Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 260313 10.09.2020
година град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, IV граждански
състав, в открито съдебно заседание на десети август две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДЕЯН
ВЪТОВ
при участието на секретаря: Диана Димитрова,
като разгледа докладваното от
съдията гр. дело № 6728 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно съединени
искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Производството е образувано по
искова молба, уточнена и конкретизирана с молба от 01.07.2019 г., на „Лайт
кредит консулт” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.
Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от ******* А. Д. А., чрез
процесуалния му представител адв. П., заявена против Ц. Г. С., ЕГН **********, адрес:
*** за признаване за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество следните вземания, а именно: сумата
300 лева – главница и 20, 22 лева възнаградителна лихва, в периода
от 09.08.2017 г. – 09.11.2017 г., по сключен между ответника и „Лайт Кредит“
ООД договор за потребителски заем №11471/09.08.2017 г., обезпечен с
договор за гаранция от 09.08.2017 г., по който е
извършено плащане от ищеца в полза на кредитора по договора за заем, както за
признаване за установено, че ответницата дължи сумата от 73,95 лева,
представляваща неплатено възнаграждение по обезпечителния договор за гаранция
от 09.08.2017 г., сключен с ищеца, ведно със законната лихва върху тези суми,
считано от 03.12.2018 г. - датата на подаване на заявление по ч.гр.д. 2806/2019
г. на РС-Асеновград, като за процесните суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1452 от 04.12.2018 г. по ч.гр.д.
2806/2019 г. на РС-Асеновград.
В исковата молба се твърди, че
между ответницата и „Лайт Кредит“ ООД е сключен договор за заем № 11471/09.08.2017
г., по силата на който в нейна полза е
предоставена сумата от 300 лева,
за срок от три месеца. Погасяването е следвало
да се извърши в периода от 09.09.2017 г. до 09.11.2017 г. на три равни месечни
вноски, всяка една от които на стойност 106,74 лева, включващи главница и възнаградителна
лихва. Така общата сума, подлежаща на връщане възлиза на 320,22 лева, от които сумата от 20,22 лева
е договорна лихва за периода 09.08.2017-09.11.2017 г., а останалите 300 лева
главница. Договорът за заем е обезпечен с договор за гаранция от 09.08.2017 г.
между ищцовото дружество в качеството му на гарант, „Лайт кредит” ООД като
заемодател и ответницата като заемател. Съгласно този договор заемателят дължи
на гаранта възнаграждение в размер на три ежемесечни премии всяка от които на
стойност 24,65 лева. Договореното за гаранта възнаграждение възлиза на 73,95 лева. Твърди се, че ответникът
не заплатил нито една вноска по договора за заем и нито една премия по договора
за гаранция. С уведомление от 14.11.2018 г. заемодателят „Лайт кредит” ООД, на основание
чл. 5 от договора за гаранция, активира същата, като претендира плащане на
задълженията на ответника към него в размер на 320,22 лева, което е извършено
на 22.11.2018 г., като сумата е преведена по банков път на заемодателя. Предвид плащането е изложено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от общо 320,22 лева – задължение по договора за заем и
73,95 лева – задължение по договора за гаранция.
Ответникът, чрез назначения в
негова полза особен представител, възразява за недопустимост и неоснователност
на предявените искове, като излага съображения за неравноправност на клаузите
по сключения договор за потребителски заем/кредит.
Настоящият съдебен състав приема,
че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за вземането за
възнаградителна лихва от 20, 22 лева, в периода от 09.08.2017г. – 09.11.2017 г., е процесуално недопустим. Исковото
производство по чл. 422, ал. 1 ГПК е своеобразно продължение на заповедното
производство, като за да е допустим искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е необходимо
наличие на пълен обективен и субективен идентитет между вземането, предмет на
подаденото заявление и вземането, предмет на установителния иск.
Установителният иск е недопустим поради липса на правен интерес, ако за
вземането не е издадена заповед за изпълнение, както е в процесния случай. В
обстоятелствената част на заявлението заявителят е посочил, че претендира
сумата от 320, 22 лева, представляваща „невърнатата част от предоставената
в заем сума“, по договора за заем, обезпечен с гаранция. Съдът приема, че под
израза „предоставената в заем сума“ следва да се разбира главницата по заема.
Възнаградителната лихва представлява цена за ползване на паричния ресурс по
възмездния договор за заем/кредит за потребление, поради което и тя не се
предоставя, а се дължи от заемополучателя, в зависимост от срока на договора,
т.е. времето на ползване на усвоения паричен ресурс. Изложените от заявителя
обстоятелства съставляват фактическо основание на вземането. В случая в
обстоятелствената част на заявлението недвусмислено е посочено, че
предоставената в заем сума възлиза на 320,22 лева, като за това вземане и на
посоченото от заявителя основание е издадена заповед по чл. 410 ГПК. Не може да
се приеме, че се касае до допусната от заповедния съд грешка, която би могла да
бъде отстранена по реда на чл. 247 ГПК. Заповедният съд не дължи преценка по
същество относно това дали изложените от заявителя твърдения отговарят на
обективната действителност, нито пък следи за това дали вземането е предявено
на действителното фактическо основание. При това положение вземането за
възнаградителна лихва е извън предмета на заповедното производство, поради
което предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е недопустим. От това следва също и
че не е предявен иск за пълния размер на главницата, така както е индивидуализирана
в заявлението, което налага частично обезсилване на заповедта за изпълнение.
Съдът, като съобрази наведените
от страните твърдения, оспорвания, доводи, възражения и доказателствата по
делото, приема предявените искове за неоснователни, по следните съображения:
Ищецът поддържа, че в качеството
си на страна по възмезден договор за гаранция, представляващ ненаименуван
договор, имащ обезпечителен характер, е изпълнил чуждо задължение на ответника,
произтичащо от договор за потребителски заем/кредит, сключен с трето лице. Следователно
за платеното от ищеца в полза на кредитора по заема е предявен иск по чл. 74 ЗЗД, който за да бъде уважен следва да бъде доказано наличието на действително
задължение за връщане на дадена в заем сума и правен интерес от изпълнение на
чуждия дълг. Последната предпоставка се доказва от приложения по делото договор
за гаранция, по силата на който ищецът е поел задължение да обезпечи вземане
спрямо ответника. Последиците при плащане от гаранта са уредени в чл. 6 от договора за
гаранция, а именно той се суброгира (встъпва) в правата на удовлетворения
кредитор. Сключването на подобна обезпечителна сделка не противоречи на
свободата на договаряне, като последиците от извършено плащане от гаранта са
уредени чрез смислово препращане към правилото на чл. 74 ЗЗД.
По делото категорично се
установява, че от гаранта-ищец в полза на заемателя „Лайт кредит” ООД е извършено
плащане на сумата от 320,22 лева. При това положение, за да встъпи в правата на
удовлетворения кредитор, ищецът носи тежест по установяване обема права, който
кредиторът има спрямо длъжника. Ищецът твърди, че правата на удовлетворения
кредитор произтичат от договор за заем, които е представен и приет като
доказателство по делото. В тежест на ищеца обаче е да докаже възникването на
валидно заемно правоотношение. Договорът за потребителски заем/кредит за
разлика от договора за банков кредит, уреден в Търговския закон, е реален, а не
консенсуален договор. Правата и задълженията по него възникват с предаване на
заеманата сума. Потребителят дори и при постигнато съглашение за параметрите на
договора за заем/кредит може да откаже да получи сумата, преди същата да е предадена, като по този начин
осуети възникването заемно правоотношение, което право произтича от разпоредбите на ЗЗП за
отказ от стоки и услуги в определен разумен срок.
За да докаже, че се е суброгирал
в правата на кредитора, ищецът следва да установи, че удовлетвореният кредитор има
права спрямо ответника. В частност да докаже, че в полза на ответника е дадена
обещаната в заем сума. Ангажираните от ищеца писмени доказателства ( сключен
договор за заем) не доказват този факт. Съдът по аргумент от чл. 146, ал. 2 ГПК
не е длъжен служебно да даде указния на страните относно това дали
представените от тях доказателства установят или не подлежащия на доказване
факт. Ищецът цели да докаже, че лицето на което е платил е кредитор по договор
за заем, като представя договора за заем. Възникването на валидно заемно
правоотношение обаче се доказва с това, че в полза на ответника е платена заемната
сума. След като по делото не са ангажирани категорични доказателства в тази
насока, то предявеният иск за главницата по заема следва да бъде отхвърлен като
недоказан. Лицето, което се суброгира в чужди права носи тежест по доказване на
юридическите факти, от които тези права произтичат.
Що се отнася до
претендираната сума за възнаграждение по сключения между страните договор за
гаранция, съдът приема, че клаузата с която е договорено възнаграждение за
гаранта е неравноправна. Гаранцията като вид обезпечителен договор има акцесорен
характер спрямо главния дълг. Съдът приема, че при всяко едно положение
гаранта, поръчителят и друго трето лице, което обезпечава потребителски
договор, няма право на възнаграждение. С
подобна клауза се цели неоправно от гледище на закона нарастване в размера на
задължението. Потребителят има качеството потребител както в отношенията си със
заемодателя, така и в отношенията си с гаранта. Трайна е съдебната практика, че
задължението за предоставяне на обезпечение по потребителски договор, скрепено
с неустойка, съставлява неравноправна клауза и не поражда облигационни права.
Ето защо неравноправна е и клаузата по силата на която потребителят поема
задължение за възнаграждение спрямо едно трето лице, което да обезпечи договор,
в изпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, произтичащо от
неравноправна клауза. Обосновано може да се предположи, че с договореното в
полза на гаранта възнаграждение се цели заобикаляне на потребителската защита
по ЗПК и ЗЗП, която е скрепена с императивни правни норми и е в обществен интерес,
като съдът дължи служебно произнасяне по неравноправните клаузи. С оглед акцесорния характер на сключения
обезпечителен договор, и по аргумент от чл. 143, ал. 2 ЗЗД (разпоредбата намира
съответно приложение, с оглед неуредените в договора за гаранция отношения
между гаранта и насрещната страна),
следва да се приеме, че възраженията за неравноправност на клаузите по
главното правоотношение са противопоставими на лицето, което черпи права от
обезпечителната сделка. В случая релевирането на подобни възражения не е
необходимо, тъй като съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи
и в двата договора. След като е неравноправна клаузата, с която е поето
задължение за обезпечаване на потребителски договор, в смисъл, че тя не може да
бъде скрепена с неустойка, то неравноправна е също и клаузата, с която
поръчителят поема задължение за възнаграждение спрямо друг търговец, който да
обезпечи вземанията на заемодателя против потребителя.
При това положение
предявените искове подлежат на отхвърляне.
При този изход на спора ищецът
няма право на разноски. Ответникът не е направил разноски, тъй като се
представлява от особен представител.
Така мотивиран,
РС-Пловдив
Р Е Ш И:
ПРЕКРАТЯВА като недопустимо
производство, частта му по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск на „Лайт
кредит консулт” ООД, ЕИК ********* против Ц. Г. С., ЕГН ********** за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 20, 22 лева - възнаградителна
лихва, в периода от 09.08.2017г. – 09.11.2017 г. по сключен
между ответника и „Лайт Кредит“ ООД договор за потребителски заем
№11471/09.08.2017 г., обезпечен със сключен между ищеца и ответника договор за
гаранция от 09.08.2017 г., по който е извършено плащане от ищеца в полза на „Лайт
Кредит“ ООД.
ОБЕЗСИЛВА на основание чл. 415, ал. 5 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1452 от
04.12.2018 г. по ч.гр.д. 2806/2019 г. на РС-Асеновград, частта за разликата над
сумата от 300 /триста/ лева до сумата от 320,22/триста и двадесет лева и 22
стотинки/ лева, представляваща невърната
сума за главница по сключен между ответника и „Лайт Кредит“ ООД договор за
потребителски заем №11471/09.08.2017 г., обезпечен със сключен между ищеца и
ответника договор за гаранция от 09.08.2017 г., по който е извършено плащане от
ищеца в полза на „Лайт Кредит“ ООД.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК искове на „Лайт кредит консулт” ООД, ЕИК ********* против Ц. Г. С.,
ЕГН ********** за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 300/триста/ лева – главница, по
сключен между ответника и „Лайт Кредит“ ООД договор за потребителски заем №11471/09.08.2017 г., обезпечен с договор
за гаранция от 09.08.2017 г., по който е извършено плащане от
ищеца в полза на „Лайт Кредит“ ООД и
сумата от 73,95 / седемдесет и три лева
и 95 стотинки/ лева, представляваща неплатено възнаграждение по сключения
между страните обезпечителния договор за гаранция от 09.08.2017 г., ведно със
законната лихва върху тези суми, считано от 03.12.2018 г., като за процесните
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1452 от 04.12.2018 г. по ч.гр.д. 2806/2019
г. на РС-Асеновград.
Решението подлежи
на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред ОС-Пловдив -
частта му, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове.
В останалата му
част решението има характер на прекратително определение. Подлежи на обжалване
с частна въззивна жалба в едноседмичен срок от връчването му пред
ОС-Пловдив.
СЪДИЯ: / П / ДЕЯН ВЪТОВ
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА: Д. Д.