Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Искра Пенчева | |
за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 386/ 21.04.2015 г. по Гр. дело № 1625/ 2014 г. по описа на Районен съд Велико Търново е прогласен за нищожен поради противоречие със закона Договор за продажба на недвижим имот от 12.10.2011 г., сключен между Г. Г. Г. в качеството му на „Г. Г. – Р. – ...” гр. П. Т. и К. А. М. с НА № .., том .., дело № ../ 2011 г. на Нотариус Д. Д. и е прието за установено по отношение на К. А. М., М. Н. М., „А.” О. гр. С. и „Х. 2011” Е. гр. П. Т., че Г. Г. Г. в качеството му на „Г. Г. – Р. – ..” гр. П. Т. е носител на правото на собственост върху поземлен имот № ....по плана за земеразделяне на с. Р., Община П. Т. с площ 1.641 дка, заедно с построената в имота сграда – метален навес с площ 494 кв.м., въз основа на Договор за покупко-продажба на недвижим имот от 22.07.2009 г., обективиран в НА № .., том .., дело № ../ 2009 г. на Нотариус Р. М.. В полза на ищеца са присъдени направените по делото разноски. Против този съдебен акт са постъпили въззивни жалби от „Х. ..” Е. гр. П. Т. и от К. А. М. и М. Н. М.. Жалбоподателят „Х. ...” Е. гр. П. Т. излага подробни съображения в насока, че решението на ВТРС е порочно поради допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост. Процесуалните нарушения според него се изразяват в това, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и отделно, ценил е и се е позовал за правните си изводи на оспорени доказателства. Съдът бил взел предвид показанията на заинтересовани от изхода на спора и зависими от ищеца свидетели, като игнорирал показанията на ангажираните от ответника свидетели, при това без да посочи в мотивите си, защо кредитира едните показания за сметка на другите. Съдът приел като доказателства Договор за заем от 14.02.2011 г. и обратно писмо от 12.10.2011 г., независимо, че жалбоподателят поискал още с отговора си да бъде задължен ищецът да представи оригиналите на тези документи. По това искане изобщо липсвало произнасяне. Счита, че съдът е формирал правните си изводи в противоречие на събраните по делото доказателства, като и самите му мотиви били вътрешно противоречиви. Според него анализът на събраните доказателства аргументирал извод за липсата на валидно заемно правоотношение между ищеца и ответника К. А. М.. От една страна, налице било противоречие в твърденията относно размера на дадения заем и съдът неправилно приел, че е сключен договор за заем за сумата 120000 лв., базирайки се на показанията на св. Р. Г., която свидетелка твърдяла, че заетата сума е 30000 лв. От друга страна, било установено, че липсват счетоводни записвания при „Г. Г. – Р. – ..” гр. П. Т. за получени през 2011 г. и 2012 г. заеми, а и показанията на свидетелите и обясненията на самия ищец били в този смисъл – че заем не е получаван. Самият ищец във висящо производство с предмет осъдителен иск за връщане на сумата по договора за заем -Т.д. № 86/ 2014 г. по описа на ВТОС твърдял, че не е получавал сума в заем. При липсата на валидно заемно правоотношение, не можело да се говори за някаква връзка между предоставен заем и атакуваната като нищожна сделка, защото липсата на договор за заем обезсмисляла обезпечаването на изпълнение по такъв договор. Поддържа становището си, че процесният договор за покупко-продажба е действителен и страните по него са целили и желали настъпването на правните му последици, като се позовава на практика на ВКС, че договорът се приема за сключен в нарушение на разпоредбата на чл.152 ЗЗД, ако уговорката предхожда или да съвпада по време с възникването на вземането на кредитора. В случая обаче с представеното обратно писмо се установявало, че тази уговорка е последваща договора с цели осем месеца. Съдът постановил акта си при неправилно тълкуване на чл.152 ЗЗД и в противоречие с трайната практика на ВКС, приемайки, че такава уговорка може да възникне и след предоставянето на заема. Предвид реализирането на продажбата след сключването на договора за заем, следвало да се приеме, че страните са уговорили изпълнение на нещо различно вместо първоначално уговореното. Клаузата за обратно изкупуване на имота, съдържаща се в обратното писмо, била нищожна и не обвързвала страните. Съдът неправилно приел, че ответниците не могат да се позовават на привидност на сделката между ищеца и първия ответник и допуснал смешение на няколко правни института – привидност и нищожност и съответно смесване на подлежащите на доказване факти. Поради тази причина, съдът изобщо не изследвал твърденията на жалбоподателя за добросъвестност, изразяваща се в незнание на порока на придобивното основание на праводателя му. Съдът не се произнесъл и по твърденията в исковата молба за нищожност на вписаната в полза на ДСК ипотека върху процесния имот, които жалбоподателят счита за неоснователни. Моли актът на първоинстанционния съд да бъде отменен и съдът да отхвърли предявените искове. Претендира присъждането на направените за производството разноски. Жалбоподателите К. А. М. и М. Н. М. заемат становище, че първоинстанционното решение е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът квалифицирал иска въз основа на недостатъчно ясно изложени обстоятелства, анализирал факти, които ищецът не бил навел в исковата си молба и съответно обсъдил доказателства за факти, каквито не били твърдяни. Сочат, че ищецът твърдял, че не е получавал заем от жалбоподателя К. А. М., при което отричал да съществува заемно правоотношение между тях, изпълнението на което да се обезпечава чрез процесния договор и следователно атакуваната сделка е действителна. Считат, че съдът неправилно тълкувал документа „обратно писмо”, защото в него не се съдържало изявление, че някоя от страните не желае настъпването на последиците от договора за покупко-продажба, а само изявление, че при настъпване на бъдещо несигурно събитие – връщане на дадената в заем сума – купувачът следва да прехвърли на продавача собствеността върху имота. Молят решението на ВТРС да бъде отменено и съдът да отхвърли предявените искове. Претендират присъждането на направените по делото разноски. В срока по чл.263 ал.1 ГПК въззиваемата страна Г. Г. Г. в качеството му на „Г. Г. – Р. – ...” гр. П. Т. е депозирала писмени отговори по двете жалби, в който развива съображения за правилност и законосъобразност на постановеното от ВТРС решение, основано на подробен и задълбочен правен анализ на относимите доказателства. Счита, че съдът не е допуснал съществени процесуални нарушения. Той основателно приел исковата молба за редовна с конкретизирани в достатъчна степен факти и обстоятелства, очертаващи предмета на спора и е квалифицирал правилно претенцията съобразно твърдяното. Ценил е показанията на заинтересования свидетел наред с всички останали доказателства, а е игнорирал показанията на ангажирани от ответниците свидетели предвид неотносимостта им към релевантните за спора факти, ценил е оспорените ´исмени доказателства по вътрешно убеждение и съобразно останалите доказателства. Излага, че правните изводи са ясни и почиват на закона и трайната съдебна практика. Моли жалбите да бъдат оставени без уважение, а решението на първоинстанционния съд - потвърдено, като му бъдат присъдени и направените за въззивното производство разноски. Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирани страни, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и следва да се разгледат по същество. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 от ГПК въззивният съд следва да извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира следното: Ищецът Г. Г. Г. в качеството му на „Г. Г. – Р. – ...” гр. П. Т. е основал исковата си претенция за прогласяване нищожност на договор, заявена пред Районен съд Велико Търново, на твърденията, че между него и ответника е сключен Договор за продажба на недвижим имот от 12.10.2012 г., оформен с НА № ..., том .., дело № ../ 2011 г. на Нотариус Д. Д., с предмет недвижим имот в с. Р., който счита за нищожен поради това, че с него купувачът обезпечил удовлетворяването на вземането си по сключен между страните договор за заем, т.е. в противоречие със закона бил договорен начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона. Посочил е, че само привидно собственият му имот е прехвърлен на кредитора по договора за заем, защото целта е била да бъде обезпечено изпълнението на задълженията му по този договор. С нищожността на този договор е обосновал претенцията си за приемане за установено спрямо купувача по него и последващите приобретатели, че той е собственик на имота - предмет на нищожния договор. Изложил е твърдения за недобросъвестност на последващите приобретатели. По така заявените искови претенции ответниците К. А. М. и М. Н. М. са възразили, че недостатъчната фактология в исковата молба накърнява правото им на защита. Ответникът М. е признал, че на 14.02.2011 г. е предоставил на ищеца паричен заем в размер на 120000 лв. със задължение за връщане на заетата сума на 31.10.2012 г., която не му е върната, признал е и факта, че в деня на сключване на процесния договор за покупко-продажба е подписал представения от ищеца документ, наименован "обратно писмо". Оспорил е твърденията на ищеца за привидност на сключения договор. Ответникът „А.” О. гр. С. е възразил, че е добросъвестен купувач. Ответникът „Х.” Е. гр. П. Т. е оспорил връзката между сключения договор за заем и представеното обратно писмо по съображение, че последното е издадено много по-късно от датата на сключване на договора, като се е позовал и на липсата на достоверна дата на същия документ. Заел е становище, че дори да бъде доказано наличието на симулация, то дружеството е трето добросъвестно лице, което се ползва от защитата на чл.17 ал.2 ЗЗД. По събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка: Видно от представения договор за заем на 14.02.2011 г., той е сключен между К. А. М. в качеството му на заемодател и „Г. Г. – Р. – ...” гр. П. Т. в качеството му на заемател и по силата му М. е предоставил на в заем парична сума в размер на 120000 лв. срещу поето от последния задължение в срок до 31.10.2012 г. да върне тази сума и/ или равностойността й в земеделска продукция от реколта 2012 г. В настоящото производство сключването на този договор не се спори от страните по него, независимо, че допусната и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза е установила липсата на надлежни счетоводни записвания за получен заем от през 2011 г. и 2012 г. Спорен е размерът на заетата сума, във връзка с която и с погасяването на задължението за връщането й между съдоговорителите има висящо пред ВТОС Т. дело № ../2014 г. Разпитана по делото като свидетел бившата съпруга на Г. Г. - Р. Г. - дава показания, че заетата суýа е 30000 лв., а не вписаната в договора 120000 лв. и че тя е върната на части - една част през лятото на 2012 г., а друга в края на м.07.2012 г. На 12.10.2011 г. между страните по заемното правоотношение с НА № .., том .., дело № ../ 2011 г. на Нотариус Д. Д. е сключен Договор за продажба на недвижим имот с предмет собствен на „Г. Г. – Р. – ..” на основание НА № .., том .., нот. дело № ../ 2009 г. недвижим имот, представляващ поземлен имот с № ....по плана за земеразделяне на с. Р., общ. П. Т., с начин на трайно ползване стопански двор, с площ от 1,641 декара, заедно с построената в имота сграда – метален навес с площ от 494 кв. м. На същата дата на изповядване на сделката те са подписали и документ, наименован "обратно писмо", от съдържанието на който се установява, че продажбата на гореописания имот е привидна и прехвърленият имот служи за обезпечение на задължението на „Г. Г. – Р. – ..” спрямо К. А. М., възникнало от подписания договор за заем, както и че при връщане на заетата сума от 120000 лв.в уговорените срокове М. се задължава да прехвърли на или на посочено от него лице описания недвижим имот без да поставя допълнителни условия и/ или изисква допълнителни плащания. Относно обстоятелствата по сключването на договора за заем, договора за продажба на процесния имот и подписването на обратното писмо и настъпилите последващи събития показания дава същата св. Г. След продажбата на имота той останал във фактическата власт на продавача, който го използвал за осъществяване на стопанската си дейност. На 16.01.2014 г. с НА № .., нот. дело № ../ 2014 г. на Нотариус Д. Д. К. А. М. и съпругата му М. Н. М. са прехвърлили процесния имот на ответника „А.” О. гр. С., който от своя страна, действайки с пълномощник К. А. М., на 07.05.2014 г. с НА № ..., нот. дело № .../ 2014 г. на Нотариус Т. Б. продал имота на ответника „Х.” Е. гр. П. Т. за сумата 120000 лв. Последният купувач предприел действия по влизане във владение на имота на 23.05.2014 г., при което възникнал спор относно собствеността върху имота и дори прераснал в конфликт, в който се намесили органите на полицията. При така изяснената фактическа обстановка, се налагат следните правни изводи: Съдът е сезиран с иск с обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр. чл.152 ЗЗД и чл.124 ал.1 ГПК. Неоснователно е оплакването на жалбоподателите за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по първия иск, изразяващи се в смесване на двете хипотези на недействителност на договорите - нищожност поради противоречие със закона и нищожност поради симулация, и оттам - неизискване от ищеца да конкретизира твърденията си, нарушаване правото им на защита, неяснота относно подлежащите на доказване от страните факти, необсъждане на ангажирани, релевантни за спора доказателства. Исковата молба правилно е счетена от съда за редовна, отговаряща на изискванията на чл.127 ал.1 ГПК, вкл. по т.4 и т.5 и не е уважено възражението на ответниците К. А. М. и М. Н. М. и на „Х.” Е. за недостатъчна конкретизация на иска, затрудняваща правото им на защита за задължаване на ищеца и искането за задължаване на ищеца да конкретизира на фактите. Това, че ищецът е използвал терминът „привидност”, за да окачестви сделката, излагайки, че „продажбата е привидна” и „имотът е продаден привидно”, не означава, че съдът трябва да приеме като основание на иска му за нищожност на сделката позоваването на привидност на същата. Дори ищецът да е смесил правните институти, обличайки твърденията си с термините от диспозитивите на различни правни норми и подвеждайки същите под тези различни норми – чл.26 ал.1 предл.1 вр. чл.152 ЗЗД в исковата молба, а в допълнително становище от 21.10.2014 г. – чл.26 ал.2 предл.5 вр. чл.17 ал.1 ЗЗД, каквото смесване впрочем допуска и самият жалбоподател „Х.” Е. включително и във въззивната си жалба, както и жалбоподателите К. и М. М., това не е равнозначно на допускане на подобно нарушение от страна на съда. Съдът, в съответствие със законовото си задължение, е извлякъл от изложението на ищеца относно фактите, без да променя смисъла на твърдяното, естеството на спорното правоотношение и е подвел фактите под приложимите материалноправни норми. Квалификацията на спорното право се обуславя от твърдените факти и обстоятелства, а не от ползваната от ищеца терминология, като правилното й определяне обуславя допустимостта на крайния съдебен акт. Действително първоинстанционният съд първоначално с доклада си по чл.140 ГПК е възприел сочената от ищеца квалификация на спорното право и е доÛладвал, че е сезиран с два обективно съединени иска за нищожност - единия с основание противоречие със закона, а другият с основание симулативност на сделката. Това негово процесуално нарушение не е съществено и по никакъв начин не накърнява правото на ответниците на защита, защото по този начин съдът е фактически е разширил предмета на доказване и съответно е указал на страните разпределението на доказателствената тежест съобразно приетата квалификация. Тази квалификация не се е отразила и на събирането на поискани от страните доказателства. С решението си съдът е отстранил допуснатото нарушение, като е съобразил, че независимо от ползваната терминология, ищецът основава претенцията си единствено на твърдяно нарушение на закона. Привидността на договорите по чл.26 ал. 2 ЗЗД е самостоятелно основание за нищожност, различно от останалите основания за недействителност по смисъла на чл. 26 ЗЗД и квалифицирайки исковата претенция, първоинстанционният съд правилно и в съответствие с задължителната практика на ВКС е подвел търсената от ищеца защита под разпоредбата на чл.26 ал.1 ЗЗД вр. чл.152 ЗЗД. В цитираната от Районен съд Велико Търново съдебна практика - Решение № 788/ 04.01.2011 г. по Гр. дело № 1741/ 2009 г., I г.о., ВКС е направил ясно разграничение между двете хипотези, посочвайки, че докато при привидния договор страните не желаят настъпването на правните последици на обективирания договор, а ако прикриват с него друг, то желаят неговите последици, то при договора, с който се уговаря удовлетворяване на кредитора по начин, различен от установения в закона, те желаят конкретните правни последици, но договорът не е годен да ги породи, поради противоречието му със закона. Освен сочената от пъроинстанционния съд практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, в същия смисъл са и Решение № 392/ 18.01.2012 г. по Гр. д. № 1487/ 10 г. на ІV г. о., Решение № 461/ 16.01.2012 г. по Гр. дело № 1206/ 2010 г., ІV г.о. на ВКС, Решение № 470/ 16.01.2012 г. по Гр. дело № 1318/ 2010 Г., ІV г.о. на ВКС, Решение № 405/ 25.11.2014 г. по Гр. дело № 3709/ 2014 г., ІV г.о. на ВКС Първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения при анализа на доказателствата по делото. Следва да се отбележи, че задължението на съда да постанови решението си въз основа на събраните по надлежния ред доказателства се простира само до тези доказателства, които са свързани с релевантните за конкретния правен спор факти. Ако макар и да са събрани по предвидения процесуален ред, доказателствата са неотносими към спора, съдът не е длъжен да ги обсъжда, защото анализът им няма да допринесе към изхода на спора. При предявения иск с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр. чл.152 ЗЗД в тежест на ищеца е било да установи съществуването на заемно правоотношение между него и първия ответник и обезпечаване изпълнението му чрез извършена сделка по прехвърляне на собственост върху недвижим имот. Доказването на заемното правоотношение е само с оглед необходимостта да се установи връзката между него и атакуваната като нищожна сделка, т.е. наличието на съглашение за обезпечаване връщането на заема при заобикаляне на забраната на чл.152 ЗЗД. Доколкото в този случай не се претендират последиците на договора за заем, размерът на същия е вън от предмета на иска за недействителност на сделката. По тези съображения съдът не може да бъде разколебан в изводите си за съществуване на заемно правоотношение от евентуален спор между страните по договора относно размера на заетата сума. Ищецът и жалбоподателят К. А. М. не спорят в настоящото производство облигационното правоотношение помежду си, основано на договор за заем, по силата на който М. е предал на парична сума. Защитната теза на ищеца в друго съдебно производство, че няма сключен договор за заем, е без правно значение за настоящото производство. Възникването на договорната връзка се потвърждава и от гласните доказателства - свидетелските показания на св. Г., които са детайлни, логически последователни и кореспондират с приетите писмени доказателства. Относно обстоятелствата по сключването на договора за заем, последващия договор за продажба на процесния имот и подписването на обратното писмо единствените събрани по делото гласни доказателства са именно на тази свидетелка и липсват ангажирани други доказателства, които да ги опровергават и да правят показанията недостоверни. Правилно е преценено също така, че липсата на счетоводно отразяване при на получаването на заем само по себе си не е обстоятелство, аргументиращо несъмнен извод в насока, че не съществува заемно правоотношение между страните. При съвкупна преценка с останалите доказателства следва да се приеме, че то свидетелства само за ненадлежно водена счетоводна документация. Ищецът е доказал и двете предпоставки за уважаване на исковата му претенция по чл.26 ал.1 ЗЗД вр. чл.152 ЗЗД - както наличието на заемно правоотношение, така и обезпечаването изпълнението на паричния дълг чрез процесната вещнопрехвърлителна сделка. Съглашението между страните по договора за заем, с което е уговорено начин на удовлетворяване на кредитора - заемодател, различен от предвидения в закона, се установява по недвусмислен начин от изготвеното между тях "обратно писмо". Неоснователно жалбоподателят „Х.” Е. прави оплакване, че съдът е формирал правните си изводи въз основа на оспорени от него доказателства, визирайки непредставянето от ищеца на оригиналите на договора за заем от 14.02.2011 г. и обратното писмо. Съдът не е уважил искането на жалбоподателя да задължи ищеца да представи оригиналите на тези документи, неизпълнението на което задължение да бъде санкционирано съобразно чл.183 ГПК. Самото искане е било неоснователно, с оглед липсата на спор между сочените автори на документите относно съдържанието и авторството им. Съдържанието на обраното писмо изяснява действителната воля на страните по атакуваната сделка. С тази фидуциарната сделка те целят заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона чрез учредяване на залог или ипотека, като е прехвърлен собствения на длъжника имот при посочване на връзката на договора за заем с сделката на покупко-продажба и е вписана уговорка за обратно изкупуване при връщане на дълга. Правилно жалбоподателят излага, позовавайки се и на практика на ВКС, че при преценката за наличие на съглашение по смисъла на чл.152 ЗЗД следва да се изхожда от момента на постигане на това съглашение - дали е преди или след възникване на вземането на кредитора, тъй като законът изисква съглашението да е предварително. Неправилно обаче жалбоподателят интерпретира закона и сочената съдебна практика, която под възникване на вземането визира настъпването на падежа на задължението. Необходимост от обезпечение за кредитора съществува във всеки един момент до настъпване на падежа на задължението, след който интересът му от такова отпада, защото има законово право да търси удовлетворяване на вземането си от цялото имущество на длъжника. Само ако сделката е извършена след настъпване на падежа на задължението, се приема, че тя не противоречи на закона и може да се обсъжда хипотезата на даване вместо вместо изпълнение, с оглед възможността на страните да уговорят изпълнение на нещо различно от първоначално договореното. В настоящия казус съглашението между страните е постигнато една година преди настъпването на падежа на задължението за връщане на заетатата сума, т.е. то е предварително и запълва законовото изискване. То е съставено и едновременно със сключването на атакуваната сделка, което и без изричното вписване сочи връзката между двете и намерението на страните да изяснят естеството на отношения помежду си. Св. Г. дава показания, че заемът е върнат, но и твърденията й за този факт са това да се е случило малко преди падежа на задължението, след подписване на обратното писмо и сключване на прехвърлителната сделка. Съвкупният анализ на доказателствата по делото сочи по категоричен начин, че действителната воля на страните по процесния договор е била чрез прехвърляне на собствеността да се обезпечи връщане на заетата от ищеца сума, което съглашение е в нарушение на забраната на чл.152 ЗЗД и прави договора нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД. Предвид действителното предназначение на сделката, правните й последици не могат да бъдат зачетени и след като преобретателят й не може да се легитимира като собственик на прехвърленото имуществено право, той не може валидно да се разпореди с него в полза на други лица. Сключените последващи разпоредителни сделки не могат да бъдат противопоставени на действителния собственик. Както бе посочено по-горе, съдът не е длъжен да анализира всички събрани доказателства и да обсъжда всички възражения на страните, а само тези, които са релевантни за спора. С оглед дадената от съда правна квалификация, районният съд правилно не е взел предвид възраженията на ответниците, касаещи хипотезата на нищожност на процесния договор поради симулация, съответно аргументите за отношението между прикритата и привидната сделки и за защитата на трети добросъвестни лица по чл.17 ал.2 ЗЗД. Договорът за покупко-продажба - предмет на настоящото производство - не е привиден, при което позоваването на разпоредбата на чл.17 ал.2 ЗЗД е без правна стойност и не ползва жалбоподателя "Х.” Е.. Събраните в насока изясняване добросъвестността му доказателства, ангажирани както от него, така и от насрещната страна, са неотносими към спора. Съдът не се е занимал и с твърденията на ищеца за нищожност на договор за ипотека върху процесния имот, учредена от жалбоподателя „Х.” Е. гр. П. Т. в полза на Банка Д. ЕАД, тъй като не е сезиран с подобен иск, надлежна страна по който би било трето, неучастващо в делото лице, при което и самото наведено твърдение няма отношение към предмета на настоящото производство. По изложените съображения, постановеното от Районен съд Велико Търново съдебен акт е правилен и законосъобразен и като такъв следва да бъде потвърден. Ответникът по жалбата „Г. Г. – Р. – ..” гр. П. Т. е претендирал разноски за въззивното производство, но липсват доказателства за направени такива, не е представен и списък на разноските по чл.80 ГПК, поради което такива не следва да се присъждат. Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 ГПК, Великотърновският Окръжен съд Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА Решение № 386/ 21.04.2015 г. по Гр. дело № 1625/ 2014 г. по описа на Районен съд Велико Търново. Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едмомесечен срок от връчване на препис от него на страните. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |