Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Ловеч, 05.12.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Ловешкият
окръжен съд, в публично заседание на пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН
ПЕНОВ
при секретаря Цветомира Баева, като разгледа докладваното от
съдия Пенов в.гр.д. № 563 по описа на съда за
Производството
е по реда на чл. 258 -273 ГПК.
С
решение № 65/05.06.2019 г., постановено по гр.д. № 209/2018 г. на РС – Луковит, П.Г.Г. е осъден
на основание чл. 45 ЗЗД да заплати на Ц.М.И. сумата от 4000 лв. – обезщетение
за неимуществени вреди от непозволено увреджане –
болки и страдания от причинена на 09.07.2015 г. средна телесна повреда, изразяваща се в травматично
избиване на първи горен десен централен резец на ниво венец и травматично
разклащане на първи горен ляв резец и долните първи резци, както и втори горен
десен зъб, което му е причинило затруднение отхапването и говора за около 45
дни, ведно със
законната лихва от датата на настъпване на увреждането – 09.07.2015 г. до
окончателното изплащане на вземането. Със
същото решение съдът се произнесъл по отговорността за разноските и
дължимата държавна такса, осъждайки П.Г.Г. да заплати на Ц.М.И.
разноски в размер на 600 лв., а по сметката на РС Луковит да заплати държавна
такса в размер на 160 лв.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от П.Г.Г., подадена чрез пълномощника адв.
Р.Л.. Във въззивната жалба се оправят оплаквания за неправилност на обжалваното
решение, свеждащи се до съществени нарушения на съдопоизводствните
правила и противоречие с материалния закон, като е направено искане за неговата
отмяна и отхвърляне на предявения иск.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от Ц.М.И. не е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба.
Въззивникът не взема участие в съдебното
заседание – лично или чрез пълномощник.
Въззиваемият Ц.М.И. взема
участие в съдебното заседание лично и чрез пълномощника адв.
А.К., която оспорва жалбата, а в хода на устните състезания изразява подробни
съображения за правилност на обжалваното решение.
Ловешкият
окръжен съд, след като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна
преценка на събраните по делото доказателства, приема следното:
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно, а в атакуваната част и допустимо, поради което настоящият
състав следва да обсъди неговата правилност по оплакванията, посочени във
въззивната жалба (чл. 269 ГПК).
Първоинстанционното производство е
образувано по предявен от Ц.М.И. против П.Г.Г. иск с правна
квалификация чл. 45 ЗЗД, с който е поискано присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 4000 лв., ведно със законната лихва от датата
на вредоносното деяние. В исковата молба се поддържа, че ищецът е
пострадал от престъпление средна телесна повреда, за което ответникът е признат
за виновен с одобрено споразумение, че от това престъпление са причинени
травматични увреждания и че същите са му причинили болки и страдания през целия
период на възстановяване, като отделно от тях ищецът твърди, че няколко седмици
след инцидента е изживявал срам, притеснение и липса на желание за контакт с околните.
В
срока по чл. 131 ГПК от ответника П.Г.Г. е постъпил
писмен отговор, в който не отрича на споразумение, с което е признат за виновен
в извършване на престъпление по чл. 129 ГПК, но счита за необходимо изясняване
на обстоятелствата, при които са действали страните и са получени сочените
телесни увреждания.
Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства по отделно в
тяхната съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните,
съдът приема за установено следното от фактическа страна:
С определение № 10 от 20.03.2018 г., постановено в открито съдебно
заседание по НОХД № 161/2016 г. по описа на РС Луковит, е одобрено
споразумение, с което ответникът П.Г.Г. се е признал за виновен в това, че е
извършил престъпление по чл. 129, ал.1 от НК за това, че на 09.07.2015 г. около
18.00 ч. в с.Б., обл. Л., във фоайето на ресторант на
ЕТ „**** - Ц.И.„***,
умишлено причинил средна телесна повреда на Ц.М.И., ЕГН ********** ***,
изразяваща се в травматично избиване на първи горен десен централен резец на
ниво венец и травматично разклащане на първи горен ляв резец и долните първи
резци, както и втори горен десен зъб, което му е причинило затруднение
отхапването и говора за около 45 дни.
От
съдебно медицинско удостоверение № 391/2015 г. се установява, че на 10.07.2015
г. Ц.М.И. е прегледан от доц. д-р П. Л. – ръководител на Катедра по
Съдебна медицина и дентология при Медицинския университет
Плевен, като при прегледа се констатирали следните травматични увреждания: по
лигавицата на горна и долна устна срещу резците двустранно - наличие на кръвонасядания с червеникав цвят и оток, с повърхностно
нараняване; по вътрешната повърхност на горната трета на лявата мишница –
наличие на две кръвонасядания с овална форма и
размери около 3-
От
медицинско удостоверение на д-р Н.С. – лекар по дентална
медицина, се установява, че на 10.07.2015 г. Ц.М.И. се явил в
кабинета на лекаря с молба за преглед и евентуално лечение. При прегледа се
установяват дълбоко фрактуриран зъб, първи горен
вдясно, причинен от удар, от който има увеличено разклащане на втори, горе
вдясно, първи горе вляво, на първи долу вляво и първи долу вдясно. Лекарят
установил и двустранно кръвонасядане и оток на лигавицата на горна и долна
устна и разкъсване на лигавицата в областта на фронта. От удостоверението се
установява, че лекарят отстранил фрактурираната част,
а два дни след това направил резекция на лигавицата
около фрактурирания зъб, временна пластина за
прикриване на козметичния дефект и шиниране на луксираните
зъби. Впоследствие, в процеса на лечение, се получил абсцес, с оглед на което е
предприето антибиотично лечение. От приетите две
фактури и приложен към тях касов бон се установява, че Ц.М.И. заплатил
стойността на зъболечение, зъботехнически услуги, метална керамика и подвижна
протеза.
По
показанията на свидетелите Ц.К.Ц.и П.Д.Б., ценени от съда според обстоятелствата по чл. 172 ГПК (свидетелят живее на
съпружески начала с ищеца), се установява, че свидетелят П. Б. е медицинска
сестра и че ищецът ѝ се обадил по телефона с молба да му помогне, защото
кърви силно от носа и устата, поради нанесен от П.Г.Г. удар в областта на лицето.
След като ищецът се измил, св. Б. видяла счупен преден зъб, на
направила тампонада на носа и тръгнали за Плевен да
потърсят медицинска помощ в ДКЦ Плевен, където тогава работела, като по пътя на
два пъти се налагало да сменя тампонадата на носа. В
лечебното заведение се направила рентгенова снимка и консултация с УНГ
специалист, при което се установило наличието на фрактура на носната кухина
(счупени носни костици). На следващият ден ищецът посетил
лекар стоматолог, който извадил счупения зъб, поставил временна шина и
установил разклащане на съседните горни и долни зъби. Впоследствие се получило
усложнение – абсцес, поради което се наложило ищецът да проведе антибиотично лечение в продължение на 7-10 дни. Поради
развилото се усложнение, разклатените долни и горни зъби не могли да бъдат
спасени което наложило изваждането им, а на тяхно място се поставили протези.
Стоматологичното лечение и процедури продължили общо около 6-7 месеца. Вечерта
след инцидента ищецът изпитвал силно главоболие, болки в областта устата и носа,
не можел да се храни. За около 5-6 дни след удара ищецът бил подут в областта
на лицето под носа, а известно време и след това не можел да говори разбираемо
и се хранел с пасирана храна. В продължение на около 2 месеца ищецът бил силно
притеснен, не можел да спи през нощта, изпитвал страх и неудобство, избягвал
срещи и общуване с околните, не желаел да излиза от къщи.
Съдът
дава вяра на показанията на свидетелите, защото са изградени на преки
впечатления относно състоянието, в което ищецът се е намирал непосредствено
сред увреждането и в хода на възстановителния процес. Ценени с по-висока
критичност, заради съжителстването ѝ на съпружески начала с ищеца,
достоверността в показанията на св. Б. не се разколебава, защото те
кореспондират с показанията на другия свидетел, като те съответстват на
удостоверените травматични увреждания в приетите писмени доказателства
(медицински документи).
При така установените факти настоящата
инстанция прави следните правни изводи:
Предявеният иск по чл. 45 ЗЗД е
основателен до пълния претендиран размер от 4000 лв.
Установените по делото факти осъществяват фактическия състав на чл. 45 ЗЗД.
С одобрено споразумение по наказателно дело ответникът
е признат за виновен за това, че умишлено причинил на ищеца средна телесна повреда, изразяваща се в травматично
избиване на първи горен десен централен резец на ниво венец и травматично
разклащане на първи горен ляв резец и долните първи резци, както и втори горен
десен зъб, което му е причинило затруднение отхапването и говора за около 45
дни. Одобреното от съда споразумение за решаване на делото има последиците на
влязла в сила присъда (чл. 382, ал. 1 НПК). От това следва, че признаването на
ответника за виновен в извършване на престъпление по чл. 129 НК обвързва съда
относно въпросите по чл. 300 ГПК, респ. 413, ал. 2 НПК, включетелно
и за съставомерние вреди. Като елемент от обективна
страна на престъплението телесна повреда, причинените от деянието травматични
увреждания съставляват съставомерни вреди, установени
от наказателния съд с влязлата в сила присъда, поради което те не подлежат на повторно
установяване от гражданския съд. Последният следва да зачете присъдата и в тази
ѝ част, защото не би могъл да приеме за установено нещо различно от
приетото в присъдата – че от подсъдимия е извършено престъпление по чл. 129 НК,
изразяващо се в причиняване на конкретни травматични увреждания.
Извън
тях, на установяване подлежат травматични увреждания, необхванати от присъдата,
както и причинените на пострадалия болките и страданията, настъпили от травмите.
На установяване подлежи и засягане на други блага, причинено с престъпното
деяние, установено с влязла в сила присъда, с което също би могло да се реализира
гражданската отговорност на деликвента – напр.
морални вреди, засягане на добро име, чест достойнство. В случая от ищеца се
доказва наличието и на други травматични увреждания, наред със съставомерните такива, които са му причинени от ответника -
по лигавицата на горна и долна устна срещу резците двустранно - наличие
на кръвонасядания с червеникав цвят и оток, с
повърхностно нараняване; по вътрешната повърхност на горната трета на лявата
мишница – наличие на две кръвонасядания с овална
форма и размери около 3-
Обезщетението
за неимуществени вреди се определя по справедливост (чл. 52 ЗЗД). Понятието
„справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид
от съда при определяне на размера на обезщетението (П-6-68, Пленум, т. II). С
оглед на това настоящият състав съобразява естеството, интензитета и
продължителността на травматичните увреждания и причинените чрез тях боли и
страдания. Последните са продължили около два месеца след вредоносното
деяние, със затихващ интензитет към края на периода. Освен болки и страдания,
естеството на травмите е причинило на ищеца допълнителен дискомфорт
– в началото след побоя той се хранел с пасирана храна, а през периода на
лечение изпитвал затруднение в говора. Нормалната речева комуникация
предизвикала у ищеца неудобство, притеснение и избягване на социалните
контакти. Настъпилите усложнения в лечението, изваждане на разклатените зъби,
извършване на зъбни протези предизвикало у ищеца тревожност, неспокойствие и усещане
за неблагоприятна перспектива на оздравителния процес. Травмите са нанесени от
ответника умишлено, на обществено място, затова причиняването им е унизително
за ищеца, който известно време след инцидента се срамувал и отказвал да общува
с лица, извън кръга на домашните му. Изброените обстоятелства са рамката на чл.
52 ЗЗД и обуславят определяне на справедливо обезщетение за неимуществни
вреди в претендирания размер от 4000 лв. В този
размер то е присъдено от районния съд, наред със законната лихва от деня на
увреждането (чл. 86, ал. 1, вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД).
По тези
въображения въззивната инстанция намира за неоснователно оплакването за
неправилно определяне на обезщетението. Неоснователно е оплакването за отвод на
съдебния състав, произнесъл се по предявения иск, с оглед одобряване на
споразумението по наказателното дело. Влязлата в сила присъда е задължителна за
гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, включително и
за постановилия я съдия, като тази обвързваща доказателствена
сила е установена от закона. Съдебният състав я зачита и се занимава с
установяване на другите факти, относно вида и размера на неимуществните
вреди, по които не е вземал отношение. Би било налице основание за отвод, ако
участвалият в наказателното дело съдия бе оправдал ответника в извършване на
престъплението по чл. 129 НК, при това на реабилитиращо основание. В случая
ответникът е признат за виновен в извършване на престъплението с одобрено
споразумение, което е задължително за всеки съд, разглеждащ гражданскоправните
последици от престъплението, който не се занимавал с тях при разглеждане на наказателното
дело. Отделно от това следва да се е отбележи, че основанието на което се
позовава ответникът е субективно и като такова, то е следвало да се релевира до приключване на делото (чл. 23, ал. 1, вр. чл. 22, ал. 2 ГПК). Неоснователно е и оплакването за
допуснато нарушение на съдопроизводствните правила,
изразяващо според въззивника в нарушаване на принципа
за равенство на страните, за разглеждане на делото в отсъствие на ответника и
неговия пълномощник в нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК, и неосигуряване на
възможност за ангажиране на доказателства за извинителна причина за неявяването
им. Такова нарушение не е налице, защото съдът е дал ход на делото в
съответствие на ответника и пълномощника му при точно приложение на чл. 142,
ал. 2 ГПК, отчитайки, че пълномощникът нито сочи, нито представя доказателства
за съществуваща внезапна пречка за неговото явяване. Такива доказателства не са
ангажирани и с въззивната жалба, поради което твърдението за наличието им е
недоказано. Дори и да бе допуснато нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК, настоящият
състав не би могъл да отмени атакуваното решение само на това основание, защото
от въззивника не се правят искания за събиране в
хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК на доказателства от възивната
инстанция, а при липса на такова искане въззивният
състав цени събраните от първоинстанционния съд
доказателства и доказателствени средства, от които в случая се установява
основателност на предявения иск.
Предвид гореизложеното, въззивната
жалба се явява неоснователна по посочените в нея оплаквания (чл. 269 ГПК), а
решението на първоинстанционния съд е правилно и
следва да бъде потвърдено, доколкото направените от настоящия състав изводи по
основателността на предявения иск съвпадат с крайните такива на районния съд.
С оглед неоснователност на въззивната жалба на въззивнка не следва да се присъждат разноски за настоящата
инстанция. Такова следва да се присъдят в полза на въззиваемия,
които са доказани в размер на 500 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение(чл.
78, ал. 1 ГПК).
Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 65/05.06.2019 г., постановено по гр.д. № 209/2018 г. на РС – Луковит.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК П.Г.Г., с ЕГН **********, с адрес *** да заплати
на Ц.М.И., с ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 500,00 лв., представляваща
сторени по делото разноски.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.