№ 96
гр. Варна, 26.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети август през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Румяна Панталеева
Членове:Росица Ант. Тончева
Десислава Ст. Сапунджиева
при участието на секретаря Соня Н. Дичева
в присъствието на прокурора С. Д. А.
като разгледа докладваното от Десислава Ст. Сапунджиева Наказателно дело
за възобновяване № 20253000600218 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.424,ал.1 от НПК.
Образувано е по искане на осъдения Т. Е. Т., чрез неговия процесуален
представител-адв.К. Д. АК-Русе за възобновяване на производството по
НОХД №599/2025г. по описа на Районен съд-Варна и отмяна на
постановеното определение по чл.306,ал.1,т.1 от НК вр. чл.53 от НК. В
искането за възобновяване на наказателно дело се навеждат основанията по
чл.422,ал.1,т.5 вр.чл.348,ал.1,т.1 от НПК. Осъденият оспорва
законосъобразността на постановеното определение, с което е одобрено
споразумение за решаване на делото и на осн. чл.343б,ал.5 от НК е осъден да
заплати в полза на Държавата равностойността на МПС, послужило за
извършване на престъплението, в размер на 5260лв.. В жалбата са изложени
подробни аргументи в подкрепа на твърдението, че постановеното
определение противоречи на Конституцията на РБ и на принципа за
пропорционалност между тежестта на извършеното престъпление и
наложената наказателна репресия. Иска се възобновяване на наказателното
производство, отмяна на определението и връщане на делото на
първоинстанционния съд за ново разглеждане. В изложеното допълнение към
искането за възобновяване се излагат съображения, че присъждането на
1
равностойността на лекия автомобил е извършено по „недопустим“
процесуален ред-чл.306,ал.1,т.1 от НПК, при проведеното наказателно
производство по реда на глава XXIX- Решаване на делото със споразумение.
Според защитника същото е нарушило процесуалните права на осъдения, тъй
като не е проведено съдебно следствие и прения.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция осъденото лице се
явява лично и се представлява от упълномощен защитник-адв.Д.. Искането се
поддържа на изложените основания.
Представителят на апелативна прокуратура изразява становище за
неоснователност на искането, като предлага същото да не бъде уважено.
Варненският апелативен съд, след като обсъди доводите в искането на
осъденото лице, съобрази устно изразеното становище на прокурора от
апелативна прокуратура, осъденото лице и неговия защитник и провери
материалите по делото, направи следните констатации:
Искането за възобновяване на наказателното дело е допустимо, тъй като
е подадено от легитимно лице и в изискуемия от чл.421,ал.3 от НПК-
шестмесечен срок, считано от деня на влизане в сила на определението.
Същото има за предмет съдебен акт от категорията на визираните в чл.419,ал.1
и чл.422,ал.1,т.5 от НПК - определение, което не подлежи на проверка по
касационен ред.
Разгледано по същество, искането за възобновяване на наказателното
дело е неоснователно.
С определение №269 от 01.04.2025г. по НОХД№599/2025г. Районен съд–
Варна е одобрил споразумение, по силата на което на подс.Т. Е. Т. е било
наложено наказание по реда на чл.55,ал.1,т.1 от НК от три месеца „лишаване
от свобода“, отложено по реда на чл.66,ал.1 от НК за срок от три години, като
същия е лишен от право за управлява МПС за срок от една година, на осн.
чл.37,т.7 от НК за извършено престъпление по чл.343б,ал.1 от НК.
С определение №1667/03.04.2025г. по реда на чл.306,ал.1,т.1 от НПК Т.
Т. е осъден да заплати сумата от 5260лв. в полза на Държавата,
представляваща равностойността на МПС-„Хонда Акорд“, с рег.В 97 07 НР,
послужило за извършване на престъплението.
Предопределящото значение на произнасянето по направените
възражения за допуснати съществени процесуални нарушения, спрямо
останалите основания, налага разглеждането им на първо място.
Първото възражение на осъдения се отнася до произнасянето на съда по
реда на чл.306 от НПК, след прекратяване на наказателното производство на
осн. чл.24,ал.3 от НПК. Същото се преценява като неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл.383,ал.2 от НПК, след като одобри
2
постигнатото между страните споразумение за решаване на делото, съдът се
произнася по прилагането на чл.53 от НК по реда на чл.306,ал.1,т.1 от НПК.
Наред с това, нормата на чл.381,ал.5,т.1-6 от НПК урежда изрично и
изчерпателно въпросите, по които страните задължително следва да постигнат
съгласие в споразумението за решаване на делото, но сред тези въпроси не
попада приложението на чл.53 от НК. Според текста на чл.306,ал.1,т.1 от
НПК, към който препраща чл.383,ал.2 от НПК, съдът може да се произнесе с
определение по въпроса за прилагането на чл.53 от НК и това определение
подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава XXI от НПК, според
изричното предвиждане на чл.306,ал.3 от НПК. За разлика от него,
определението на съда, с което се одобрява постигнато между страните в
наказателния процес споразумение за решаване на делото е окончателно и не
подлежи на обжалване и протестиране, съгласно изричната разпоредба на
чл.382,ал.9 от НПК.
По своята правна природа следва да се отбележи, че предвидената
санкция в нормата на чл.343б,ал.5 от НК не е наказание. Аргумент в тази
насока е и обстоятелството, че отнемането по цитирания текст се прилага
независимо и отделно от наказателната отговорност, въпреки че това винаги
се осъществява само при извършено престъпление. Ето защо, същата не е
подчинена на правилата за индивидуализация на наказанието и не е
съобразена с тежестта на извършеното деяние. В този смисъл, посочената
норма е едно своеобразно продължение на нормата на чл.53 от НК. Мерките
по чл.53 от НК са със санкционни последици, които също се налагат
независимо от наказателната отговорност, но имат други предпоставки и цел.
Макар да имат санкционен характер, водещ е техния превантивен ефект- да се
отнеме възможността за извършване на нови престъпления, или да се извлича
облага от престъплението. Те са своеобразен отговор на държавата с елемент
на държавна принуда при регулиране на определени обществени отношения.
Ето защо, включването на санкционните мерки по чл.53 от НК в
споразумението по реда на глава 29 от НПК е недопустимо, тъй като
приложението им е ограничено до очертани в закона конкретни хипотези,
разпоредбата на чл.53 от НК е императивна и приложението й не може да
зависи от съгласието на страните по споразумението, а е поставено изцяло в
правомощията на решаващия съд.
Законодателят е дал възможност на съда да се произнесе допълнително
по редица изрично регламентирани въпроси след своя окончателен съдебен
акт, като изрично е предвиден вида на акта и процедурата. Видно от
цитираното определение, първоинстанционния съд е спазил изискванията на
разпоредбата на чл.306,ал.1,т.1 от НПК, като се е произнесъл в открито
съдебно заседание, с участието на всички страни. Обстоятелството, че
3
наказателното производство е било прекратено не води до
незаконосъобразност на акта, т.к. законът не поставя такова изискване.
Регламентираната възможност в националния закон за постановяване на
определение по чл.306,ал.1,т.1 от НПК е считано от съдебната практика като
акт, допълващ присъдата след влизането й в сила, както е в случая/ чл.383,ал.1
от НПК/.
Неоснователно е и възражението, че по делото не са събирани
доказателства досежно стойността на процесното МПС. Видно от
приложеното ДП е назначена автотехническа експертиза, която е дала
заключение за средната пазарна левова равностойност на лекия автомобил.
Представените от осъдения писмени доказателства в с.з. досежно продажната
стойност на лекия автомобил, не променят този извод.
С разпоредбата на чл.343б,ал.5 от НК е въведено задължение за съда, в
случаите на чл.343б,ал.1-4 от НК да отнеме в полза на Държавата на
моторното превозно средство, собственост на дееца, послужило за
извършване на престъплението, а когато дееца не е собственик-
равностойността му. Тук съдът намира за безпредметно да изследва въпроса
дали МПС в престъпленията по транспорта е предмет, или средство за
извършване на престъплението, което е изяснено по категоричен начин в
съдебната теория и практика. В този смисъл използвания от законодателя
израз „средство“ за извършване на престъплението представлява неправилна
законодателна техника, което не води априори до неяснота досежно правната
му природа.
По изложените съображения, съдът намира за безспорно, че
имуществената санкция по чл.343б,ал.5 от НК се налага при извършено
престъпление и има за цел да санкционира извършителя за извършеното от
него деяние. В подкрепа на този извод е и нейната тежест. В този смисъл,
въпреки нейния превантивен характер, същата следва да се квалифицира като
наказателноправна санкция/вж Решение на Съда/голям състав/ от 20.03.2018г.
по дело С-537/16/.
С посочената разпоредба законодателят е въвел една юридическа
конструкция, по отношение на която е налице правна полемика за
съответствието й с общата част на НК, Конституцията и международните
договори, по които страна ни е обвързана. По тази причина е образувано
конституционно дело №15/2024г. по предложение на ВКС за обявяване на
противоконституционност на разпоредбата в частта, касаеща присъждане на
равностойността на превозното средство, послужило за извършване на
престъплението, когато същото не е собственост на дееца. С Решение №8 от
17.07.2025г. на КС е обявена за противоконституционна само разпоредбата на
чл.280,ал.5 от НК и на чл.281,ал.4 от НК в частта, „или се налага глоба, в
4
размер на пазарната стойност на превозното средство в лева, ако не е негова
собственост“, като в останалата част искането е отхвърлено.
Няма спор, че законодателната власт е тази, която определя чрез
наказателния закон наказателната политика на държавата и именно тя
преценява обществените интереси и потребността от съответстващата им
правна защита в съответния период от време. Видно от мотивите към
решението на КС, тази преценка обаче не е свободна, като може да се
разпростре само в рамките на конституционно допустимото. Нормата на
чл.343б,ал.5 от НК цели да защити безопасността, живота и здравето на
гражданите при движение по пътищата, като непосредствен обект на
престъплението са обществените отношения, свързани с управление на
транспортните средства. Именно особената чувствителност на обществото
към безопасността на движението по пътищата и в частност управление на
МПС след употреба на алкохол и наркотици е особено завишена и волята на
законодателя е ясна: да предвиди засилена наказателна отговорност за
престъпления, засягащи по общоопасен начин важни обществени отношения-
безопасността и опазване на живота и здравето на гражданите. В решението
съдът е разгледал практиката на КС и на ЕС досежно принципът на
законоустановеност като е заключил, че същият е спазен, когато законът
определя ясно престъплението и налаганото за него наказание така, че
правните субекти да са в състояние на известност и предвидимост относно
наказателното отговорност за такова деяние. Същото обаче не изключва
провеждането на тълкуване от съдилищата на наказателноправните норми, с
цел тяхното изясняване, стига тълкуването да е „разумно и предвидимо“.
Абстрахирайки се от „недостатъците“ на тази норма, определено като
„слабост на законодателната техника“, КС приема, че разпоредбата се явява
годно средство за постигане а легитимна цел-опазване живота и здравето на
гражданите и отговоря на критериите за съразмерност на ограничението
спрямо засегнатите от визираните престъпления права, като същата не
противоречи на основния закон на държавата. Според КС, отнемането на
паричната равностойност на МПС, когато не е собственост на дееца осигурява
конституционния принцип на равнопоставеност на гражданите пред закона,
т.к. в противен случай лицата, извършили едно и също престъпление биха
били третирани различно според това, дали МПС е собственост на дееца, или
не.
Аргументът на защитата, че цитираната разпоредба не следва да се
прилага и заради нейната непропорционалност спрямо тежестта на
извършеното престъпление също се преценява като неоснователен. На първо
място трябва да се отбележи, че принципът на пропорционалност при
ограничаване на права е възприет в редица международни актове,
5
ратифицирани от страната ни, както и трайната практика на КС и Съда на ЕС.
Въззивният съд счита, че така приетата от законодателя допълнителна
наказателна репресия е наложителна за да се осъществи превенция срещу
транспортни престъпления, които са с висока степен на обществена опасност,
видно и от мотивите към законопроекта, с който е въведена тази мярка и тази
репресия преследва легитимна и съобразена с КРБ цел– опазване живота и
здравето на участниците в движението, която дейност поначало е с висока
степен на риск. Ето защо съдът намира, че с въвеждането на тази мярка не е
нарушен конституционния принцип за пропорционалност при ограничаване
на основните права на гражданите, тъй като опазването на живота и здравето
на участниците в движението по пътищата и намаляването на пътния
травматизъм е цел с голяма значимост, която позволява въвеждането на такива
ограничения в правото на собственост. Освен това, преценката за
пропорционалност следва да се прави от законодателя, така както това е
сторено и в конкретния случай с разпоредбата на чл. 343б,ал.5 от НК. В този
смисъл са и мотивите на конституционното решение.
Няма спор, че нормата на чл.343б,ал.5 от НК е императивна и по ясен
начин е определен размера на паричната санкция. Ето защо не е възможно
тълкуване, при което съдът да се отклони от посочените параметри /извън
волята на законодателя/.
На следващо място, във връзка със своето задължение при кумулирането
на санкции с наказателноправен характер да се увери, че общата тежест на
всички наложени санкции не надхвърля тежестта на съответното
престъпление /чл.49,пар.3 от Хартата на основните права на ЕС/, настоящият
състав приема, че определената санкция, в размер на равностойността на
моторното превозно средство не противоречи на ПЕС по следните
съображения.
Както беше изяснено по-горе, санкцията по чл.343б,ал.5 от НК има
наказателно правен характер. Като такава, същата следва да се преценява в
светлината на принципа на пропорционалност на престъплението и
наказанието, гарантиран в чл.49, параграф 3 от Хартата на основните права на
Европейския съюз, а именно тежестта на санкцията трябва да съответства на
самото престъпление.
Съобразно практиката на Съдът на ЕС, кумулирането на санкции с
наказателноправен характер трябва да се извършва по правила, които
позволяват да се гарантира, че общата тежест на всички наложени санкции
съответства на тежестта на съответното престъпление, като изискването
произтича не само от чл.52,пар.1 от Хартата, но и от принципа за
пропорционалност на наказанията, установен в чл.49,пор.3 от Хартата. Тези
правила трябва да предвиждат задължение за компетентните органи да следят,
6
в случай на налагане на второ наказание, за това, общата тежест на всички
наложени санкции да не надхвърля тежестта на съответното престъпление/вж
Решение от 20.03.2018г. по преюдициално дело С-537/16,т.56/. Ето защо,
когато националната правна система предвижда кумулиране на наказателни
санкции, каквото е кумулиране на парични санкции и наказания, свързани с
лишаване от свобода, компетентните органи имат задължението да се уверят,
че тежестта на всички наложени санкции не надхвърля тежестта на
съответното престъпление, тъй като в противен случай биха нарушили
принципа на пропорционалност /вж. в този смисъл решение от 5 май 2022 г.,
BV, C‑570/20, EU:C:2022:348, т.49 и 50).
С оглед изложеното, съдът съобрази следното.
Престъплението по чл.343б,ал.1 от НК е регламентирано в глава XI от
НК, озаглавена "Общоопасни престъпления", раздел II, озаглавен
"Престъпления по транспорта и съобщенията" гласи: "Който управлява
моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 на
хиляда, установено по надлежния ред, се наказва с лишаване от свобода от 1
до 3 години и с глоба от 200 до 1 000лв.". Престъплението има за
непосредствен обект обществените отношения, свързани с безопасността при
управление на МПС. Изпълнителното му деяние се осъществява чрез
действие, изразяващо се в управление на МПС от водач с концентрация на
алкохол в кръвта му над 1,2 на хиляда. Престъплението е типично формално,
или безрезултатно. То е довършено с осъществяване на изпълнителното
деяние, като не е необходимо настъпване на общественоопасни последици.
Освен това законодателят в разпоредба на чл.343б,ал.5 от НК е предвидил, че в
случаите по ал.1 – 4 съдът отнема в полза на държавата моторното превозно
средство, послужило за извършване на престъплението и е собственост на
дееца, а когато деецът не е собственик– да присъди равностойността му.
В настоящия случай е установено по категоричен начин, че и двете
условия са изпълнени, тъй като реално МПС не е изключителна собственост
на осъдения, както и че същото е "послужило" за извършване на умишлено
престъпление, а именно такова по чл.343б,ал.1 от НК, за което Т. е признат за
виновен по силата на одобреното от съда споразумение с определение №269
от 01.04.2025г. по НОХД№599/2025г.на Районен съд–Варна, по силата на
което на подс.Т. Е. Т. е било наложено наказание по реда на чл.55,ал.1,т.1 от
НК от три месеца „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл.66,ал.1 от
НК за срок от три години, като същия е лишен от право за управлява МПС за
срок от една година, на осн. чл.37,т.7 от НК за извършено престъпление по
чл.343б,ал.1 от НК.
С определение №1667/03.04.2025г. по реда на чл.306,ал.1,т.1 от НПК Т.
Т. е осъден да заплати сумата от 5260лв. в полза на Държавата,
7
представляваща равностойността на МПС-„Хонда Акорд“, с рег.В 97 07 НР,
послужило за извършване на престъплението.
Настоящият състав намира, че в конкретния казус не е нарушен
принципа на пропорционалност на престъплението и наказанието, заложен в
параграф 3 на чл.49 от Хартата, а именно, че тежестта на наказанията не
трябва да бъде непропорционална спрямо престъплението.
Извършеното от осъдения престъпление по транспорта се отличава с
висока степен на обществена опасност, произтичаща от конкретната
концентрация на алкохол в кръвта, а именно 1,33 промила, което сериозно
засяга възможността да управлява МПС, особено в населено място и в
тъмната част на денонощието, при което здравето и имуществото на
останалите участници в движението са поставени в реален риск от увреждане.
Обществената опасност на дееца също не е ниска, независимо от
обстоятелството, че същият не е осъждан. Същата е изводима от предходните
му нарушения на ЗДвП. В тази насока следва да бъде отчетена справката за
нарушител/водач от която е видно, че Т. е санкциониран нееднократно за
нарушения на ЗДвП. Действително голяма част от посочените нарушения са с
голяма давност, но на осъдения са налагани и фишове в периода 2021-2022г. В
този смисъл се налага извода, че конкретният случай на нарушение на
правилата на ЗДвП не е изолиран в дейността на осъдения.
Настоящият състав счита, че законосъобразно районния съд е осъдил Т.
да заплати в полза на Държавата равностойността на процесния лек
автомобил, който е придобит по време на брака на осъдения и е семейна
имуществена общност, прилагайки чл.343б,ал.5 от НК. Обстоятелството, че
моторното превозно средство, полужило за извършване на престъплението, не
е изключителна собственост на осъдения, а СИО, като не е установен вписан
режим на имуществени отношения между съпрузите е установено от справка
от КАТ /л.68 от ДП/, удостоверение за сключен граждански брак /л.10 от ДП/ и
удостоверение от Агенцията по вписванията /л.20 от ДП/. Видно от
заключението на автотехническата експертиза, стойността на управляваното
МПС е 5260лв. Тъй като се касае за бездялова собственост, при отнемане на
1/2 от л.а. би се нарушила нейната цялост, респ. да се накърнят правата на
другия съсобственик, доколкото същия не би могъл да се конституира като
страна в процеса и да участва в производството, в което се решава въпроса за
отнемането на автомобила, като на практика е лишен от възможността да
защити собствеността си. Отнемането на 1/2 от л.а. ще засегне правата и
имуществената сфера на трето лице, което не е извършило престъпление, но
отговаря имуществено за извършено от другиго престъпно деяние. На
практика съсобственика ще бъде лишен от правото да ползва вещта по
предназначение, като по този начин имуществено ще отговоря за деяние,
8
което не е осъществил.
Ето защо настоящия състав намира, че при липса на законова
възможност да се отнеме целия автомобил в хипотезата, когато не е
изключителна собственост на виновното лице, то следва да се присъди
неговата равностойност, както е сторено от районния съд.
От изложените обстоятелства съдът намира, че в конкретния случай,
наложената на осъдения мярка по чл.343б,ал.5 от НК- присъждане на
равностойността на управляваното от него моторно превозно средство, наред
с наложените му наказания в абсолютния законов минимум /наказанието
„глоба“ не е наложено/ не е непропорционално на тежестта на извършеното
от него престъпление.
Отнемане на равностойността на МПС, послужило за извършване на
престъплението се явява пропорционално както на обществената опасност на
дееца, така и на деянието, налагащо по интензивна форма на държавна
принуда, наложително за защита на обществения интерес от последващо
такова деяние.
По изложените по-горе съображения съдът намира, че не е налице
противоречие както с националното, така и от гледна точка на европейското
законодателство. В настоящия случай тежестта на държавната намеса, която
като последица има характеристиките на наказателен елемент със санкционни
последици, макар да не е наказание по смисъла на НК, е съобразено с
извършеното престъпление и се явява пропорционално, т.е. не противоречи на
ПЕС.
По изложените съображения настоящия състав намира, че
първоинстанционния съд е приложил правилно закона и не са налице
основания, налагащи възобновяване на наказателното производство и
изменение или отмяна на постановения съдебен акт.
Водим от горното и на основание чл.424,ал.1 от НПК, Варненският
апелативен съд,
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Т. Е. Т. за
възобновяване на производството по НОХД №599/2025г. по описа на Районен
съд-Варна и отмяна на постановеното определение по чл.306,ал.1,т.1 от НПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
9
Членове:
1._______________________
2._______________________
10