Р Е Ш Е Н И Е №
03.05.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на осми декември две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Ива
Иванова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело № 2477
по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 290742 от 02.12.2019 г. по гр.д. № 72401/2018 г. Софийски
районен съд, 127 състав отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, срещу
П.Г.Н., ЕГН **********, искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 150.58 лв., представляваща цена на
доставена топлинна енергия през периода от м. 05.2014 г. до м. 04.2017 г. в имот
с абонатен номер 153261, представляващ апартамент № 32, находящ се в гр. София,
ж.к. „*******за която са били издадени три общи фактури, съответно от
31.07.2015 г., 31.07.2016 г. и 31.07.2017 г., ведно със законната лихва от
29.05.2018 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до
окончателното ѝ изплащане; сумата 23.74 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода 16.09.2015 г. – 02.05.2018 г.; сумата 39.59 лв., представляваща такса за
дялово разпределение за периода от м. 05.2014 г. до м. 04.2017 г., ведно със
законната лихва от 29.05.2018 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното ѝ изплащане, както и сумата 8.55 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за такса за дялово разпределение за периода 16.09.2015 г. –
02.05.2018 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 05.08.2018 г. по ч.гр.д. № 33391/2018 г. по описа на СРС, 127
състав. Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач
на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и необоснованост.
Неправилно СРС приел, че ответницата не е потребител на топлинна енергия по
смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ, съгласно която разпоредба потребител на топлинна
енергия или природен газ за битови нужди било физическо лице – собственик или
ползвател на имота, което използва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване
за домакинството си. Неправилно районният съд приел, че ответницата не е
наемател на имота. Същата била потребител на основание официален документ –
бракоразводно решение по гр.д. № 239/10.10.2007 г., с което жилището й било
предоставено за ползване. Налице било валидно правно основание, ответницата обитавала
процесния имот и не представила никакви документи и доказателства за промяна на
това фактическо положение. Видно от представената настанителна заповед,
ответницата била настанена в процесния имот. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното
решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за
прекомерност на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна П.Г.Н. не е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал.
1 ГПК.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно
следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. При постановяването му не са
нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е
правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая, при доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото на чл. 154,
ал. 1 ГПК, същият не е доказал пълно и главно твърдението си, че ответницата е
била в процесния период м. 05.2014 г. – м. 04.2017 г. клиент на топлинна
енергия за битови нужди за апартамент № 32 на процесния адрес. Противно на
твърдяното в жалбата, от представената по делото настанителна заповед от 01.10.1992
г. не се установява същата да е била наемател на имота – такъв е било лицето Н.Г.С.,
настанено с 5-членното си семейство. И съгласно представеното писмо на Столична
община - район „Люлин“ от 05.04.2018 г., „ползвател/титуляр“ на процесния имот
за периода от м. май 2014 г. до датата на писмото е бил Н.Г.С., като на
основание бракоразводно решение № 239/10.10.2007 г. жилището се „обитава“ от П.Г.Н.
и Н.Н.С.. Недоказан е останал и фактът, че ответницата е ползвала имота в
процесния период на основание решение за развод – цитираното в писмото на СО
решение не е представено, а писмото не представлява официален документ по
смисъла на чл. 179 ГПК и няма обвързваща съда материална доказателствена сила,
тъй като с него се удостоверяват факти извън удостоверителната компетентност на
длъжностните лица от общинската администрация. А видно от приложената към
възражението на длъжника в заповедното производство заповед от 04.04.2018 г.,
ответницата е наемател на имота едва от 2018 г., т.е. след процесния период.
Ето защо правилно районният съд е приел, че по делото не е доказано в
процесния период ответницата да е била клиент на топлинна енергия за битови
нужди - собственик, ползвател (вещен или облигационен) или наемател на
процесния имот, поради което съдът следва да приеме недоказания факт за несъщата
не е била клиент на топлинна енергия за битови нужди. Правилно също районният
съд е приел, че дори да беше доказано ответницата да е била наемател в
относимия период, същата отново не би се явявала клиент на топлинна енергия по
арг. от разясненията, дадени с цитираното Тълкувателно решение № 2/17.05.2018
г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, тъй като по делото няма никакви
доказателства същата да е сключила договор за доставка на топлинна енергия директно
с ищеца.
След като не е доказано наличие на
облигационно правоотношение между страните по доставка на топлинна енергия в
процесния период, предявените искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски на въззивника не се следват, а
от въззиваемата не се претендират, поради което разноски за въззивното
производство не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 290742 от 02.12.2019 г., постановено по гр.д. № 72401/2018 г. на
Софийски районен съд, 127 състав.
Настоящото въззивно решение е
постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК********, като трето лице помагач
на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.