Контрол", отдел
„Ревизии и проверки" в Териториална дирекция (ТД) на Националната агенция за приходите (НАП)
в гр. Пловдив.
Със Заповед № УЧР-037 от 10.11.2008 г., издадена от
директора на ТД на НАП - Пловдив, г-жа Б. е наказана с
дисциплинарно наказание „уволнение", поради „системни
нарушения на трудовата дисциплина, за неизпълнение на възложената работа, неспазването на техническите и
технологичните правила и за неизпълнение на други
трудови задължения, предвидени в нормативните актове и утвърдените от изпълнителния директор на НАП задължителни
процедури, в правилника за вътрешния трудов
ред и определени при възникването на трудовото правоотношение" .
В заповедта изчерпателно били изброени твърдените
нарушения - на чл. 177 от Закона
за данък върху добавената стойност (ЗДДС), на т.нар. „Процедура
К-22" - „Събиране и анализ на информация за измами", във връзка с приложението на чл.177 от ЗДДС и на указанията и препоръките, заложени в
работните карти, свързани с твърдяното наличие предпоставки за реализиране на отговорността
по чл.177 от ЗДДС.
Нарушенията били извършени при издаването на Акт
за прихващане или възстановяване на
вземания (АПВ) №47447/19.11.2007 г. издаден на „ММДИ" ЕООД, АПВ №49174/18.12.2007 г. издаден на ЕТ „МЛ
Вино - Младен Димов", АПВ №800582/21.01.2008 г. издаден на ЕТ „МЛ Вино - Младен Димов", /;АПВ №803163/14.02.2008 г. издаден на ЕТ МЛ Вино - Младен Димов" , АПВ №
803392/20.02.2008 г. издаден на „ММДИ" ЕООД, АПВ № 806676/17.03.2008 г. издаден на ЕТ „МЛ Вино - Младен
Димов", АПВ № 811424/16.04.2008 г. издаден на „ММДИ" ЕООД, АПВ №815226/16.05.2008 г. издаден на ЕТ „МЛ
Вино - Младен Димов", АПВ
№45394/15.10.2007 г. издаден на „ММДИ" ЕООД и АПВ №44757/01.10.2007 г., издаден на „Риком"
ЕООД.
Считат,че по същество г-жа Б. е
упрекната, че при твърдяното наличие на предпоставките на чл.177 от ЗДДС, не е
започнала процедура по реализиране на солидарната
отговорност на „ММДИ" ЕООД, ЕТ „МЛ Вино -Младен Димов", ЕТ „Риком" ЕООД.
В редакцията си към този период чл.177 от ЗДДС бил
приет въз основа на чл.205
от Директива 2006/112/ЕО на Съвета
от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност (Директива 2006/112),
предишен чл.21, т.З от Директива 77/388/ЕИО на Съвета
от 17 май 1977 г. относно хармонизиране на законодателствата на държавите-членки относно данъците върху оборота
- обща система на данъка върху добавената стойност:
единна данъчна основа (Шеста директива).Според чл.205 от Директива 2006/112:„При ситуациите, посочени в членове от 193—200 и
членове 202, 203 и 204, държавите-членки могат да предвидят,
че лице, различно от лицето — платец на ДДС, е солидарно отговорно за плащането
на ДДС."И още - според чл.21, т.З от
Шеста директива:„В случаите, посочени
в параграфи 1 и 2, държавите-членки могат да предвидят друго лице, различно от лицето-платец на данъка да бъде
поотделно и солидарно отговорно с него за плащането на данъка."
Към момента на издаване на АПВ, липсвали вътрешни
указания на НАП по прилагането на чл.
177 от ЗДДС. Заместник-изпълнителният директор на НАП обаче е дал отговор на въпроси по приложението на чл. 177 от ЗЗД, поставени от териториални поделения на НАП.Това било сторено с писмо изх.№
24-30-175/22.02.2008 г., в което било посочено,че „доколкото доказването в случаите по чл.177 от ЗДДС е сравнително сложно, към този способ за
ангажиране на отговорност,
следва да се премине, ако е установено, че дължимият данък не може да се събере (респективно обезпечи) от
доставчика".
Цитират решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 11.05.2006 г.
по дело С-384/04, Соттissioners of Customs § Excise, Attorney general
срещу Federation of
technological industries и други, с което било дадено задължително автентично тълкуване на
чл.21, т.З от Шеста директива. В
следния смисъл:„… когато
държавите-членки упражняват предоставените им от директивите на Общността правомощия, те трябва да спазват общите
принципи на правото, които съставляват част от правния ред на Общността, което включва, по-специално,
принципите на правна сигурност и пропорционалността (виж в този смисъл дело С-396/98 Schobstrabe [2000] ЕСR I-4279, рагаgraph 44, аnd Case С-376/02 'Goed Wonen' [2005] ЕСR I-3445, параграф 32)
По-специално,
по отношение на принципа на пропорционалността се сочи, че макар и да е законно, с мерки, приети от
държава-членка, на основание на чл.21, параграф 3 от Шестата директива, да цели опазване правата на хазната
по възможно най-ефективен начин, такива мерки не трябва да надхвърлят необходимото за постигането на
тази цел .
Националните
мерки, разглеждани в главното производство/очевидно производството по трудовия
спор/, предвиждали, че данъчнозадълженото
лице, различно от лицето, което е данъчнозадължено по ДДС, може да е солидарно отговорно за плащане на ДДС с последното лице,
ако по време на доставката до него първото лице е знаело или е имало основателни причини да подозира, че
дължимият ДДС по отношение на тази доставка, или на предходна, или на бъдеща
доставка на тези стоки, би останал неплатен отчасти или изцяло. Презюмирало се, че едно лице има основателни причини да
подозира, че случаят е такъв, ако дължимата от това лице цена за тези стоки е била
по-ниска от най-ниската цена, която основателно би могла да бъде считана за
дължима за тези стоки на
пазара, или е била по-ниска от цената, дължима за всяка предходна доставка на
същите стоки. Тази презумпция била оборима, като
се докаже, че по-ниската дължима цена на стоките се дължи на обстоятелства, които
не са свързани с неплащане на ДДС.
Чл.21, параграф 3 от Шеста директива позволявали
на държава-членка да наложи на лице солидарна отговорност за плащане на ДДС,
ако по времето на доставката това лице е знаело или е имало основателни причини
да подозира, че дължимият ДДС по отношение на тази доставка, или на предходна, или на бъдеща доставка на тези стоки, би останал
неплатен отчасти или изцяло, и да се позовава на презумпция в това отношение,но такива
презумпции не трябвало да бъдат формулирани по начин, който да направи практически
невъзможно или прекомерно трудно за данъчнозадълженото лице да ги обори с доказателства
за противното. Такива презумпции
биха, de facto, въвели система
на строга отговорност, което надхвърля
необходимото за защита правата на хазната./от становище на Генералния адвокат/.
Търговците, които вземат всички предпазни мерки, които
могат разумно да се изисква от тях, за да гарантират, че техните сделки не са
част от верига, която включва сделка, опорочена от измами с ДДС, трябвало
да могат да разчитат на законността на тези сделки, без риск да бъдат държани
солидарно отговорни за плащането на ДДС,
дължим от друго данъчнозадължено лице (вж.
в този смисъл Решение по обединени дела С-354/03, С-355/03 и С-484/03 Орtigen и др |2006| ЕСR I-0000, параграф 52)."
Считат,че с националната разпоредба на чл. 177
от ЗДДС обаче е установена необорима презумпция за „знание, че данъкът няма да бъде
внесен" при наличието на две предпоставки - (1)
невнасяне на данъка и (2) облагаемата доставка е привидна, заобикаля закона или е на цена, която значително се
отличава от пазарната.
От съдържанието на работните карти се
установявало, че липсват опасения за „привидност
на сделката" и за „заобикаляне на закона". По-специално, от
ревизиращите екипи е поискано да
установят дали цената по сделката
значително се отличава от пазарната.
Прилагайки
установения стандарт за пропорционалност и съобразявайки се с писмо изх.
№ 24-30-175/22.02.2008 г. на зам.- изпълнителния
директор на НАП, г-жа Б. решила да не инициира ревизия по реда на чл.177 от ЗДДС, като вместо това разпоредила
обезпечение на вземанията.
В писмените обяснения на ищцата било изрично
подчертано, че при действията си тя се е ръководила
от върховенството на правото на Европейския съюз и от задължителната практика на СЕС, по тълкуването и прилагането му. Жалбоподателката
специално посочила, че е спазила процедура К-6, както и че, при извършване на
проверките, се е ръководила от две решения на СЕС: (1) Решение на СЕС от 06.07.2006 г. по обединени дела С-439/04 и
С-440/04 на СЕС, което в т. 51 от мотивите
си препраща към Решението на СЕС от 11.05.2006 г. по дело С-384/04 и (2) Решение от 12.01.2006 г.
по обединени дела С-354/03, С-355/03
и С-484/03, по тълкуване на Шеста директива. Тези възражения не били взети предвид.
Въз основа на
заповедта за дисциплинарно наказание, със Заповед № УЧР- 038/10.11.2008 г., е прекратено трудовото
правоотношение на г-жа Е.Б. с ТД на НАП .
По повод искова молба
на ищцата било образувано гр.дело №30/2009 г. по описа на ПРС .
В исковата
молба отново било посочено, че разпоредбата на чл.177 ЗДДС не е приложена, поради противоречието й с
решенията на СЕС, които са приложени към
исковата молба .
В
писмената защита, представена в първоинстанционното производство, отново било посочено, че действията на г-жа Б. са в
синхрон с приложените към исковата
молба решения на СЕС .
С Решение от 01.06.2009 г., ПРС предявените
искове в рамките на трудовия спор били отхвърлени.
С Решение №1484 от 28.08.2009 г. на Пловдивския окръжен съд първоинстанционният акт бил потвърден. В жалбата се твърди,че това решение
е окончателно.В решенията на ПРС и ПОС било прието, че жалбоподателката е следвало да извърши процесуални действия във връзка
с прилагането на чл.177 от ЗДДС,като
нито първоинстанционния,нито въззивния съд анализирали в мотивите на решенията
си тезата на ищцата в тези производства,
че разпоредбата на чл.177 от ЗДДС противоречи на правото на ЕС и именно
поради това тя не е извършила процесуални
действия по установяване на предпоставките
по прилагането на чл. 177 от ЗДДС.
За да отхвърли
предявените искове обжалваното решение Районен съд Пазарджик изложил три групи
решаващи мотиви:
-Налице са били
очевидни данни за злоупотреби, тъй като данъкът не бил ефективно внесен за данъчния период от съответния
доставчик по сделката, а цената значително се
различавала от пазарната. Освен това, две от дружествата били свързани лица, а една от доставките била необичайна за производител на вино.
-Въпросът
за съвместимостта на чл.177, ал.З от ЗДДС бил извън обхвата на изследване по делото, тъй като въз основа на
обективно установените данни, можело да се направи обоснован
извод, че получателите на доставките е трябвало да знаят или да подозират, че доставчиците им няма да внесат ДДС
в бюджета
За
„пълнота" били изложени мотиви, че условията по чл.177, ал.З от ЗДДС имат отношение към преценката за знание на получателя
по доставката и съчетани с риска от загуба на данъчни
приходи, „обуславят извод за знание от облагаемото лице, че чрез покупката си участва в сделка, свързана с
измамно избягване на ДДС
-Не са констатирани нарушения на конкретни права
на ищцата, като частно-правен субект, произтичащи
от правото на Европейския съюз .
Жалбоподателката счита,че мотивите, изложени от
Районния съд, противоречат на събраните по делото доказателства и на задължителното тълкуване на
чл. 205 от Директива 2006/112, дадено от СЕС.
На жалбоподателката е наложено дисциплинарно наказание „уволнение", с твърдение, че при
издаването на шест АПВ е нарушила чл.177 от ЗДДС, Процедура К-22
„Събиране и анализ на информация за измами" и указанията в работните карти по проверките, във връзка с
исканията за възстановяване или прихващане, както и
пределно общите разпоредби на чл. З, ал. 1 от ДОПК и на чл. З, т. 5 и т. 7 от
Процедура К-31.По същество
нарушението на всички посочени норми се състояло в това, че не е започната процедура по чл.177 от ЗДДС, при
наличието на данни, че към момента на проверките
доставчиците не са внесли дължимото ДДС в бюджета, а цените по сделките надвишавали значително пазарните.Тези
обстоятелства, съчетани с факта, че две от дружествата са свързани лица и че една от доставките била необичайна за
предмета на дейност на едно от предприятията, обосновали извода на ПзРС, че били налице „очевидни
данни за злоупотреби".
Жалбоподателката
акцентира на първо място на това, че по силата на действалата към процесния период редакция на чл.72, ал.1 от ЗДДС, дружествата, получатели по доставката са могли да претендират
възстановяване на начисления по фактурите ДДС в много кратък срок. В случай, че това не бъде сторено в рамките на два
месеца от доставката, те биха
загубили правото на упражняване на данъчен кредит безвъзвратно. От тази
гледна точка, самият факт, че към момента на подаване на исканията, пълната
цена по сделките не е била платена, не е
обстоятелство, от което може да се заключи, че лицето, заявило възстановяване на ДДС, действа недобросъвестно. Ако
дружествата бяха предпочели да подадат искания за възстановяване на ДДС
в по-късен период (например при заплащане по сделките, което е достатъчно за
пълно покриване на дължимия ДДС), тези искания биха били отхвърлени въз основа
на чл.72, ал.1, във връзка с чл.68, ал.2 от ЗДДС,
в редакцията им през релевантния период.Считат поради изложеното,че доведен до крайност, подходът, при който
държавата изисква от получателя
по доставката да е заплатил пълната цена по сделката, за да приеме, че това лице е добросъвестно и да допусне
възстановяване на ДДС, дори при хипотезата на договорено
разсрочено плащане на цената, би бил в противоречие с принципа на данъчен неутралитет.
От друга страна,
подробен анализ на процесите АПВ и на последвалите ги ревизии, налагали заключението, че в немалко
случаи липсват основания за корекция на начисленията.
В два от издадените ревизионни актове не били
констатирани основания за корекция.
Спрямо останалите пет АПВ, издадени на ЕТ „МЛ
Вино - Мл. Димитров", два АПВ, издадени на „ММДИ" ЕООД и един АПВ на
„РИКОМ" ЕООД, данъчните власти и националният съд
стриктно приложили необоримата презумпция на чл. 177, ал. З от ЗДДС в нарушение на чл. 205 от Директива
2006/112 и задължителното тълкуване на тази разпоредба, дадено
от СЕС
Жалбоподателката е
мотивирала значението на чл.177, ал.З от ЗДДС за настоящия казус със следните
съображения:
От съдържанието на работните карти и на
Процедура К-22 следвало, че от г-жа Б. се е очаквало да
установи спрямо дружествата, заявили възстановяване на ДДС, че доставчиците им не са внесли ДДС в бюджета и цената, на която са реализирани сделките, се различава значително
от пазарната,каквито според жалбоподателката са и предпоставките за установяване на необоримата презумпция за знание, че ДДС няма да бъде внесен
в бюджета, по смисъла на чл.177, ал.З от ЗДДС.В този смисъл били
мотивите по същество на въззивната инстанция.Поради това и тъй като
ищцата отказала да приложи именно тази разпоредба, противно на приетото от
първоинстанционния съд в обжалваното решение, противоречието й с правото на ЕС било
от ключово значение за настоящия правен
спор.
С оглед изложеното, нормата на чл.177, ал.З от ЗДДС напълно отговаряла на определението за
необорима презумпция, установено в правната теория. Според професор Венелин Ганев:„Необорими законни
презумпции juris et de jure са правни норми, които при наличността на
определени факти и формални предпоставки, изискват осъществяването на
логичното и правно съдържание, включено в съдържанието на тяхната диспозиция,
без да е нужно установяването на каквито и да е било други факти. "
При необоримите презумпции, рraesumptiones iuris et de
iure, доказване на противното на онова, което е
мислено, наложено и усвоено от презумпцията,било невъзможно и недопустимо. При този вид презумпции
правната норма не само установява, но и налага
заключението, което съдът е длъжен да извлече от доказаните юридически факти, без да може да се отклони от закрепеното
в нормата.
Считат, че чл.177 ал.З от ЗДДС
въвежда недопустима необорима презумпция за
знание, в противоречие с правото на Европейския съюз и със задължителното му тълкуване от СЕС.
Игнорирайки цитирания правен стандарт, НАП и ПОС са
допуснали нарушение на правото на ЕС, а ПзРС постановил неправилно решение.
Относно наличието на
нарушения на конкретни права на ищцата, като частно-правен субект,
произтичащи от правото на Европейския съюз:В конкретния случай ищцата
de facto била санкционирана от
държавата и е уволнена от поста
си, тъй като, при изпълнение на своите служебни задължения се ръководила от
принципите на върховенството на закона и приоритет на правото на Европейския съюз над противоречащите му
национални норми и практика. Следователно държавата е допуснала
нарушение на своите основополагащи задължения, поети по силата на принципа за лоялно сътрудничество,
произтичащ от чл.4 §3 от Договора за Европейския съюз.Всяко отклоняване от общата хармонизирана
система на ДДС е в състояние да
доведе до засягане на общия пазар. В конкретния случай било налице противоречие между националния закон и
налаганото тълкуване на материята в сферата на ДДС (общо и в
частност на чл. 205 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата
система на данъка върху добавената стойност) от една страна и от друга -
основните принципи на пропорционалност и данъчен неутралитет.
Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз,
недопустимо е „санкциониране"
от държавите-членки на поведение, което е в съответствие с правото на
Европейския съюз (вж. в този смисъл Решение от 6 ноември 2003 г. по дело
С-243/2001, Решение от 6 март
2007 г. по обединени дела Маssimiliano Placanica (С-338/04), Сhristian Palazzese (С-359/04) и Апgе1о Sorricchio (С-360/04) и Решение
от 28 април 1998 г. по дело Jessica Safir v Skattemyndigheten I Dalarnas Lan, С-118/96).
Изложени
са доводи относно присъдените разноски на представителя на НАП , които съдът
няма да обсъжда извън контекста на обжалване на решението по същество , имайки
предвид разпоредбата на чл.248 от ГПК. При
действието ГПК/отм./ не беше уредена предвидената сега в разпоредбата на чл.248
от ГПК възможност за изменение от същия съд на решението в частта за разноските
, а само възможността за обжалване на решението в тази част – заедно с
обжалването по същество , или ако не се обжалва по същество – с частна жалба по
реда на чл.65 от ГПК /отм./Тази възможност сега не съществува и ако страната
цели изменение на решението в частта , за разноските следва да реализира това
си право по реда на чл.248 от ГПК, а не да обжалва решението в тази част.
Молят решението да бъде
отменено/включително и в частта , с която са присъдени разноски в полза на НАП/
и поставено друго,с което предявените искове уважени , както и да бъдат
присъдени сторените в производството разноски.
В срок е постъпил писмен
отговор от Национална агенция по приходите.
Подържат,че обжалваното решение е правилно и законосъобразно .
Във въззивната жалба се повтаряли вече изложените аргументи пред
първоинстанционният съд.
Подържат изложените от тях доводи ,като намират решението за много точно
мотивирано.
Акцентират на следните аргументите по същество, за да обосноват становището
си,че съдебното решение следва да бъде потвърдено.
Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините
отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия и бездействия
на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да се признае за
основателен предявеният иск с правно основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ, е необходимо кумулативно да са налице следните
предпоставки: 1. незаконосъобразен акт, действие или бездействие на
орган или длъжностно лице на държавата при
или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред;
2. вреда от такъв административен акт;
3. причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие или
бездействие, и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав, не може
да се реализира отговорността на държавата
по посочения ред.
В настоящия
случай не била налице първата от тези предпоставки -- изобщо липсва административен
акт, действие или бездействие, постановени при или по повод изпълнение
на административна дейност.
Дори и да се приеме, че заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение е административен акт, то
в такъв случай липсвала задължителната
предпоставка актът да е незаконосъобразен и да е отменен по съответния ред. Наложеното
на жалбоподателката уволнение било обжалвано по съдебен ред и с влязло в
сила решение било прието,че това
уволнение е законосъобразно.
Да се повдига отново въпросът за законосъобразността на заповедта
за уволнение означавало да се ревизира вече постановено съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено
нещо и е равнозначно на отмяна на влязло в сила решение и ново
разглеждане на делото.
При липсата на административен акт, издаден при или по повод изпълнение на административна
дейност, който да е отменен като незаконосъобразен, нямало как да настъпят
каквито и да е било вреди /имуществени и неимуществени/ за ищеца. Това
обосновава и извода за неоснователност и недоказаност на иска.
Считат,че цитираната практика на СЕО е напълно неотносима
към конкретния спор.
Що се касае до основателността на издадените от ищцата АПВ и доколко тя и нейните колеги, също
уволнени дисциплинарно, са действали правилно като са възстановили на подробно
описаните в заповедта за налагане на уволнението на същата суми по
конкретни АПВ, също било налице произнасяне на съда,като и този въпрос – дължи
ли се възстановяване на суми ,бил решен със сила на пресъдено нещо.
Твърдението на
ищеца, че се е ръководил от принципите на европейското право били подробно развити едва в настоящото производство,макар и
застъпени в хода на трудовия спор.
Излагат се доводи относно характера на допуснатите нарушения от ищцата като
служител на НАП , дали основание за налагане на дисциплинарното наказание –
уволнение.
Намират за неотносими към спора доказателствата и доводите , свързани с
резултатите от приключилите наказателни производства по отношение на
управителите на конкретните проверявани дружества.
Изложени са доводи относно претенцията за присъдените разноски , развита
във въззивната жалба.
Намират ,че решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
В срок е постъпил писмен отговор и от другия ответника – Окръжен съд
Пловдив.
Считат,че
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Районният съд правилно приел,че нарушения на конкретни права на ищеца, като
частно - правен субект, произтичащи от Правото на Европейския
съюз, не са посочени от него, нито са правени възражения в тази насока пред компетентните съдебни инстанции
при оспорване на заповедта за уволнение. Твърдението на
ищеца, че в производството пред работодателя по налагането на дисциплинарното
наказание „Уволнение", реализирайки
правото си на защита е посочил, че при действията си се е ръководил от върховенството на Правото на
Европейския съюз и от задължителната практика на СЕС по тълкуването и
прилагането му и тези възражения не са били взети предвид, не представлявало
оплакване за допуснато нарушение на конкретно негово право,
произтичащо от норми на Правото на Европейския съюз.
Тезата на ищеца, че е увреден,
тъй като работодателят и не е намерил в хода на
дисциплинарното производство за основателно посочване от негова страна, че, при работата си като данъчен
служител по определяне на данъчните задължения на различни юридически лица, той
се е ръководил от върховенството на Правото на ЕС, била неоснователна.Нито в хода на дисциплинарното,
нито в хода на съдебното производство, както твърдение за противоречие на
норма от българското право, което той е бил длъжен да прилага при работата си, с Правото на ЕС, така и
твърдение за наличие на норма на Правото на ЕС, която да създава за
него лични права, евентуално нарушавани от работодателя му нямало.
Не били налице действия на
работодателя на ищеца, които да влизат в противоречие с Правото на ЕС. При извършването на дисциплинарното
уволнение, работодателят защитил важните интереси на
държавата по провеждане стриктно на строг контрол за предотвратяване на данъчни измами, които ощетяват като
краен резултат всички български граждани, както и европейските данъкоплатци,
което е не само негово право, но и негово задължение.
В писмените си обяснение в хода на дисциплинарното производство ищецът нито оспорвал нормата на чл. 177 от ЗДДС като
противоречаща на Правото на ЕС, нито претендирал да има каквото и да било друго нарушение на Правото на ЕС, включително на някакво
негово лично право.
В производството пред въззивната инстанция съдът взел предвид всички доводи на страните, преценил е всички представени по делото
доказателства, направил е изводи въз основа на закона и е постановил съдебен
акт, който е обжалван с касационна жалба от ищеца, но касационното обжалване не
е допуснато от Върховния касационен съд и решението е влязло в сила
В съдебното производство ищецът въобще не бил заявявал, че има противоречие
на указания на работодателя с Правото на ЕС, поради което и
няма как съдът да откаже да изследва такова противоречие.
Районният съд правилно не е възприел доводите
на ищеца за противоречие на указанията за тълкуване и прилагане на чл. 177, ал.2 от ЗДДС и
„задължението" за знание, вменено на получателя на доставката, с правните стандарти, установени в практиката на СЕС. Подробни
доводи не били разглеждани в хода на цялото производство във връзка с
дисциплинарното уволнение
Сочат,че всяко едно съдебно производство следва да защитава конкретно твърдени права, а не следва да служи за решаване на
проблеми, които нямат нищо общо със задълженията на ответника по
делото. Въвеждането от ищеца , едва сега, в това съдебно производство, на
доводи, предполагащи за първи път да се
извършва преценка относно указания на данъчната администрация от 30.06.2009 г. във връзка с практиката на СЕС, било
неуместно и безпредметно. Споделят изводите на първоинстанционния съд,че
посочените в исковата молба решения на
СЕС дават разрешения относно правата на конкретните субекти - адресати на съответните правни норми, сред които
ищецът несъмнено не попада. Недопустимо
било конкретно дело между конкретни страни да се превръща в поле за разискване от страна на ищеца на правни проблеми, които
касаят права на неучастващи в процеса
лица, но не и взаимоотношенията между страните. Недопустимо било, години след приключване на дисциплинарното и съдебното
производство относно неговото уволнение, в производство от вида на настоящото
ищецът тепърва да се опитва да разисква нови доводи, които би могъл да заяви в
приключилото, при това, за да черпи
имуществени права от това свое правно нетърпимо поведение.
Районният съд правилно приел, че въпросът за съвместимостта на чл. 177, ал. З от ЗДДС с правото на Общността е извън обхвата на изследване по настоящото дело,
доколкото в случая може да се направи обоснован извод, че получателите на
доставките е трябвало да знаят, най-малкото са имали основания да подозират,
че доставчиците им няма да внесат реално дължимото ДДС, като в този смисъл е и решението на СЕО в съвместно дело С-439/04 и
ц -440/04. Изцяло лишени от логика,
с оглед отношенията между страните били доводите на жалбоподателя за
противоречие на указанията за тълкуване и прилагане на чл. 177, ал.З от ЗДДС и презумпцията за „знание"
с правните стандарти, установени в практиката на СЕС, както и изложението
относно принципа за данъчния неутралитет. Твърдението на жалбоподателя, че чл.
177, ал.З от ЗЗД въвежда недопустимо необорима презумпция за знание, в
противоречие с Правото на ЕС и със задължителното му тълкуване от СЕС, противоречало на заявените вече от
него в хода на дисциплинарното и съдебното производства доводи и становища,
проведени във връзка с неговото уволнение. Правилно било и заключението на съда, че не е налице нарушение
на правна норма на Съюза, от която жалбоподателят да черпи права като частно -
правен субект и да съществува пряка причинно-следствена връзка между
нарушението и претърпяна от него вреда.
Б. излагала съображения относно принципа за отговорността
на държавите - членки за вреди, причинени от нарушение на Общностното право,позовавайки се на решението по делото известно като делото „Франкович“ .
В конкретния случай ищецът не бил заявил дори твърдения той да има права,
които да са му признати от Общностното право, и които поради липса на действия
на държавата той като частноправен субект да не е могъл да предяви пред националните
юридсикции. Евентуално нарушаване на права
би могло да се твърди да е налице от проверяваните от Б. като длъжностно лице
правни субекти, но никой, включително и тя, не може да предявява пред съда
чужди права, без да има легитимация за това. Именно такива субекти, но
не и ищецът, биха могли да претендират за наличие на задължение на държавата да отстрани евентуално неправомерни последици от
нарушение на общностното право, доколкото основен правен принцип на всеки
демократичен правен ред е, че за обезщетение на вреди може да претендира само
субектът, който ги е претърпял, срещу
субекта, от чието поведение те са настъпили като последица при пряка причинна връзка. Този принцип бил ясно
изразен и в посоченото решение на СЕС, като е казано (т. т. 39 и 40), че право
на обезщетение спрямо държавата се поражда при изпълнение, на първо място, на
условието предписаният от директивата резултат да включва предоставянето на
права на частноправните субекти, на второ място, на условието да бъде възможно
установяването на съдържанието на тези права въз основа на разпоредбите на
директивата и, на трето място, на условието да съществува причинно-следствена връзка между неизпълнението на
задължението на държавата и вредата, претърпяна
от засегнатите лица.
Освен това ОС - Пловдив не бил юрисдикция, която се произнася като последна
инстанция по делото за преценката относно законосъобразността на уволнението на
Б. (в тази насока - т.т. 36, 40, 52 и 53 от решение от 30.09.2003 г. по дело С-224/01, Герхард Коблер срещу Република Австрия.Решението на окръжния съд било обжалвано пред
Върховния касационен съд и е влязло в сила след
произнасянето именно на тази последна съдебна инстанция, поради което също по
начало няма основания да се претендира за обезщетение спрямо ответника ОС - Пловдив, претенцията се явява и с оглед
на това неоснователна.
Основен правен принцип на всяко демократично общество е зачитането на
съдебните решения. В случая спрямо ищеца при спазване на всички законови изисквания били проведени дисциплинарно и съдебно
производство. Явно било незачитането от ищеца на постановеното съдебно решение и желанието да
не се съобразява с него. От неверни посочвания в исковата молба, че ответниците
допуснали непосочени конкретно нарушения, свързани, най-общо казано, с Правото
на Европейския съюз, и от цитиране
на практика на СЕС без връзка с права на ищеца (каквито в исковата молба конкретно посочени няма), право на игнориране на
влязлото в сила съдебно решение, съответно, на обезщетения за него не възниква.
Същите доводи и съображения са развити и в представените по делото , в
дадения от съда срок на основание чл.149 ал.3 във връзка с чл.273 от ГПК,писмена защита.
Становището на представител на Окръжна прокуратура е че жалбата е
неоснователна.Правилно съдът приел,че нарушение на конкретни права на ищеца
,като частно-правен субект,произтичащи от правото на ЕС няма,нито са правени
възражения пред съдебните инстанции при оспорване на заповедта за
уволнение.Въпросът за съвместимостта на чл.177 ал.3 ат ЗДДС с общностното право
бил извън обхвата на изследване по делото.
Въззивният съд,като прецени валидността и допустимостта на постановеното
решение ,намери ,че постановения съдебен акт е валиден и допустим.
За да се произнесе по съществото на спора , съдът взе предвид следното:
В исковата си искова молба от Е.А.Б. ***, ЕГН ********** против Пловдивски окръжен съд и Национална агенция за приходите се позовава
на разпоредбата на чл. 4, & 3
от ДЕС и чл. 7 от Конституцията на РБ и заявява претенции за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди солидарно
в размер на 11 000 лева и в размер на 3600 лева за имуществени вреди
Излага следните
обстоятелства , на които основава исковете си:
До месец ноември 2008 г. тя работела като старши
инспектор по приходите в Дирекция „Контрол", отдел
„Ревизии и проверки" в ТД на НАП в гр. Пловдив.
Със Заповед № УЧР-037 от 10.11.2008 г., издадена от Директора на ТД на НАП
Пловдив й било наложено дисциплинарно
наказание „уволнение", поради „системни нарушения на трудовата дисциплина за неизпълнение на възложената
работа, неспазването на техническите и технологичните
правила и за неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в нормативните актове и утвърдените от
изпълнителния директор на НАП задължителни процедури в
правилника за вътрешния трудов ред и определени при възникването на трудовото правоотношение".
В заповедта
били изброени нарушения на указания на ЦУ на НАП по приложението на чл.177 от ЗДДС на т. нар.
„Процедура К-22" и на указанията и препоръките,
заложени в работните карти. Нарушенията били извършени при издаването на Актове за прихващане на вземания, конкретно
посочени в уволнителната заповед.
В писмените обяснения
на Б. в хода на дисциплинарното производство било подчертано, че при действията
си тя се е ръководила от върховенството на Правото на Европейския съюз и от
задължителната практика на Съда на Европейските общности
/сега СЕС/ по тълкуването и прилагането му. Тези възражения не били взети предвид.
Прекратяването
на трудовото правоотношение било атакувано пред Пловдивски районен съд / не се
касае за обжалване ,а за исково производство по реда на чл.344 ал.1 от КТ/пред Пловдивския районен съд.
С Решение от 01.06.2009
г. първоинстанционния съд отхвърлил предявените искове.
С окончателно Решение № 1484 от 28.08.2009 г. на Пловдивски окръжен съд
първоинстанционното решение било потвърдено. В решението си Пловдивският
окръжен съд отказал да изследва противоречието на указанията на работодателя с правото на ЕС.Не били
изложени мотиви по основния аргумент на жалбоподателката ,че извършвала
служебните си задължения при спазване върховенството на закона и приоритета на
правото на ЕС.
Твърди,че Пловдивски окръжен съд несъобразил
върховенството на Правото на ЕС и задължителната практика на СЕС по тълкуването
и прилагането му.
Указанията за прилагане на чл.
177 от ЗЗДС , съдържащи се в писмо изх. № 24-00-9/30.06.2009 г. на НАП относно
прилагането на чл. 177 от ЗДДС, издадено от Изпълнителния директор на НАП, били
в разрез с установената
задължителна практика на Съда на Европейския съюз.
Тези указания и „задължението“ за знание,вменено на
получателя на доставката противоречали на правните стандарти,установени в
практиката на СЕС.
Съгласно т. 5.2 от Указанието, за да
възникне отговорност по чл.177 от ЗДДС, получателят на доставката трябвало да е бил длъжен да знае, че данъкът
няма да бъде внесен. Българските данъчни власти приемали, че
задължение на получателя на доставката било да „проучи стопанската надеждност на доставчика“, да проучи „търговския
опит на доставчици и клиенти на доставчика“ /напр.
местонахождение, постоянство на търговския адрес, история, публични отчети, други общодостъпни данни/", да е
сигурен, че „доставчикът не предлага сделки, които не са свързани с търговски риск за
получателя", да се увери, че доставчикът не е новосъздадено предприятие, предлагащо стоки на
по-ниски цени от тези на предприятие с дългогодишен опит и др.
С цитирания стандарт се установявала необорима
презумпция за „съпричастност"
на получателя на доставката към евентуално некоректно поведение на доставчика
му или на негови предходни доставчици, което не съответствало на трайната практика на СЕО. Показателно в този аспект било
Решение от 27 септември 2007 г. на СЕО по делото С-409/04. Възпроизведено
и анализирано в исковата молба е приетото в това решение.
В подкрепа на тезата ,че наложените в т.5.2 от
Указанието стандарти,представляват непропорционално бреме за получателя на
доставката било и Решение от 6 юли 2006 година
по обединени дела С-439/04 и С-440-04.Направен е анализ и на приетото в
това решение.
Налице било и противоречие на Указанията за тълкуване
и прилагане на нормата на чл.177 ал.3 от ЗДДС и презумпцията за „знание“ с
правните стандарти,установени в практиката на СЕС.Нормата на този текст напълно
отговаряла на определението за необорима презумпция,установена от правната
теория/цитират проф.Венелин Ганев/.
Считат,че с този текст е въведена недопустима
необорима презумпция за знание в противоречие с Правото на ЕС.
При
прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата,респективно при
постановяване на съдебните решения по предявените от нея искове за отмяната на
наложеното и наказание, не бил зачетен и принципа на данъчен неутралитет.Този
принцип се извеждал като освновополгащ и
в съответствие с него дори в случаите на явни злоупотреби,когато е установено
,че липсва вреда за фиска или тя е отстранена,държавите-членки гарантират,че
няма да допуснат начисляване и събиране на недължим данък от данъчните власти.
С изложеното ищцата обосновава правния си интерес на
основание чл.4§3 от Договора за Европейски съюз да търси от Окръжен съд Пловдив
и Национална агенция по приходите обезщетение за претърпени имуществени и
неимуществени вреди.
Възможността си да реализира такава отговорност , ищцата е обосновала,като
се е позовала на принципа за отговорност на държавите – членки за вреди ,
причинени от нарушение на Общностното право,развит за първи път в съдебната
практика на СЕО по обединени дела С-6/90 и С-9/90 ,Andrea Francovich и Danila Bonifaci и други срещу Република Италия.Този принцип
бил утвърден и с последваща практика на СЕО- Решение на СЕО/разширен състав/ от
24.03.2009 година по дела С-445-06.
Нещо повече – утвърдена била и практика ,според която
и частно-правните субекти могат да търсят обезщетение за вреди,причинени от
решение на юрисдикция,която се произнася като последна инстанция при нарушение
на общностното право – Решение от
30.09.2003 година по дело С-224/01 ,Gerhard Kobler и Република Австрия.
Неимуществените вреди за ищцата се изразявали в
чувство на безсилие и онеправданост от институционалния
тормоз, упражняван от ответниците, стрес, притеснение, срив на доверието в
националните институции, препятстване на професионалното развитие и реализация, професионално злепоставяне.
За незаконосъобразното нарушаване на правдата и ищцата
претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 11 000 лева ,
ведно със законната лихва от предявяване на иска.
Заявена е и претенция за претърпени имуществени вреди
в размер на 3600 лева,съизмерими с неполученото от нея трудово възнаграждение
за заеманата длъжност за период от шест месеца след датата на уволнението,ведно
със законната лихва от предявяване на иска.
С допълнителна молба-уточнение във връзка с оставянето
на исковата молба без движение ищцата чрез
пълномощниците си е уточнила, че периодът за който претендира заплащане на обезщетение е от 10.11.2008 г. до 10.05.2008 г.През този период ищцата не
била получавала
възнаграждение за полаган от нея труд и била безработна. Преди уволнението получавала месечно възнаграждение
в размер на 600 лева. Твърди, че вредите,
предмет на предявените искове,
били резултат от актовете на двамата ответници, поради което било налице
съпричиняване. С оглед на това
претенциите били предявени при условията на солидарност.Очевидно
е ,че се касае до лесно установима фактическа грешка за тази претенция,тъй като
е посочен началния момент – този на издаване на заповедта за уволнение и период
– шест месеца ,то очевидно крайния
момент ,характеризиращ тази претенция е 10.05.2009 година.
Исковете първоначално са предявени пред Пловдивски
окръжен съд , който съобразявайки правилата на местната подсъдност е изпратил спора за разглеждане от РС
Пловдив.
След отвод на всички съдии от Районните съдилища от
района на Пловдивски окръжен съд ,с определение на Апелативен съд Пловдив е
определен Районен съд Пазарджик за разглеждането на спора.
С разпореждане от 4.09.2012 година /върху исковата
молба/ исковата молба е оставена без движение ,като са дадени указания за
отстраняване нередовности , касаещи както пълнотата на изложените обстоятелства
, на които се основава иска,така и реда ,по който се претендира реализиране на
отговорност и респективно дължимата държавна такса.В изпълнение на тези
указания е подадена молба от ищцата , с която са направени уточненията относно
претенцията за имуществени вреди.С определение от 9.10.2012 година съдът е
прекратил производството по делото ,като е счел,че отговорността , която се
претендира следва да бъде реализирана по общия ред – и съответно ,поради
невнасяне на държавна такса е счел,че не са изпълнени дадените от него
указания.
По жалба против това определение се е произнесъл
Окръжен съд Пазарджик по В.ч.гр.д.№ 1090/2012 година,като са изложени
съображения относно реда ,по който съдът следва да разгледа предявените искове.
При наличие на влязло в сила определение по този
въпрос няма основание за обсъждане или преразглеждане на този въпрос.
Би могло обаче да се добави още следното-действително
ЗОДОВ предвижда режим значително
по-ограничителен от този ,приет в практиката
на съда на ЕС.Като се съобрази решение С-173/03 година по делото Traghetti del Mediterraneo съдът споделя
извода,че българския съд е длъжен да допусне иск срещу държавата за
обезщетяване на вредите ,настъпили вследствие на съдебен акт,който противоречи
на правото на ЕС,независимо дали извършеното нарушение влиза в приложното поле
на чл.2 от ЗОДОВ.В този ред на мисли , тъй като в съдебната практика се
застъпва виждането ,че отговорността на държавата може да се търси по реда на
л.9 от ЗЗД , когато хипотезата не е в приложното поле на ЗОДОВ,то съществен е
аргумента,че реализирането на
отговорността по този ред ,предполага виновно поведение /макар да е въведена
оборима презумпция за вината/,а съгласно изискванията на правото на ЕС
отговорността на държавата е обективна.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от
ответника Пловдивски окръжен съд.
По същество оспорват претенциите ,като твърдят,че от
изложените обстоятелства не е видно ищцата да излага твърдения относно
нарушение на притежавано от нея конкретно право въз основа на Правото на ЕС ,
както и какво е то и как и кога е било нарушено.
В хода и на дисциплинарното и на съдебното
производство по повод наложеното и
дисциплинарно уволнение ищцата не заявила твърдения за противоречие на норма на
българското право с общността норма,а също и твърдения за наличие на норма на
Правото на ЕС ,създаваща за нея лични права ,нарушавани от работодателя и.
В проведеното съдебно производство и пред въззивната
инстанция – Окръжен съд Пловдив , съдът взел предвид всички доводи на
страните.Това решение било обжалвано пред ВКС
и касационнно обжалване не било допуснато.
Неоснователни били всякакви доводи на ищцата ,
базиращи се на въведено за първи път в това производство твърдение за противоречие на указанията от 30.06.2009 година с правото
на ЕС.
Този ответник акцентира на довода,че ищцата тя да има
права ,признати и от Общностното право,които да не е могла да реализира.
Изрично посочват ,че Окръжен съд Пловдив не е бил
последната инстанция по спора
Подържат още ,че по отношение на ищцата
законосъобразно е проведено производство,поради което тя неоснователно
претендира имуществени и неимуществени
вреди.По отношение на претенцията за присъждане на имуществени вреди в
исковата молба дори не се съдържали твърдения ,че за този период ищцата е
останала без работа.
По изложените съображения,намират предявените искове
за неоснователни и считат,че следва да бъдат отхвърлени.
Постъпил е и писмен
отговор от процесуалния представител на втория ответник - ТД на НАП Пловдив.В него се
развива тезата ,че иска следва да бъде разгледан от административен съд.
Неоснователността на
иска се обуславяла от липсата на предпоставките на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - нямало административен акт, действие или
бездействие, постановени при или по повод изпълнение на административна дейност,както и
акта като незаконосъобразен да е отменен по предвидения ред. Съответно – вреди за ищцата не били настъпили. Относно
правилността на издадените от ищцата АПВ и възстановяването на суми по тях също
било налице произнасяме на съда. Били извършени ревизии на посочените дружества
„ММДИ" ЕООД, „Стелт комерс" ЕООД, „Рикомерс-2000" ЕООД, ЕТ „МЛ
Вино -Младен Димов" и издадени ревизионни актове, при
които било констатирано, че това възстановяване не е следвало да бъде извършвано. Неправомерността на действията на самите дружества, на
които бил възстановяван ДДС, била призната в последващо административно и съдебно производство.
Становището на
представителят на прокуратурата е,че иска е неоснователен.
Допуснато е изменение
по размер на иска за имуществени вреди , изразяващо с в увеличение с нарочно
определение.
Окръжният съд , като прецени всички събрани по делото
доказателства и доводите на страните
прие за установено следното:
По предявени искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1,2 и
3 от КТ от Е.Б. *** е образувано гр.д.№ 30/2009 година на РС Пловдив.
В исковата си молба Б.
сочи,че със Заповед от 04.12.2008 година и е наложено наказание „дисциплинарно
уволнение“,а със заповед от 10.11.2008 година било прекратено трудовото и
правоотношение считано от 4.12.2008 година – датата на връчване на
заповедта.Освен изложените доводи
,касаещи процедурата по налагане на наказанието и такива ,касаещи неговата
законосъобразност , неотносими към настоящия спор,в исковата молба единствено е
посочено ,че“ разпоредбата на чл.177 ЗДДС не е приложена , тъй като ищцата
спазвала дадените от ЦУ на НАП указания,решенията на ВАС,решенията на съда
на европейските общности,касаещи
прилагането на вътрешно-нормативната уредба на НАП,така и приложението на
чл.177 от ЗДДС“.
Заповедта за налагане
на дисциплинарното наказание уволнение от 10.11.2008 година , връчена на
4.12.2008 година е мотивирана по следния
начин:„..за системни нарушения на трудовата дисциплина,за неизпълнение на
възложената работа,неспазване на техническите
и технологични правила и за неизпълнение на други трудови
задължения,предвидени в нормативните актове и утвърдените от изпълнителния
директор на НАП задължителни процедури в правилника за вътрешния трудов ред и
определени при възникване на трудовото правоотношение“.
Подробно са описани
допуснати според работодателя нарушения при издаване на 8 броя АПВ.
Нарушенията са описани
конкретно за всеки акт и са систематизирани в заповедта.На първо място – като
нарушения са посочени такива на организационните правила за движение на актове
и жалби по актове и действия ,за които компетентен Директорът на ТД на НАП- по
всичките актове.
При един от тях е
счетено,че са били налице условията за влизане в действие на процедурата по уведомяване на органите по установяване и
предотвратяване на измами.Счетено е ,че при издаването на всички актове
дисциплинарно наказания не е изпълнил други задължения,обезпечаващи
установяване на всички факти и обстоятелства,имащи значение за прихващането ,
респективно възстановяването на ДДС.Работодателят е счел още,че при всяка от
извършените проверки са били налице данни за
евентуални данъчни злоупотреби и индиции за заобикаляне на закона,което
е налагало извършвани на определени действия от органа по приходите.Съответно
,счетено е ,че е нарушено задължението при извършване на данъчна проверка да се
изследват систематично и задълбочено фактите и обстоятелствата , свързани с
дейността на проверяваното лице и относими към конкретната проверка.
В писмените си
обяснения пред работодателя ищцата н е обосновала действията си с
прилагане на Общностното право ,поради
това ,че националното ни норми му
противоречат.
В мотивите на
първоинстанционния съд е прието че
ищцата е извършила вменените и нарушения,като във връзка с разпоредбата на
чл.177 ал.2 и 3 от ЗДДС е прието ,с оглед и беглите доводи в тази насока,че
задължение на данъчния орган е било да извърши всички предписани действия ,
касаещи установяването на всички факти и обстоятелства.Още тук следва да се
отбележи,че нито работодателят ,нито
съдът е приемал и излагал доводи ,че данъчния орган е бил задължен да
предприеме конкретни резултатни действия във връзка с приложението на чл.177
ал.2 и 3 от ЗДДС.Ищцата е упреквана в неизпълнение на задължения,вменени и с
конкретни вътрешни актове и представляващи част от трудовите и задължения с цел
единствено и само установяване на точните факти и обстоятелства.Тоест – спора в
това производство никога не е бил , длъжна ли е била ищцата да приеме определен
резултат в изпълнение на нормативна разпоредба-чл.177 от ЗДДС.Тя е била
упреквана единствено и само за липсата на действия по проверка на фактите и
обстоятелствата.
Съдът е счел,че
предявените от нея искове са неоснователни.
Постановеното решение
е потвърдено от въззивната инстанция,която е приела ,че не е и не може да бъде
предмет на проверка в това производство преценка по същество как следва да се
тълкува и прилага нормата на чл.177 от ЗДДС, а относима към спора е преценката
дали работодателят обосновано е приел,че служителят е нарушил изисквания при
изпълнение на трудовите си функции.
Това съдебно решение
,което не е окончателно , както неправилно се сочи в исковата молба , е влязло
в сила след като касационната инстанция не е допуснала касационното му
обжалване.
Безспорно е ,че се
касае за производство при което въведената триинстанционна система на
разглеждане на делата е
изчерпана.Касационното обжалване е редовен способ на проверка на
решението и ищцата е упражнила това свое право ,като и пред Върховния касационен
съд не са въведени основания,касаещи разпоредбата на чл.177 от ЗДДС и
отношението и към общностните норми , уреждащи тази материя.
Като доказателства по
делото са приети заверени преписи на решения по административни дела №№ 994/2009 г,
1037/2009 г., 1121/2009 г. и 1039/29.06.2009 г., по описа на Пловдивски
административен съд.
Видно е от тези
решения , че жалбите на
„Рикомерс-200" ЕООД, представлявано от временен синдик,
„ММДИ"ЕООД, представлявано от управителя С.Г.К. , „СТЕЛТ КОМЕРС" ЕООД, представлявано от
управителя Г.Я.Г. и ЕТ„МЛ вино-М. Д." против издадените им ревизионни
актове, са били отхвърлени.
При постановяване на
тези решения , съдът е изложил мотиви конкретно по приложението на закона и в
частност – нормата на чл.177 от ЗДДС.
Представени са и заверени
преписи от присъди № 89 от 19.09.2011г. по НОХД № 2424 по описа
за 2010г. на Пловдивския окръжен съд и мотиви към
нея, решение № 60 от 06.06.2012г. по ВНОХД № 548 по описа за 2011 г. на Пловдивския
апелативен съд и решение № 566 от 21.01.2013
г. по КНОХД № 1936/2012 г. по описа на ВКС, от които е видно, че производствата
срещу управителите на цитираните дружества по обвинения за данъчни престъпления
са приключили с оправдателни присъди.
По делото са събрани
и гласни доказателства –разпитан е като свидетел Н.Б. - съпруг на ищцата, който е депозирал
показания относно състоянието на ищцата и преживяванията и след извършеното
уволнение.
Относно тези обстоятелства са били
разпитвани и св. К.М. и св. К.Д. .
Чрез
съдебно-икономическа експертиза е изясняван размера на последното начислено
брутно трудово възнаграждение на ищцата за пълен отработен месец, преди уволнението- за
октомври 2008 г. Експерта е посочил ,че това възнаграждение възлиза на 639,99
лева.
При така установената относима към спора фактическа
обстановка , съдът намира предявените искове за неоснователни.
Преди да изложи същинските си доводи по съществото на
спора , съдът намира за необходима да изложи такива , касаещи искането за
отправяне на преюдициално запитване ,отказа на съда да отправи такова и
последващия отвод на съда , основаващ се на мотивите за този отказ.
За да отправи преюдициално запитване националния съд
на първо място трябва да извърши преценка
дали преюдициалното заключение по този въпрос му е необходимо ,за да
постанови решение.Преюдициалното заключение трябва да е необходимо за
постановяване на решение по главното дело,да има пряко отношение към съставяне
на мотивите на решението.Именно такава преценка е извършил съдът и е отказал да
отправи преюдициално запитване,считайки ,че преюдициално заключение по този
въпрос не му е необходимо ,за да състави мотивите си по главното дело.
С това произнасяне ,съдът по никакъв начин не е
изразил становище предварително по съществото на спора.Основанията ,които
излагат представителите на ищцата ,за да мотивират искането си за
отвод,всъщност се базират единствено и само на
голословни предположения.Неуважаване на искане на страната не би могло
да съставлява основание за отвод на съда .Отправянето на такова искане
,респективно – приемане за основателно на такова искане при условията на чл.22
т.6 от ГПК е недопустимо.
За да приеме,че иска е неоснователен по отношение на
първия ответник – Пловдивски окръжен съд ,съдът намира ,че е налице едно много
силно основание ,което не налага обсъждане на останалите доводи и доказателства
, а именно:
За да се обоснове възможността за провеждане на
производството и реда по който следва то да бъде разгледано в определение на
Окръжен съд Пазарджик по повод частна жалба против прекратително определение ,
съдът се е позовал на решението по дело,известно като делото Francovich от 28.05.1991
година.На разрешенията дадени в това решение се позовава ищцата.Съдът е
приел,че задължението на Държавата за обезщетение на вредите,в резултат на
неизпълнение на задълженията и , произтичащи от Договорите е един от основните
принципи на правото на ЕС.Като правно
основание за реализиране на тази отговорност се сочи чл.4 § 3 от ДЕС.В това
решение за първи път се извеждат и условията , при наличието на които
отговорността на Държавата може да бъде
ангажирана.
Пряко относимо към настоящия случай е решението по
делото Kobler/съдът си позволява
да използва само този начин на означение на делата , тъй като се касае за
известни производства ,точните номера на делата ,които вече са цитирани по
настоящото дело/.В това решение СЕС приема,че държавите членки носят
отговорност за вредите,настъпили
вследствие на окончателен съдебен акт,постановен в противоречие с
правото на ЕС.
Съдът приема:
Предвид жизнено важната роля на съдебната власт при
защита на правата ,които индивидите черпят от правата на Общността,пълната
ефективност на тези права ще бъде поставена под въпрос и защитата на тези права
ще бъде отслабена,ако индивидите бъдат възпрепятствани да търсят,при определени
обстоятелства , обезщетение,когато правата им
са засегнати от нарушение на правото на Общността,произтичащо от решение
на съд на страна- членка , правораздаващ
като последна инстанция.//33/.И още-/36/“ От присъщите изисквания за защита
правата на индивидите,разчитащи на правото на
Общността следва,че те трябва да имат възможност за компенсация в
националните съдилища за вредите,причинени им от нарушението на тези
права,поради решение на съд , правораздаващ
като последна инстанция.
В исковата си молба ищцата излага единствено и само обстоятелства за
произнасянето на Пловдивски окръжен съд и дори не обсъжда въпроса ,че е
упражнила правата си да обжалва въззивното решение по касационен ред.Дори и във
въззивната жалба ,Б. продължава да твърди,мотивирайки оплакванията си,че с окончателно решение № 1484/29.08.2009 година Пловдивски
окръжен съд потвърдил първоинстанционния акт.
Съобразявайки това и намирайки за основателен
подържания от Пловдивски окръжен съд довод в рамките на цялото
производство,включително и в отговора на въззивната жалба,съдът намира,че тъй
като този съд не е правораздавал като последна инстанция,то не може да бъде
ангажирана и отговорността му по този ред.
Дори обаче и да не се приеме този довод то съдът намира,че не са налице условията за
ангажиране отговорността на двамата ответници на подържаните от ищцата
основания.
Относно условията , при които възниква отговорност на
държавата за нарушение на общностното право ,то те са изведени отново в решението
по делото Francovich/съединени дела
С-4 и 9/90 Francovich и Bonifaci/.
Конкретното дело касае отговорност на държавата за
нетранспониране на директива в определения за това срок.От това решение могат
да се изведат следните условия за възникване отговорността на
държавата:нарушение на правна норма от правото на ЕС да предоставя права на
частноправните субекти;съдържанието на тези права да може да бъде установено
въз основа на разпоредби на директивата;наличие на пряка причинно – следствена връзка между
нарушението и настъпилите вреди.
Що се отнася до отговорността на държавата за
обезщетение на вреди ,настъпили вследствие на окончателен съдебен акт се
прилагат трите условия ,изведени по късно от Съда в решенията по делата Brasserie и Factortame/съединени дела С-46/93 и С-48/93/.Първото условие
съвпада с това ,необходимо за реализиране отговорност за нетранспониране на
директива-нарушената норма от правото на ЕС да предоставя права на
частноправните субекти.Идентично е и третото условие – наличие на пряка
причинно следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди.Второто
условие,което не е възприето в решението
по делото Francovich е нарушението
да е достатъчно съществено.
Следва обаче да се имат предвид спецификите на
правораздавателната дейност и важността
на принципа на правната сигурност и да се съобрази,приетото от съда в решението
по делото Kobler-
т.53“Държавата е отговорна за нарушаване на общностното право само в
изключителния случай,когато съдията е нарушил по явен начин приложимото
право.Отговора дали нарушението е явно следва да се дава след изследване на
всички релевантни обстоятелства като-ясност и прецизност на нарушената
норма,наличие на умисъл или непредпазливост при неизпълнението,извинимия
характер на евентуална грешка,допринасяне
от друга институция,включително и неизпълнение на задължение за
отправяне на преюдициално запитване.
За да се произнесе по съществото на спора ,съдът имаше
предвид ,всичко изложеното да тук ,като освен цитираните решения на СЕС се
позовава и на становищата ,съдържащи се в „Отговорност на държавата за
нарушение правото на ЕС „ Ал.Корнезов
Сиела 2012 година.
За да се обоснове наличие на нарушение на конкретни
права на ищцата , се излагат следните доводи ,включително и във въззивната
жалба: ищцата de facto била санкционирана от държавата и е уволнена от поста си, тъй като, при изпълнение
на своите служебни задължения се ръководила от принципите на върховенството на
закона и приоритет на правото на Европейския съюз над
противоречащите му национални норми и практика. Следователно държавата е допуснала нарушение на своите
основополагащи задължения, поети по силата на принципа за
лоялно сътрудничество, произтичащ от чл.4 §3 от Договора за Европейския съюз.Всяко отклоняване от общата хармонизирана система на
ДДС е в състояние да
доведе до засягане на общия пазар. В конкретния случай било налице противоречие между националния закон и
налаганото тълкуване на материята в сферата на ДДС (общо и в
частност на чл. 205 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата
система на данъка върху добавената стойност) от една страна и от друга -
основните принципи на пропорционалност и данъчен неутралитет.
Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз,
недопустимо е „санкциониране"
от държавите-членки на поведение, което е в съответствие с правото на
Европейския съюз (вж. в този смисъл Решение от 6 ноември 2003 г. по дело
С-243/2001, Решение от 6 март
2007 г. по обединени дела Маssimiliano Placanica (С-338/04), Сhristian Palazzese (С-359/04) и Апgе1о Sorricchio (С-360/04) и Решение
от 28 април 1998 г. по дело Jessica Safir v Skattemyndigheten I Dalarnas Lan, С-118/96).
От изложеното не става ясно коя и каква норма на
общностното право,даваща права на частноправните субекти и конкретно на ищцата
,е нарушена.Видно от цитираните решения до тук все е ставало дума за „пряко „
нарушение на права на субекта.
По делото Francovich например
държавата не е изпълнила задължението си да осигури минимална закрила на
работниците и служителите в случай не неплатежоспособност на работодателя.
В цитираното от жалбоподателката Решение на Съд (голям състав) от 6 март 2007
година по съединени дела С-338/04, С-359/04 и С-360/04, Запитванията
са отправени в рамките на наказателни производства, образувани срещу г-н
Placanica, г-н Palazzese и г-н Sorricchio за това, че са нарушили италианското
законодателство, уреждащо събирането на залози. Те сасвързани c правни и
фактически положения, сходни c тези, във връзка c които са постановени Решение
от 21 октомври 1999 г. по дело Zenatti (С-67/98,Recueil, стр. I-7289) и Решение
от 6 ноември 2003 г. по дело Gambelli и др.(С-243/01, Recueil, стр. I-13031).По
това дело ,съдът е приел следното: Членове 43 ЕО и 49 ЕО следва да се тълкуват в
смисъл, че не допускат национална уредба като разглежданата по делата в
главните производства,която налага наказателна санкция на лица като подсъдимите
по главните производства, заради това че са упражнявали организирана дейност по
събирането на залози без концесия или полицейско разрешение, изисквани по
националния закон, при положение че тези лица не са могли да се снабдят c
упоменатите концесии или разрешения заради отказа на тази държава-членка, в
нарушение на общностното право, да им издаде същите.“
Както
се вижда от всичките цитирани решения се е касаело за нарушение на норма на общностното право ,която норма да
предоставя права на частноправните субекти- ищци по главните производства.Тоест
– претенциите са били за „пряко“ нарушение.
Като
вече беше посочено ищцата не твърди,че конкретна норма на общностното право
,която и предоставя определени права е нарушена чрез постановените съдебни
решения.Доводите и относно несъответствие на норма на вътрешното право – чл.177
от ЗДДС с общностното- чл. 205 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от
28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху
добавената стойност/ и основните принципи на пропорционалност и данъчен неутралитет ,
всъщност касаят права на данъчно-задължените лица.
Разпоредбата на чл.205 от Директива 2006/112 систематично се
намира в Дял ХI- „Задължения на данъчно задължените лица и на някои данъчно незадължени лица“ и
гласи,че при ситуациите, посочени в членове от 193—200 и членове 202,203 и 204,
държавите-членки могат да предвидят, че лице, различно от лицето — платец на
ДДС,да е солидарно отговорно за плащането на ДДС.Не се спори по делото,че чл.177 от ЗДДС в редакцията му
към процесния период въведен като част от българското законодателство въз основа на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО
на съвета от 28.11.2006г. относно общата система на ДДС,предишен чл.21 т.3 от
Шеста директива .При анализ на действащата към правнорелевантния момент правна
норма на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО, предишния чл.21 т.3 от Шеста
директива и съдебната практика на СЕС се налага извода,че субекти на правата
,задълженията и отговорностите по двете директиви са частно правни
данъчнозадължени субекти регистрирани по ДДС.В тяхна полза и тежест цитираните
общностни актове създават права и задължения посредством прекия ефект на
нормите или след транспонирането им по законодателен ред в част от вътрешното
законодателство.Ищецът определено не е от кръга на тези лица,поради което
нормите на директивата не се отнасят пряко до него и не биха могли да засегнат
негови лични права от категорията на
тези ,които уреждат.В случая не би могло да се приеме,че засягането може да
бъде опосредено от процесното уволнение,тъй като ясно формираната,трайна и
непротиворечива практика на Съда е,че защита може да претендира частно правен
субект когато вследствие нарушението на правото на ЕС е нарушено негово лично право,произтичащо от общностните норми. Именно във връзка с
този принцип ,на който се основава съдебната практика е предвидена и втората
предпоставка:нарушението да е достатъчно определено.Тогава когато нарушението не се дължи до нетраспониране на
Директива ,а до неточно или лошо такова,както е в настоящия случай според
твърденията на ищеца,за да може да бъде определено нарушението нормата на
директивата следва да е така формулирана,че да може да произведе директен
ефект,т.е.позовавайки се нея субектите на правото да могат да черпят права.Според виждането на
Съда на ЕС – Решение от 09.03.1978г.,Simmenthal,106/77, т.14-16,директния ефект означава,че
нормите на общностното право следва да имат пълно и еднакво действие във всички държави членки
от момента на влизането им в сила за целия срок на тяхното
действие.Разпоредбата на чл.205 от Директива 2006/112/ЕО няма директен ефект,не
създава пряко конкретно определени или определяеми по обем и съдържание права и
задължения за частноправните субекти.Напротив нормата дава възможност на държавите-членки да могат да предвидят лице, различно от лицето — платец на ДДС,да е
солидарно отговорно за плащането на ДДС при спазване на принципите на
пропорционалността и данъчния неутралитет-Решение от 11.05.2006г.по дело С-384/04.Не е налице и третата посочена
по-горе предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата:да съществува
пряка причинна връзка между вредите и нарушението.
Дори обаче да се приеме,че е налице това условие за реализиране на отговорност по този ред,то на
първо място следва да се даде отговор на въпроса – санкционирана ли ищцата ,
тоест – наказанието дисциплинарно уволнение ,наложено ли е за това ,че при
изпълнение на своето задължение се е ръководила от принципите на върховенството
на закона и приоритета на Общностното право пред националното.
Анализирайки доказателствата по делото – проведеното производство
по реда на чл.344 ал.1 т.1,2 и 3 от КТ , съдът намира ,че отговора на този
въпрос е отрицателен.Работодателят е наложил на ищцата най-тежкото
дисциплинарно наказание- уволнение,поради това ,че е счел,че тя не е
изпълнявала задълженията си ,вменени и
от работодателя.Заповедта е подробно мотивирана и в нея са изложени редица
нарушения,които не са свързани с приложение на конкретната норма – чл.177 от ЗДДС, или с определен резултата от дейността на ищцата по прилагане на тази
норма и то по начин , съобразен според нея с общностното , а не с
противоречащото му национално право.
На ищцата е било предписано от цитираните указания на
работодателя и Процедури да предприема определени действия,като поредица ,с
оглед резултатите от които е следвало да
се произнесе.Именно тези действия ,включително и такива ,касаещи реда за
движение на документи ищцата не е извършила.
Поради това и съдът не намира за нужно да излага
доводи налице ли е твърдяното противоречие между Общностна норма и норма на
националното право.Първоинстанционният съд е изложил мотиви и в тази насока и въззивната
инстанция ги възприема.
Следвайки тази логика , съдът намира,че не е налице и
второто условие ,за реализиране на такава отговорност – националния съд явно да е нарушил правото на
ЕС.Ищцата е упражнила правото си да иска отмяна на наложеното и уволнение
,включително и обезщетение за оставане без работа при наличие на незаконно
уволнение ,като производството е проведено пред три инстанции.Доводите ,които
са излагани пред тези инстанции са обсъдени от съдилищата и им е даден
отговор.Анализирайки доказателствата по делото , съдът подробно е посочил какво
е било поведението на ищцата в тези производства и как е организирала защитата
си.Следва се има предвид,че производствата се развиват по правила ,уредени
в ГПК и съдът е обвързан при постановяване на решението си от
своевременно изложените основания , доводи и
надлежно събраните доказателства.
Затова съдът приема,че няма нарушение на приложимото
право ,още по-малко по явен начин.
Всичко изложено до тук обосновава неоснователността на
претенцията на ищцата ,респективно правилността на първоинстанционното съдебно
решение.Изложените доводи са в по-голямата си част относими към отговорността на първия ответник-
Окръжен съд Пловдив,но обосновават и неоснователността на претенцията по
отношение на другия ответник,както и липсата на основание за реализиране на
солидарна отговорност.
Като е приел това и постановил решение ,с което
отхвърлил предявените искове – обективно и субективно
съединени,първоинстанционният съд е постановил едно правилно решение ,което при
условията на чл.272 от ГПК , препращайки и към мотивите н първоинстанционният
съд , въззивният съд счита,че следва да бъде потвърдено.
На ответника – НАП ,направил искане за присъждане на
разноски ,се дължат такива,представляващи юрисконсултско възнаграждение в
размер на 746,80 лева,съобразно чл.7 ал.2 т.4 от наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения и представения списък по смисъла на
чл.80 от ГПК.
Мотивиран от изложеното ,на основание чл.272 от ГПК ,
Пазарджишки окръжен съд
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решение на Районен
съд Пазарджик № 886 от 21.11.2013 година , постановено по гр.д.№ 3255 по описа
за 2012 година.
Осъжда от Е.А.Б. ***, ЕГН ********** да заплати на Национална агенция за приходите с адрес: гр.София, бул.
„Дондуков" №52, сумата 746,80 лева – юрисконсултско възнаграждение за
представителство пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.
|
|