Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. Плевен, 29. 06. 2020 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Плевенският
районен съд, I граждански състав, в публичното заседание на деветнадесети
юни през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ХРИСТО ТОМОВ
при
секретаря Румяна Конова като разгледа докладваното от съдията ТОМОВ гр. д. № 8085
по описа за 2019 година, и на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Иск с правно
основание чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК.
Постъпила е искова молба от „А.З.С.Н.В.”
ЕАД *** против И.К.М. от гр.
П. . В молбата се твърди, че на ***год.
между „***“ АД като заемодател и ответника като заемател е бил сключен договор
за паричен заем № ***. Твърди се, че с подписването на договора заемодателят се
е задължил да предостави на заемателя парична сума в размер на 750 лв.,
представляваща главница и чиста стойност на кредита. Твърди се, че общата
стойност на плащанията по кредита е била договорена в размер на 844, 05 лв.
Твърди се, че ответникът като заемател се е задължил да върне кредита в срок до
25. 04. 2018 год. на 17 равни двуседмични погасителни вноски в размер на 49, 65
лв. всяка. Твърди се, че ответникът не е изплатил изцяло дължимия паричен заем
към заемодателя. Твърди се, че срокът на договора е изтекъл с падежа на
последната погасителна вноска, а именно: 25. 04. 2018 год. Твърди се, че на ***год.
е било подписано приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от ***год., сключен между „***“ АД и „А.з.с.н.в.“ ООД, по
силата на който вземанията на „***” АД срещу И.К.М., произтичащи от посочения
по- горе договор за заем, са били изцяло прехвърлени н. „А.з.с.н.в.“ ООД с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Твърди се, че за станалата
продажба на вземането до длъжника е било изпратено уведомително писмо с
известие за доставяне. Твърди се, че „А.з.с.н.в.“ ЕАД е правоприемник н. „А.з.с.н.в.“
ООД. Твърди се, че в качеството си на цесионер „А.з.с.н.в.“ ЕАД е подало
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и е било
образувано ч. гр. дело № *** год. по описа на П. ския районен съд. Твърди се, че заповедта за изпълнение е била връчена по
реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, поради което за ищеца възниква правния интерес от
предявяване на настоящия установителен иск. В заключение ищцовото дружество
моли съда да признае за установено вземането му срещу ответника за сумата от
общо 1 208, 71 лв., от които 670, 35 лв. представляващи главница по договор
за паричен заем № ***/ ***год., 74,
40 лв. представляващи договорна лихва за периода от 11. 10. 2017 год. до 25. 04.
2018 год., 368, 85 лв. представляващи неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за периода от 11. 10. 2017 год. до 25. 04. 2018 год. и 95, 11 лв.
представляващи обезщетение за забава за периода от 12. 10. 2017 год. до 03. 07.
2019 год., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 03. 07. 2019 год. до окончателното изплащане
на сумата. Претендира и заплащане на направените в заповедното и в настоящото
исково производство деловодни разноски.
Ответникът,
чрез назначения му от съда особен представител, ангажира становище, че исковата
молба е неоснователна.
Съдът,
като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази
доводите на страните, намира за установено следното:
Претенцията на ищеца намира своето правно основание в
разпоредбата на чл. 422 във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК. Налице е спор между
страните относно дължимостта на вземането по заповед за изпълнение на парично
задължение по ч. гр. д. № *** год. по описа на П. ския районен съд. Предявеният
иск е допустим, тъй като във всички случаи, когато заповедта за изпълнение е
издадена въз основа на предвиден в закона несъдебен акт /несъдебно изпълнително
основание/ и е постъпило възражение от длъжника в установения двуседмичен срок,
респ. заповедта за изпълнение е връчена по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, заявителят
/кредиторът/ разполага с възможността да реализира правата си, предявявайки
претенцията по чл. 422 от ГПК. Разгледан
по същество, предявеният положителен установителен иск е частично основателен.
Вземането н. „А.З.С.Н.В.”
ЕАД *** произтича от договор
за паричен заем № ***/ ***год.,
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от ***год.
и приложение № 1 към него от ***год.
По силата на цитирания по- горе договор за заем,
сключен
с „***“ АД, ответникът И.К.М. като заемател се е задължил да погаси
задължението си на 17 двуседмични вноски, всяка от които на стойност 49, 65 лв.
От заключението на назначената съдебно- счетоводна експертиза, което не е
оспорено от страните и съдът кредитира като обективно и компетентно, се
установява, че ответникът не е изпълнил точно задължението си, като е заплатил
на заемодателя сумата от 220, 00 лв., с която са погасени частично главница, договорна
лихва, неустойка и такса разходи. Установява се, че към момента на приключване
на съдебните прения е останало непогасено задължение в размер на сумата от 1 208, 71 лв.
Ирелевантно
за предмета на спора е обстоятелството дали уведомлението за извършената цесия
на вземането е било връчено на ответника. Длъжникът може да възрази за липса на
уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария
кредитор или на овластено от последния лице. В настоящия случай такова
твърдение липсва, а и от заключението на вещото лице се установява по
категоричен начин, че други плащания от страна на ответника /освен горепосочените
в размер на 220 лв./ не са извършвани. Тук е мястото да се отбележи, че няма пречка уведомяването за извършена
цесия да бъде направено и чрез връчване на препис от искова молба, към която е
приложено уведомлението от стария кредитор. Тъй като този факт е от
значение за спорното право, той следва да се съобрази като факт, настъпил в
хода на процеса по реда на чл. 235 ал. 3 от ГПК. Длъжникът се счита за уведомен и
когато цесията е съобщена на особения му представител,
назначен по реда на чл. 47 ал. 6 от ГПК, в потвърждение на което са и разясненията, дадени в решение № 198- 2019- I т. о.: връчването на всички книжа по
делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител, и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици.
Следващото
възражение, намерило отражение в отговора на исковата молба, е за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор за заем, които са нищожни и
рефлектират при определянето на размера на задължението на ответника. Съдът
счита, че разпоредбите на чл. 2 т. 6 и т. 8 от договора за заем, касаещи
размера на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите, не
нарушават нито закона, нито добрите нрави. Видно е, че с горните разпоредби
страните са договорили фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35, 00 % и
годишен процент на разходите 40, 89 %. Следва да се отбележи, че към датата на
сключване на договора е действала разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от Закона за потребителския
кредит, която предвижда, че годишният процент на разходите, включващ и лихвите
съгласно ал. 1, не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с постановление на
Министерския съвет. Уговорените в договора лихва и годишен процент на разходите
не надвишават петкратния размер на законната лихва, поради което в тази му част
процесният договор не е нищожен и е породил своето действие. Различно е
положението с претендираната от ищеца неустойка за непредоставено в срок
обезпечение, отразена в чл. 4 от сключения договор. Тази неустойка е предвидена
за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез
поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за
представяне на тези обезпечения- 3-дневен от сключване на договора, както и са
въведени редица сложни условия, на които да отговарят поръчителите, в голямата
си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем, като дори го
превишават. При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката очевидно
не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. На първо място
горното следва от това, че на кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 750
лв., а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 444, 55 лв., т. е. в размер повече от
половината от главницата по заема. Освен това неустойката се начислява
еднократно и за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/,
т. е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по
кредита и за периода на неизпълнението, поради което е изключено да се приеме,
че размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с
реалните вреди и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на
ответника. На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок
изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното
задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на
задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се
гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й
функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви
вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да
подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно
изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на
потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита,
за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация /чл. 16 и сл. ЗПК/ и едва след анализа й да
прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за
представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна
проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо
това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване
на поръчители не е определено като предварително условие за сключване на
договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение
е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от подписване на договора за заем,
като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и
равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване
на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея –
т. е. води до оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована от вредите за
кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на
насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а
произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е
свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а
възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.
Претендираната неустойка противоречи и на чл.
143 т. 5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза,
задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. По тези съображения съдът приема, че посочената клауза на чл. 4 ал. 2 от процесния договор за заем, на
която ищецът основава претенцията си за неустойка, се явява нищожна и като такава
не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение. В този
смисъл ответникът не дължи претендираната на нищожно правно основание сума, а
именно: неустойка в размер на 444, 55 лв., поради което извършените плащания,
погасяващи част от горната сума, следва да се приспаднат от общия размер на
задължението и по- конкретно от главницата. Както се посочи и по- горе, от
заключението на съдебно- икономическата експертиза се установява, че
непогасеният остатък на задължението по процесния договор за заем е общо 1 208,
71 лв. Отделните елементи на задължението са описани подробно в заключението:
главница- 670, 35 лв., договорна лихва- 74, 40 лв., неустойка- 368, 85 лв. и обезщетение
за забава- 95, 11 лв. Вещото лице е посочило, че ответникът е изплатил на ищеца
общо 220, 00 лв. В тази сума обаче са включени и плащания, които както се
посочи и по- горе, са недължими, тъй като са основани на нищожната договорна
клауза за неустойка. Същите са в размер общо на 75, 70 лв. При компенсацията на
тези плащания със задължението за главница се налага изводът, че към момента на
приключване на съдебните прения непогасеното задължение на ответника остава в
размер на 764, 16 лв., от които 594, 65 лв. главница, 74, 40 лв. договорна
лихва и 95, 11 лв. обезщетение за забава.
С оглед изложеното съдът приема, че в полза на кредитора „А.З.С.Н.В.”
ЕАД *** е налице вземане срещу ответника И.К.М.
*** за сумата от общо 764, 16 лв., в който размер предявеният положителен
установителен иск се явява основателен и следва да се уважи, като за разликата
до претендираните 1 208, 71 лв. същият следва да се отхвърли.
При
този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищцовото дружество направените в заповедното
производство деловодни разноски в размер на 47, 42 лв. съобразно признатата
част от вземането и направените в хода на исковото производство деловодни
разноски в размер на 499, 45 лв. съобразно уважената част от иска, в които е
включено и юрисконсултско възнаграждение в минимален размер.
По тези съображения П. ският районен съд
Р Е Ш
И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника И.К.М. ***, ЕГН **********, че същият
дължи на ищеца „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление ***, ***, представлявано от ***, сумата от 764, 16 лв., от които 594, 65 лв.
представляващи главница по договор за паричен заем №
***/ ***год., 74, 40 лв. представляващи договорна лихва за периода от 11. 10.
2017 год. до 25. 04. 2018 год. и 95, 11 лв. представляващи обезщетение за
забава за периода от 12. 10. 2017 год. до 03. 07. 2019 год., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 03. 07. 2019 год. до окончателното изплащане на сумата,
като за разликата до 1 208, 71 лв. ОТХВЪРЛЯ
предявения иск като неоснователен.
ОСЪЖДА
И.К.М. ***, ЕГН **********, да заплати н. „А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление ***, ***, ***, представлявано от ***, сумата от 47, 42 лв., представляваща направени деловодни разноски в заповедното
производство съобразно признатата част от вземането.
ОСЪЖДА
И.К.М. ***, ЕГН **********, да заплати н. „А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление ***, ***, ***, представлявано от ***, сумата от 499, 45 лв., представляваща направени деловодни разноски в исковото
производство съобразно уважената част от иска.
Решението
подлежи на обжалване пред П. ския окръжен съд в 14- дневен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: