№ 106
гр. Бургас, 20.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на осми
декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Илияна Т. Балтова
Членове:Десислава Д. Щерева
Янко Н. Новаков
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело
№ 20222001000232 по описа за 2022 година
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по повод въззивната жалба на „З. с. - П.“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас 8000, ул. „Ф.“ №
32, ет. 1, офис 3, представлявано от И. Д. Д., с адрес за връчване: гр. Бургас,
ул. „Ф.“ № 32, ет. 1 – адв. Й. П., против Решение № 180 от 19.07.2022 г.,
постановено по т.д. № 110/ 2022 г., с което Окръжен съд Бургас е осъдил „З.
с. - П.“ АД да заплати на Г. А. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. Пловдив, бул.
„Ш. с.“ № 121, ет.6, сумата от 28 650 лв., представляваща договорна
неустойка за забава за периода от 22.12.2020 г. до 30.06.2021 г. по сключено
споразумение от 3.10.2013 г. между страните, ведно със законната лихва,
считано от датата на завеждане на исковата молба - 16.12.2021 г., до
окончателно изплащане.
Присъдени са разноски.
Постъпила е въззивна жалба от „З. с. - П.“ АД, в която решението се
обжалва, като неправилно, и се въвежда искане за неговата отмяна и
постановяване на ново решение по съществото на спора, с което исковата
претенция бъде отхвърлена.
1
Въвежда се оспорване на изградения от съда от първа инстанция
извод, че възраженията на въззивника са преклудирани, както и че
възражението за погасяване по давност на вземането за неустойка е
неоснователно. Акцентира се на обстоятелството, че възраженията са
направени срочно, на основание разпоредбите на чл.131 ГПК, норми,
позволяващи пълната, гарантирана от законодателя, защита на ответника.
Застъпва се позиция, че съдът неправилно се е позовал на
формирана по други дела сила на пресъдено нещо, тъй като сочените дела не
са идентични с настоящото, предвид заявените петитуми, респективно
постановените диспозитиви, по всяко едно от тях.
Инвокират се доводи, че неустойка се дължи от неизправната страна
по договора, когато е налице онази форма на неизпълнение, за която тя е
уговорена, а в конкретния случай решаващият състав не е обследвал вида на
спорното право и пределите на силата на пресъдено нещо на решенията по
предходните дела. По мнение на въззивника, не се касае за уговорена
мораторна неустойка, дължима в хипотезите на неточно във времето
изпълнение, а за компенсаторна такава, която се уговаря в случаите на пълно
неизпълнение.
Сочи се неизправност на претендиращия неустойката, при липса на
категорични данни, че дължимата по договора престация е осъществена от
него. Излагат се съображения, че престираните парични суми са с посочено
правно основание по договор за заем. В аспект на горното, се заявява, че няма
пълно плащане на продажната цена, след като в касата на дружеството
средствата за дължимата продажна цена реално не са постъпили, а
постъпилите такива касаят друго правоотношение между страните.
Видно от клаузите на предварителния договор, според въззивника,
задължението на изпълнителя да довърши обектите се е погасило по давност,
която е започнала да тече на 1.01.2009 г., а със сила на присъдено нещо по
предходните спорове между страните е прието, че изискуемостта на
задължението на строителя е настъпила на 31.12.2008 г., от който момент
следва да се брои и давностният срок. Посочената от страните в чл.3 от
споразумението дата 31.12.2015 г. се сочи за релевантна единствено и само за
определяне на размера на дължимите неустойки.
Въвежда се позоваване на изтичането на десетгодишна абсолютна
2
давност за процесното вземане.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от
Г. А. Н. , с адрес за връчване: гр. Пловдив, ул. „О.“ № 4, ет.2 – адв. В. Т., в
който същата се оспорва, като неоснователна, и се въвежда искане за
потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт, като
правилен и законосъобразен.
Релевират се доводи, че исковата претенция е правилно
квалифицирана от съда, при разглеждането й, обсъдени са приетите по делото
доказателства, въз основа на които е установена фактическата обстановка,
релевантна за решаването на спора между страните. Сочи се, че
законосъобразно и обосновано първоинстанционният съд е стигнал до извода,
че са налице всички предпоставки за уважаване на предявените искове.
На следващо място се заявява, че в представените по делото съдебни
решения от предходни спорове, със сила на пресъдено нещо е разрешен
въпросът относно правопораждащите вземанията на ищеца по настоящото
дело факти, изправността му по процесното правоотношение и
неизправността на ответника. По преюдициалните спорове е разгледана
претенция за неустойка, претендирана на същото основание, на което се
основава иска по настоящото дело, но за различен период от време,
предхождащ исковия, се изтъква в отговора.
Противопоставят се доводи, че договорната клауза на чл.3 от
споразумението е ясна и неподлежаща на тълкуване, различно от даденото от
първоинстанционния съд, а споразумението между страните от 3.10.2013 г.
има характера на спогодба, по смисъла на чл.365 ЗЗД, по силата на която
страните са пожелали да запазят договорната си връзка, като на ответника се
даде възможност да изпълни поетото с предварителния договор задължение в
новоопределен срок.
Подчертава се, че съобразно уговореното в споразумението,
давностният срок за погасяване на задължението за извършване на
строителството би изтекъл на 31.12.2020 г., но същият е прекъснат, със
завеждане пред Окръжен съд Пловдив на 22.12.2020 г. на иск за реално
изпълнение. Следователно, сочи въззиваемият, и акцесорното задължение за
неустойка не е погасено по давност.
3
Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана
да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на
изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е
допустима за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Пред първоинстанционния съд е бил предявен осъдителен иск, с
правно основание 92, ал.1 ЗЗД, като се е претендирало заплащане от
дружеството – ответник в полза на ищеца на неустойка за забавено
изпълнение на задължение по договор за строителство.
Видно от данните по делото, а и предвид липсата на разногласие
между страните, следва да се приеме, че те са обвързани по правоотношение,
възникнало от договор, съчетаващ белезите на предварителен договор за
покупко-продажба на недвижими имоти и договор за изработка в
строителството, датиращ към 21.03.2008 г. По същия е било поето
задължение на дружеството – въззивник да изгради, продаде и предаде, в
уговорената степен на завършеност, на въззиваемия двадесет и седем офисни
помещения, в сграда, намираща се в гр. Пловдив, индивидуализирана в
договора. Горното задължение е следвало да се изпълни в срок до 31.12.2008
г. Уговорената обща цена за прехвърляното вещно право на собственост и за
строителството възлиза на 1 669 000 лв., платима по начина, фиксиран в
съглашението.
Не е спорно, че недвижимостите, в степен на завършеност „груб
строеж“, са били транслирани на въззиваемия във формата за валидност през
2009 г., а и в тази връзка по делото са приети като доказателство нотариални
актове за прехвърляне правото на собственост върху офисите, предмет на
предварителния договор.
Видно от представения договор, уговорено е обектите да се предадат
изцяло завършени, с дограма, изпълнени всички инсталации, монтирани
4
ел.табла, водомери, мивки и тоалетни, поставени вътрешни врати и
изпълнени гипсова шпакловка по стени и тавани, циментова замазка на под;
по отношение на общите части е договорено пълното им завършване по
проект.
По силата на чл.3 от споразумение от 3.10.2013 г., страните са
постигнали съгласие срокът за изпълнение на задължението за строителство
да бъде продължен до 30.12.2015 г. Ясно и недвусмислено в споразумението е
залегнала договорната воля за изменение на разпоредбата от съглашението,
регламентираща срока за изпълнение – чл.3, ал.5 от основния договор, като
същата добие новата редакция, предвиждаща за краен падеж горепосочената
дата. Ето защо без основание се твърди в жалбата, че новият срок е относим
единствено към определяне размера на неустойките. Подобно новиране на
задължението е в обхвата на автономията на волята и договорната свобода,
ограничени единствено от повелителни правила на закона и добрите нрави,
следователно произвежда действие между страните.
На следващо място, при подновеното договаряне контрагентите са
се споразумели, че при неизпълнение на това задължение в новия срок,
изпълнителят дължи заплащането на неустойка за забава, в размер на 150 лв.
за всеки просрочен ден, считано от 1.01.2016 г.
Видно от доказателствата, ангажирани пред съда от първа
инстанция, към 26.04.2016 г. предвидената за изграждане постройка е все още
във фазата на „груб строеж“ – Удостоверение № 16-П-6019 от 26.04.2016 г.,
издадено от Община Пловдив; Констативен протокол от 25.04.2016 г.,
издаден от Община Пловдив. Не са представени от страната – въззивник
доказателства, опровергаващи обстоятелството, че до края на исковия период
строежът не е завършен.
Неустойката, като институт на облигационното право, е
предназначена да обезпечи редовното изпълнение на задълженията на
страните, като обезщети и санкционира отклонението от него. Спецификата й
се корени в това, че чрез нея страните полагат отнапред измерител на
бъдещите си вреди, при конкретна форма на неизпълнение, без да е
необходимо те, при проявлението си, да бъдат доказвани.
За да се обоснове дължимост на претендираната неустойка следва,
на първо място, да се установи валидно уговорена неустоечна клауза между
5
страните, а на следващо място – осъществяване на фактическия състав на
неизпълнението, който договорната воля свързва с неустойката.
Въззивникът е повдигнал в настоящия процес правоизключващи
възражения в посока нищожност на неустоечната клауза, които се поддържат
и пред апелативната инстанция.
Следва да се отбележи, че между страните са се развили спорове
относно дължимостта на неустойката по чл.3 от споразумението, за различни
периоди, като първият такъв процес датира към 2017 г. и е приключил с
Решение № 967 от 16.07.2017 г. по гр.д. № 324/ 2017 г. на Окръжен съд
Пловдив, влязло в законна сила на 22.10.2017 г., приложено по делото.
В обективните предели на произнасянето на съда относно
дължимостта на неустойката, уговорена в клаузата на чл.3 от споразумението
между страните, попада не само субективното право, чието съществуване в
полза на ищеца съдът потвърждава и дава защита, чрез осъждането в негова
полза, но и правопораждащите това право факти, въз основа на които то се е
претендирало. По общо правило, в обхвата на силата на пресъдено нещо по
правния спор се поставят и съдебно установените правопораждащи факти,
доколкото те отграничават спорното право чрез основанието и петитума на
иска. Забраната за пререшаемост на спора по чл.299, ал.1 ГПК означава
преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди
постановяване на решението, независимо дали те са били известни на
страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. В този
смисъл настоящата инстанция съобразява т.18 от Тълкувателно решение № 1
от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; Решение № 49 от 14.04.2011 г. на ВКС по
т.д. № 561/2010 г.; Решение № 314 от 15.01.2018 г. по гр.д. № 4301/ 2014 г., IV
г.о.
Подчертава се в последователно формираната съдебна практика по
въпроса и забраната за пререшаване на спора относно валидността на
съглашения, на които претендиращата страна основава правата си, като за
преклудирани следва да се счетат фактите, обосноваващи нищожност на
правните сделки, въведени като основание за възникване на претендирано
акцесорно право - Решение № 115 от 10.01.2012 г. по т.д. № 4301/ 2014 г., IV
г.о.
Отнесено към поставения за решаване казус горното съждение
6
позволява формиране на извод, че не следва да се обсъждат релевираните в
настоящия процес възражения относно нищожност на договорната клауза за
неустойка, по чл.3 от цитираното споразумение, като преклудирани.
Въведените във въззивната жалба доводи за неправилно позоваване на
първоинстанционния съд на формирана по други спорове между страните
сила на пресъдено нещо са лишени от състоятелност.
Неоснователно е и възражението, че в конкретния случай се касае за
уговорена компенсаторна неустойка, а не мораторна такава. Видно от
материализираните в споразумението ясни волеизявления на
съдоговорителите, приета е между тях дължимост на неустойката при
неточно във времево отношение изпълнение на задължението да се предадат
готовите обекти по договора за изработка, като категорично след крайния
падеж на изпълнението следва първият ден на дължимост на неустоечното
плащане.
Във въззивната жалба се въвежда оспорване изправността на
търсещия обезщетение за забавеното изпълнение на задължението за
строителство, с твърдения, че не е извършено плащане в цялост на общо
уговорената цена за прехвърленото право на собственост и строителна услуга.
Възражението е неоснователно. В изрично формулирания текст на чл.2.2 от
споразумението страните са признали, че задължението на купувача е
погасено в цялост, включително и чрез прихващане, осъществено по силата
на скрепената в споразумението воля на съдоговорителите.
Предвид изложеното, съдът намира, че е удовлетворен фактическият
състав на регламентирано в договора основание за присъждане на неустойка,
поради което предявеният иск се явява доказан по основание.
Относно размера на претенцията, същата е основателна за
претендирания период от 22.12.2020 г. до 30.06.2021 г., а именно 191 дни.
Съобразно приетия между страните размер на подневната неустойка, за
исковия период акумулираната сума възлиза на 28 650 лв.
Основателно е искането за присъждане на законната лихва върху
неустойката от датата на предявяване на иска, като функционално обусловено
от уважаването на паричната претенция.
По повдигнатото възражение за погасяване по давност на иска за
присъждане на неустойката, поради погасяване по давност на главния дълг:
7
Разпоредбата на чл.119 ЗЗД предвижда, че с погасяване на главното
вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар
давността за тях да не е изтекла.
Предвид акцесорния характер на задължението за неустойка – чл.92
ЗЗД, в конкретния случай следва да се приеме, че тя обезпечава изпълнението
на задължението да се изградят обектите в степента на завършеност,
уговорена между страните. Срокът за изпълнение на това задължение,
залегнал в предварителния договор, е бил продължен, по изрично съгласие на
страните, обективирано в споразумението от 3.10.2013 г., до 30.12.2015 г. От
тази падежна дата е започнала да тече погасителната давност за
задължението, с продължителност пет години – чл.110 ЗЗД и краен момент -
31.12.2020 г.
От съдържанието на представената по делото искова молба, заведена
в регистратурата на Окръжен съд Пловдив на 22.12.2020 г. – л.26 от
първоинстанционното производство, става ясно, че със същата е предявен иск
за реално изпълнение на процесния договор за строителство. Следователно,
давността по главното задължение следва да се счете за прекъсната, на
основание чл.116, б.“б“ ЗЗД. Ето защо, не е налице давностно изсрочване на
главния дълг, което да доведе до погасяване на акцесорното задължение за
неустойка. Възражението е неоснователно.
По повдигнатото във въззивната жалба възражение за погасяване на
главния дълг с изтичане на абсолютната давност, съдът отбелязва:
Съгласно нормата на чл.112 ЗЗД, с изтичането на десетгодишна
давност се погасяват парични вземания срещу физически лица, независимо от
прекъсването й, освен когато задължението е отсрочено или разсрочено.
Цитираната разпоредба е неприложима към настоящия случай, доколкото
задължението на дружеството да престира надлежно изпълнение по договора
за изработка не представлява парично задължение на физическо лице, според
изричната формулировка на текста на закона, без възможност за
разширително тълкуване. В допълнение, разпоредбата действа от влизането
си в сила на 2.06.2021 г., с обявяването за противоконституционен на § 2 от
ПЗР на ЗДЗЗД с Решение № 4 от 20.04.2021 г. на Конституционния съд на
Република България, т.е. дори и да би била относима към процесния случай,
давностният срок не е изтекъл.
8
Искът следва да се уважи в предявения размер.
Съвпадането на изводите на настоящия състав с тези на
първоинстанционния съд налагат потвърждаване на постановения съдебен
акт.
При този изход от делото, въведеното искане и ангажираните
доказателства, на ответника по жалбата се следва заплащане от въззивната
страна на сторените разходи за защитата пред апелативния съд, в размер на
заплатеното адвокатско възнаграждение за един адвокат от 1390 лв.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 180 от 19.07.2022 г., постановено по
т.д. № 110/ 2022 г. на Окръжен съд Бургас.
ОСЪЖДА „З. с. - П.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас 8000, ул. „Ф.“ № 32, ет. 1, офис 3, представлявано от
И. Д. Д., с адрес за връчване: гр. Бургас, ул. „Ф.“ № 32, ет. 1 – адв. Й. П., да
заплати на Г. А. Н. , ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Пловдив, бул.
„Ш. с.“ № 121, ет. 6, с адрес за връчване: гр. Пловдив, ул. „О.“ № 4, ет.1 – адв.
В. Т., сумата от сумата от 1390 лв. – съдебно - деловодни разноски пред
настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9