Решение по дело №148/2020 на Апелативен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е № 149

 

гр. ПЛОВДИВ, 01.06.2020 г.

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

            Пловдивският апелативен съд, търговско отделение в открито заседание от 15.05.2020 г. в състав :

 

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР СПАСОВ

 

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ БРУСЕВА

 

                                                                                                        РАДКА ЧОЛАКОВА

 

с участието на секретаря КАТЯ МИТЕВА, като разгледа  докладваното от съдията СПАСОВ  т. дело № 148  по описа на  ПАС за 2020 г., установи следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Повод за започването му са две на брой жалби изходящи от „Е.Е.Д.Ф.Б.“ ЕАД, ***.

Едната е въззвина и е насочена против постановеното по т. дело № 290/2018 г. по описа на П. окръжен съд решение в частта, с която е отхвърлен предявения от „Е.Е.Д.Ф.Б.“ЕАД, *** против „У.М.Б.А.Л.-С.Г.“ ЕАД, ЕИК *********, гр. П. осъдителен иск за заплащане на сумата от 22 412,21 лв.,представляваща част от общо дължимо обезщетение за забава по чл. 86, ал.1 от ЗЗД начислено върху всяка една от главниците по 67 броя фактури описани в таблица №1 от исковата молба, издадени в периода 15.05.2017 г.- 24.01.2018 г., която част се равнява на непогасения остатък от общия размер на обезщетението по 86 от ЗЗД, получил се след извършено според ищеца извънсъдебно прихващане на  20 868,27 лв. дължима от ответника неустойка съгласно чл.10.3. от договор №**-**-* сключен между страните на 01.02.2017 г.  и сумата 43 281,18 лв. равняваща сена общия размер на дължимото според ищеца обезщетение за забава по чл. 86 от ЗЗД.

В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението, иска се отмяната му и постановяване на друго уважаващо иска.

Втората жалба е частна и с нея се обжалва постановеното от П. окръжен съд по делото определение по чл. 248 от ГПК в частта, с която ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на „Е.Е.Д.Ф.Б.“ЕАД, **** от ГПК относно искането решение № 478 от 07.08.2019 г., постановено по настоящото дело да бъде изменено в частта за разноските, като на ищеца се присъди пълния размер от 43 734 лв. с ДДС на заплатеното от него адвокатско възнаграждение.

В частната жалба се говори за неправилност на определението, иска се отмяната му и постановяване на друго, с което разноските да се определят съобразно пълния размер на възнаграждението.

Насрещната страна изразява становище за неоснователност на двете жалби.

 Съдът след запознаване с акта предмет на обжалване и доказателствата по делото намери за установено следното:

На 24.04.2018 г. в П. окръжен съд е постъпила искова молба изходяща от „Е.Е.Д.Ф.Б.“ ЕАД, *** против „У.М.Б.А.Л.-С.Г.“ ЕАД, ЕИК *********, гр. П.

            В обстоятелствената част на молбата се говори за сключен след проведена процедура по ЗОП с ответника  УМБАЛ „С.Г.“ ЕАД, гр.П. на 01.02.2017 г. договор №**-**-* за доставка на лекарствени продукти необходими за дейността на болницата и предназначени за лечение на онкологични заболявания. Сочи се, че съгласно същия ищецът се задължил да достави на ответника по негова заявка лекарства подробно посочени в Приложение №1 към договора. Договорът бил със срок на действие 12 месеца от подписването му. В този период след заявка на ответника на електронната поща на ищеца, той доставял заявените лекарства, издавал фактури и се подписвали в два екземпляра приемо предавателни протоколи. Самите фактури са описани в исковата молба и е посочено, че са издадени в периода 15.05.2017 г. - 24.01.2018 г. Общата стойност на лекарствата по същите била 952 146,92 лв. 

Наред с изложеното ищецът твърди, че доставките били извършвани своевременно в срока по чл. 4.1 от договора в болничната аптека на ответника и там те били приемани без възражения. Псочено е също, че в чл.3.2. от договора било договорено 60-дневно отложено плащане от момента на доставката и че същото било посочено във всяка една от фактурите.  Плащане на датата посочена във фактурите обаче не било извършвано. Това наред с факта, че ответникът дължи плащане на посочената във всяка една от фактурите сума е навело ищецът до извод, че за периода на забава се дължи и обезщетение по 86 от ЗЗД от датата следваща датата на падежа до датата на подаване на исковата молба. По повод на това твърдение е направено изрично посочване на размера на дължимото обезщетение за всяка една от фактурите. Общата сума за всички е определена на 43 281,18 лв. От нея обаче е заявено, че ще се претендира осъждането на ответното дружество да заплати само 22 412,91 лв., тъй като остатъка до пълния дължим размер бил прихванат от ищеца извънсъдебно с дължима от него на ответното дружество неустойка  по чл.10.3. от договора с оглед доставката на лекарства с по-малък остатъчен срок на годност.

           На база изложеното с исковата молба е отправено искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца 952 146,92 лв. с ДДС неизплатена цена на лекарста, доставени по договор за доставка на лекарствени продукти с №**-**-** от 01.02.2017 г.,както и обезщетение за забава по чл. 86 от ЗЗД в общ размер на 22 412,21 лв.

           С отговора на ИМ от страна на  УМБАЛ „С.Г.“ЕАД не е оспорено сключването на договора от 01.02.2017 г. Твърди се обаче, че съгласно чл.3.4. от него, купувачът се освобождава от задължението да плати цената на процесните доставки по уговорения в него начин при неспазване на договорените изисквания за тяхното изпълнение. Съответно са изложени факти даващи основание да се приеме, че тези изисквания за доставка не са спазени и по тази причина липсва задължение за плащане на цената. Изложени са и други факти и обстоятелства даващи основание да се достигне до извод за невъзникване на главното задължение в патримониума на ответника.

Липсата на главно задължение е повод да се твърди, че е неоснователна и претенцията за плащане на обезщетение за забава.

            Изложени са и евентуални доводи, че ако се установи направата на заявки и извършването с оглед същите доставки на лекарства,ответникът заявява,че оспорва доставените лекарства да са с договорените остатъчни срокове на годност съгласно чл.10.3. от договора. На тази база е посочено, че му се дължи неустойка, която е конкретизирана за отделните неизпълнения и е поискано прихващането й с претендираната главница Отправени са възражения за прихващане на същата и с други вземания на ответника към ищеца.

По отношение на признатото от самия ищец задължение към ответника за неустойка е посочено, че с него не може да се извърши материалноправно прихващане, тъй като вземането по 86 от ЗЗД е спорно, т.е. не е ликвидно и на тази база се прави възражение за прихващане и на това вземане за неустойка с главното вземане на ищцовата страна.

В ДИМ, ищецът е взел отношение по направените в отоговра защитни възражения и е изразил становище по вземанията предявени под формата на възражения за прихващане.

Съдът след събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства е постановил и решението предмет на обжалване.

С него по отношение на главната искова претенция е формиран извод, че към момента на предявяване на иска всички 67 фактури описани в ИМ са осчетоводени в счетоводствата на ищеца и ответника по настоящото дело. Те към към датата на завеждане на исковата молба не са били платени от „УМБАЛ-С.Г.“ЕАД , т.е. дължими са били 952 146,92 лв. с ДДС. От тях исковата претенция е била уважена за сумата от 218 465,49 лв. с ДДС, като до пълния предявен размер същата е отхвърлена като погасена било поради плащане в хода на делото, било поради извършени съдебни прихващания.

По отношение на иска за плащане на обезщетение за забава по чл. 86 от ЗЗД е прието, че страните в подписания от тях договор /чл. 12.2/ имат друга уговорка за заплащане на обезщетение за забава, в която е предвидено  и че уговорената неустойка компенсира изцяло забавата и по тази причина не си дължат лихви за целия период на същата. Посочено е, че разпоредбите на чл.86 от ЗЗД и на чл.309а от ТЗ са диспозитивни и са приложими ако страните не са уговорили друго. На тази база е направен извод, че ищецът по собствена воля се е отказал от произтичащото от диспозитивна правна норма право на обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва и не разполага с вземане по чл.86,ал.1 от ЗЗД. така тази акцесорна претенция е отхвърлена като неоснователна.

Недоволен от решението и то само в частта отхвърляща претенцията по 86 от ЗЗД е останал ищецът и е подал жалбата станала причина за започване на настоящето съдебно производство.

В нея се говори за неправилност и незаконосъобразност на тази част от решението и се иска отмяната му.

Жалбата изисква ПАС да даде отговор за валидността, допустимостта и правилността на решението в обжалваната му част.

Едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не подписано, не е постановено в предвидената от закона писмена форма или, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.

В случая нито една от тези предпоставки не са налице и за нищожност на същото не може да се говори.

По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен съд т.е. във всички случаи, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество.

В случая и тези предпоставки не са налице.

Казаното налага да се извърши преценка за правилността на обжалваното решение на база изложеното в жалбата.

Правното основание на иска за основателността, на който спорът е пренесен пред ПАС е чл. 86 от ЗЗД.

В тази правна норма е казано, че при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Предвидено е и че за действително претърпени вреди в по-висок размер, кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила.

Този текст съотнесен с факта, че по делото е налице безспорно неизпълнение на парично задължение от страна на ответника би следвало на пръв поглед да доведе до извод за материално правна основателност на претенцията и да наложи извършване преценка дали и претендирания размер е реалне.

В случая обаче в чл. 12.2. от подписания между страните договор има постигната договорка затова, че при неизпълнение на задължението за плащане на цената възложителя дължи неустойка за забава в размер на 0,02 % за всеки ден забава , но не повече от 3 % от стойността на неиздължената сума. Договорено е, че така определения размер на неустойка компенсира изцяло забавата и не се дължат лихви за забава за останалия период от същата.

Във връзка с тази договореност следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД е следствие на тази в чл. 82 от ЗЗД. В нея е казано, че обезщетението, което се дължи от неизправния длъжник обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Предвидено е и че ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди.

Анализът на текстовете на чл. 82 и 86 от ЗЗД сочи, че от страна на законодателя с разпоредбата на 86 от ЗЗД е изключена необходимостта от доказване на определена група вреди, т.е. презюмирано е че във всички случаи те следва да се считат за настъпили при неизпълнение на парично задължение и респективно е определен и размерът им.

В  частта от ЗЗД касаеща неизпълнението се намира и чл. 92 . В него се говори за неустойка, като е казно, че тя обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.В изречение второ на този член е предвидена и възможност, кредиторът да може да иска обезщетение за по- големи вреди.

Анализът на тази разпоредба води до извод, че неустойката сама по себе си представлява предварително определен въз основа на съглашение между страните по договора размер на отговорността на неизправната към изправната страна при неизпълнение, лошо изпълнение или неточно изпълнение на едно договорно задължение. С договарянето на неустойка реално страните се освобождават от необходимостта да доказват наличието на предвидените в чл. 82 от ЗЗД обстоятелства с изключение на факта на неизпълнение.

При така даденото определение и съпоставката му с чл. 86 от ЗЗД може да се говори за идентичност. Разликата е, че в чл. 86 от ЗЗД самият законодател предварително е определил размера на дължимото обезщетение при неизпълнение или забавено изпълнение на парично задължение. Тази разпоредба е диспозитвна по характер и за ПАС не е налице пречка страните по додин договор до уговорят размер но обезщетението различен от този по чл. 86 от ЗЗД и условията, при които той се дължи, т.е. да уговорят неустойка за забавено изпълнение на парично задължение по чл. 92 от ЗЗД. Реално с постигането на такава договорка те се съгласяват да отпадне възможността да се претендира презюмирания по закон размер на обезщетение с чл. 86 от ЗЗД. В случая този извод на ПАС не може да се промени от предвиждането в изр. 2 на чл. 92 от ЗЗД , че кредиторът има възможност да търси обезщетение за по- големи вреди. Това е така по причина, че в случая това право на изправната страна и в случая не е отречено, но тези вреди следва да са различни от такива за забавено плащане по чл. 86 от ЗЗД.

Казаното прави искът по чл. 86 от ЗЗД неоснователен. В този смисъл са и изводите на ПОС и актът в обжалваната му част следва да се потвърди.

ПАС освен с въззивната жалба е сезиран и с частна жалба срещу определение по чл. 248 от ГПК.

            С нея се обжалва постановеното от съда определение в частта, с която той е отказал да измени решението си и да определи дължимите на ищеца разноски, като вземе предвид пълния размер на  направените такива за адвокат, а не съобразно намален такъв поради прекомерност.

В частната жалба са изложени доводи за правна сложност на делото с оглед предмета му и факта, че по него са предявени множество възражения за прихващане от страна на ответника.

            Въззивната инстанция изхождайки от исковете, които са били предявени пред ПОС, от характера на предявените под формата на възражения за прихващане вземания на ответника е на мнение, че независимо от големия размер на вземанията самото делото не се отличава с фактическа и правна сложност при условие, че в по- голямата си част двете страни не спорят досежно съществуването на повечето от правопоржадащите отделните вземания факти. По тази причина за ПАС са налице предпоставките на чл. 78, ал. 5 от ГПК и платеното от ищеца възнаграждение за адвокат подлежи на намаляване до минимални размер съобразно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Това е сторено от ПОС още с решението, т.е. не са налице предпоставките за изменение на решението в тази му част по реда на чл. 248 от ГПК. Такъв е и извода на първоинстанционния съд и определението в обжалваната му част следва да се потвърди.

С оглед изхода на делото, жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна направените от нея разноски за адвокат в размер на 1800 лв.

            Водим от това съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА в частта, с която е отхвърлен предявения от „Е.Е.Д.Ф.Б.“ЕАД, *** против „У.М.Б.А.Л.-С.Г.“ ЕАД, ЕИК *********, гр. П. осъдителен иск за заплащане на сумата от 22 412,21 лв.,представляваща част от общо дължимо обезщетение за забава по чл. 86, ал.1 от ЗЗД начислено върху всяка една от главниците по 67 броя фактури описани в таблица №1 от исковата молба, издадени в периода 15.05.2017 г.- 24.01.2018 г., която част се равнява на непогасения остатък от общия размер на обезщетението по 86 от ЗЗД, получил се след извършено според ищеца извънсъдебно прихващане на  20 868,27 лв. дължима от ответника неустойка съгласно чл.10.3. от договор №**-**-* сключен между страните на 01.02.2017 г.  и сумата 43 281,18 лв. равняваща сена общия размер на дължимото според ищеца обезщетение за забава по чл. 86 от ЗЗД.

ПОТВЪРЖДАВА постановеното от П. окръжен съд по т. дело № 290/2018 г. определение по чл. 248 от ГПК в частта, с която ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на „Е.Е.Д.Ф.Б.“ЕАД, **** от ГПК относно искането решение № 478 от 07.08.2019 г., постановено по настоящото дело да бъде изменено в частта за разноските, като на ищеца се присъди пълния размер от 43 734 лв. с ДДС на заплатеното от него адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА „Е.Е.Д.Ф.Б.“ЕАД, *** да заплати на „У.М.Б.А.Л.-С.Г.“ ЕАД, ЕИК *********, гр. П. сумата от 1800 лв. направени разноски за адвокат пред въззивната инстанция.

Решението може да се обжалва в 1 месечен срок от получаване на съобщението за изготвянето му пред ВКС.

                                   

           

        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                                            

      

                  ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                                                             

                                                                                              2.