Р Е
Ш Е Н
И Е
№
381
гр.
Перник, 28.10.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД - Гражданска колегия, в публично заседание на 27.09.2019 г., IІІ-ти въззивен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милена Даскалова
ЧЛЕНОВЕ: Кристиан Петров
Роман
Николов
при
секретаря Емилия Павлова като разгледа докладваното от съдия Петров в.гр.дело №
00501 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С
решение № 883/27.05.2019г. по гр. д. № 9168/2018г. на РС – Перник са
отхвърлени предявените от „Профи кредит България“ ЕООД срещу С.А. и Д.А. искове
по реда на чл. 415 ГПК за признаване за установено, че дължат сумата 959,60 лв.
– задължения по договор за потребителски кредит № ***. По подробно изложени съображения „Профи кредит България“ ЕООД е обжалвал решението с оплаквания за неправилност относно изводите на
съда за недействителност и нищожност по см. на чл. 10а и чл. 19, ал. 4 ЗПК на
клаузите по споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги в
размер на 217,76 лв. Счита, че уговорената клауза е проявление на принципа на
автономност на волята и при настъпване на конкретни предпоставки по повод
договора за кредит и по негов избор за кредитополучателя е възникнало
задължение за плащане на разходи за допълнителни услуги – т. 14 от ДП на ЗЗП,
различни от общите разходи за кредита, които услуги ответникът е получил, което
е дало право на кредитора да начисли уговорените в договора разходи на
потребителя за допълнителни възнаграждения. Иска се отмяна
на решението с уважаване на иска от въззивната инстанция за сумата 217,76 лв.,
представляваща незаплатен пакет от споразумение за предоставяне на доп. услуги.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК въззиваемите С.А. и Д.А. са подали отговори на жалбата, с които се излагат
съображения за нейната неоснователност и за потвърждаване на решението.
Пернишкият окръжен съд, при извършената по реда на
чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка, намира, че обжалваното решение е
валидно и допустимо – в обжалваната му част.
Съдът при въззивния контрол за правилност на обжалваното
решение в рамките, поставени от въззивната жалба, след като прецени доказателствата по делото и
доводите на страните, намира от фактическа и правна страна следното:
Установява
се,
че между ищеца и ответниците на *** е сключен Договор за потребителски кредит "Профи Кредит Стандарт"
№
***,
по силата на който с платежно нареждане от 05.11.2015 г. ищецът е превел по банков път на С.А. отпуснатия кредит от 2000 лв., срещу което се задължават да върнат общо
2946,77 лв., разсрочени на 24 равни месечни
вноски по приложен към
договора погасителен план, с първи падеж – 15.12.2015 г. и последен падеж – 15.11.2017 г. Неразделна част от договора е и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от ***, което споразумение включва:
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит и възможности за –
отлагане на определен брой погасителни вноски, за намаляване на определен брой
погасителни вноски и за смяна на дата на падежа, както и улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства. Дължимата сума по пакета за допълнителни услуги е 861,02 лева, което възнаграждение се разсрочва за срока на потребителския кредит на равни месечни
вноски добавени към главницата от по 36,33 лв. Общият размер на задължението по кредита и по
пакета за допълнителни услуги е 3807,79 лв., като месечната погасителна вноска е 159,97 лв. Установено е от съдебно- счетоводната експертиза /ССч.Е/, че по процесния договор е
платена общо сумата 2971,29 лв., с което според ССч.Е /без да се включва сумата по пакет за допълнителна услуга/
са платени изцяло вноските за главница – 2000 лв. и възнаградителна лихва – 967,36 лв., като са платени в
повече 3,76 лв.
Предвид предмета на въззивното производство и оплакванията в жалбата /първоинстанционното решение е
обжалвано единствено в частта за отхвърляне на иска за сумата 217,76 лв. - незаплатен
пакет от споразумение за предоставяне на доп. услуги/, настоящият състав
съобразява следното:
Постоянна
е практиката на Окръжен съд - Перник, включително и тази на настоящия въззивен
състав, изложена в множество решения по идентични казуси, че с оглед предмета,
страните, правата и задълженията процесният договор е за потребителски кредит по см. на чл. 9 ЗПК и подобно споразумение е нищожно на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като
същото е договорено, имащо за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК. Договорено е в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
защото включените в допълнителния
пакет услуги -
конкретно тези описани по т. 2, т. 3 и т. 4 от споразумението, респ. - на кредитодателя по отношение на описаната по т. 1
допълнителна услуга, по
същината си представляват действия, обслужващи усвояването и управлението на
кредита, затова не може да се приеме, че са допълнителни услуги по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. В противоречие на чл. 10а, ал. 4 ЗПК в споразумението
за различните видове допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за
плащане,
но не е формирана цена за всяка от услугите по вида, размера, действието, за което се събират
съответните такси поотделно, каквото е изискването на императивните разпоредби на
закона, а само
са изброени услугите.
Споразумението е сключено и във
вреда на потребителя по см. на чл. 143 ЗЗП,
тъй като съгласно погасителния план длъжникът следва да заплаща в продължение
на 24 месеца по 36,33 лв. за
нещо, което не ползва като
изискуемостта за заплащане на възнаграждението за предоставяне на допълнителни
услуги настъпва от датата на сключване на самото споразумение. Договорено е предварително заплащане на възнаграждението от
потребителя, т. е. то е дължимо само за "възможността за
предоставянето" на изброените услуги, както е посочено и в самото
споразумение и без значение е дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от
потребителя. Реално, независимо, че тези
услуги може да не бъдат ползвани, т.е да не бъдат предоставени, но това в нито
един момент няма да бъде обвързано с неплащане или намаляване на цената на този
пакет услуги и оттам следва извод, че така уговорени клаузите поставят
изпълнението на задължението на търговеца в зависимост от условие, чието
изпълнение зависи единствено от неговата воля и поради това са неравноправни
съгласно чл. 143, т. 3
ЗЗП. На практика се въвежда
задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната има по силата на
закона, като правото да се инициира предоговаряне на срока на падежа на договора
или плащане на вноските, свободата да се договори отлагане на една или повече погасителни вноски,
което води до неравнопоставеност на страните, тъй като на практика излиза, че
потребителят, заплаща правото си да договоря с кредитора за
изменение на параметрите на сключения договор, като на потребителя не му е
гарантиран определен резултат, а той зависи от волята на кредитора. Принципите
на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да
заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не при хипотетично
ползване на такава.
С уговарянето на допълнително възнаграждение от 861,02 лв., чийто
размер представлява над 43 % от размера на предоставения кредит от
2000 лв. се заобикаля и чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като начисляването на
посочените суми по пакета за допълнителни услуги не представлява плащане за
услуга, а реално представлява прикрити разходи по кредита, които
ако се включат в ГПР би се стигнало до надхвърляне на законоустановения по чл.
19, ал. 4 ЗПК максимум и затова са били отделени в допълнително споразумение.
В последица от всичко това клаузата
за допълнително възнаграждение от 861,02 лв. е нищожна по см. на горецитираните
разпоредби, включително и чл. 146, ал.1
ЗЗП, като за наличието на такива клаузи съдът следи и служебно. След
като обсъжданото споразумение е нищожно, по него не се дължи възнаграждение,
поради което искът в частта за установяване на дължимостта му е неоснователен,
а платените по него суми следва да бъдат отнесени по другите задължения по
кредита, съгласно чл. 19, ал. 6 ЗПК и чл. 76, ал. 2, вр. ал. 1 ЗЗД, защото нищожността
на клаузите за възнаграждението по пакета за допълнителни услуги не води до нищожност на целия договор за
потребителски кредит, на осн. чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Предвид
установеното от ССч.Е, че по процесния договор е заплатена сумата
2971,29 лв. и
съобразявайки погасителния план, следва,
че ответниците са заплатили на ищеца сумата от 2000 лв. - цялата дължима се по
договора главница, сумата от 967,36 лв. – повече от дължимата се по договора
възнаградителна лихва, с които плащания са погасени преди процеса всички
задължения по процесния договор за потребителски кредит, за които суми са предявени настоящите искове.
С решението си в обжалваната отхвърлителна част за сумата 217,76 лв., представляваща
незаплатен пакет от споразумение за предоставяне на доп. услуги, първоинстанционният
съд е достигнал до идентични правни изводи и краен резултат с тези на въззивния
съд и следва да бъде потвърдено, включително и в частта за разноските по
исковото и заповедното производство, правилно разпределени между страните при
спазване на правилата по чл. 78, ал. 3 на ГПК. Въззивната жалба е неоснователна.
По
разноските
С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателя
не се дължат разноски.
Въззиваемите претендират и доказват разноски пред въззивната
инстанция всеки по 300 лв. – заплатено адв. възнаграждение (съгласно
представените доказателства, включително в договорите за правна защита и
съдействие е отбелязано, че уговореното адв. възнаграждение е платено изцяло и
в брой, и списък по чл. 80 ГПК, представени с отговорите на жалбата), които им
се дължат от жалбоподателя изцяло, предвид неоснователността на жалбата.
Предвид изложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 883/27.05.2019г. по гр. д. №
9168/2018г. по описа на Районен съд - Перник в обжалваната му част.
Първоинстанционното решение в останалата необжалвана
отхвърлителна част е влязло в сила.
ОСЪЖДА
„Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, гр.
София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, да заплати на С.Н.А., ЕГН **********
***, сумата 300 лв. – разноски по въззивното производство.
ОСЪЖДА
„Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, гр.
София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, да заплати на Д.Л.А., ЕГН **********
***, сумата 300 лв. – разноски по въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280,
ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.