№ 2911
гр. София, 30.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 106-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВ Т. ПЕТРОВ
при участието на секретаря ПАВЕЛ АЛЬ. БОЖИНОВ
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ Т. ПЕТРОВ Административно
наказателно дело № 20221110202396 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 145 и сл. АПК във вр. с чл. 72,
ал. 4 ЗМВР.
Образувано е по жалба от СП. Т. К., ЕГН ********** чрез неговия
упълномощен процесуален представител – адв. В.И. от АК-Кюстендил срещу
заповед с рег. № 226зз-307/31.01.2022 г., издадена от К. К. ИВ. – полицейски
орган при 02 РУ СДВР, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 7 от Закона за
министерството за вътрешните работи /ЗМВР, обн. в ДВ бр. 53 от 27.06.2014
г./ е постановена принудителна административна мярка – фактическо
задържане на оспорващия за срок до 24 часа.
В депозираната жалба са релевирани множество доводи за
допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила, противоречие с материалноправни разпоредби и за несъответствие с
целта на закона при издаването на атакуваната заповед. Отправена е молба за
цялостна отмяна на административния акт като незаконосъобразен.
Претендират се разноски.
В съдебното заседание жалбоподателят, редовно призован, не се
явява, представлява се от адв. В.И. от АК-Кюстендил, с пълномощно по
делото, който поддържа жалбата и изложените в нея съображения. В
1
допълнение са представени писмени бележки.
Ответникът К. К. ИВ. – полицейски орган при 02 РУ СДВР, редовно
призован, не се явява и не се представлява.
Софийски районен съд, като разгледа жалбата и изложените в нея
твърдения и след като се запозна със събраните по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирано лице и съдържа всички изискуеми реквизити обуславящи
нейната редовност, а разгледана по същество се явява
ОСНОВАТЕЛНА.
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
Въз основа на заповед с рег. № 226зз-307/31.01.2022 г., издадена от
К. К. ИВ. – полицейски орган при 02 РУ СДВР е постановена принудителна
административна мярка – фактическо задържане на жалбоподателя СП. Т. К.
за срок до 24 часа, считано от 31.01.2022 г., 21:20 ч.
В заповедта е посочено правно и фактическо основание за
задържане на лицето – „чл. 72, ал. 1, т. 7 ЗМВР“ и „НОР“. Същата е подписана
от полицейския орган – К.И., както и от задържаното лице. На гърба на
заповедта не е отразено кога жалбоподателят К. е бил освободен, като се сочи,
че му е връчен препис от същата, което обстоятелство е удостоверено с
подписа му. Непосредствено след задържането на лицето е извършен личен
обиск, обективиран в протокол, предоставена му е за попълване и декларация,
с която са били разяснени правата по чл. 72, чл. 73 и чл. 74 ЗМВР.
Като част от административната преписка са приложени извлечение
от книга за задържаните лица при 02 РУ СДВР и разписка за върнати вещи и
пари на задържано лице, а по инициатива на съда в хода на производството
пред настоящата инстанция са представени заповед за преназначаване №
513р-16327/17.12.2020 г., издадена от директора на СДВР, акт за встъпване на
ответника К.И. в изпълнение на съответната длъжност, считано от 23.12.2020
г., както и копия на материалите по НАХД № 1337/2022 г. по описа на СРС,
2
НО, 102 състав, образувано по реда на УБДХ, въз основа на полицейска
преписка № УРИ226р-4170/01.02.2022 г. по описа на 02 РУ СДВР.
Заповедта за задържане на лице, предмет на съдебен контрол,
съдържа указания, че подлежи на обжалване пред СРС в 14-дневен срок от
съобщаването й. Доколкото по делото липсва информация кога оспорващият
е получил заповедта, то следва да се приеме, че подаването на жалбата на
10.02.2022 г. в регистратурата на СРС е осъществено в законоустановения
срок. На следващо място, процесната жалба е подадена от лице, пряко
засегнато от административния акт, а доколкото съдържа и предвидените в
закона форма и реквизити, т.е. отговаря на изискванията на чл. 150 и чл. 151
АПК, то същата се явява процесуално допустима.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
За да се формира извод, че оспорената заповед е законосъобразна,
необходимо е да са съблюдавани кумулативните изисквания за валидност на
административния акт, а именно: да е издаден от компетентен орган, в
изискуемата форма, при спазване на административнопроизводствените правила,
да не противоречи на материалноправните разпоредби и да съответства на целта
на закона. Наличието на някое от основанията, визирани в разпоредбата на чл. 146
АПК, води до недействителност на административния акт. За преценката, дали
порокът, от който актът страда, води до нищожност или унищожаемост, следва да
се изхожда от това дали нарушението на изискването за валидност е съществено, в
който случай актът следва да бъде отменен, или особено съществено, в който
случай актът следва да бъде обявен за нищожен.
Настоящият съдебен състав намира, че заповед за задържане на лице
с рег. № 226зз-307/31.01.2022 г. е издадена от компетентен полицейски орган
при 02 РУ СДВР, в кръга на правомощията му, съгласно чл. 72, ал. 1 ЗМВР. В
разпоредбата на чл. 57 ЗМВР е предвидено изрично, че сред полицейските
органи, които пряко осъществяват някоя от дейностите по чл. 6, ал. 1, т. 1 – т.
3, т. 7 и т. 8 от посочения нормативен акт, са и органите от областните
дирекции на МВР. По делото са приети и не са оспорени от страните заповед
№ 513р-16327/17.12.2020 г. на директора на СДВР, видно от която издателят
3
на оспорения акт е преназначен на длъжност „полицай“ в група „Охрана на
обществения ред“ на сектор „Охранителна полиция“ при 02 РУ СДВР, както и
акт за встъпване в длъжност, от който се установява, че И. е започнал да
изпълнява правомощията си от 23.12.2020 г.
На следващо място, макар заповедта да е издадена в предвидената от
закона писмена форма, същата не съдържа всички изискуеми задължителни
реквизити, визирани в разпоредбата на чл. 74, ал. 2 ЗМВР, в частност тези по
т. 2 – фактическите и правни основания за задържането, който порок следва
да се квалифицира като такъв по чл. 146, т. 2 АПК – неспазване на
установената форма.
Съгласно чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР заповедта следва да съдържа
фактическите и правните основания за задържането. Това изискване е
свързано с необходимостта от мотивиране на заповедта както от правна
страна, така и с посочване на конкретни фактически основания,
предпоставили законосъобразното упражняване на правомощията на
полицейския орган по ограничаване правото на свободно придвижване на
дадено лице.
В атакуваната заповед е посочено като правно основание
разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 7 ЗМВР, която предвижда, че „полицейските
органи могат да задържат лице…в други случаи, определени със закон“, а
като фактическо такова – „НОР“. Това семпло словесно описание
представлява съществен порок във формата, ограничаващ правото на защита
на засегнатото лице, доколкото от него не би могло да се формира
умозаключение за съпричастността на жалбоподателя към конкретна
деятелност, индивидуализирана по време, място и начин на извършване. За
настоящия съдебен състав, а навярно и за самия жалбоподател и неговия
процесуален представител, не става ясно в кой закон, извън предвидените в
разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1-т. 6, вкл. ЗМВР хипотези, е предоставено
правомощие на полицейския орган да ограничи правото на свободно
придвижване на К., респективно какъв е вложеният смисъл в абревиатурата
„НОР“?!
В контекста на изложеното, по делото не се установи ответникът, в
качеството си на административен орган, постановил процесната заповед, да е
изложил каквито и да било фактически и правни основания по издаването на
4
акта нито в самата заповед, нито в препроводителното писмо или в друг
документ към изпратената в съда преписка, каквато принципна възможност е
очертана с Тълкувателно решение № 16 от 31.03.1975 г. на ОСГК на ВС ,
който тълкувателен акт поначало е приет при действието на Закона за
устройството на съдилищата /ЗУС, обн. в ДВ бр. 92 от 1952 г., отм./ т.е.
същият не се ползва със задължителна сила за органите на съдебната власт, а
съдържа единствено ръководни указания по прилагането на закона /арг. от чл.
17, ал. 2 ЗУС, отм. със Закона за устройство на съдилищата, обн. в ДВ бр. 23
от 19.03.1976 г./, макар този съдебен състав да е резервиран доколко
обсъденото тълкувателно решение съответства на изискванията на чл. 5, § 1
от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи
/ЕКЗПЧОС/, досежно необходимостта от незабавното предоставяне
информация относно деянието, в извършването на което едно лице е
заподозряно, за да се гарантира ефективното упражняване на правото на
защита. Нещо повече – в приложените по делото копия на материалите по
НАХД № 1337/2022 г. по описа на СРС, НО, 102 състав, образувано по реда
на УБДХ, въз основа на полицейска преписка № УРИ226р-4170/01.02.2022 г.
по описа на 02 РУ СДВР се съдържат докладни записки и писмени сведения,
че на 31.01.2022 г. около 21:15 ч. К. е посетил метростанция „Бели Дунав“ във
видимо нетрезво състояние, пожелал е да закупи билет, но не е допуснат от
дежурния на място полицейски орган, като наред с това не е изпълнил
разпореждането му да предостави документ за самоличност. Тези фактически
положения поначало разкриват признаци на административни нарушения по
ЗМВР и ЗБЛД, каквато уместна констатация е направена по НАХД №
1337/2022 г. по описа на СРС и от председателя на 102 състав, НО, който е
оправдал К. относно вмененото му административно нарушение по чл. 1, ал. 3
УБДХ за осъществено „дребно хулиганство“, поради липсата на обективна
съставомерност. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че фактическите
основания следва не просто да бъдат изложени от органа, а и да
кореспондират с правните основания по издаването на заповедта. В заповедта,
а и в изпратените доказателства по административната преписка, липсва
описание на фактическите основания за издаването й, които да са относими
към жалбоподателя. Недопустимо е съдът по собствена инициатива да
подвежда установените факти по делото под съответната правна норма,
когато това не е направено от компетентния орган. Съдът е длъжен служебно
5
да провери дали посочените в акта фактически основания се установяват от
събраните по делото доказателства и съответни ли са на дадената им правна
квалификация. Именно с тази цел е въведено императивното задължение на
административния орган да мотивира своя акт така, че да позволи при
съдебния контрол да се извърши проверка на законосъобразността и
правилността на властническото волеизявление, което в случая пряко и
негативно засяга /ограничава/ правото на свободно придвижване на конкретно
физическо лице.
За да може да бъде извършена преценка за законосъобразност на
акта, налагащ ограничителната мярка, той следва да съдържа минимални
реквизити съгласно изискванията на общия процесуален закон - АПК, чиято
приложимост не е изключена от специалния ЗМВР. В процесната заповед
липсва каквото и да било описание на фактическата обстановка и
индивидуализация на деянието на задържаното лице. Дори и в случаите,
когато действа в условията на оперативна самостоятелност, полицейският
орган е длъжен да обективира в заповедта конкретните причини,
обосноваващи необходимостта от задържане на лицето. Това не е извършено
в процесния случай – от съдържанието на процесната заповед не може по
никакъв начин да се установят фактите, предпоставящи необходимостта от
задържане на жалбоподателя и съответно - лишаването му от право на
свободно придвижване и лична свобода за определен период от време.
Съдържанието на акта препятства извършването на преценка за
законосъобразността му предвид липсата на каквито и да било мотиви и
описание на фактическа обстановка, които да сочат на съществуването на
възприетото от органа основание. В този смисъл, въпреки предоставената от
закона възможност да действа при условията на оперативна самостоятелност,
административният орган е следвало да изложи в заповедта какви са
конкретните причини, обосноваващи необходимостта от задържане на
жалбоподателя.
Неизлагането на мотиви в очертаната насока винаги съставлява
съществено нарушение на административнопроизводствените правила и е
основание за отмяна на заповедта по смисъла на чл. 146, т. 3 АПК – арг. от т.
2 от Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. по т.д. № 4/2002 г. на
ВАС, съгласно която липсата на мотиви във всички случаи е основание за
отмяна на издадения административен акт.
6
В заповедта не са посочени никакви конкретни фактически
обстоятелства, като основание за задържането на лицето. Както беше
отбелязано, отразяването на фактическите и правните основания, обуславящи
издаването на акта, е задължителен негов реквизит съгласно императивните
норми, съдържащи се в чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК във връзка с чл. 74, ал. 2, т. 2
ЗМВР, а отсъствието му се квалифицира като нарушение на изискването за
форма и съставлява самостоятелно и достатъчно основание за отмяна. В
съдебната фаза на обжалването съдът не разполага с правомощия да замества
липсващите мотиви на акта, а само проверява неговата законосъобразност.
При отсъствието на такива, се налага обоснован извод за
незаконосъобразност на оспорения административен акт, поради порок във
формата и съществено нарушение на административнопроизводствените
правила, изразяващо се в засягане правото на защита на задържаното лице,
вследствие невъзможността му да се запознае с фактическите съображения,
въз основа на които полицейският орган е издал процесната заповед за
задържане.
Съдът приема, че заповедта е издадена и в противоречие с
материалноправните разпоредби. Неизлагането на фактически основания,
препятства съдебната проверка на акта по същество, но в случая съдът
извърши такава на основание чл. 168 АПК с оглед посочването в заповедта на
правното основание за издаването й. Както беше отбелязано, по реда на чл.
72, ал. 1, т. 7 ЗМВР полицейските органи могат да задържат дадено лице само,
когато това е предвидено в закон, извън останалите хипотези на чл. 72, ал. 1,
т. 1-т. 6, вкл. ЗМВР. За да се приеме съответствие със закона при задържането
на жалбоподателя за срок до 24 часа, следва изрично да бъде посочена
разпоредба на друг закон, предоставяща правомощия на полицейския орган да
наложи такава ПАМ. Съгласно чл. 142, ал. 1 АПК съответствието на
административният акт с материалния закон следва да се преценява към
момента на издаването му. Това е релевантният момент, тъй като само с
действащия закон към момента на издаването на акта административните
органи, а и правните субекти, са били длъжни да съобразяват поведението си.
Съдът е предоставил безпрепятствена процесуална възможност на ответника
да ангажира доказателства за наличието на посоченото в заповедта правно
основание по чл. 72, ал. 1, т. 7 ЗМВР за задържане на жалбоподателя и такива,
от които да се направи обоснован извод, че към момента на издаване на акта
7
същият е извършил деяние, което предпоставя ограничаване на правото му на
свободно придвижване. От приобщените по делото доказателствени
материали, нито едно не обосновава такъв извод, поради което настоящият
съдебен състав приема, че за извършеното със заповедта задържане не е
установено по безспорен и категоричен начин наличието на
материалноправни предпоставки по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 7 ЗМВР, т.е.
оспорената заповед е издадена и в противоречие с материалноправните
разпоредби по смисъла на чл. 146, т. 4 АПК.
Друго несъответствие със закона, при издаване на оспорваната
заповед, е неспазване на принципа за съразмерност на мярката,
регламентиран в чл. 6 АПК. Според този принцип, административните органи
трябва да упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и
справедливо, като при изпълнение на един акт не се допуска засягане правата
и законните интереси на гражданите в по-голяма степен от най-необходимото
за постигане на законната цел. В нормативно определените рамки
административният орган следва да упражнява предоставената му
компетентност, когато действа в условията на оперативна самостоятелност,
какъвто е и настоящият случай. Целта на задържането по чл. 72, ал. 1, т. 7
ЗМВР следва да произтича от изричното предписание на друг закон.
Доказването на тези данни е в тежест на административния орган, което не бе
проведено успешно в съдебното производство.
Оспорената заповед за полицейско задържане е незаконосъобразна и
поради издаването й в противоречие с целта на закона - основание за отмяна
по смисъла на чл. 146, т. 5 АПК. Принудителните административни мерки
следва да се прилагат ограничително и при стриктното спазване на закона.
Полицейското задържане не може да е произволно, то задължително трябва е
обосновано с конкретни факти, които да сочат някаква връзка между
задържания и конкретно извършено правонарушение /в широк смисъл/, както
и задържането му да е съобразено в целта на закона. В случая задържането на
жалбоподателя не допринася за постигане на посочените цели и съставлява
акт на флагрантен полицейски произвол, упражнен върху лицето чрез
лишаването му от свобода за срок до 24 часа, който противоречи изцяло на
същността и предназначението на принудителните административни мерки,
каквато е наложена и с процесната заповед за задържане.
8
Предвид изложените фактически и правни доводи, настоящият
съдебен състав намира, че оспорената заповед следва да бъде отменена като
незаконосъобразна, поради издаването й при неспазване на установената
форма, при съществено нарушение на административнопроизводствените
правила, в противоречие с материалноправните разпоредби и несъответствие
с целта на закона – отменителни основания по чл. 146, т. 2-5 АПК.
Съобразно изричната разпоредба на чл. 143, ал. 1 АПК, когато съдът
отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден
административен акт, държавните такси, разноските по производството и
възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се
възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. Имайки
предвид, че в представеното по делото пълномощно за процесуално
представителство от адв. В.И. от АК-Кюстендил не е уговорено
възнаграждение, не сочи и че упълномощаването е при условията на чл. 38,
ал. 1 от Закона за адвокатурата /ЗА, обн. в ДВ бр. 55 от 25.06.2004 г./, то не
следва да се присъждат разноски за оказаната правна помощ. СДВР следва да
заплати на жалбоподателя К. единствено внесената от него държавна такса в
размер на 10,00 лв., предназначена за разглеждане на делото пред настоящата
инстанция.
Така мотивиран, на основание чл. 172, ал. 2, предл. 2 АПК,
Софийски районен съд, НО, 106 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло заповед с рег. № 226зз-307/31.01.2022 г., издадена
от К. К. ИВ. – полицейски орган при 02 РУ СДВР, с която на основание чл.
72, ал. 1, т. 1 от Закона за министерството за вътрешните работи /ЗМВР, обн.
в ДВ бр. 53 от 27.06.2014 г./ е постановена принудителна административна
мярка – фактическо задържане на жалбоподателя СП. Т. К., ЕГН **********
за срок до 24 часа, като незаконосъобразна.
ОСЪЖДА, на основание чл. 143, ал. 1 АПК, Столична дирекция на
9
вътрешните работи да заплати на жалбоподателя СП. Т. К., ЕГН **********
разноски за внесена държавна такса в размер на 10,00 /десет/ лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Административен съд - София град в 14-дневен срок от получаване на
съобщението за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10