РЕШЕНИЕ
гр. София, 13.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на пети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с.
КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 11518 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С решение от 29.05.2019 г., постановено
по гр. дело № 10308/2018 г. по описа на СРС, 153 състав, е допусната съдебна
делба между Б.С.Е. и М.Г.А., при равни квоти (по 1/2 ид.ч. за всеки един) по
отношение на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 68134.1500.2369.2.50, представляващ апартамент №4 с адрес: гр.
София, район Искър, ж.к. ******, със застроена площ от 50,18 кв.м., заедно с
мазе № 32 от 3,05 кв.м., заедно с 0,804% ид. ч. от общите такива на сградата.
Със същото решение на основание чл.
344, ал. 2 ГПК е постановено процесният апартамент да се ползва временното от
двамата съделители, както следва: Б.С.Е. да ползва стая №2 по скицата към
заключението на вещото лице, а М.Г.А. да ползва стая №1 по скицата към
заключението на вещото лице, като за общо ползване остават помещенията, описани
в т. 1 от заключението и по скицата (кухня, баня-тоалетна и антре).
Срещу първоинстанционното решение, в
частта, с която е допусна делба на процесния недвижим имот, а при условията на
евентуалност и при така определените делбени квоти, е постъпила въззивна жалба
от ответника М.Г.А., чрез адв. С. Ц. с надлежно учредена представителна власт
по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати
от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени
процесуални нарушения и необоснованост. Оспорва се извода на първоинстанционния
съд, че процесният апартамент е станал съпружеска имуществена общност, поддържайки
се, че за закупуването му ищцата няма никакъв принос. Твърди, че имотът е
придобит изцяло с негови лични средства, а името на ищцата не е посочено в нотариалния
акт и тя не е претендирала каквито и да било права преди завеждането на
исковата молба, нито се е заявявала като собственик пред ответника, пред
държавните и общински органи, или пред трети лица.
Счита още, че със събраните по делото
свидетелски показания е оборена презумпцията за съвместен принос по чл. 21 от СК (отм.). Сочи, че неправилно СРС не е кредитирал показанията на свидетелката М.А.,
която макар и сестра на ответника, е посочила, че средствата в размер на
3880,50 лв., послужили за заплащане на част от продажната цена за имота, са дарени
от нея. Тези свидетелски показания се потвърждавали и от съдържанието на
нотариалния акт, в който не фигурира името на ответницата и ако същата е имала
принос за придобиването на имота, то нейното име също е могло да бъде посочено
в документа за собственост, още повече че не се твърдят и не се доказват
никакви обстоятелства, които да са представлявали обективна пречка за явяването
ѝ пред нотариуса. Като допълнителен аргумент въззивникът изтъква
обстоятелството, че в необжалваното бракоразводното решение се съдържа
декларация, според която бившите съпрузи не са придобили недвижими имоти по
време на брака. Счита, че е житейски обосновано и логично сестрата на ответника
да предоставени безвъзмездно парични средства предвид близката им роднинска
връзка и добрите отношения между двамата, като при преценката на тези свидетелски
показания съдът е следвало да отчете и поведението на ищцата по делото, която
при изслушване на свидетелката А. не е присъства в съдебното заседание, за
разлика от предходното съдебно заседание, макар да ѝ е било известно кой
и за какви обстоятелства ще бъде разпитван като свидетел, което според
ответника косвено потвърждавало достоверността на свидетелските показания.
Оспорва се и изводът на районния съд, че
остатъкът от продажната цена в размер на 6000 лв. е заплатен с общи средства на
двамата съпрузи. В тази връзка излага оплаквания за необсъждане на възраженията
в отговора на исковата молба за липса на общност на средствата още преди
прекратяване на брака между страните, включително при тегленето на кредита,
както и възражението на ответника за това, че той е получавал средства от
трудово възнаграждение в значително по-голям размер от ищцата. Предвид липса на
общо домакинство и фактическата раздяла, не би могло да се приеме, че заемът е
изтеглен за нуждите на семейството като безспорно се установявало че всички
вноски по кредита са изплащани единствено от съпруга.
Поддържа, че неправилни са били и
мотивите на обжалваното решение, с които е прието за неоснователно възражението
за придобивна давност. Независимо от обстоятелството, че семейното жилище е
предоставено за ползване на бившата съпруга и непълнолетното им дете, негов собственик
е останал ответникът. Последният се е афиширал като такъв, декларирайки имота
пред компетентните власти, чрез заплащане на дължимите данъци и такси, разходи за
ремонт и поддръжка на сградата към етажната собственост. Счита, че намерението
му да държи имота като свои се извежда и от самото поведение на ищцата, която
не се е чувствала задължена да заплаща никакви разходи за имота и допускайки
значителното му увреждане, за което окаяно състояние към 2017 г. са събрани
гласни доказателства. Според въззивника подобно поведение не може да се
възприеме като такова на съсобственик, който се грижи за запазването и
поддържането на имота. Предвид изложеното, моли първоинстанционното решение да
бъде отменено, като се отхвърли иска за делба и следващата се от това претенцията
на ищцата на основание чл. 344, ал. 2 от ГПК.
Въззиваемата Б.С.Е., чрез адв. В. С. с
надлежно учредена представителна власт по делото, оспорва въззивната жалба по
подробно изложени съображения. Претендира разноски за настоящето производство.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Настоящата съдебна инстанция напълно
споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от
правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведени оплаквания във
въззивната жалба, съдът намира следното:
По делото страните не спорят, а и това
е установено от представените писмени доказателства, че са бивши съпрузи, чийто
брак е прекратен с влязло в сила решение от 19.04.2004 г. на СРС по гр.д. №
3423/2003 г., 83 състав, като личните и имуществените отношения са уредени с
постигнатото между съпрузите споразумение по чл. 99, ал. 3 СК, одобрено от
съда. Няма спор и че по време на брака, на 17.08.2001 г. М.А. е подписал
нотариален акт за покупко-продажба №29, том II,
рег. №2360, дело №208/2001 г., на нотариус рег. №52 при НК, с който е закупен
процесния апартамент№4 за цена от 9880,50 лв., от които 3880,50 лв. са били
заплатени преди изповядването на сделката, а остатъкът от 6000 лв. е издължен
чрез банков кредит от „Банка ДСК“ ЕАД.
Съдът констатира, че в диспозитива на бракоразводното
решение е посочено, че „Семейното жилище, находящо се в гр. София, ж.к. „******,
СИО, състоящо се от спалня, дневна
трапезария, кухненски бокс и сервизни помещения ще се ползва от Б. А. и роденото от брака малолетно дете, а съпругът
ще го освободи до 60 дни, след влизане в сила на решението“.
Както е разяснено в ТР №3 от 29.11.2018
г., по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСГК на ВКС в частта относно имуществените
отношения между съпрузите споразумението е насочено към доброволно уреждане на
имуществените последици от развода с цел да се избегнат възможни бъдещи спорове
по повод собствеността върху придобитото през време на брака имущество и
отнасянето им за разрешаване по съдебен ред. В рамките на свободата на договаряне
(чл. 9 ЗЗД) съпрузите имат правото да уредят материалноправните последици от
прекратяване на брака поради развод във връзка с придобитите в режим на
съпружеска имуществена общност вещи и права върху вещи. Когато такова
споразумение съдържа взаимни отстъпки, същото има характер на договор за
спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД и поражда вещнопрехвърлително действие от
момента на влизане в сила на решението за развод, а ако обемът на правата на съпрузите
е определен съобразно действителното правно положение, тогава споразумението е
с характер на установителен договор. Ако в споразумението липсва изрично
изразена воля от бившите съпрузи, според тълкувателното решение, е допустимо в
следващ исков процес да бъде разгледан въпросът за различните (неравни) дялове
в съсобствеността, като презумпциите по чл. 28 СК от 2009 г., съответно на чл.
27 СК от 1985 г. (отм.), могат да бъдат оборени с доказателства за личен
произход на средствата, вложени при придобиването на имота и за намерението на
съпрузите при определяне обема на техните права в споразумението.
Настоящият
състав намира, че по делото безспорно се установява, че процесният имот е съпружеска
имуществена общност, а доводите и възраженията в обратен смисъл не
кореспондират със събраните по делото доказателства. Съществено в случая е
обстоятелството, че в цитираната по-горе част от диспозитива на решение за
развод е посочено, че семейното жилище е „СИО“ и която абревиатура е ноторно
известно, че означава съпружеска имуществена общност. Решението, обективиращо
постигнато между страните споразумение, е влязло в сила и задължава съда да се
съобрази с неговия диспозитив, поради което следва да се приеме, че с
необжалването му страните са приели установеното със съдебния акт обстоятелство,
че процесният апартамент е придобит като общо на съпрузите имущество през времетраенето
на брака. Ето защо и като логично продължение на тази част от диспозитива, се
явява посоченото в последващия, последен абзац от втора страница от решението,
според който „по време на брака съпрузите не са придобили недвижими имоти и
автомобили, които да са съпружеска имуществена общност“. Логическото и
систематичното тълкуване в текста на диспозитива следва да се възприемат в
смисъл че, освен апартаментът в ж.к. „Дружба“, който е СИО, друго недвижимо
имущество съпрузите не са придобили съвместно през време на брака им, като
именно подобно тълкуване създава безпротиворечивост и приемственост на отразената
във визираните две части от диспозитива воля на съпрузите.
Горното в
пълна степен кореспондира и с изявлението на М.А. в хода на бракоразводния процес,
в протокол от 20.10.2003 г., по гр.д.3423/2003 г., на СРС, 83 състав (приложено
като доказателство в настоящото производство), който в качеството си на ответник
е изразил желание да бъде запазен брака, като е посочил, че „преди 2 години сме купили семейно жилище“.
Протоколът като официален свидетелстващ документ се ползва с материална
доказателствена сила относно изявленията на съда и страните, и в този смисъл
обективира неизгодно за ответника А. признание – че е закупил заедно със
съпругата си жилището, което категорично изключва твърденията му, че то не
представлява СИО.
Предвид
изложеното и доколкото одобреното от бракоразводния съд споразумение не определя
изрично квотите на съпрузите в съсобствеността на процесния апартамент, то и
всеки от тях има право да претендира по-голям дял на основание частична
трансформация, в който смисъл е и ТР №3 от 29.11.2018 г., по тълк. дело №
3/2015 г. на ОСГК на ВКС.
Основателността
на релевираното от ответника възражение, че паричните средства за първата
вноска от 3880,50 лв. за закупуване на апартамента са с произход дарение от неговата
сестра и които твърдения намират своето правно основание в разпоредбата на чл.
23, ал. 2 СК (отм.), предпоставят в доказателствена тежест на бившия съпруг да
установи, че вложените средства имат личен произход по смисъла на чл. 22 СК
(отм.), както и влагането им за придобиването на процесния недвижим имот, като
по този начин би била оборена презумпцията за съвместен принос по чл. 21, ал. 3 СК (отм.).
Пред СРС са
изслушани две групи свидетелски показания, сочещи, че и двата съпрузи са търсили
възможност и са осигурили средствата, необходими за заплащането на първата
вноска от продажната цена от 3880,50 лв. Така свидетелката С.И. заявява, че
лично е присъствала на получаването на сумата от 2000 лв. от Б.Е., дадени
ѝ от ищцовата сестра, като самата свидетелка също е предоставила в заем
на ищцата 1000 лв., които са ѝ били върнати за около 5 години на вноски
по 50-100 лв.
Според
свидетеля на ответника - Й.М., М.А. му е поискал сумата от 4000 лв. за покупката
на делбения имот, но той е нямал финансова възможност да му услужи. Свидетелят
заявява, че е бил очевидец как парите са му дадени от сестрата на ответника – М.А.,
но без да знае дали сумата е била върната впоследствие. В същия смисъл са и
показанията на самата А., която твърди, че е дарила сумата на своя брат.
Оборването
на законоустановената презумпция за съвместен принос изисква обратно доказване,
което винаги трябва да е пълно, т.е. необходимо е да води до несъмненост в извода
за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство,
като то може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени
доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват
обстоятелствата, отнасящи се към основния факт, а косвените доказателства дават
указание за основния факт само косвено, но
преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт.
При така
изяснените принципи на доказване, настоящият състав намира, че ответникът не е
установил при условията на пълно доказване, че заплатената първоначална вноска
от 3880,50 лв. е изцяло с произход негово лично имущество. Установява се от
показанията на свидетеля Александрова, че ищцата също е търсила и получила
около общо 3000 лв. за закупуването на процесното жилище, което не изключва
възможността именно тези средства да са използвани за заплащането на част от
продажната цена. Показанията ѝ не се разколебават от твърденията на
ответника, че ищцата е получавала значително по-нисък доход от неговия, и
именно финансовите ѝ затруднения кореспондират с показанията на свидетеля
Александрова, че предоставените на ищцата в заем 1000 лв. са били връщани в
един продължителен период от време и то със значителни затруднения. От друга
страна, с тези показания, които са косвени по своя характер, Б.Е. провежда
насрещно доказване, което е от естество да внесе съмнение в тезата на
ответника, че сумата е платена без участието на ищцата. Твърденията му, че
първата вноска е заплатена с изцяло лични средства, дарени от сестра му, не се
гради на преки доказателства, а на косвени такива, защото дори и да се приеме,
че подобна сума му е предоставена не е категорично установено, че именно тя е
послужила за заплащане на продажната цена.
Наред с гореизложеното и за пълнота на
мотивите следва да се отбележи, че в суверенната си преценка за достоверността
на показанията на свидетелите освен близката роднинска връзка между ответника и
неговата сестра, при преценката на показанията ѝ по реда на чл. 172 ГПК,съдът
намира, че следва да бъдат отчетени и следните факти. В хода на цялото производство
ответникът изтъква, че е изтеглил и изплатил изцяло кредита от 6000 лв. към
„Банка ДСК“ ЕАД, послужил за заплащане на останалата част от продажната цена.
Освен този кредит, очевидно М.А. е имал намерение да се задължи и към приятеля
си – свидетеля М., което предполага, че е имал финансова възможност да погасява
суми и към банката и към своя приятел. От друга страна, при твърдения, че
именно много близките му отношения със сестра му са мотивирали последна да му
предостави безвъзмездно сумата от 4000 лв., то и буди известно съмнение поради
каква причина ищецът се е обърнал първо към своя приятел за заем, който е
трябвало да върне, вместо да получи тази сума безвъзмездно от сестра си и дали
в действителност сумата му е предоставена с дарствено намерение. Още повече че
житейски разпространени са предимно дарения на значителни парични суми между
родители и пълнолетни деца, а не толкова между пълнолетни братя и сестри,
доколкото последните имат собствени семейства и необходимост от повече средства.
В тази връзка следва да се отбележи и, че в откритото съдебно заседание от
20.10.2003 г. по бракоразводното дело, ответникът, след като е изразил нежелание
за прекратяването на брака, е посочил, че „преди 2 години сме купили жилище,
изплащам два заема“. Същевременно в отговора на исковата по настоящото
делбено дело ответникът е твърдял, че след закупуването на жилището е имал само
един кредит - към „Банка ДСК“ ЕАД, който е бил погасен след развода чрез нов
кредит, отпуснат от друга банка. Ето защо твърдението му за придобито със
съпругата му жилище и непосредствено направеното след това изявление, че
изплаща два заема, при установен по делото един такъв, внася съмнение дали в
действителност първата вноска от 3880,50 лв. за покупка на жилището е направена
с лични средства, дарени от сестра му и заемни такива.
Гореизложеното допълнително разколебава
показанията на сестрата на ответника, че е дарила сумата на брат си, и които
твърдения не кореспондират с никакви други доказателства по делото – дори и свидетеля
М., който твърди, че е присъствал на предаването на сумата от 4000 лв. не знае
дали тя е получена със задължение да бъде върната или безвъзмездно. Вече коментираните
изявления на ответника по време на делото за развод, че със ищцата са закупили семейното
жилище, също разколебава поддържаната от него теза за личния характер на
средствата.
Категоричен извод в обратен смисъл не
може да бъде обоснован и с обстоятелството, че единствено ответникът е участвал
в покупко-продажбата и само на негово име е бил деклариран имота, включително
той е заплащал данъците и задълженията към етажната собственост, тъй като
законът не придава никаква правна стойност на тези факти, както по отношение на
характера на средствата (лични или семейни), така и на принадлежността на правото
на собственост. В този смисъл ирелевантно е и обстоятелството, че ищцата не е
присъствала на самата сделка. Част от изтъкнатите обстоятелства евентуално
създават облигационни претенции към бившата съпруга, но нямат вещно-правни
последици относно придобитият по време на брака недвижим имот и не оборват
презумпцията на чл. 19, ал. 1 СК (отм.).
Настоящият състав изцяло споделя
изводите на СРС, че по отношение на сумата от 6000 лв., която представлява
остатъка от продажната цена, осигурена чрез изтеглен банков кредит от „Банка
ДСК“ ЕАД, не е доказано, че представлява лично имущество на ответника.
Обстоятелството, че част от необходимите за заплащането на цената средства са
били получени по договор за кредит и кредитополучател е само единия бивш съпруг
не води до извод, че влагането на тези средства обуславя наличието на трансформация
по смисъла на чл. 21 СК от 1985 г отм. (изрично в този смисъл Определение
№395/09.11.2015 по дело №4167/2015 на ВКС, ГК, II г.о.).
Макар и бившите съпрузи да са били във
влошени и обтегнати отношения, не се установява еднозначно по делото наличието
на фактическа раздяла между тях, датираща отпреди изтеглянето на кредита и
закупуването на имота и характеризираща се с такава
липса на всякаква духовна, физическа и икономическа връзка, която да е
основание да се приеме, че презумпцията за съвместен принос е оборена и
съответно придобитото имущество от бившия съпруг в този период да е негово
лично. Извод в обратен смисъл не следва от изявленията на ищцата, обективирани
в горецитирания протокол от 20.10.2003 г., по гр.д.3423/2003 г., на СРС, 83
състав, че от две години със съпруга си са разделени, въпреки че живеят в едно
жилище, тъй като дори и да се приеме буквално, заявеното индицира, че разрив в
отношенията им, приравнен на фактическа раздяла, е настъпил най-рано от м.
октомври 2001 г., което предхожда отпускането на кредита и закупуването на
апартамента през м. август 2001 г. Дори да се приеме, че кредитът е изплащан
само от съпруга, това не доказва липсата на принос, тъй като той се изразява,
освен във влагането на средства, и в полагането на труд и грижи за децата и
работа в домакинството от страна на въззиваемата, каквито грижи безпротиворечиво
се установяват от показанията на свидетелката Александрова (същата сочи, че ищцата
се е грижила за домакинството и за детето).
В съответствие с материалния закон и
представените по делото доказателства са и изводите на СРС относно липсата на
предпоставките за придобиването на имота по давност от ответника, характеризиращи
се в установяване на фактическа власт върху имота лично или чрез другиго и
намерение за своене. Самите твърденията на М. А., че до 2017 г. апартаментът е
обитаван от ищцата и техния син и факта, че последната очевидно с предявяването
на иска за делба се възприема като съсобственик, обективно изключват приложението
на института на придобивната давност, доколкото ответникът не е упражнявал фактическа
власт върху идеалната част от собствеността, принадлежаща на бившата му
съпруга. Изтъкнатите от него обстоятелства, че е плащал данъци, извършвал е
ремонт и според показанията на свидетеля Манолов, ответникът е бил известен
сред съседите си като собственик на имота, са без правно значение, доколкото не
се установява да е отблъснал владението на ищцата и да е демонстрирал пред
самата нея недвусмислено, че се легитимира като едноличен собственик на
жилището, бивша съпружеска имуществена общност. Ирелеванто е и сочено от
въззивника лошо състояние на имота в резултат от обитаването му от ищцата, тъй
като неподдържането му не е равнозначно на отказ от право на собственост или
признаване на такова в полза на самия ответник.
По изложените съображения и с оглед
обстоятелството, че по правилността на обжалваното решение с въззивната жалба
не са направени други оплаквания, включително и по отношение определените
привременни мерки по чл. 344, ал. 2 ГПК и доколкото настоящата инстанция по
силата на чл. 269 ГПК е ограничена да извърши проверка само по релевираните в
жалбата оплаквания, решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено, а
предявената от ищеца жалба отхвърлена.
При този изход на делото пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемата и на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва де се присъдят направените разноски за настоящата
съдебна инстанция в размер на 720,00 лв., които не са прекомерни с оглед
фактическата и правна сложност на делото.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от
29.05.2019 г., постановено по гр. дело № 10308/2018 г. по описа на СРС, 153
състав.
ОСЪЖДА М.Г.А., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, офис № 3
– адв. Ц. да заплати на Б.С.Е., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** – адв.
В.С., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 720,00 лв.,
представляващи разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: