№ 1401
гр. София, 01.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
А. Воденичаров
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от А. Воденичаров Въззивно гражданско дело №
20231000501191 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 294, ал.1 от ГПК.
С решение № 50051 от 19.04.2023 год., постановено по гр.д. № 1156/22 год. по описа на
ВКС, III ГО, съдът е отменил въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1392 от
22.12.2021 г. по гр.д.№ 2343/2020 г. и е върнал делото на същия съд за ново разглеждане от
друг състав.
При новото разглеждане на делото съдът намира следното:
С решение № 27 от 03.02.2020 год., постановено по гр.д.№ 354/2017 год. по описа на
Окръжен съд – Кюстендил, К. В. К. е осъден на правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД да
заплати на „Специализирана болница по рехабилитация – Сапарева баня“ АД сумата
330 650.95 лева, представляващи представляваща общ размер на подлежащи на връщане,
като получени без правно основание за периода 2012 г. – 2016 г. суми, ведно със законната
лихва от 21.07.2012 г., като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 578 479 лева.
Решението е обжалвано от ищеца „Специализирана болница по рехабилитация – Сапарева
баня“ АД в отхвърлителната част с доводи за неправилност. Твърди се, че неправилно съдът
е изключил от получената сума, тази на „каса“ чрез РКО, която също е дължима от
ответника. Моли за отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковата
претенция да бъде уважена изцяло. Претендират се разноски.
Решението е обжалвано и от К. В. К., чрез процесуален представител в осъдителната част с
доводи за недопустимост и евентуално – необоснованост и неправилност. По подробно
1
изложени в жалбата съображения се моли за отхвърляне на исковата претенция, като
претендира разноски.
Жалбите са депозирани в законоустановения срок, от надлежни страни в производството и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира
решението в обжалваната част за валидно и допустимо. Преценявайки основателността на
жалбите съобразно изложените оплаквания, касаещи приложението на материалния закон и
от там дължимост на исковите суми, съдът намира следното:
Твърденията изложени от ищцовото дружество в исковата молба са, че за периода 2012 –
2016 г. ответникът е бил негов служител по силата на трудов договор и член на съвета на
директорите. За периода 2012 г.- 2016 г., на конкретно посочените в исковата молба дати, е
получил по личната си банкова сметка в „Уникредит Булбанк“ АД или на ръка, на касата на
дружеството, парични средства на дружеството „без основание“. При описанието на
конкретните плащания са цитирани посочените в платежните документи основания за
плащането – „служебен аванс“, „заплати“ или „стопански разходи“. С уточнителна молба от
11.09.2017 г. ищецът е заявил, че всички суми са били предоставени на ответника в
качеството му на член на съвета на директорите, не са били дължими на ответника по
силата на трудовото му правоотношение с ищеца, свързани са с други “имуществени права и
задължения“, а предназначението на „стопанските разходи“ може да бъде уточнено от
ищеца след изслушване на експертиза по делото. С нова уточнителна молба от 08.02.2018 г.,
депозирана по реда на чл.129 от ГПК, ищецът изрично е заявил, че за получаване на сумите
от ответника има правно основание – те са му били превеждани, без оглед на качеството му
на служител на дружеството или член на СД, а по силата на създали се фактически
отношения, за да може той да извършва плащания на задължения на дружеството. По силата
на тези „фактически отношения“ ответникът е следвало да се отчете и върне в касата на
дружеството неразходваната част от полученото, поради което за задържане на последното
от страна на ответника липсвало правно основание. Последно заявеното от фактическа
страна е поддържано от пълномощника на ищеца в проведеното съдебно заседание на
13.02.2018 г. и в молба от 27.03.2017 г. и не е изменяно впоследствие, независимо от
правните му интерпретации от страна на ищеца и заявеното в заседанието на 18.04.2018 г.,
че „ответникът не е имал мандат формален, няма упълномощаване“. Отново в съдебно
заседание на 18.04.2018 г. ищецът е уточнил, че посочените в исковата молба и съответно
претендирани суми са неотчетените, а не преведените/получените от ищеца. Пред
въззивната инстанция, при предходното разглеждане на делото, ищецът е депозирал молби
по чл.129 от ГПК, с които потвърждава вече подържаното и пред първата инстанция, че за
извършените плащания в полза на ответника има основание и то е фактическото му
овластяване да погасява с преведените по личната му банкова сметка или дадени на ръка в
касата на дружеството задължения на същото, съобразно конкретни указания или по негова
преценка, съобразно постъпилите в дружеството фактури. При така заявеното от фактическа
страна, ищецът е поискал да му бъдат присъдени неотчетените от ответника суми, чиято
2
обща стойност за исковия период възлиза на 578 479 лева.
Ответникът оспорва иска като твърди, че в качеството му на член на Съвета на директорите
на ищцовото дружество е имал множество управленски и представителни функции, в това
число едностранни и двустранни, формални и неформални, по силата на които е бил
оправомощен да извършва правни и фактически действия от името и за сметка на
дружеството, в това число е извършвал и редица действия по разплащане на текущи
задължения на дружеството, превеждал е пари на различни лица, включително и по лична
сметка на представителя на мажоритарния акционер, както и на свързани с нея лица.
Твърди се, че за всички получени суми в периода е получавал ясни нареждания за какво
следва да бъдат разходвани сумите, като действията, които е извършвал са били от името и
за сметка на „Специализирана болница за рехабилитация-Сапарева баня" АД, както за
погасяване на негови задължения, така и за други цели, в резултат на което претендираните
суми са преминали в чужда правна сфера, при наличие на основание за това.
Съдът приема от фактическа и правна страна следното:
Настоящият въззивен състав намира, че дадената от първоинстанционният съд правна
квалификация на спора е неправилна, което е довело и до произнасянето му по факти и
обстоятелства, които не се заявени от ищеца, т.е. произнесъл се е по непредявен иск. В тази
връзка следва да се посочи, че както първоинстанцонният, така и въззивният съд дължат
произнасяне в рамките на заявения предмет на делото. Съгласно приетото в мотивите на ТР
№ 2/29.02.12 г. по тълк.д. № 2/11 г. на ОСГТК на ВКС, произнасяне по непредявен иск,
водещо до недопустимост на решението, е налице тогава, когато, нарушавайки принципа на
диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран,
определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от
страната, и излизайки извън обхвата на търсената защита. При определяне на спорния
предмет и отнасянето му към съответната материалноправна норма, даваща правната
квалификация на иска, съдът следва да изхожда единствено от обстоятелствата, посочени в
исковата молба. Когато намери, че изложените от ищеца твърдения за факти не съответстват
на търсената защита, заявена с петитума на исковата молба, съдът /в т.ч. и въззивният/ е
длъжен да отстрани това несъответствие, като даде съответни указания на страната /в този
смисъл - решение № 51 от 22.06.2017 г. по т.д. № 1334/2015 г., Т.К., І Т.О. на ВКС/. По-
нататък, съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция
квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни
указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с
такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна
норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за
ангажиране на съответни доказателства.
Изложените в исковата молба и впоследствие уточнени от ищеца обстоятелства обуславят
правна квалификация на претенцията по чл.284, ал.2 от ЗЗД. Съгласно посочената
разпоредба довереникът е длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко,
3
което е получил в изпълнение на поръчката. Разпоредбата възлага в тежест на довереника
задължението да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката, да даде отчет за
действията си и да му предаде всичко, което е получил във връзка с изпълнението. Това
задължение е такова за действие, поради което може да бъде изпълнено и съответно погА.о
само с активни действия от страна на довереника.
Съгласно установената съдебна практика по приложението на чл.284, ал.2 от ЗЗД, в
изпълнение на задължението по отчетната сделка, довереникът следва да предаде на
доверителя всичко, което е получил в изпълнение на поръчката - както полученото от трети
лица, така и това, което е получил от доверителя си във връзка с изпълнението. Когато
договорът за поръчка обвързва валидно страните и в нарушение на задълженията си по
чл.284, ал.1 от ЗЗД довереникът не е дал сметка за изпълнението на поръчката на своя
доверител, последният разполага с възможността по чл.284, ал.2 от ЗЗД да иска прехвърляне
на резултатите от изпълнителната сделка и връщане на всичко получено и неизразходвано
при изпълнение на поръчката. Довереникът има задължението по чл.284, ал.2 от ЗЗД и в
случай, че в хода на вече започнало изпълнение на поръчката, се е отказал от нея, който
факт съгласно чл.287 от ЗЗД води до прекратяване занапред на договора за поръчка.
В настоящия случай, при твърдяно наличие на неформален договор за поръча /мандат за
извършване на фактически действия/ и предаване на парични суми на ответника с оглед
изпълнението на задълженията му като довереник по този договор, връщането на част от
които средства ищеца претендира в настоящото производство на договорно основание /като
разликата между получените на каса или чрез банкови преводи суми и отчетените и
одобрени от ищеца разходи/, спорът следва да бъде квалифициран като такъв по чл.284, ал.2
от ЗЗД. В хипотезата, в която между страните е налице договорно правоотношение,
породено от неформално сключен договор за поръчка, който не е развален от някоя от
страните поради виновно неизпълнение, приложението на който и да е от трите фактически
състава на неоснователното обогатяване по чл.55, ал.1 от ЗЗД - извъндоговорен източник на
облигационни отношения, се явява изключено.
Като е теглил в брой суми или е получавал такива по банков път, ответникът е
манифестирал съгласието си и е обвързан от договор за мандат с предмет извършените от
него действия в пределите на учредената представителна власт и съответно дължи, да пази
имуществото, което е получил с грижата на добър стопанин, да уведомява доверителите за
изпълнението, както и да им даде сметка. Установи се от заключението на приетата съдебно
счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективно дадена, че касово и банково
получени суми от ответника, които не са отчетени/възстановени, за периода 2012 год. до
2016 год. са в общ размер на 557 704.26 лева, за която сума искът е основателен и доказан.
Ответникът, чиято е доказателствената тежест в процеса, не е установил изпълнение на
задълженията си, в качеството му на довереник по така сключения договор, да уведоми
доверителя за изпълнението на поръчката, да даде сметка и да предаде полученото,
произтичащи от договора и предвидени в разпоредбите на чл.284, ал.1 и 2 от ЗЗД. Не се
установява така получените средства да са били разходвани в интерес на наредителя.
4
Следователно, ответникът К. е останал задължен за тези суми, поради което дължи
връщането им като изтеглени или получени, но неотчетени, на основание чл.284, ал.2 от
ЗЗД.
Поради несъвпадение на правните изводи на настоящия въззивен състав с тези на
първоинстанционният съд, решението на Окръжен съд – Кюстендил следва да бъде
отменено, като вместо него бъде постановено друго с което иска да бъде уважен, заедно със
законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане.
На основание чл. 294, ал.2 от ГПК ответника К. В. К. следва да бъде осъден да заплати на
ищеца „Специализирана болница по рехабилитация – Сапарева баня“ АД сторените
разноски за пред ВКС в размер на 27 687.98 лева, представляващи заплатена държавна такса
и адвокатско възнаграждение, съгласно представен списък по чл.80 от ГПК. С оглед изхода
на спора, ответника следва да бъде осъден да заплати на ищеца и сумата от 40 767.16 лева,
разноски пред първоинстанционният съд, както и сумата от 2 656.17, представляващи
разноски пред САС.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 27 от 03.02.2020 год., постановено по гр.д.№ 354/2017 год. по
описа на Окръжен съд – Кюстендил и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА К. В. К. да заплати на „Специализирана болница по рехабилитация – Сапарева
баня“ АД, на основание чл.284, ал.2 от ЗЗД сумата от 557 704.26 лева, представляващи
получена, но неотчетена сума за периода 2012 год. до 2016 год., ведно със законната лихва
върху тази сума считано от 21.07.2017 г. до окончателното й изплащане, като отхвърля иска
до пълния предявен размер от 578 479 лева.
ОСЪЖДА К. В. К. да заплати на „Специализирана болница по рехабилитация – Сапарева
баня“ АД сумата от 27 687.98 лева, разноски пред ВКС; сумата от 40 767.16 лева, разноски
пред първоинстанционният съд и сумата от 2 656.17, представляващи разноски пред САС.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5
6