РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 18.06.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на четиринадесети март две
хиляди двадесет и втора година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 8018/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Производството
е образувано по искова молба с вх. № 78574/03.08.2020 г., предявена от Й.И.П.- А., с ЕГН: **********, и М.А.А., действаща към предявяване на
исковата молба лично и със съгласието на своята майка Й.И.П.- А., с ЕГН: **********, и двете с адрес: ***,
против Н.С.Г., с ЕГН: **********, и П.П.П., с ЕГН: **********,***.
Ищците
Й.И.П.- А. и М.А.А. твърдят, че притежават съответно 5/8 ид.ч. и 3/8 ид.ч. от
правото на собственост върху следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № 65, находящ се
в гр. София, ж.к. „********вх. ********ап. 65, със застроена площ 95.87 кв. м.,
състоящ се от две стаи, дневна, столова, кухненски бокс и сервизни помещения,
ведно с таванско помещение №65, с площ от 5.45 кв. м. и 1.675% ид.ч. от общите
части на сградата и от правото на строеж, върху поземления имот, в който е
построена сградата и който апартамент представлява самостоятелен обект с
идентификатор 68134.4089.24.6.151 по КККР, одобрени със заповед №
РД-18-15/06.03.2009 г. на изп.директор на АГКК, с последно изменение, засягащо
самостоятелния обект от 30.06.2020 г., при съседни самостоятелни обекти в
сградата: на същия етаж: 68134.4089.24.6.150, 68134.4089.24.6.152,
68134.4089.24.6.78, под обекта: 68134.4089.24.6.144 и над обекта:
68134.4089.24.6.158.
Правото
на собственост върху описания недвижим имот ищците придобили по следния начин:
По
силата на нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение
срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ от 27.07.1984 г. - № 108,
том ХІV, н.д. № 2709/1984 г., за собственици на имота, с равни квоти, били
признати Я.М..и А.К.А..
С
договор за дарение от 25.02.1985 г., Я.М..дарила своята ½ ид.ч. от
апартамента на О.К.А., брат на А.К.А..
На
09.12.2008 г., по силата на договор за покупко-продажба на недвижим имот, О.К.А.
прехвърлил ½ ид.ч. от имота на А.К.А., който към този момент бил в
граждански брак с Й.И.П.– А., сключен на 14.09.1997 г.
На
20.11.2009 г., А.К.А. починал и оставил за свои единствени наследници по закон
ищците Й.И.П.– А. (съпруга) и М.А.А. (дъщеря).
В
исковата молба се твърди, че ответницата Н.С.Г. е дъщеря на ищцата Й.И.П.– А.
от първия й брак със С.Г.Г., прекратен през 1993 г.
През
2011 г., Й.И.П.– А. предоставила на ответницата ползването на имота, ведно със
сумата от 20 000 лева, за да бъде същият ремонтиран и обзаведен. От тогава
ответницата заживяла в имота заедно със съпруга си – ответника П.П.П..
На
27.12.2018 г., ищците поискали от ответниците да освободят имота, като им
предоставили 6-месечен срок за това. Вместо да освободят имота, ответници
поискали допълнителен 3-месечен срок, но след изтичането му, заявили на ищците,
че нямат намерение да напуснат имота. С нотариална покана от 02.07.2020 г.,
ищците отново поканили ответниците да освободят имота, но и след изтичане на
дадения нов 1-месечен срок, ответниците не напуснали имота.
Ищците
твърдят, че чрез ползването на имота им, ответниците са препятствали
упражняването на правото им на собственост и са ги лишили от възможността да
реализират от него ползи, като по този начин, за периода от 01.10.2019 г. до
31.07.2020 г., ответниците са се обогатили със сумата от 5000 лева.
Освен
това, ответниците като ползватели на имота дължали заплащането на данък сгради
и такса смет за имота, но същите били заплащани от ищците, като за периода от
2015 г. до 2020 г. били в общ размер на 1165.23 лева.
Предвид
изложеното, ищците молят да бъде постановено решение, с което:
1. Да бъде признато за установено по
отношение на ответниците, че ищците са собственици на описания недвижим имот
(при квоти съответно 5/8 ид.ч. и 3/8 ид.ч.) и ответниците да бъдат осъдени да
им предадат владението;
2. Ответниците да бъдат осъдени да им
заплатят общо сумата от 5000 лева (3125 лева – на първата ищца и 1875 лева – на
втората ищца), представлява обезщетение за лишаването от ползването на имота,
за периода от 01.10.2019 г. до 31.07.2020 г., ведно със законната лихва,
считано от предявяване на исковата молба до окончателното плащане,
3. Ответниците да бъдат осъдени да им
заплатят общо сумата от 1165.23 лева (728.27 лева – на първата ищца и 436.96
лева – на втората ищца), представляваща сбора от платените местни данъци и
такса смет, за периода от 2015 г. до 2020 г., с която сума ответниците са се
обогатили за сметка на ищците, ведно със законната лихва, считано от
предявяване на исковата молба до окончателното плащане,
Ищците
претендират и направените по делото разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК, ответниците Н.С.Г. и П.П.П. са депозирали отговор на
исковата молба.
Ответниците
не оспорват сключването на посочените в исковата молба договори, с твърдяното
съдържание, както и че същите са породили целеното правно действие.
Ответниците
не оспорват и че ищците са единствени наследници по закон на А.К.А., че
ответницата е дъщеря на първата ищца от първия й брак, както и че двамата
ответниците са в граждански брак.
Не
се спори и че към предявяване на исковата молба, ответниците осъществяват
фактическа власт върху процесния недвижим имот.
Ответниците
оспорват исковете с възражението, че са недопустими, евентуално –
неоснователни.
С
отговора на исковата молба се оспорва, че ищците са собственици на процесния
недвижим имот и се твърди, че собствениците на имота са ответниците, като
правото на собственост е било придобито от тях по силата на изтекла в тяхна
полза придобивна давност.
Ответниците
твърдят, че са владели имота, като свой, непрекъснато от м. март 2020 г. до
20.07.2020 г., със знанието и съгласието на ищците и без владението им да е
било оспорвано от същите.
През
1997 г., двамата ответници сключили граждански брак и заживели в процесния
апартамент заедно с А.К.А. и Й.И.П.– А.. По повод обстоятелството, че
ответниците очаквали дете, П.П.П. споделил пред А.К.А., че възнамеряват да
закупят по-голямо жилище, след което А.К.А. предоставил на ответниците
процесния апартамент, а ищците се преместили да живеят в кв. „Лозенец“.
Веднага
след това, със съгласието на ищците, ответниците предприели действия по
извършване на основен ремонт на жилище, за което на 20.03.2010 г. сключили
договор с „МХ С.“ ООД. Стойността на извършения ремонт възлизал на 74 135.77
лева и се изразявал в следното:
-
в
антре и коридор: демонтаж на врати, изграждане на електроинсталация, зидарии,
мазилки, шпакловки, лепене на тапети, поставка на подови настилки;
-
в
баня 1 и баня 2: зидарии, мазилки, шпакловки, монтирани тоалетни чинии, мивки,
шкафове, батерии, душ-панел, метална врата и други СМР;
-
в спалня 1, 2 и хол: циментови замазки,
гипсови мазилки, боядисване с латекс, вътрешна изолация, лепене на тапети,
редене, циклене и лакиране на паркет,
обръщане на прозорци, обръщане на врати на балкон и монтаж интериорна врата;
-
в
кухня: грундиране на стени и тавани, хидроизолация, преработка на ВиК
инсталация, поставяне на гранитогрес, монтаж на мивка, батерия, сифон,
-
в
2 бр. балкони 9 ремонт;
Всички
СМР били описани в Протокол № 1 от 28.06.2010 г. за завършени и подлежащи на
заплащане натурални видове СМР.
С
оглед на изложеното, ответниците молят да бъде отхвърлен искът по чл. 108 ЗС.
Евентуално,
в случай че се уважи искът по чл. 108 ЗС, ответниците претендират обезщетение
за вложените средства, довели до увеличена стойност на чуждия имот и заявяват,
че упражняват право на задържане до заплащане на стойността на извършените
подобрения.
Ответниците
претендират направените по делото разноски.
Съдът
приема за установено следното от фактическа
страна:
На 27.07.1984 г., Я.М..и А.К.А. са признати за
собственици на апартамент № ********етаж, в ж.к. „********със застроена площ
95.87 кв. м., състоящ се от две стаи дневна, столова, кухненски бокс и сервизни
помещения, ведно с таванско помещение (видно от нотариален акт № 108, том XIV,
нот.дело 2709/1984 г. на I-ви нотариус при Софийски районен съд, л. 9-10). Този
апартамент представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4089.24.6.151
по КККР, одобрени със заповед № РД-18-15/06.03.2009 г. на изп.директор на АГКК.
Имотът е придобит като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия
по ЗТСУ.
През 1985 г., Я.П.е дарила своята ½ ид.част
от апартамента на внука си О.К.А. (договорът за дарение е сключен във формата
на нотариален акт № 81, том II, дело № 216/1985 г., л. 11-12).
На 14.09.1997 г., А.К.А. е сключил граждански брак с
Й.И.П.- видно от удостоверението за граждански брак (л. 18). Към този момент Й.П.е
имала дъщеря от друг брак – ответницата Н.С.Г. (видно от удостоверението за
раждане, л. 20)
През 2008 г., А.К.А. е придобил другата ½
ид.част от апартамента в ж.к. Младост-3 от О.А.с договор за покупко-продажба (приложен
на л. 13-14).
На 20.11.2009 г. А.А.е починал. Той е оставил за свои
наследници по закон своята съпруга – ищцата Й. П.-А. и дъщеря – ищцата М.А.А.. Тези
факти не са спорни между страните по делото (отделени са като такива с
определението от 20.12.2020 г., л. 70-72) и се установява от приетото по делото
удостоверение за наследници, л. 21).
След смъртта на А.А., в процесния апартамент са
заживели ответниците Н. и П. П.. Тогава и те са направили ремонт на жилището.
Тези обстоятелства се установяват от показанията всички свидетели, разпитани по
делото (протокол от о.с.з., л. 86-91).
От приетите по делото оферта, договор и протокол за
приемане на извършени СМР (л. 54-68) се установява, че П.П. е възложил на „МХ-Строй“
ООД да извърши строително-монтажни работи (СМР) в апартамента в ж.к. „Младост-3“.
Възнаграждението, което страните са уговорили за изпълнението на строителните
дейности, е 74 135,77 лева, видно от протокола за приемането им (л. 61-68).
Тези СМР действително са извършени в апартамента, което се установява от
заключението по приетата по делото съдебно-техническа експертиза (л. 103-109).
Вещото лице е остойностило същите на 66 319 лева. В сумата обаче не са
включени цените за монтирани движими вещи като: доставката и монтажа на
абсорбатори, на осветителни тела и на шкафове в баните. Въпреки че вещото лице
не е могло да отговори на въпроса към коя година са извършени тези СМР, то от
показанията се установява, че това не е станало скоро, а или през 2010 г. или през 2012 г., в
каквато насока са показанията на свидетелите. Тези показания кореспондират с
писмените доказателства, приети по делото. Поради това не е основателно оспорването
от страна на процесуалния представител на ищците, че офертата и договора за
извършените строителни дейности, както и протокола към тях, са съставени, за да
послужат за настоящия процес. След като те не са съставени за целите на
процеса, то те не са антидатирани и следва да се приеме, че строителните
дейности са извършени в периода м.03. – м. 06.2010 г.
По отношение на момента, в който ответниците са започнали
да живеят в процесния апартамент, по делото са събрани гласни доказателства
чрез разпита на две групи свидетели – на ищците и на ответниците.
Свидетелите на ищците са дали подробни показания относно
това обстоятелство. Показанията им, освен подробни, са достоверни с това, че
свързват релевантни за спора данни с такива от живота на свидетелите и на
страните (М.П.: „Дойдох студентка и
заживях там една година с трима мои приятели“; „През юни 2011 г. напуснахме апартамента, тъй като братовчедка ми Н.Г.
беше вече бременна с близнаци“; И.П.: „Нанесох
се да живея там, когато завърших университета, през юли 2010 г.“). Двамата
свидетели са заявили, че са живели в апартамента до м. май-юни 2011 г. когато
са напуснали, защото ответницата Н. е била бременна и затова ищцата Й. е
предоставила апартамента на нея. След като свидетелите са се изнесли е бил
направен ремонта на жилището и според показанията им ответниците са заживели в
апартамента от 2012 г.
Другата група свидетели са тези на ответниците. Те също
са дали конкретни и достоверни показания относно момента, в който ответниците
са се нанесли в жилището. Показанията им също свързват релевантни за спора
данни със странични такива, което повишава тяхната достоверност (св. А.В.: „Правиха грандиозен ремонт от началото на
2010 г…. Сигурен съм, че става въпрос за началото на 2010 г., защото съм
кръстник на детето им и знам кога се роди – през април 2010 г.“; св. В.З.:
„До началото на 2010 г. останаха в малкия
апартамент. Надето зачена през 2009 г. и Наско й каза, че й подарява тристайния
апартамент във втория вход. Когато се преместиха там тя беше бременна с първото
си дете П.“).
По този начин за релевантното за спора обстоятелство кога
ответниците са се нанесли в апартамента са налице две противоречащи си групи
свидетелски показания. И двете групи показания сами по себе си са достоверни и
не позволяват да се направи извод в подкрепа на единия или другия момент (2010
г. или 2012 г.), в който Н. и П. П. са заживели в апартамента. Затова съдът
допълнително цени достоверността на показанията и с оглед изискванията на чл.
172 ГПК. В тази връзка съдът съобрази, че свидетелите на ищците са племенници
на Й. П.-А., а свидетелите на ответниците не са свързани с никоя от страните.
Освен това свидетелката В.З. живее в същия блок и от показанията ѝ става
ясно, че тя е възприела доста факти за живота на страните по делото. Това,
както и наличието на писмено доказателство за момента на извършване на СМР,
чиято дата съдът прие за достоверна, водят до извода, че ответниците са се
нанесли в процесния апартамент най-късно в края на м. 06.2010 г. когато вече
строително-монтажните дейности са били извършени, което е констатирано с
протокола (л. 61-68).
От свидетелските показания на М.П. се установява
още, че ответницата Н.Г. е била недоволна, че майка ѝ не ѝ е
прехвърлила собствеността върху апартамента. Свидетелката обаче изрично е
потвърдила, че не е присъствала на уговорки във връзка с предаването на
жилището между майката и дъщерята и лично не е възприела такива. Другият
свидетел на ищците също не е дал показания в такава насока. Той е заявил, че
заедно със сестра си са напуснали, защото леля им се е обадила и им е казала,
че ответницата Н. е бременна с близнаци и ще се нанася в апартамента. От
показанията на свидетеля А.В. се установява, че ответниците са приемали
жилището за тяхно. От неговите и от показанията на другата свидетелка В.З. се
установява, че А.А.е имал желанието да подари жилището на Н.Г. след като тя е
забременяла.
На следващо място по делото се установи, че с
нотариална покана, връчена на Н. и П. П. на 20.07.2020 г. (л. 22-25) ищците са
поканили ответниците в едноседмичен срок да изнесат вещите си от апартамента в
ж.к. Младост-3 и да освободят същия.
От представените приходни квитанции (л. 26-32) се
установява, че Й.П.А. е заплащала данък за недвижимия имот и такса битови
отпадъци (ТБО) за същия за същия за периода 2015-2020 г. За ТБО тя е платила: 35,84
лева за 2020 г.; 155,27 лева за 2019 г.; 132,84 лева за 2018 г.; 96,69 лева за
2017 г.; 36,47 лева за 2016 г.; 97382 лева за 2015 г. За данък е платила :
19,95 лева за 2020 г.; 154,70 лева за 2019 г.; 114,45 лева за 2018 г.; 53,82
лева за 2017 г.; 20,30 лева за 2016 г.; 54,45 лева за 2015 г. Представеното
съобщение от Община Младост (л. 31) не представлява доказателство за плащане на
задълженията, поради сумите от 108,12 лева за ТБО (47,33+60,79) и 70,17 лева за
данък (36,34+33,83) не е доказано да са заплатени от ищцата.
Други доказателства, относими към спора, не са събрани.
При така установената фактическа обстановка
съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са обективно и субективно съединени искове по чл. 108 от Закона
за собствеността (ЗС) и по чл. 59, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите
(ЗЗД).
Относно иска по чл.108 ЗС:
Основателността
на предявен ревандикационен иск се обуславя от съществуването на абсолютно
субективно право на собственост, породено за ищците, което има за материален
обект индивидуализиран недвижим имот – процесния недвижим
имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4089.24.6.151,
който имот да се владее или държи без правно основание от друг правен субект, т.е. ищецът да е
лишен от упражняването на фактическа власт като елемент /правомощие/ от правото
си на собственост.
Доказателствената
тежест за установяване на предпоставките: притежавано право на собственост и
упражнявана фактическа власт от ответниците, се носи от ищците, които трябва да
проведат пълно и главно доказване на правопораждащ правото си на собственост
факт, респ. фактически състав, в рамките на заявеното с исковата молба
основание, като в тежест на ответниците е да докажат правно основание за
осъществяваната върху процесния имот фактическа власт, както и релевираните
правоизключващи възражения за придобито право на собственост върху
ревандикираната вещ чрез давностно владение.
Доколкото
по делото не се спори, че ответниците осъществяват фактическа власт върху
процесния недвижим имот (вж. определението, л. 72), за да е основателна
предявената ревандикационна претенция, остава да бъде установена
принадлежността на правото на собственост в правната сфера на ищците.
От приетите по делото писмени доказателства се
установи, че А.А.е придобил половината от процесния апартамент като обезщетение
срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ. Останалата част от имота е
придобита с покупко-продажба по време на брака на А.А.с ищцата Й. П.-А. и на основание чл. 19 от Смейния кодекс (отм.
ДВ. бр.47 от 23 юни 2009г.) е станала съпружеска имуществена общност. След това
А.А. е починал и е оставил за наследници Й. П.-А. и тяхната дъщеря М.А.. Така
на основание чл. 5 и чл. 9 от Закона за наследството Й. П.-А. е станала
собственик на 5/8 ид.части от апартамента, а М.А. - на 3/8.
Относно
възражението на ответниците, че са придобили собствеността върху имота на
основание упражнявано от тях владение в продължение на повече от 10 години:
Съгласно чл. 79 Закона
за собствеността (ЗС), правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Ако владението е
добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 5 години (ал. 2 на чл. 79 от ЗС). Съгласно чл. 70 от ЗС,
владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да
го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че
предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността
да е съществувала при възникване на правното основание. Добросъвестността се
предполага до доказване на противното (ал. 2 на чл. 70 от ЗС). Следователно, за
да е придобил собствеността по давност, ответникът трябва да докаже, че е
владял имота през съответния период от време. Владението трябва да е постоянно,
непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно, с намерение за своене.
В разпоредбата на чл.
68 ЗС се съдържат определения за владението и държането. Владението е
упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или
чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ,
която лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два
основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта
/corpus/ и субективен - намерението да се държи вещта като своя /animus
domini/. При държането фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма
намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи
вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Това е оборима
законна презумпция. Тя е и обща гражданскоправна норма с оглед действието си
спрямо лицата, защото се прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед
на това дали притежават или не права на собственост върху една и съща вещ.
Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради
трудността за доказване на намерението за своене като психично състояние. Чрез
нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано заключение за
наличие на неизвестен факт, а именно субективния признак на владението /animus
domini/- намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг
установен факт - обективния признак на владението /corpus/ - упражняване на
фактическа власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво
спрямо всички лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че
щом като е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от
доказване и предполагаемият факт. При нея, както и при всички оборими законни
презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва,
трябва да я обори (в този смисъл са задължителните разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС).
В случая не е спорно,
че ответниците упражняват фактическа власт върху веща. По делото се установи,
че такава те упражняват считано най-късно от края на м. 06.2010 г. До
получаването на нотариалната покана през м. 07.2020 г., с която ищците са
поканили ответниците да им върнат апартамента, са изминали повече от 10 години.
Така е установен обективния елемент от фактическия състав на придобивната
давност – упражняването на фактическа власт в продължение на 10 години.
По отношение на намерението на ответниците, с което те
са упражнявали фактическа власт, са събрани свидетелски показания. Доведените
от ищците свидетели не са дали показания за намерението, което ответниците са
имали когато са заживели в апартамента. От показанията на свидетеля И.П. може да се направи извод, че фактическата власт върху
апартамента е била предадена от ищцата Й.А. на ответниците. Липсват обаче данни
дали това е сторено в изпълнение на някаква уговорка между страните (например
заем за послужване) или не. Затова по отношение на
намерението за своене на ответниците следва да се приложи презумпцията по чл.
69 ЗС, която ищците не са успели да оборят. Ангажираните от тях свидетелки показания
не са дали категорични данни относно наличието на уговорки между страните при
предаването на фактическата власт, които да доказват, че ответниците са държали
апартамента, а не са установили владение. Ето защо при прилагането на
предположението, че ответниците владеят имота за себе си и при установено
упражняване на фактическа власт в продължение на повече от 10 години, следва да
се приеме за доказано възражението, че Н.Г. и П.П. са придобили собствеността
върху апартамента на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност.
Относно иска по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата
от 5000 лева - обезщетение за
лишаването от ползването на имота, за периода от 01.10.2019 г. до 31.07.2020 г.:
Съгласно чл. 59 ЗЗД,
всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му
върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Спорното право,
претендирано от ищците, възниква от фактически състав, включващ обедняване на
едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка между обогатяването и
обедняването и липса на валидно основание за това имуществено разместване в
отношенията между двата субекта. Т.е. разглежданият иск би бил основателен, ако
ищците докажат, че техният патримониум е накърнен, като в корелативна връзка с
това е увеличен актива в имуществото на ответниците, без да е налице правно
основание за такова разместване на материални блага.
Вземането, произтичащо
от неоснователно обогатяване, е субсидиарно – чл. 59, ал. 2 от ЗЗД. То не
съществува, ако съответната престация се дължи на договорно или на някакво
друго извъндоговорно основание (деликт, гестия или неоснователно обогатяване по
чл. 55 – чл. 58 от ЗЗД). Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 9 от
ППВС №1/1979г., ако законът е поставил на разположение на правоимащия точно
определен иск, недопустимо е приложението на общия състав на чл. 59 ЗЗД. Същото
е прието и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК, решение № 75 от 15.05.2009г. по т. д. №
770/2008г. на ВКС, ІІ ТО.
Когато собственик на
имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и ползва от друго
лице несобственик, обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от
него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота,
които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни
цени за конкретния имот. Неоснователното обедняване на собственика за сметка на
неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ, се определя от
средномесечния пазарен наем, който би получавал за спорния период, както е
изяснено в ТР-82-74-ОСГК ВС РБ и последователно е прилагано в практиката на
Върховния съд и Върховни касационен съд (така: решение № 262/22.02.2013 г. по
гр. д. № 1480/2011 г., на ВКС, ІІІ ГО,
решение № 463/20.12.2011 по гр. д. № 109/2011 г. на ВКС, ІV ГО и др.).
По делото се установи,
че ответниците са придобили собствеността върху процесния имот на основание
изтекла придобивна давност. Ето защо не е налице първата предпоставка от
фактическия състав на неоснователното обогатяване. Искът по чл. 59 ЗЗД е неоснователен
и следва да се отхвърли.
Относно иска по чл. 59 ЗЗД за заплащане на
обезщетение от 1165.23 лева (728.27 лева – на първата ищца и 436.96 лева
– на втората ищца), представляваща сбора от платените местни данъци и такса
смет, за периода от 2015 г. до 2020 г., с която сума ответниците са се
обогатили за сметка на ищците:
По делото се установи,
че Й.А. е заплащала ТБО и местен данък за процесния имот. Ищците свързват
правото си да искат платените от тях суми с твърдението, че същите били дължими
от ползвателите на имота. Съгласно чл. 11, ал. 1 и чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ,
таксата за битови отпадъци и данъкът за недвижими имоти са дължими от
собственика на имота. За периода, за който се претендира, че са заплатени суми,
без да са били дължими, собственици на имота са били ищците, тъй като
придобивната давност все още не е била изтекла в полза на ответниците. Ето защо
ищците са заплатили свои собствени задължения и затова не е налице
неоснователно обогатяване на Н. и П. П.. Поради това искът не е основателен и
съдът го отхвърля.
Относно
разноските:
Искане за присъждане на разноски са
направили и двете страни, но при този изход на спора, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, право на разноски имат единствено ответниците, на които следва
да се присъди сумата от 1400 лева, в
т.ч.: депозит за СТЕ (л. 96) и платено адвокатско възнаграждение (л. 112).
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, предявените от Й.И.П.- А.,
с ЕГН: **********, и М.А.А. с ЕГН: **********,
и двете с адрес: ***, против Н.С.Г.,
с ЕГН: **********, и П.П.П., с ЕГН: **********,***,
искове по:
- чл. 108 ЗС, за
признаване за установено, че ищците притежават право на собственост, върху
следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № 65, находящ се в гр. София, ж.к. „********вх.
********ап. 65, със застроена площ 95.87 кв. м., състоящ се от две стаи,
дневна, столова, кухненски бокс и сервизни помещения, ведно с таванско
помещение №65, с площ от 5.45 кв. м. и 1.675% ид.ч. от общите части на сградата
и от правото на строеж, върху поземления имот, в който е построена сградата и
който апартамент представлява самостоятелен обект с идентификатор
68134.4089.24.6.151 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-15/06.03.2009 г. на
изп.директор на АГКК, с последно изменение, засягащо самостоятелния обект от
30.06.2020 г., при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж:
68134.4089.24.6.150, 68134.4089.24.6.152, 68134.4089.24.6.78, под обекта:
68134.4089.24.6.144 и над обекта: 68134.4089.24.6.158, и за осъждане на ответниците да предадат владението
на описания имот,
- чл. 59 ЗЗД, за
заплащане на сумата от 5000 лева (3125 лева – на първата ищца и 1875 лева – на втората ищца),
представлява обезщетение за лишаването от ползването на имота, за периода от
01.10.2019 г. до 31.07.2020 г., и
- чл. 59 ЗЗД, за
заплащане на сумата от 1165.23 лева (728.27 лева – на първата ищца и 436.96 лева – на втората
ищца), представляваща сбора от платените местни данъци и такса смет, за периода
от 2015 г. до 2020 г., с която сума ответниците са се обогатили за сметка на
ищците.
ОСЪЖДА Й.И.П.- А.,
с ЕГН: **********, и М.А.А. с ЕГН: **********,
и двете с адрес: ***, да заплатят на Н.С.Г., с ЕГН: **********, и П.П.П.,
с ЕГН: **********,***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1400 лева –
разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: