Решение по дело №13275/2020 на Софийски градски съд

 

                                            Р Е Ш Е Н И Е

                                      

                                          гр.София,09.08.2022  г.

 

                           В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение,  ІІ-В въззивен състав

в публичното заседание на двадесет и девети юни

през две хиляди двадесет и втора година в състав:

 

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                            ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                 Мл.с-я       ИРИНА СТОЕВА

 

при секретаря Юлиана Шулева

и прокурора                                                              сложи за разглеждане    

докладваното от съдия Маркова  в.гр.д.№ 13275  по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Г.Н.Д. срещу решение от 31.05.2020 г., постановено по гр.д.№ 36243 по описа за 2016 г. на СРС, ГК, 52 с-в, в производство по делба, първа фаза.

Решението се обжалва в частта, в която искът за делба е бил отхвърлен досежно 2-етажната жилищна сграда, построена в УПИ, съставляващ парцел XIX-1019, кв.12 по плана на с.Врачеш, община Ботевград, означен в скиците на л.97 и л.98 като 3 МЖ, които скици ведно с тази на л.9, СРС е посочил, че представляват неразделна част от съдебното решение /идентификацията на обекта е съгласно диспозитива на съдебното решение/.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното от СРС, решение. Сочи, че изводите на СРС не кореспондирали на събраните по делото доказателства. Последните СРС бил кредитирал едностранчиво и без да вземе предвид събраните по делото гласни доказателства. Не била обсъдена и подадената от ищцата Б. декларация по ЗМДТ, където било посочено, че новата жилищна сграда, ведно с гараж били построени на основание издадено на името на Й.В.Б. разрешение за строеж № 189/30.06.1989 г. Не била взета предвид и подадената от Й.Б. декларация по чл.14 ЗМДТ през 2015 г., т.е. след дарението. В същата деклараторката била посочила, че е ползувател, а в графите за собственик –Х.Р.Д./наследодателката/. В същата декларация като документ за придобиване на имота бил посочен нот.акт за дарение на недвижим имот от 08.11.2005 г. Сочи, че в тази декларация като собственик на описаните в нея къща, къща с гараж и земя /УПИ/ била посоченаХ.Р.Д.. С оглед на така декларираното се достигало до извода, че предмет на дарението са двете сгради, а не само старата къща, построена през 1917 г. Декларирани били две жилищни сгради – тази от 1917 г. с РЗП-40 кв.м. с пристроен гараж от 1979 г. и тази от 1989 г. с РЗП от 123 кв.м. с гараж. СРС не бил взел предвид и данъчната оценка, издадена по повод на прехвърлителната сделка. Сочи, че в нот.акт била посочена като данъчна оценка такава която включва сумарно оценката на земята и построените в мястото две сгради; в този смисъл било и становището на Община Благоевград. Сочи, че през 2014 г. дарителката била подала декларация по чл.14 ЗМДТ в различен смисъл от тази през 2005 г. за което била сезирана Прокуратурата. Производството било прекратено поради малозначителност – чл.9, ал.2 НК. Счита, че неправилно била тълкувана волята на дарителката в нот.акт от 08.11.2005 г. Неправилно били тълкувани твърденията на въззивника. Необсъдени били и доводите на въззивника във връзка с нормата на чл.20 ЗЗД. Решението в тази му част противоречало на събраните по делото гласни доказателства както и на практиката на ВКС.  

Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и вместо това постанови ново с което да уважи иска за делба на двуетажна жилищна сграда с гараж с РЗП от 123 кв.м., построена съгласно одобрен проект и разрешение за строеж № 456/06.07.1989 г., застроена в западната част на УПИ, съставляващ XIX-1019, кв.12 по плана на с.Врачеш, община Ботевград.

С допълнителна молба от 27.05.2021 г. се излага довод за недопустимост на така постановеното от СРС, решение, тъй като съделителят Р.Х.Б. бил починал преди постановяването му като се аргументира с чл.75, ал.2 ЗН.

Иска се от настоящата инстанция да обезсили така постановеното от СРС, решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане с участието на наследниците на Р.Х.Б.- Б.З.Б. и Ч.З.Б..

По въззивната жалба не е постъпил отговор от съделителите Й.В.Б. и Р.Х.Б..

От данните събрани пред въззивната инстанция се установява, че съделителя Р.Х.Б. е починал на 01.01.2020 г., т.е. преди постановяване на обжалваното решение, но след хода на устните състезания пред СРС- 15.05.2019 г.

С определение от 23.11.2021 г. съдът е конституирал наследниците по закон на Р.Х.Б.- Б.З.Б. и Ч.З.Б.. На новоконституираните е връчен препис от първоинстанционното решение като им е дадена възможност евентуално да подадат въззивна жалба, респ. отговор по въззивната жалба на съделителя Г.Н.Д..

В течение на производството процесуалния представител на новоконституираните изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.

Й.В.Б. участва на собствено основание, така и като наследник по закон на Р.Х.Б., тъй като на основание чл.227 ГПК е конституирана като такова от СРС на 06.10.2020 г.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 16. 06.2020 г.,  Въззивната жалба е подадена на 30. 06.2020 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на жалбата:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че СРС се е произнесъл във валиден и допустим процес:

Действително, съгласно чл.75, ал.2 ЗН, когато делбата е извършена без участието на някой от сънаследниците, тя е изцяло нищожна.

Действително, съделителя Р.Х.Б. е починал на 01.01.2020 г., т.е. преди постановяване на обжалваното решение на 31.05.2020 г.

Въззивната инстанция, обаче, намира, че, доколкото това събитие е настъпило след приключване на устните състезания в първата инстанция 15.05.2019 г., СРС не е имал процесуална възможност да го съобрази, а постановеното съдебно решение не е недопустимо.

По съществото на спора:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че с договор за дарение на недвижим имот, сключен с нотариален акт от 08.11.2005 г./л.16 по делото пред СРС/, Й.В.Б. дарила наХ.Р.Б. ½ идеална част от УПИ, съставляващ XIX-1019, кв.12 по плана на с.Врачеш, община Ботевград, така и „целите жилищна сграда, построена в западната част на имота и гараж, построен в имота“. Макар прехвърлената жилищна сграда да не била индивидуализирана подробно, СРС е приел, че се касае до жилищната сграда, построена през първата половина на 20 век, заснета на скицата на л.9 и означена в скицата на л.97 като 2 МЖ, а в скицата на л.98 като пМЖ. От строителното разрешение за построяването на другата сграда /л.69 и л.87/ било видно, че новопостроената сграда е индивидуализирана в строителните книжа като „вила“, а в нот.акт с който се в ползва на Й.Б. й било учредено право на строеж /л.152/ била посочена като „двуетажна жилищна сграда“. Според СРС не съществувал спор между страните коя е сградата, която е индивидуализирана като „жилищна“ в нот.акт от 08.11.2005 г. за дарение, доколкото твърденията на ответника били, че двуетажната вилна сграда била станала собственост наХ.Б. /по-късно Д./ по силата на приращението, а не по изрично обективираната воля на дарителя. При тези си мотиви СРС е достигнал до извода, че наследодателката на страните –Х.Б. е станала собственик по силата на дарението от 08.11.2005 г. на жилищната сграда, построена през първата половина на 20 век, заснета на скицата на л.9 и означена в скицата на л.97 като 2 МЖ, а в скицата на л.98 като пМЖ, както и на пристроения до нея гараж, означен на скиците на л.97 и л.98 като МГ.Х.Б., обаче, не била станала собственик на новопостроената сграда, означена като 3 МЖ на скиците на л.97 и л.98, нито по силата на посочения нот.акт, нито по силата на приращението. От една страна сградата ЗМЖ била построена към датата на прехвърлителната сделка, а от друга – начинът, по който прехвърлителят бил обективирал волята си в нот.акт, изключвал по категоричен начин прехвърлянето на други обекти, построени в същия поземлен имот. Според СРС за тълкуване волята на прехвърлителя били без значение събраните в хода на делото гласни доказателства, които СРС не е кредитирал в частта им относно този въпрос, а също и приетите като писмени доказателства данъчни декларации, които не отразявали различна от обективираната в нот.акт воля, а дори да отразявали, тази различна воля била ирелевантна, като последваща. Това налагало извод, че сградата ЗМЖ не следва да бъде допусната до делбата.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Предмет на делбата е наследството отХ.Р.Д..

Противно на соченото от въззивника, видно от съдържанието на отговора по исковата молба, същият изрично е посочил, че „застроената в УПИ втора жилищна сграда и гараж са приращение по смисъла на чл.92 ЗС“. „Сградата се явява приращение към земята, предмет на прехвърлителната сделка по нот.акт за дарение на недвижим имот от 08.11.2005 г., № 139..Имотът е съсобствен на основание приращение по смисъла на чл.92 ЗС и наследствено правоприемство“, виж л.61-62 по делото пред СРС. Наред с твърдяното приращение по чл.92 ЗС е добавено и като основание – прехвърлителната сделка като за последното, Д. се е позовал на отразеното в подадените от Й.Б. декларации по чл.14 ЗМДТ за 2005 г., която била обработена на 13.12.2005 г. Деклараторката била посочила, че е ползувател, а като основание за придобиване на имота – нот.акт от 08.11.2005 г. Посочено е още, че намерението за дарение на двете жилищни сгради на покойната съпруга на въззивника било заявено от ищците пред трети лица. Твърди се, че до смъртта на съпругата на ответника /общата наследодателка/ не било спорно и не се поставялf под съмнение обстоятелството, чеХ.Б. е собственик на целия имот и в частност на новопостроената сграда. Този свой довод съделителят Д. подкрепя с извършените от него и покойната му съпруга ремонт и обзавеждане на т.нар. „нова къща“. Посочено е още, че старата сграда от 1917 г. била трудно използваема.

С оглед представените от съделителя Д. с отговора му по исковата молба строителни книжа /л.69 и следв./, както и, че не се спори между страните, че към момента на дарението – 08.11.2005 г. т.нар.“нова сграда“ е била реализирана, то придобиването на същата сграда по реда на приращението /чл.92 ЗС/ е правно изключено. Още повече, че се установява, че същата е реализирана въз основа на надлежно издадени строителни книжа, виж писмото на л.79, съставено от кметството Врачеш, община Ботевград.

Спорно по делото е попада ли в обхвата на дарението по нот.акт № 139 от 08.11.2005 г., рег.№ 4544, дело № 491 от 2005 г. сградата за която е бил отхвърлен иска за делба- 2-етажната жилищна сграда, построена в УПИ, съставляващ парцел XIX-1019, кв.12 по плана на с.Врачеш, община Ботевград, означен в скиците на л.97 и л.98 като 3 МЖ.

При извършване на тълкуване винаги трябва да се търси общата воля на страните - изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в съвкупност с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор. Поначало на тълкуване подлежат неясните, двусмислени уговорки и тези, които макар и разбираеми от външна страна са предмет на спор между страните. Съдът е длъжен да изясни само изявената воля, като не я подменя, тъй като чрез тълкуване следва да бъде съобразена действителната им, а не предполагаема воля. В цитирания смисъл е установената съдебна практика, обективирана в решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, първо т. о., решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, първо т. о., решение № 129/12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на ВКС, второ т. о. и решение № 37/04.04.2017 г. по гр. д. № 3180/2016 г. на ВКС, първо г. о.,

РЕШЕНИЕ № 128 ОТ 17.12.2019 Г. ПО ГР. Д. № 887/2019 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС.

Видно от отразеното в спорния нот.акт № 139 от 08.11.2005 г. Й.В.Б. е дарила на дъщеря сиХ.Р.Б. освен ½ от УПИ, съставляващ XIX-1019, кв.12 по плана на с.Врачеш, община Ботевград, така и „целите жилищна сграда, построена в западната част на имота и гараж, построен в имота“. Това означава, че е била дарена само една жилищна сграда, тъй като съществителното е употребено в единствено число, виж л.16 от делото пред СРС.

Видно от описаните в нот.акт за дарение, приложения, там не фигурира удостоверение за данъчна оценка. Удостоверение за данъчна оценка фигурира в нот.акт за замяна на реални части от недвижими имоти, № 189, от 19.06.2015 г., дело № 285/2015 г./л.17/.

Действително, от страна на съделителя Д. е представено удостоверение за данъчна оценка, съставено на 24.10.2005 г./л.76 по делото пред СРС/, където фигурират две жилища. В писмото на община Ботевград от 10.10.2014 г. до съделителя Д. никъде не е посочено, че именно това удостоверение за данъчна оценка е част от приложенията по нот.акт № 139 от 08.11.2005 г. за дарение, виж съдържанието на писмото на л.77.

Действително, СРС не е обсъдил свидетелските показания на свидетелките разпитани на страната на съделителя Д.. Същите, обаче са майка и сестра на въззивника, т.е. попадат в обхвата на чл.172 ГПК.

Наред с това настоящата инстанция намира, че показанията на свидетелките дори да приемем, че отразяват „дарствено намерение“ от страна на прехвърлителката Й.Б. /майка на наследодателкатаХ.Б./ не конкретизират обектите. Видно от разпита на свидетелката М.Г.Х./майка на съделителя Д./ същата говори за „имота“ без да конкретизира, виж л.206.

Обратното, показанията на свидетелката Н.Д., съседка на съделителката и прехвърлителка Й.Б. сочи, че намерението на последната е било да прехвърли на дъщеря си старата къща, която към този момент е била годна за живеене. Свидетелката сочи, че в т.нар. „нова къща“ живеят Й. и Р./ищците/.

Следва да отбележим, че всички свидетели говорят за момента предиХ.и Г. да сключат граждански брак.

В показанията си свидетеля З.сочи, че Р./има се предвид починалия съделител/ е бил категорично против да бъде прехвърлена вилата /новата къща/ на Х., защото последната е била единствена дъщеря и щяла да ги наследи. Свидетелят също сочи, че прехвърлена е само старата къща.

От друга страна, дори да приемем, че Й.Б. е имала намерение да дари на дъщеря си повече обекти на собственост от тези посочени в нот.акт № 139 от 08.11.2005 г., факт е, че в придобивния документ е посочена само една жилищна сграда.

Дейността на съда при тълкуване на неясна договорна клауза по реда на чл. 20 ЗЗД е обективна и при осъществяването й следва да бъде съобразена изявената, а не предполагаема воля на страните, без да се подменя нейното съдържание. Чрез тълкуването не може да бъде изменено договорно установено задължение или да бъдат създадени права, каквито страните не са уговорили. Затова не би могло, при тълкуване на договор за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот, изрично изявената от страните воля за прехвърляне/придобиване на част от правото на собственост да се игнорира и да се приеме, че действителната им воля е била да се прехвърли собствеността върху целия имот, респ. с всички сгради в него, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 162 ОТ 29.01.2019 Г. ПО ГР. Д. № 10/2018 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, където е разгледан подобен случай.

Настоящата инстанция споделя извода на СРС, че приетите като писмени доказателства - данъчни декларации, отразяват последваща воля на прехвърлителката Й.Б..

Следва да посочим и констатациите на вещото лице арх.Б. в заключението на допуснатата, изслушана и приета пред настоящата инстанция съдебно-техническа експертиза, че в строителната документация в община Ботевград сградата за която е било издадено разрешение за строеж № 456/06.07.1989 г. на името на Й.В.Б. е посочена като „Вила на 2 етажа с гараж“, а не „жилищна сграда“. Видно от отговора по исковата молба самият съделител Д. е индивидуализирал сградата като „Двуетажна вилна сграда“.

Обстоятелството, чеХ.и Г. са били допуснати от ищците да ползват т.нар. нова къща, когато пристигат на почивка в с.Врачеш, респ. да извършват ремонтни дейности и да купуват обзавеждане, настоящата инстанция  намира, че не може да разшири обхвата на стореното от Й.Б. дарение.

Ответникът /въззивник не се позовава на давностно владение поради, което този въпрос не подлежи на обсъждане.

Следва да отбележим, че първоинстанционното решение в частта в която СРС  е приел коя сграда е предмет на дарението, е влязло в сила като необжалвано.

Налага се извод, че в обжалваната му част първоинстанционното решение  е правилно затова и ще следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.

На въззиваемите разноски не се присъждат, тъй като същите не са претендирани в срок – до приключване на устните състезания. Видно от съставения протокол за публичното съдебно заседание на 29.06.2022 г. съдът е предоставил възможност на адв.С. само за депозиране на писмена защита, не и за релевиране на искане за присъждане на разноски, респ. за представяне на списък по чл.80 ГПК по отношение на въззиваемите Б.З.Б. и Ч.З.Б..

Въззиваемата Й.В.Б. не е правила разноски.

 

ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

                                       Р   Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА  решение № 112445 от 31.05.2020 г., постановено по гр.д.№ 36243 по описа за 2016 г. на СРС, ГК, 52 с-в, в производство по делба, първа фаза в частта, в която искът за делба е бил отхвърлен досежно 2-етажната жилищна сграда, построена в УПИ, съставляващ парцел XIX-1019, кв.12 по плана на с.Врачеш, община Ботевград, означен в скиците на л.97 и л.98 като 3 МЖ, които скици ведно с тази на л.9, СРС е посочил, че представляват неразделна част от съдебното решение /идентификацията на обекта е съгласно диспозитива на съдебното решение/, като решението се счита постановено и по отношение на Б.З.Б., ЕГН ********** и Ч.З.Б., ЕГН **********, конституирани на основание чл.227 ГПК ведно с Й.В.Б., ******* /която участва и на собствено основание/ като наследници на починалия в течение на процеса съделител Р.Х.Б., ЕГН **********.

 

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ: