РЕШЕНИЕ
№ 264
гр. Благоевград, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Вили Дацов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20251200500288 по описа за 2025 година
взе предвид следното:
„П. К. Б.“ ЕООД, ЕИК , седалище и адрес на управление гр. С, район „С“, ж. к.
„М“, бул. „Б“ № , бл., вх. „“, ет., представлявано от С. Н. Н. и Н. М. Л., обжалва
решение № 1004 от 27.12.2024 г., постановено по гражданско дело № 263 от 2024 г.
на Районен съд Благоевград, в частта, с която се отхвърлят претенциите на
дружеството, насочени срещу И. К. А., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул. „М.“ № .,
ет. , за главница от 188,06 лв., договорна лихва от 217,97 лв., начислена за периода
от 10.01.2021 г. до 05.01.2022 г., лихва за забава, начислена за периода от 11.11.2020
г. до 05.01.2022 г., в размер на 164,71 лв., както и законна лихва, начислена за
периода от 05.01.2022 г. до 30.10.2023 г., в размер на 313,87 лв., дължими по
договор за потребителски кредит № 40001559179 от 06.10.2020 г. В жалбата се
твърди, че атакуваната част на съдебния акт е неправилна. Договорът бил
съглашение, което изисквало съвпадането на две противоположни по посока и
съвпадащи по съдържание волеизявления. Той бил сключен след постигане на
съгласие на насрещните волеизявления на страните по основните му елементи.
Към това общо разбиране за договора, ЗПК наслагвал допълнително съдържание, с
1
оглед защита интереса на икономически слабата страна. Сключеният ДПК с
ответника напълно отговарял на законовите изисквания и съдържал всички
изискуеми реквизити на ЗПК относно съдържанието на ДПК. Към момента на
подписване на процесния ДПК от страна на ответника, всички полета били
попълнени, в т. ч. и параметрите на кредита, включително и данните за закупените
допълнителни услуги Фаст и Флекси. В процесния договор ясно била посочена
методиката на формирания ГПР. В случая била спазена и разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Страните уговорили глобален фиксиран размер на ГЛП. В договора
ясно бил посочен процентът на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите
суми от длъжника. Информацията била предоставена на разбираем език и
подробно. В чл. 5.2 от общите условия, които били неразделна част от договора и
били подписани на всяка страница от длъжника, подробно било посочено какво
включва ГПР, дали подлежи на промяна и в каква валута и курс се отпуска сумата
по заема. Нямало изискване в ДПК да е посочено как се формира ГЛП. Процесният
договор отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, 9а и 10 от ЗПК. Смисълът
на закона бил кредитополучателят да се запознае предварително с размера на
сумата, която ще върне под формата на ГПР, и това изискване в случая било
изпълнено. Несериозно и противоречащо на всякаква житейска логика било да се
приеме, че при подписването на ДПК кредиторът трябва да посочи всеки един
административен разход, който ще трябва да покрие по време на живота на
договора и във връзка с него. Това било невъзможно, по никакъв начин не
улеснявало клиента и не подобрявало неговото положение, а единствено щяло да
го затрупа с огромно количество ненужна и неразбираема за него информация.
Законодателят не създал подобни изисквания относно формата и реквизитите на
ДПК, а единствено предвидил, че трябва да се посочи как се изчислява ГПР. В ЗПК
нямало изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, защото
същите били нормативно залегнали. Съгласно условията на договора, не се
предвиждала промяна на лихвения процент, т. е. нямало изискване за посочване на
индекс или референтен лихвен процент, с който се свързвала промяна в лихвения
процент. Следвала да се отбележи разликата в правното значение и последиците на
уговорените допълнителни услуги по ДПК, в случаите, в които ползването на тези
допълнителни услуги е условие за предоставянето на кредит, от една страна, и в
случаите, в които ползването на такива услуги не е условие за предоставяне на
кредита, от друга страна. Услугата за отлагане и намаляване на вноски не касаела
нито усвояването на кредита, нито неговото управление. Закупувайки
допълнителни услуги, кредитополучателят си осигурявал допълнителна
2
възможност, във всеки един момент, да поиска извършването на някоя или на
всички предоставени услуги, но закупуването им не било условие за сключване на
договора за кредит, нито за получаването на кредита при конкретните условия.
Таксата за предоставяне на услугата „Отлагане и намаляване на вноски“ не
отговаряла на нито една от характеристиките на общ разход по кредита, поради
което не представлявала такъв разход и не следвало да участва във формирането на
размера на общите разходи по кредита за потребителя, както и в размера на ГПР по
чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга в
процесния случай, не била задължителен разход, а се заплащала само ако
потребителят поискал да има възможността да се ползва от нея. Когато
сключването на споразумение за ползване на допълнителни услуги не било
условие за отпускане на кредита, тези разходи не следвало да се приемат като част
от общите разходи по кредита за потребителя и не били част от ГПР. Дължимото по
процесните допълнителни услуги възнаграждение се дължало от
кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит и не следвало
да се включва при изчисляването на ГПР, а това, че същото не било отразено в
ГПР, не съставлявало нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и не обуславяло
нищожност на договора за кредит. В подкрепа на тези съображения била налице и
съдебна практика. Допълнителните услуги по кредита били заявени като
възможност, на базата на която кредитополучателят да се ползва с преференции,
но не били задължително условие за отпускане на потребителския кредит, поради
което същите не попадали под дефиницията на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Обстоятелството, дали предвидените в договора допълнителни услуги следва да
бъдат включени в ГПР, било въпрос, относим към действителността на тази клауза,
а не на договора за кредит като цяло, което било предвидено изрично в
разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК. В ЗПК изчерпателно били изброени
основанията за недействителност на ДПК и същите не можели да се заменят и
тълкуват разширително. Договорът се явявал напълно действителен, като породил
своите правни последици за страните, и предвид това, не следвали последиците на
чл. 22 и 23 от ЗПК. С оглед на наличието на действително договорно
правоотношение между страните и действителността на клаузата, уговаряща
договорното възнаграждение, следвало на ищеца да бъдат присъдени дължимите
задължения за главница и възнаградителна лихва. Моли се за отмяна на
обжалваната част на съдебното решение и уважаване на претенциите за главница,
законна лихва и договорна лихва. Претендират се разноски.
Подаден е отговор на жалбата. Той изхожда от адвокат В. Г., процесуален
3
представител на въззиваемия. В него се изтъква, че решението на
първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно в атакуваната му част.
Районният съд взел под внимание всички факти и обстоятелства, довели до
решаването на спора. Решението му било обосновано и постановено в правилно
приложение на материалния закон и съобразно ангажираните в производството
доказателства. ДПК имал точно установено съдържание, регламентирано в чл. 11,
ал. 1 от ЗПК. Кредиторът не можел да събира от потребителя каквото и да е
плащане, което не е предвидено в сключения договор. Това се отнасяло и за лихви,
такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит. Когато
договорът за кредит не отговарял на определени изисквания на закона, той бил
недействителен, нямал юридически последици и бил невалиден. В случая не било
ясно дали подписаният погасителен план се прилага, доколкото в самия договор се
предвиждало погасяване на „минимални вноски“, скрепено с неустойка. Такива
неясноти не се толерирали от закона. Последният не допускал неясноти и при
формирането на лихвите, особено когато те можели да бъдат променяни. Трябвало
да е налице ясно и точно разписана методика за промяна на лихвата, която да се
прилага. Не можело просто да се разпише, че лихвата може да се променя, а това
трябвало да е обвързано с обективен показател, който е извън контрола на
кредитора. Претенциите на въззивника за възнаграждение за закупен
„Допълнителен пакет от услуги“ не отговаряли на въведените законови критерии.
Ясно било, че допълнителната услуга е предоставена във връзка и единствено и
само заради сключения договор, предвидена е по повод усвояването и
управляването на кредита. Категорично бил надхвърлен лимитът, въведен с чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Таксата била и несъразмерно висока спрямо отпуснатия кредит,
което водело до съществено и неоправдано обременяване на потребителя.
Проверката за наличие на неравноправни клаузи целяла именно установяване
налице ли е равновесие между правата и задълженията на страните и
предотвратяване на нарушенията им. Фактът на изразено съгласие на потребителя
с определени клаузи на договора не ги легитимирал като законни и не ги
изключвал от обхвата на служебната проверка. Кредитът бил предоставен при
стандартни и предварително изготвени и основани на общи условия клаузи, върху
които потребителят нямал никаква възможност да влияе. Не само липсата или
неясното посочване на ГПР в ДПК, но и неточното му обявяване - без да са
включени всички разходи, водело до нищожност и длъжникът връщал само
главницата по заема, без лихви и разноски. В случая не била приложима
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗДог и нищожността на посочените клаузи на
4
процесния договор обуславяла недействителността на целия договор. Следвала да
бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която била приложима за
процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато
не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, ДПК е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените била и тази по чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК за определяне на ГПР. Моли се за потвърждаване на решението в
обжалваната му част. Претендират се разноски.
Жалбата и отговорът са редовни и допустими. Те бяха разгледани в открито
заседание на въззивната инстанция. Страните не направиха доказателствени
искания. Не се наложи и служебно събиране на нови доказателства.
Районният съд е приел, че ДПК е недействителен, не съдържа цялата необходима
информация относно ГПР и не е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
след което е приложил нормите на чл. 22 и 23 от ЗПК. Окръжната инстанция
напълно споделя изводите му. Жалбата се явява неоснователна.
В казуса е изяснено по несъмнен начин, че с двете допълнителни услуги фирмата
за бързи кредити е целяла да заобиколи изискването на закона за максимален
размер на ГПР /той не може да надхвърля петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения/. Приоритетното разглеждане на искането за отпускане на
заем и възможността за разсрочване са част от конструкция за прикриване на
действителните разходи по кредита, поради което е следвало да бъдат включени в
ГПР /решение на СЕС, девети състав, от 21 март 2024 г., по дело C‑714/22/, но в
настоящия случай това не е сторено. СЕС изрично разяснява, че строгостта на
санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях
нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се
съблюдава основният принцип на пропорционалност. С оглед на съществения
характер на посочването на ГПР в ДПК, за да даде възможност на потребителите
да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при
изчисляването на този процент да се включат всички разходи по чл. 3, б. „ж“ от
Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява
точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от
правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер. В конкретния казус, ако разходите за споменатите
допълнителни услуги се включат в ГПР, той ще стане 158,21, т. е. многократно ще
5
надхвърли петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения,
което ще има за последица нищожност поради противоречие със закона /така и
Определение № 60451 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 850/2021 г., III г. о., ГК,
докладчик съдията Г. Н/. В решението си от 21 март 2024 г. СЕС постановява, че
когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48
разходи - а в случая не са включени разходите по допълнителните услуги „Фаст“ и
„Флекси“ - ДПК следва да се счита за нищожен. Отделно от това, въпросните
клаузи от ДПК, позволяващи на съответния потребител да отлага и да разсрочва
плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни
разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочените
възможности, несъмнено имат неравноправен характер, понеже разходите за тях са
явно непропорционални на размера на отпуснатия заем - сумата за „Фаст“ е близо
1/3 от размера на кредита, а пък тази за „Ф“ дори възлиза на цели 60 % от заема,
което категорично сочи на непропорционалност /въпросното решение на СЕС от
21 март 2024 г./. Актът на Районен съд Благоевград трябва да бъде потвърден в
атакуваната му част.
С оглед на констатираната неоснователност на въззивната жалба, следва да се
присъдят разноски на ответната страна. Такива са направени за адвокатско
възнаграждение. Възражението за прекомерност на същото следва да бъде
споделено. Конкретният казус не се характеризира с фактическа и правна
сложност. Адвокатът на въззиваемия не взе участие в проведеното открито
заседание на въззивния съд. Последният не е разпитвал свидетели и не е
изслушвал вещи лица. Спорът е по правото, а не по фактите. Съобразявайки
всички тези обективни обстоятелства, настоящият въззивен състав преценява, че
на адвоката, представлявал правата и интересите на въззиваемата страна, се следва
справедливо възнаграждение за оказаните услуги и положения труд, възлизащо на
300 лева.
Настоящият въззивен съдебен акт няма да премине през касационна проверка,
защото така повелява нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК.
Воден от изложеното, Окръжен съд Благоевград
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1004 от 27.12.2024 г., постановено по гражданско
дело № 263 от 2024 г. на Районен съд Б, в обжалваната му част, с която са
отхвърлени претенциите на „П К Б“ ЕООД, ЕИК , седалище и адрес на управление
6
гр. С, район „С“, ж. к. „М“, бул. „Б“ №, бл., вх. „“, ет., представлявано от С. Н. Н. и
Н. М. Л., предявени против И. К. А., ЕГН **********, адрес гр. Благоевград, ул.
„М“ №, ет., за главница от 188,06 лв., договорна лихва от 217,97 лв., начислена за
периода от 10.01.2021 г. до 05.01.2022 г., лихва за забава, начислена за периода от
11.11.2020 г. до 05.01.2022 г., в размер на 164,71 лв., както и законна лихва,
начислена за периода от 05.01.2022 г. до 30.10.2023 г., в размер на 313,87 лв.,
дължими по договор за потребителски кредит № 40001559179 от 06.10.2020 г.
ОСЪЖДА „П К Б“ ЕООД, ЕИК , седалище и адрес на управление гр. С., район
„С“, ж. к. „М.“, бул. „Б.“ № , бл., вх. „“, ет., представлявано от С. Н. и Н. М. Л., да
заплати на И. К. А., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул. „М“ №, ет., сумата от 300
/триста/ лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
Настоящият въззивен съдебен акт не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7