Р      Е       Ш     Е       Н      И      Е

 

град София, 20.01.2022 година

 

 В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:                                        

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                       мл.с.: БЕТИНА БОШНАКОВА

 

при секретаря АЛЕКСАНДРИНА ПАШОВА и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №5955 по описа за 2020г.  и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.      

          С решение №61000 от 09.03.2020г., постановено по гр.дело №63041/2019г. по описа на СРС, II Г.О., 156-ти състав е отхвърлен предявеният от А.Е.М. срещу „Т.С.“ ЕАД иск за признаване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК във вр. чл.49 ЗЗД във вр. чл.45 ЗЗД, че ответникът - „Т.С.“ ЕАД дължи на ищцата - А.Е.М. сумата от 498.54 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в следствие на незаконосъобразно образуване и водене на изпълнително дело №1354/2010г. по описа на ЧСИ С.Х., по което бил наложен запор на трудовото възнаграждение, поради незаконосъобразно и виновно искане на служители на ответника в следствие на което е била удържана претендираната сума за периода м.12.2016г. до м.11.2018г., с която сума били погасени такси по изпълнителното дело, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 28.08.2019г. по ч.гр.д. №37796/2019г. по описа на СРС, II Г.О., 156-ти състав. С решението е осъдена А.Е.М. да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78, ал.3 във вр. ал.8 ГПК сумата от 100.00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното дело.

          Постъпила е въззивна жалба от ищцата - А.Е.М., подадена чрез пълномощник адв.Р.Р., с която се обжалва изцяло първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК във вр. чл.49 ЗЗД във вр. чл.45 ЗЗД, като са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания акт, като постановен в противоречие на материалния закон и събраните по делото доказателства. Твърди се, че неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че отговорност за причинените на ищцата имуществени вреди от незаконосъобразното образуване и водене на изпълнително дело носи съдебния изпълнител, който е наложил запор върху трудовото възнаграждение на ищцата след прекратяване на изпълнителното дело, което е настъпило в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Поддържа се, че взискателят по изпълнителното дело е възложил на съдебния изпълнител  да извърши действия по изпълнителното дело, поради което същият в качеството на възложител на работата отговаря за вредите, причинени на ищцата при и по повод изпълнение на възложената работа. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното първоинстанционно решение и постанови друго решение, с което да уважи изцяло предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК във вр. чл.49 ЗЗД във вр. чл.45 ЗЗД. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Представя списък по чл.80 от ГПК за направени разноски пред въззивната инстанция.

            Въззиваемата страна - ответник - „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Ж. Г., депозира писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, в който взема становище за неоснователност на въззивната жалбата, по изложени в същия съображения. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а обжалваното първоинстанционно решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Предявен е от А.Е.М. срещу  „Т.С.“ ЕАД установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК във вр. чл.49 ЗЗД във вр. чл.45 ЗЗД за признаване за установено по отношение на страните, че ответникът - „Т.С.“ ЕАД дължи на ищцата - А.Е.М. сумата от 498.54 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в следствие на незаконосъобразно образуване и водене на изпълнително дело №1354/2010г. по описа на ЧСИ С.Х., по което е бил наложен запор на трудовото възнаграждение на ищцата, поради незаконосъобразно и виновно искане на служители на ответника в следствие на което е била удържана претендираната сума за периода м.12.2016г. до м.11.2018г., с която сума са били погасени такси по изпълнителното дело.

        СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

        Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.             

         Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.    

         Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния  съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

         Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

         Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК  от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.              

         Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо и по същество правилно, тъй като правилен и съответстващ на събраните по делото доказателства и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон е обоснованият краен извод на СРС, че не е налице основание за ангажирането на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника поради недоказаност на факта за наличието на противоправно поведение на служители на ответника, в резултат на което ищцата е претърпяла описаните в исковата молба имуществени вреди. В настоящия случай при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че не са налице предпоставките на чл.49 от ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника за заплащане на ищцата на обезщетение за претърпени имуществени вреди. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателката във връзка с неговата правилност. Доводите изложени в жалбата са общи, а разгледани по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

           Ищцата е предявила иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на сумата от 498.54 лв., в резултат на действия на служители на ответника. За уважаване на предявения иск с правно основание чл.49 от ЗЗД в тежест на ищцата е да докаже по безспорен начин, че в резултат на противоправни действия на лица, на които ответникът е възложил работа, при или по повод на тази работа, са й причинени твърдените в исковата молба  имуществени вреди.

           Съгласно разпоредбата на чл.49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл.49 от ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ правоотношение по възлагане на работа ; 2/ осъществен фактически състав по чл. 45 от ЗЗД от физическото лице - пряк изпълнител на работата с необходимите елементи / деяние, вреда - имуществена или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина /; 3/ вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа- чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него /в този смисъл ППВС 9/1966г./.

           Отговорността за вреди на юридическите лица е по чл.49 от ЗЗД. По съществото си тя е гаранционно- обезпечителна, тъй като ответното дружество не отговаря за своя вина, действие или бездействие, а за такива на негови работници или служители. Те трябва да са причинили вредите - имуществени или неимуществени, при или по повод възложената им работа, както и те да се дължат на техни противоправни действия или бездействия, които да са извършени виновно. Предмет на доказване е както наличието на фактическия състав на непозволеното увреждане, а така и също и факта на възлагане на работата. В случая по чл.49 от ЗЗД, законодателят е възложил репариране на вредите на правен субект, който отговаря на основание, различно от това на деликвента. Отговорността по чл.49 от ЗЗД се реализира въз основа на правната норма, чиито фактически състав изисква установяването на определени предпоставки. При осъществяването им се достига до ангажиране на отговорността на възложителя на работата.

 Съдът приема, че основателността на предявения от ищцата иск с правно основание чл.49 от ЗЗД се обуславя от кумулативното наличие на следните предпоставки: причинени в правната сфера на ищцата вреди, причинна връзка между вредите и противоправно, виновно поведение на лице, на което от процесуално легитимирания ответник е възложена работа, което именно лице - изпълнител на възложената работа е осъществило по отношение на ищцата граждански деликт. Така изброените обективни елементи от състава следва да се докажат от ищцата, по аргумент от чл.154, ал.1 от ГПК и липсата на една от така изброените предпоставки води до неоснователност на предявения иск. Единствено субективният елемент от състава на деликта - вината, разбирана като конкретно психично отношение на лицето - изпълнител към собственото му поведение и неговите обществено укорими последици, се презумира, съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 от ЗЗД.

В настоящия случай се установява единствено причинени на ищцата имуществени вреди, но не се установява по делото наличието на останалите кумулативно изискуеми предпоставки, за да може да се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника, визирана в разпоредбата на чл.49 от ЗЗД.

          При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че не се доказа наличие на виновни противоправни действия/бездействия от служители на ответника, от които да са произтекли вреди за ищцата, т.е. не е доказано противоправно поведение на същите и причинна връзка между тях. Естеството на отговорността по чл.49 от ЗЗД изисква наличието на характерни условия, а именно: възлагане на работа от юридическото лице на конкретното физическо лице деликвент и вредата да е причинена при или по повод изпълнение на възложената работа. Неоснователен е основният довод на въззивника-ищца, че противоправното поведение на служители на ответника се състои в това, че по инициатива на взискателя е било образувано процесното изпълнително дело относно вземане, което е било погасено по давност преди датата на образуването му. При доказателствена тежест за ищцата не са представени и липсват каквито и да било доказателства, че ищцата се е позовала на давността извънсъдебно, респ. съдебно. Давността не се прилага служебно – арг. чл.120 ЗЗД, като ищцата е имала възможност в хода на изпълнителното дело да се възползва и от възможността по чл.439 ГПК, както са направили другите наследници на общия наследодател Е.М.. При липсата на възражение в този смисъл досежно погасяването по давност на вземането, по отношение на което е образувано процесното изпълнително дело, действията на ответника, респ. на ЧСИ С.Х. няма как да са противоправни, респ. не може да се приеме, че задължението е станало естествено, поради което и не подлежи на принудително изпълнение, а само на доброволно плащане – арг. чл.119 ЗЗД. На следващо място не може да бъде споделен доводът на въззивника, че след като са предприети изпълнителни действия по перемирано изпълнително дело, изразяващи се в налагане на запор на трудовото възнаграждение на ищцата, в следствие на което е била удържана процесната сума за периода м.12.2016г. до м.11.2018г., с която сума са били погасени такси по изпълнителното дело, се касае за противоправно поведение на служители на ответника, по чието искане е предприето соченото изпълнително действие. В хипотезата на настъпила перемпция на изпълнителното дело, но са предприети и продължават изпълнителните действия какъвто е настоящият случай, тогава се касае за процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, за което отговорност носи не взискателя (в случая “Т.С.”ЕАД), а съдебният изпълнител, съобразно чл.441 ГПК. Тоест, перемирането на изпълнителното дело, респ. изследването на обстоятелствата в тази насока биха били от значение, ако настоящата претенция беше насочена към ЧСИ С.Х., какъвто иск в случай няма предявен. Взискателят носи отговорност единствено при материално незаконосъобразно принудително изпълнение, каквото в случая не се установява от събраните по делото доказателства. Следователно се налага извода, че в конкретния случай по делото липсват каквито и да е било доказателства, че служители на ответника със своите действия /бездействия по повод изпълнение на възложена им работа са причинили твърдените от ищцата имуществени вреди, т.е. не са налице основанията в закона за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника по делото. След като по делото не се установява да е извършено твърдяното от ищцата конкретно увреждащо поведение от служители на ответника, основано на противоправността, то само на това основание предявеният иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди се явява изцяло неоснователен и недоказан, и като такъв следва да бъде отхвърлен. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен извод и е отхвърлил предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК във вр. чл.49 ЗЗД във вр. чл.45 ЗЗД е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт.

           При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното решение на първоинстанционния съд, вкл. и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 ГПК.           

          По разноските във въззивното производство:

          С оглед изхода на спора на въззивника-ищец не се следват разноски за настоящата инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско  възнаграждение на въззиваемата страна- ответник съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна – ответник, съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на чл.78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17г./ Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл.37 от ЗПП. И тъй като чл.37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника-ищца в полза на въззиваемата страна - ответник юрисконсултско възнаграждение следва да  се определи от съда в размер на 100 лв..

           Така мотивиран СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В с-в

 

Р     Е    Ш     И  :

 

           ПОТВЪРЖДАВА решение №61000 от 09.03.2020г., постановено по гр.дело №63041/2019г. по описа на СРС, II Г.О., 156-ти състав.

           ОСЪЖДА А.Е.М., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на “Т.С.”ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; на основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

           РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.

        

                                 

      ПРЕДСЕДАТЕЛ :                               ЧЛЕНОВЕ : 1.                            2.