РЕШЕНИЕ
гр.
София, 05.06.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, II „В” състав в публично заседание на четиринадесети март две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
ХРИСТИНА
НИКОЛОВА
при
секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от мл. съдия Николова
гр. д. № 13151 по описа на СГС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 146770 от 15.06.2017 г., постановено по гр. д. № 33503/2014 г. по описа на СРС, I ГО, 118 състав, е отхвърлен предявеният от
Г.Т.Г. срещу „С.С.2.“ ЕАД иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за
установяване със сила на пресъдено нещо, че ищецът е собственик на недвижим
имот представляващ реална част от поземлен имот с идентификатор № 22472.7412.27
съгласно КК и КР одобрени със Заповед № РД-18-19/27.01.2012 г. на И.д.на АГКК
за с. *****, с площ от 8700 кв.м., обозначена на скица - приложение 1 към
заключение на СТЕ на лист 129-131 от делото, по сива прекъсната и черни линии,
букви А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, Й, К, Л, М, Н, О, А и площно оцветяване в
жълто, която скица е неразделна част от решението, на основание давностно
владение продължило повече от десет години,
считано от 2001 г. Решението е постановено при участието на С.О. – трето лице
помагач на страната на ответника.
Срещу
първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ищеца Г.Т.Г., в която
са изложени доводи за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт.
Посочва, че процесният имот е частна собственост и може да бъде обект на
придобиване по давност, като със свидетелски показания е установен началният
момент на владението – 2001-2002 г., както и че
ищецът е упражнявал несмущавана фактическа власт, допускал трети лица до имота,
позволявал им разполагането на каравани и събирал от тях суми за поддържане на
оставените техни вещи и каравани и за охрана на имота. Излага доводи, че от
събраните по делото доказателства се установява владение, което е упражнявано
непрекъснато, явно и несмущавано от ищеца повече от десет години с намерение да
придобие имота. Налице е и ясно заявен субективен елемент на владението видно
от протокол от 10.09.2013 г., в който е отразено, че отказва да допусне трети
лица до имота. Моли решението да бъде отменено и да бъде уважен положителният
установителен иск за собственост.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „С.С.2.“ ЕАД не е подала отговор на
въззивната жалба.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК третото лице-помагач на страната на ответника – С.О., е
подало отговор на въззивна жалба, с който оспорва същата и изложените в нея
твърдения за необоснованост на първоинстанционното решение. Релевира доводи, че
единственото доказателствено средство,
ангажирано от ищеца, за доказване на владението на имота са показания на двама
свидетели, от които не се установява дали същите са виждали ищеца в имота в
началото на давностния период, а единствено че са били оставили тогава свои
каравани в имота по предложение на Г.Г., като не знаят дали другите хора,
разположили бунгала и каравани са заплащали такси на ищеца и дали изобщо са
искали разрешението му за пребиваване в имота. Посочва, че съдът правилно е
приел за недоказани твърденията за подобрения в имота, контрол на достъпа до
него, ограждането му и поддържането му именно от ищеца. Излага доводи, че
ищецът е извършвал действия в съседния имот в качеството си на пълномощник на
едноличния търговец, а не като владелец на процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
При постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата
оплаквания, същото е и правилно. Във връзка с доводите, изложени в жалбата,
въззивният съд намира следното:
От фактическа страна:
Не се спори между страните, а и от представените
писмени доказателства се установява, че с Акт № 0048 от 27.01.1997 г. е актуван
като частна общинска собственост на основание чл.2, ал.1 ЗОС ресторант „*****“,
построен през 1973 г., представляващ двуетажна масивна сграда, застроена на 560
кв.м., заедно с едноетажната част към сградата застроена на 195 кв.м. и терен
от 3000 кв.м., находящ се в землището на с.*****– яз. „Искър“, м. „*****“. Видно
от представения Акт № 1307/13.10.1999 г. процесният недвижим имот е актуван
като частна общинска собственост, на основание чл.2, ал.1 от ЗОС, описан в акта
по следния начин: празно място от 8.700 кв.м., находящо се в землището на с.*****–
яз.Искър, м.“*****“, извън регулация, представляващо част от имот пл.№ 972 от
кад.лист № Г-26-13-Б, при граници на целия имот: „Самоковско шосе“, брега на
язовира, терена на ресторант „*****“ и бунгала на ГМС.
От представения по делото протокол № 20 от 22.01.2001
г. се установява, че Столичният общински съвет е приел решение № 36, с което е
увеличен капиталът на ответното дружество „С.С.“ ЕАД с 15 380,20 лева,
представляващи стойността на дълготрайни материални активи, включени като
апортна вноска в капитала на дружеството, посочени в Приложение №1, а именно –
празно място от 8.700 кв.м., представляващо част от имот пл.№ 972 от кад.лист №
Г-26-13-В, находящо се в землището на с.*****– м. „*****“, АОС №
1307/13.10.1999 г. и общински имот по АОС № 0048/27.01.1997 г., представляващ
сграда на два и един етажа, със застроена площ от 755 кв.м., попадащ
в землището на с.*****– м. „*****“, като е посочено, че двата имота са с общата
балансова стойност от 15 380,20 лева. С решение № 30 по протокол № 25 от
20.04.2001г., е поправена явната фактическа грешка, допусната в т.2 на
цитираното по-горе Приложение 1 към решение № 36 по протокол № 20/22.01.2001г.
на СОС, като е постановено да се чете: общински имот, представляващ сграда на
два етажа и на един етаж, със застроена площ от 755 кв.м., ведно с прилежащ
терен от 3000 кв.м., попадащ в землището на с. Пасарел, м.“*****“, съгласно АОС
№ 0048/27.01.1997 г. Не е спорно по делото и обстоятелството, че в устава на
ответника като част от капитала като непарична вноска са вписани и описаните
по-горе имоти като дълготраен материален актив.
Не се спори между страните, а и се установява от
доказателствата по делото, че между Потребителна кооперация „Панчарево“ като
наемодател и ЕТ „Я.-**-С.Я.“, като наемател, е имало сключени договори за наем на
ресторант „*****“ и прилежащ терен от 3000 кв.м. от 23.12.1991 г. и от
04.04.2002 г., с анекс към него от 01.12.2004 г., с който е предадено
владението на недвижимия имот и оборудването в него. С договор за наем на
недвижим имот от 01.06.2005 г. на основание чл.228 и сл. ЗЗД са продължени
отношенията между страните по посочените договори за срок от 10 години, считано
от 01.06.2005 г. до 31.05.2015 г.
С влязло в сила решение от 13.11.2004 г. по гр.д.№
14698/2003 г. по описа на СРС, 44 състав, въз основа на което е издаден
изпълнителен лист от 31.08.2010 г., е уважен предявен от „С.С.2.“ ЕАД срещу
Потребителна кооперация „Панчарево“ иск с правно основание чл.108 ЗС за
недвижим имот – ресторант „*****“ и прилежащ терен, представляващ неурегулиран
поземлен имот с площ 3000 кв.м., част от имот с пл.№ 972 от кад.лист Г-26-13-В
по неодобрения кадастрален план на гр.София яз. „Искър“ от 1986 г., като
владението на имота е предадено с приемо-предавателен протокол от 10.11.2010 г.
Не е спорно, че с договор за наем на недвижим имот от
01.03.2011 г., ответникът „С.С.2.“ ЕАД е отдал под наем на ЕТ „Я.-**-С.Я.-Т.Я.“, управлявано и представлявано
от ищеца Г.Т.Г., ресторант „*****“, състоящ се от двуетажна сграда застроена на
560 кв.м., заедно с едноетажната част към сградата и прилежащ терен от 3000
кв.м. Приложено е и пълномощно с нотариална заверка на подпис от 02.06.2011 г.,
с което Т.И.Я.упълномощава Г.Т.Г. да представлява ЕТ „Я.-**-С.Я.-Т.Я.“. Във
връзка със забава в изпълнението на паричните задължения по договора от страна
на едноличния търговец, между страните са водени преговори, като са съставени
протокол от проведена среща на 10.01.2013 г. и е сключено споразумение от
същата дата, на които ЕТ е представлявано от ищеца. С нотариална покана от
29.04.2013 г., „С.С.2.“ ЕАД е заявило на
наемателя, че поради неизпълнение на задълженията по договора за наем същият е
развален, като ЕТ „Я.-**-С.Я.-Т.Я.“ следва
да предаде владението върху ресторант „*****“, заедно с едноетажната част от
сградата и терена от 3000 кв.м. В отговор, с нотариална покана от 14.08.2013 г.
ЕТ, чрез пълномощника Г.Т.Г., заявява, че в имота, предмет на договора за наем,
е извършил редица подобрения и до изплащането им, упражнява право на задържане.
Приет е по делото като писмено доказателство договор
за отдаване под наем на процесния недвижим имот – празно място от 8700 кв.м.,
част от имот пл.№ 972, сключен на 10.09.2013 г. между „С.С.2.“ ЕАД като наемодател и „Д.П.“ ЕООД
като наемател, на основание Протокол на комисия за проведена тръжна процедура. От
приетия по делото приемо-предавателен протокол съставен на 02.10.2013 г. от
служители на ответното дружество се установява, че при опита процесният имот да
бъде предаден от наемодателя на наемателя, страните не са били допуснати до
имота от ищеца Г.Т.Г., който заявил, че упражнява „давностно владение на имота“
и отказва достъп. Изготвен е доклад до изпълнителния директор на „С.С.2.“ ЕАД,
в който е описан случаят. Писмо до него е изпратил и управителят на наемателя „Д.П.“
ЕООД, като в отговор с писмо от 17.02.2014 г. от „С.С.2.“ ЕАД са завили, че се
води дело за освобождаване на имота и докато то не приключи са в невъзможност
да изпълнят задължението си по договора да предадат владението.
По делото е представена и приета като доказателство декларация
за оттегляне на пълномощно с нотариална заверка на подписа от 05.09.2014 г., с
която Т.И.Я.е оттеглила пълномощията дадени на ищеца Г.Т.Г. с пълномощно от
02.06.2011 г. да представлява ЕТ „Я.-**-С.Я.-Т.Я.“.
От представените по делото писмени доказателства се
установява, че ищецът Г.Т.Г. е сезирал администрацията на С.О. – район
Панчарево с молба от 21.01.2014 г. и нотариус с район на действие СРС, с рег.№
438, за издаване на констативен нотариален акт за собственост върху процесния
имот въз основа на обстоятелствена проверка. От ищеца е подадено и заявление от
27.01.2014 г. до АГКК за изменение на кадастралната карта и кадастралния
регистър касаещи имот с идентификатор № 22472.7412.27 съгласно КК и КР одобрени
със Заповед № РД-18-19/27.01.2012г. на И.д.на АГКК.
За установяване на спорните по делото обстоятелства,
владял ли е ищецът спорния имот – празно място от 8700 кв.м. в периода
2001-2011 г., по делото са събрани гласни доказателства – разпит на трима
свидетели.
Свидетелят С.П.А.заявява, че му е известен имота в с.*****
– ***** от повече от 15 години и познава ищеца от 1997-1998 година, когато Г. е
имал сервиз за коли в Илиянци и познава същия от там. Свидетелства, че ищецът
му казал, че стопанисва имот до ресторант „*****“ и тъй като знаел, че има
каравана, му предложил да си остави караваната там. Свидетелят я оставил в
имота в края на 2000 г., началото на 2001 г. и досега е там. Заявява, че имотът
се намира между ресторант „*****“ и „Самоковско шосе“, като целият е ограден и
на входа има желязна врата. Завява, че имотът винаги е бил стопанисван от Г.,
като са му плащали пари за косене, поддръжка и за охрана, в имота винаги е
имало пазачи, назначени от Г.. Свидетелства, че имотът е затворен и не всеки
може да влиза, като свидетелят е присъствал два пъти - през 2012 г. и през есента на 2013 г., когато са идвали от „С.С.“, като при второто
идване са довели човек, който е твърдял, че е наел имота от „С.С.“. Тогава Г.
бил заявил пред всички присътващи, че имотът е негов, той го ползва и
стопанисва и се съставил протокол. Посочва, че към днешна дата Г. ползва имота.
Свидетелят не е виждал документ за собственост на процесния недвижим имот, нито
договор за наем сключен с ищеца. Свидетелства, че единственият вход за имота е
през желязната врата, където достъпът е контролиран, а до самия ресторант с
кола не може да се стигне. Свидетелства, че до входа в дясно има сграда, до
която Г. бил изградил външни тоалетни за ползване от собствениците на каравани,
които преди няколко години били съборени от ДНСК.
Свидетелят Е.В.Н.завява, че му е известен имота в с.*****
– *****, като от края на лятото на 2001 г. има каравана в имота. Познава се с Г.
и той го завел там и му предложил да си остави караваната срещу заплащане на
сума от около 200 лв. годишно за поддръжка, почистване и охрана. Свидетелства,
че имотът е ограден, има път който минава през средата и в долната част до
язовира има нещо като ресторант. В дясно има сграда, където се строили
тоалетни, които след това били съборени. Посочва, че преди около 5-6 години в
имота от двете страни на пътя са направени нещо като две огради, които играели
ролята на подпорни стени за пътя. Имотът е ограден от всички страни и има
масивна желязна врата на самия вход и само от нея може да се влезе. Заявява, че
е кореспондирал предимно с Г. и човека, който той е оставил в имота. Свидетелства,
че Г. му е споменал за спорове по отношение на имота, но лично не е присъствал
на тази ситуация. Освен неговата каравана в имота има около 20-25 други, като
хората са различни – едни идват, други си отиват. Има и постройки, приличащи на
бунгала, но не може да каже кога са били направени. Посочва, че получава ток за
караваната от скоро – 3-4, максимум 5 години.
Свидетелката Ц.Б.Ц., изпълняваща длъжността „спортен
мениджър“ при ответното дружество, заявява, че още от 2003 г. посещава имота.
Сочи, че се касае за един имот включващ терен от 8700 кв.м. и сграда –
ресторант с прилежащ терен от 3000 кв.м., между които няма граница, която да го
разделя на две части, които обаче поотделно са включени в капитала на
дружеството. Единственият вход към имота е откъм „Самоковско шосе“ като на
входа има желязна врата. Заявява, че е присъствала на срещата, която се провела
на 02.10.2013 г., като била член на комисията, назначена от изпълнителния
директор с цел да въведе във владение на имота новия наемател – Д.П.. Металната
врата била заключена, като от вътрешната страна излязъл Г.Т. с придружаващи го
лица и няколко кучета, като заявил, че няма да отвори вратата защото задържа
имота, които обстоятелства отразили в протокол. Заявява, че доколкото тя знае,
договор с Г.Т. няма. Единственият договор е с ЕТ Стоян Янев, а Г.Т. познава
като пълномощник на едноличния търговец от 2013 г. Свидетелства, че от
включването в капитала на дружеството на имота с площ от 8700 кв.м. до 2013 г.,
когато е обявен конкурс за наемател на имота, С.С. не е взимала решение за
извършване на някакви действия по отношение на него. За караваните знаят още от
апорта на имота, като двата дяла на имота ги разграничават по актовете за
собственост. Между тях няма обособена визуална граница, ограда не е изграждана,
като помежду си са обособени с Г-образна телена мрежа.
Вещото лице по назначената по делото съдебна
техническа експертиза е индивидуализирало претендираната по делото реална част
от поземлен имот с идентификатор № 22472.7412.27 съгласно КК и КР одобрени със
Заповед № РД-18-19/27.01.2012 г. на И.д.на АГКК за с.*****, с площ от 8700
кв.м., графично показана на приложение 1 към основното заключение на СТЕ на л.
129-131 от делото, по сива прекъсната и черни линии, букви А, Б, В, Г, Д, Е, Ж,
З, И, Й, К, Л, М, Н, О, А и площно оцветяване в жълто, при граници по КК: ПИ 22472.7412.28,
ПИ 22472.7412.30, ПИ 22472.7412.25, ПИ 22472.7412.26, ПИ 22472.7412.23, ПИ
22472.7400.2 и ПИ 22472.7412.27, която е идентична по площ и граници с ДЯЛ I по
Скица-проект за разделяне на поземлен имот 22472.7412.27, изработена през
ноември 2012 г. от „Десидес груп“ на стр. 104 от делото. Вещото лице е
посочило, че целият имот с идентификатор № 22472.7412.27 е с площ от 11 421
кв.м. След направена справка е установило, че липсват данни Г.Т.Г. за периода
от 2001 г. до настоящия момент, да е подавал молби за издаване на строителни
книжа за строеж в процесния имот. В допълнителното заключение, вещото лице е
посочило, че към по-малката част от имота, от около 3000 кв.м., в която се
намира ресторантът, е възможен подход извън границите на по-големия дял от
имота (процесния в настоящото дело), които се осъществява по дървена стълба от
пътя посока София и след това по черен път. В съдебно заседание вещото лице
конкретизира, че до ресторанта с лек автомобил може да се стигне само през
входа, който се намира на пътя от София и който преминава през процесния дял от
имота с площ от 8700 кв.м., тъй като другият подход е по стълба и след това
черен път.
При така установената фактическа обстановка съдът
намира от правна страна следното:
СРС, 118 състав, е бил сезиран с установителен иск за собственост с правно
основание чл. 124, ал.
1 от ГПК, вр. чл. 79 от ЗС.
В рамките на въззивното производство не е спорно
обстоятелството, че след включването на процесния
имот в
капитала на “С.С.2.“ ЕАД с решение № 36 по
протокол № 20 от 22.01.2001 г. на СОС дружеството придобива правото на собственост
върху него и същият престава да бъде общинска собственост, с оглед на което не е налице законова пречка имотът да бъде придобит по
давност
Съобразно
правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, ищецът следва
да докаже по реда на пълното и главно доказване правопораждащите факти относно
титулярството в правото на собственост върху имота - в случая това са
обстоятелствата, свързани с осъществяване на фактическия състав на соченото
придобивно основание - давностно владение, което включва установяване на
следните кумулативни предпоставки: владение върху един имот, което да е
непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като
своя.
Придобивната
давност е оригинерен способ за придобиване на право на собственост и други вещни
права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение
на определен от закона период от време. Нормата на чл.79 от ЗС регламентира
фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно
владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от
време и владение по смисъла на чл.68, ал.1
от ЗС в хипотезата
на чл.79, ал.1
от ЗС и
допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл.79, ал.2
от ЗС. Съгласно
разпоредбата на чл.68
от ЗС, владението
е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или
чрез другиго като своя. Както в правната теория, така и в съдебната практика се
приема, че като елемент от придобивната давност упражняваното владение трябва
да е спокойно /да не е установено с насилие/, явно /фактическата власт е
упражнявана така, че всеки заинтересован е имал възможност да научи за това, не
е установено по скрит начин/, постоянно /упражняването му няма случаен
характер, а е било израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ
евентуалното владение на други лица/, непрекъснато /не е било прекъсвано
изобщо, в частност-за период по-дълъг от шест месеца /чл.81 от ЗС/, като се съобразява
презумпцията на чл.83
от ЗС/ и несъмнено
/няма съмнение, че ищецът е държал вещта, както и че я е държал за себе си/.
На следващо място съдът приема, че владението не може
да бъде съмнително, а то е такова винаги, когато не може да се определи със
сигурност дали владелецът упражнява фактическа власт или дали има намерение да
държи имот като свой. Освен това владението не може да се упражнява тайно по
отношение на този, на който се противопоставя. Чрез него трябва да се
демонстрира по недвусмислен начин намерението на владелеца да държи вещта, като
своя. Общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната
давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато
засегнатият /собственикът/ няма възможност /поради неведение/ да се брани.
Владението, като фактическо състояние е несмущавано,
непрекъснато, явно и несъмнително упражняване съдържанието на вещно право, в
случая това на собственост, през определен период от време, в случая 10 години,
тъй като ищецът твърди да е обикновен владелец - чл.79, ал.1
от ЗС, което
състояние включва обективен елемент - фактическа власт /corpus/ и субективен -
намерение за своене на вещта /аnimus/ - чл.68, ал.1
от ЗС. Според
презумпцията, установена в разпоредбата на чл.69 от ЗС, владелецът държи вещта
като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.Кумулативното
установяване на горепосочените елементи от фактическия състав на разпоредбата
на чл.79, ал.1
от ЗС в настоящия случай
е било в тежест на ищеца по делото при условията на пълно и главно доказване - чл.154, ал.1
от ГПК.
В рамките на първоинстанционното производство ищецът
ангажира единствено гласни доказателства, за да докаже обективния елемент на
упражнявана фактическа власт, върху неправилната интерпретация на които от страна
на съда се позовава и във въззивната жалба. Настоящият съдебен състав намира,
че е налице заинтересованост на свидетелите А.и Н.в полза на една от страните,
а именно на ищеца Г.Г., предвид заявеното от тях дългогодишно познанство с него,
датиращо от преди началото на процесния период. С оглед на това съдът следва да
прецени същите с оглед на всички други събрани по делото доказателства, като се
има предвид възможната заинтересованост на свидетелите - арг. чл. 172 ГПК.
В тази връзка съдът отчита, че свидетелите излагат
факти, касаещи събития от преди повече от 15 години с такава точност и
съответствие между показанията им, които внасят съмнение за предварителната им
подготовка и съгласуваност на изявленията им и липса на добросъвестно излагане
на лични възприятия за процесния период. Освен това свидетелите заявяват, че
познават ищеца от период преди претендирания такъв на завладяване на имота,
като Г.Г. се свързал с тях и лично им е предложил да разположат караваните си в
процесния имот. Дори и да се даде вяра на тези показания, то от тях не се
установява ищецът да е манифестирал явно, че стопанисва процесния недвижим
имот. Не са налице доказателства по делото, че всеки заинтересован би могъл да
разбере, че именно ищецът в лично качество владее имота и предоставя услуги във
връзка с поставяне на каравани в него. Този факт се установява само по
отношение на неговите познати, с които се е свързал и е заявил, че е собственик
на имота, но не и спрямо случайни лица, проявили интерес към имота, да са имали
възможност да научат за това.
Същевременно показанията на свидетелите А.и Н.не са
подкрепени от други доказателства по делото. Ищецът е навел твърдения в
исковата молба за поставянето на преместваеми обекти „бунгала“ в имота, изграждането
на бетонни постаменти за поставянето на бунгала, изграждане на електрическа
инсталация и прокарване на канализация, но не е ангажирал каквито и да е
доказателства в тази насока. Напротив, от една страна свидетелят Н.заявява, че
получава ток за караваната от скоро – 3-4, максимум 5 години, а от друга страна
от заключението на СТЕ и свидетелските показания на тримата свидетели се
установява, че оградата на имота е съществувала от преди 2001 г. Основателни са
твърденията в жалбата, че недоказването на тези обстоятелства не опровергава
наличието на владение, но създава индиция и следва да бъде съобразено при
преценката на процесуалната и доказателствена стойност на единствените
ангажирани доказателства, а именно свидетелските показания.
С оглед гореизложеното, при съобразяване на
свидетелските показания на А.и Н., преценени по чл.172 ГПК, и тяхното несъответствие
със събраните по делото доказателства настоящият съдебен състав намира, че
ищецът не е провел пълно и главно доказване на елементите от фактическия състав
на разпоредбата на чл.79, ал.1
от ЗС.
Същевременно въззивникът
твърди, че достъпът до имота се контролира от ищеца, но в тази връзка следва да
се съобрази, че това е и входът за автомобили и посетители на ресторант „*****“,
като асфалтираният път, преминаващ през процесния имот, е единственият подход
към ресторанта за автомобили. В тази връзка не може да се установи, че
посредством този контролиран достъп е ограничавано преминаването именно към
процесния имот от 8700 кв.м., а не към застроения имот с прилежащ терен от 3000
кв.м. Още повече, че към установения по делото момент на ограничаване на
достъпа на наемателя „Д.П.“ ЕООД, ищецът е бил пълномощник именно на ЕТ „Я.-**-С.Я.-Т.Я.“,
стопанисващ ресторанта. Тези действия на ищеца не доказват сами по себе си при
липсата на достатъчно други доказателства по делото, че ищецът е владял имота в
периода 2001 г. – 2011 г., като е упражнявал фактическа власт
върху процесния недвижим имот с намерение да го държи като свой.
В този смисъл и при приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, настоящият
съдебен състав приема, че ищецът не се легитимира като титуляр на право на
собственост върху процесния недвижим имот на соченото от него придобивно
основание, поради което релевираната положителна установителна претенция за собственост
се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне, както правилно е приел и
първоинстанционният съд.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до
който въззивната инстанция е достигнала, съответства на крайните правни
съждения на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено като
правилно, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна.
При този изход на спора право на разноски има
въззиваемата страна, която е претендирала адвокатско възнаграждение в размер на
7 000 лв. Въззивникът е направил възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение по реда на чл.78, ал.5 ГПК, което настоящият
съдебен състав намира за основателно. Минимално предвиденият размер на
възнаграждението по предявения установителен иск за собственост съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 4 НМРАВ е 1652,30 лв., като претендираният размер от 7000 лв. не
съответства на правната и фактическа сложност на делото и като се отчете
процесуалната активност на страната и липсата на подаден отговор на въззивната
жалба, възнараждението следва да бъде присъдено в минималния размер. Предвид
представените доказателства за реалното му заплащане – договор за правна защита
и съдействие, който има и характер на разписка за извършено плащане в брой,
съдът намира, че на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1652, 30 лв.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 146770 от
15.06.2017 г.,
постановено по гр. д. № 33503/2014 г. по
описа на СРС, I ГО, 118 състав.
ОСЪЖДА Г.Т.Г., ЕГН ********** да заплати на „С.С.2.“ ЕАД, ЕИК
********сумата от 1652, 30 лв., сторени разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на С.О. – трето лице
помагач на страната на ответника.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.