Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1883
гр.Варна, 03.05.2019год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ , ХVІ-ти състав, в публично заседание на трети април през две хиляди и
деветнадесета година в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: РУМЯНА ХРИСТОВА
при секретаря
ГАЛЯ ДАМЯНОВА , като разгледа
докладваното от съдията гр.дело №9220 по описа за 2018год., за да се произнесе
взе предвид следното:
Предявени са кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 415, ал.4 във вр. с 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 240
от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че ответниците И.К.С., ЕГН: **********, с адрес: *** и А.Б.П.,
ЕГН: **********, с адрес: *** солидарно
дължат на „П.К.Б." ЕООД, ЕИК: *,
седалище:***, чрез пълномощника си юрк. Р. И. И.,
редовно упълномощен с пълномощно с per. №*/17.02.2017г.
на нотариус с per. № *, сума в размер на размер на 1471.37 лв. /хиляда четиристотин седемдесет и един лева и тридесет и
седем стотинки/, неизплатено парично задължение по ДПК № ********** от 05.10.2015год., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане, предмет
на заповед за изпълнение, издадена в производството по ч.гр.д 19493/2017год. на ВРС. Претендира
да му бъдат присъдени сторените по делото разноски.
Обстоятелства,
от които се твърди, че произтича претендираното
право:
В законоустановения срок по
чл. 415, ал. 1 от ГПК и в изпълнение на Разпореждане № 15738/21.04.2018г. по
ЧГД № 19493/2017г. по описа на Районен съд - Варна, получено от „П.К.Б."
ЕООД на 09.05.2018г., представя настоящия установителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл.
415, ал. 1 от ГПК, относно вземанията на заявителя срещу солидарните длъжници И.К.С. и А.Б.П. в размер на 1471.37 лв. /хиляда
четиристотин седемдесет и един лева и тридесет и седем стотинки/, неизплатено
парично задължение по ДПК № *.
Вземането на „П.К.Б." ЕООД произтича от следните
обстоятелства:
На 05.10.2015г. е сключен Договор за потребителски
кредит № * между „П.К.Б." ЕООД като кредитор и И.К.С. и А.Б. П., като
солидарни длъжници.
Договорът е сключен при следните параметри:
- Сума на
кредита: 1000 лв.;
- Срок на
кредита: 24 месеца;
- Размер
на вноската: 61.82лв.;
- Падеж на
вноската: втори ден от месеца;
- Годишен
процент на разходите (ГПР): 49.90 %;
- Годишен
лихвен процент: 41.17%;
- Лихвен
процент на ден: 0.11%;
- Общо
задължение по кредита: 1483.68 лв.
По избран и закупен пакет от допълнителни услуги:
- Възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги: 750.00 лв.;
- Размер
на вноска по закупен пакет от допълнителни услуги: 31.25 лв.
Общо задължение по кредита и по пакета от допълнителни
услуги:
- Общо
задължение: 2233.68 лв.;
- Общ
размер на вноска: 93.07 лв.;
- Дата на
погасяване: 2 ден от месеца.
Съгласно Декларации т.А към Договора за потребителски
кредит (ДПК) неразделна част от него са Общи условия (ОУ), които са предадени
при подписване на договора и с които длъжниците
внимателно са се запознали преди подписване на договора, приели са ги без забележки
към тях и са се задължи да ги спазват.
Съгласно Декларации т.Г на клиента се предоставя
безвъзмездно, на хартиен носител, в ясна и разбираема форма, на български език,
информация във формата на Стандартен европейски формуляр. На базата на него и разяснения
от страна на кредитен експерт от дружеството клиентът преценя доколко
предлагания ДПК съответства на неговите възможности и финансово състояние.
Правят се разяснения и за допълнителния пакет от услуги, който предлага
дружеството, като при желание за ползването му клиентът подписва Споразумение
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги.
На основание Общите условия към договора, във връзка с
чл. 121- чл. 127 от Закона за задълженията и договорите, А.Б.П., в качеството
си на солидарен длъжник, се задължава да отговаря за задължението на И.К.С..
„П.К.Б." ЕООД изпълнява точно и в срок
задълженията си по договора, като на 05.10.2015г. превежда парична сума в
размер на 1000.00 лв. по посочена от длъжника И.К.С. банкова сметка (***еренция: 067029970049479 от дата: 05.10.2015г.).
От своя страна длъжниците
поемат задължение по Договор за потребителски кредит № *, като го сключва за
срок от 24 месеца, с месечна вноска по погасителен план в размер на 93.07 лв. и
падежна дата всяко 2-ро число на месеца.
Предвид факта, че длъжникът не е изпълнявал точно
поетите с договора задължения и е направил само 8 пълни погасителни вноски и
една непълна, като последната е с дата 12.09.2016г., след изпадането в забава и
съгласно уговореното и прието от страните в т. 12.3. от Общите условия към
договора за потребителски кредит на 11.10.2016г. договорът е прекратен
автоматично от страна на П.К.Б. ЕООД и е обявена неговата предсрочна
изискуемост. На 13.10.2016г. на длъжниците е
изпратено уведомително писмо, с което те са информирани,че договора е
едностранно прекратен и задължението е обявено за предсрочно изискуемо.
Към настоящия момент размерът на погасеното от длъжниците задължение по ДПК № * е в общ размер на 781.93
лв. /седемстотин осемдесет и един лева и деветдесет и три стотинки/. С
плащанията си длъжникът е погасил част от номинала по заема в размер на 762.31
лв. /седемстотин шестдесет и два лева и тридесет и една стотинки/. Сумата от
19.62 лв. /деветнадесет лева и шестдесет и две стотинки/ е отишла за погасяване
на лихвите за забава по кредита, на основание т.12.1 от ОУ.
Предвид изложените по-горе обстоятелства, към днешна
дата длъжниците И.К.С. и А.Б.П. дължат на „П.К.Б."
ЕООД сума в размер на 1471.37 лв. /хиляда четиристотин седемдесет и един лева и
тридесет и седем стотинки/, неизплатено парично задължение по ДПК № *.
В съответствие с изложеното, счита, че предявеният иск
е основателен и доказан и следва да бъде уважен. Кредиторът чрез упълномощен от
него кредитен експерт /КЕ/, представя на клиента образец на искане за
получаване на потребителски кредит. С помощта на КЕ.КЛ и СД са длъжни надлежно
да попълнят и проверят всички клаузи и данни на ДПК. След това КЛ/СД са длъжни
собственоръчно да подпишат искането и да го предадат чрез КЕ на кредитора. Ако
са изпълнение всички изброени условия Кредиторът се задължава да отпусне на клиента парични средства с
параметрите според т. VI Параметри на договора за потребителски кредит.
Освен горното, заявителят отбелязва, че ако
потребителят е желал, той е могъл да се откаже от кредита в срок от 14
календарни дни, без да посочва причина и да дължи обезщетение съгласно т.7.1.1
ОУ. Ответникът не е сторил това, а е усвоил предоставената в заем сума,
направил е плащания по заема, което счита за показателно относно наличието на
съгласие за получаване на заема при одобрените параметри.
Ответникът се е съгласил с цената на кредита и със
сключването на договора, към който момент е бил наясно с общата сума, която
трябва да върне, така и с правото си да се откаже от сключения договор, така и
с погасяването на кредита.
Поради неизпълнението на договорното задължение, „П.К.Б."
ЕООД подава заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, входирано в Районен
съд- гр. Варна. По заявлението е образувано ч.гр.дело № 19493/2017г. След като длъжниците не са намерени за връчване на издадената от съда
заповед за изпълнение на дружеството е дадено указание за предявяване на иск за
установяване на вземането си, получено от заявителя на 09.05.2018г.
С оглед гореизложеното и след като съдът се убеди в
основателността на исковата претенция, моли да постанови решение, с което да
установи съществуването на вземане в полза на „П.К.Б." ЕООД срещу
солидарните длъжници И.К.С. и А.Б.П. в размер на
1471.37 лв. /хиляда четиристотин седемдесет и един лева и тридесет и седем
стотинки/, неизплатено парично задължение по ДПК № *, ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението.
Моля да му бъдат присъдени и направените по делото
разноски.
Ответниците в срока за отговор по реда на чл.131 от ГПК, чрез назначения от съда особен представител, депозират отговор на исковата молба.
Особения представител на ответниците,
оспорва иска по основание и размер. Счита, че същият е неоснователен по
следните съображения:
На първо място счита, че в настоящия случай не е
налице настъпила изискуемост на дълга по договора за кредит. Налице е практика
на ВКС, съгласно която в хипотезата на предявен иск по чл.422 ал. 1 от ГПК за
вземане по договор за кредит, за което се твърди предсрочна изискуемост на
кредита, ако фактите, относими към настъпване и
обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в
заявения размер и не е възникнало на предявеното основание.
Оспорва наведеното твърдение в исковата молба, че ответниците са уведомени от кредитора за настъпилата
предсрочна изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост представлява
изменение на договора, което за разлика от общите принципи на ЗЗД настъпва с
волеизявление само на едната от страните, а датата на настъпване на
предсрочната изискуемост играе ролята на падеж и представлява различен
юридически факт. Съобразно т. 18 на TP № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013
г. на ОСГТК на ВКС, ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при
настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2
ЗКИ, кредиторът следва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Ето защо за настъпването на предсрочната изискуемост е
необходимо уведомяването на длъжника, за да може договорното изменение да
прояви действието си. Приложението на разрешенията на т. 18 на TP № 4/2013 г.
от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и необходимостта от
уведомяване на длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост намират
проявление и по отношение на небанковите финансови институции -така решение
№123/09.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г. на II т. отд.,
докладчик съдия Т. Върбанова. Този извод се подкрепя и с аргумент за по-силното
основание, доколкото правният статут на банките изисква по-благоприятното им
нормативно третиране в сравнение с финансовите институции, което пряко следва и
от Решение № 12 от 02.10.2012 г. по к. д. № 4/2012 г. на КС, а при възприемане
на извода, че предсрочната изискуемост ще следва да се съобщава само от
банките, но не и от финансовите институции, очевидно този принцип ще се наруши,
но по-важното - така ще се наруши и принципът за правна сигурност и предвидимост в уредбата на потребителските кредити, което е
недопустим правен резултат. Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ е императивна
и нейното тълкуване е подчинено на принципа за защита на по-слабата страна,
поради което следва да се прилага във всички хипотези на предоставяне на
потребителски кредит.
В случая ищецът твърди, че на 13.10.2016 г. на длъжниците е изпратено уведомително писмо, с което те са
информирани, че договора е едностранно прекратен и задължението е обявено за
предсрочно изискуемо, като по делото са представени и заверени преписи на
въпросните уведомителни писма. Липсват доказателства обаче, за надлежното
връчване на уведомителните писма на ответниците. По
делото не са представени и доказателства, че ищецът изобщо е направил опит да
връчи уведомителните писма. Подобни документи липсват и в кориците на
приобщеното по делото ч.гр.д. № 19493/2017 г. на ВРС.
Поради гореизложеното счита, че кредиторът не е довел
до знанието на длъжника обявената предсрочна изискуемост на задълженията по
договора и същият не е прекратен на претендираното
основание, при което вземанията по него не са изискуеми, респ. липсва и
основание за начисляване на уговорените лихви, неустойка при прекратяването му
и пр. Тези обстоятелства обуславят извод за неоснователност на предявените
искове и същите следва да бъдат отхвърлени изцяло.
Ако съдът установи, че все пак са налице
обстоятелствата за предсрочна изискуемост на кредита, то счита, че така
уговорения в договора за потребителски кредит размер на възнаградителната
лихва противоречи на добрите нрави, поради което клаузите в договора в т. VI, с
които са уговорени ГЛП в размер на 41,17 % и лихвен процент на ден в размер на
0,11 % се явяват нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл.
3 от ЗЗД. Добрите нрави представляват общоприети критерии и норми за поведение,
които са установени и приети в обществото, като хората се съобразяват с тях
съобразно вътрешното си убеждение. Действително към датата на уговарянето на
размера на възнаградителната лихва по кредита няма
императивни разпоредби, които да определят максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата
на волята на страните по никакъв начин не е ограничена и то при положение, че
се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба
икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК.
Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат
третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект
се използва за облагодетелстване на друг. Ограничителят на свободата на волята
на страните са именно добрите нрави като неписани, но трайно утвърдили се
правила, непосредствено свързани със справедливостта, добросъвестността и
нормалното развитие на обществените отношения. Поради това в съдебната практика
трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва (а за обезпечени кредити -двукратния размер на законната
лихва). В тази насока: Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на
ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.;
Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите
нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер
на възнаградителна лихва и законната лихва.
Размерът на законната лихва е около 10 % годишно. В
настоящия случай договорената между страните лихва е в размер на 41,17 %
годишно и тя надхвърля над четири пъти законната, което представлява нарушение
на добрите нрави, тъй като се надвишава драстично трикратния размер на
законната лихва. Ето защо клаузите на т. VI от договора, с който е уговорен ГЛП
в размер на 41.17% и лихвен процент на ден в размер на 0.11% накърняват
договорното равноправие между страните, противоречат на добрите нрави и са в
разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което счита, че
са нищожни на основание чл.26, ал.1, предл. трето от
ЗЗД. Поради това, че нищожните уговорки нямат правно действие, следва да се
приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния
договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.
В договора за потребителски кредит в T.VI е уговорено
още и заплащането на възнаграждение за закупен „пакет от допълнителни
услуги" в размер на 750 лв. Счита, че възнаграждението, което се е
задължил да заплати потребителят за предоставения му пакет от допълнителни
услуги, е прекомерно, не отговаря на изискванията на закона, уговорените клаузи
са неравноправни съгласно ЗЗП, респ. нищожни, поради противоречие с
разпоредбите на ЗПК.
На практика се касае за клаузи, определящи задължение
за плащане на определена сума за включен пакет от допълнителни услуги, които са
нищожни, тъй като заобикалят закона, като въвеждат допълнителни разходи,
недопустими по действащото законодателство и надхвърлящи значително допустимите
разходи по кредита определени в ЗПК.
От една страна, кредитополучателя се е задължил срещу
предоставеното му от кредитора право да се възползва от всяка една от
посочените услуги при изпълнение на специфичните условия за всяка една от тях,
съгласно уговореното в ОУ, да му заплати уговореното възнаграждение в размер на
750 лв.. за предоставянето /респективно възможността за предоставянето/ на тези
услуги. Следва да се отбележи, че в съотношение с искания кредит в размер на
1000 лв., то определено разликата между тези две суми дава основание за извод,
че е налице противоречие с принципите на справедливост и равнопоставеност
на участниците в облигационната връзка и основния правен принцип за защита на
всеки признат от правото интерес. Така определената сума по допълнителния пакет
счита, че реално оскъпява кредита чрез въвеждане на допълнителни такси и
комисионни, чиято цена не е включена в определения в договора ГПР и съответно
води до значително и драстично увеличение на тежестта на изплащане на
задължението по договора за кредит.
Действително, страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и на установените в обществото морални норми, етични възгледи и правила
за поведение. Накърняване на добрите нрави е налице, когато с оглед
установените в обществото норми на поведение и общоприетия морал, сделката или
договорът или тяхна отделна клауза, се явяват несъвместими с тях. В тази връзка
уговорката /клаузите/ в процесния ДПК и подписаното
между страните споразумение, по силата на които кредитополучателя дължи на
кредитора възнаграждение за предоставянето /или по-скоро възможността за
предоставянето/ на допълнителни услуги от избрания пакет „Бонус +", т.е.
дължи възнаграждение дори и в хипотеза на непредоставена насрещна еквивалентна
на възнаграждението престация от кредитора по
договора, се явяват несъвместими с оглед на този размер на цена на допълнителна
услуга с установените в обществото норми на поведение и общоприетия морал и с
принципа на справедливост и равнопоставеност на
участниците в облигационната връзка. Като такива те са нищожни и не могат да
породят правно действие между страните по договора.
От друга страна дадените възможности в процесния пакет, определено не могат да се приемат, че
зависят само от волята на потребителя. Напротив, последния е зависим от волята
на кредитора. Така както са отразени допълнителните услуги в пет точки,
определено не дават основание да се счита, че те са конкретни, а напротив.
Наред с това счита за очевидно в случая, че нито една от тези услуги няма
стойностно измерение, от което да се установява нейната тежест и да бъде
съизмерима с цената, която се заплаща за ползването на тези възможности. Нито
една от възможностите визирани по допълнителното споразумение не е обвързана
количествено и стойностно или във времето с вноските по допълнителния пакет,
дължими от клиента ежемесечно.
Всички тези данни дават основание да се приема, че
клаузите касаещи допълнителния пакет услуги са в противоречие с разпоредбите на
чл.10а, ал.2-4 от ЗПК.„Пакетът от допълнителни услуги" е в противоречие и
с разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Основанието за това се извежда, че с
начисляването и събирането на посочените суми по „Пакет допълнителни
услуги" не представлява плащане за услуга, а реално представлява прикрити
разходи по кредита и с които разходи се надхвърлят ограниченията на закона за
максимален размер на ГПР.
Наред с всичко гореописано, клаузите, регламентиращи
заплащането на цената на услугата по т.нар. .Допълнителен пакет услуги" са
неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Посочената разпоредбата дава легално
определение на понятието „неравноправна клауза" в договор, сключен с
потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие.
В случая, от страна на кредитополучателя при
подписването на процесните клаузи той плаща пълната
цена на тези услуги, но на практика получаването им зависи единствено от волята
на кредитора. Реално, независимо, че тези услуги може да не бъдат ползвани, т.е
да не бъдат предоставени, то това в нито един момент няма да бъде обвързано с
неплащане или намаляване на цената на този пакет услуги.
След като, заемополучателят
плаща цена за получаване на услуга, която е изцяло във волята на търговеца, то
това води до неравновесие между правата и задълженията между последния и
потребителя и оттам следва извод за неосъществяване хипотезата на чл.143, ал.1,
т.З от ЗПК. В последица от това следва да се приемат за нищожни, по смисъла на
чл.146, ал.1 от ЗЗП.Не може да се игнорира и факта, че атакуваните допълнителни
клаузи на практика представляват въвеждане на задължение на едната страна по
договора да заплати за нещо, което страната има по силата на самия закон -
правото на страните да променят срока на падежа на договора, както и свободата
им да отложат една или повече погасителни вноски, което води до значителна
неравноправност на същите.
С оглед изложеното счита, че ответниците
не дължат претендираната от ищеца сума в размер на
1471, 37 лв. (хиляда четиристотин седемдесет и един лева и тридесет и седем
стотинки), посочена като съвкупен размер на непогасени задължения и лихви по
Договор за потребителски кредит № * от 05.10.2015 г.
Моли за
отхвърляне на предявения от „П.К.Б."
ЕООД иск като неоснователен.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се
явява, не изпраща представител.
В съдебно заседание ответниците,
чрез назначения от съда особен представител, поддържат отговора на исковата
молба. В хода по същество на делото молят за отхвърляне на исковете, поради
неоснователност.
По допустимостта
на иска: От изисканото за нуждите на
настоящото производство ч.гр.дело №19493/2017год. на ВРС се установява, че е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение, съгласно която длъжниците И.К.С., ЕГН **********,***
и А.Б.П., ЕГН **********,*** да заплатят солидарно на кредитора П. К. ЕООД, ЕИК
*, гр. София, сумата от 1 471, 37 лв. /хиляда четиристотин седемдесет и един
лева и тридесет и седем ст./, представляваща неизплатена главница по договор за
потребителски кредит **********/05.10.2015г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.12.2017г. до
окончателното изплащане на задължението и направените по делото разноски в
размер на 79, 43 лв. /седемдесет и девет лева и четиридесет и три ст./,
представляващи внесена държавна такса от 29, 43 лв. и юрисконсултско
възнаграждение от 50 лв.
Вземането произтича от следните обстоятелства:
неизплатени задължения по договор за потребителски кредит */05.10.2015г.
С разпореждане от 24.04.2018год. заповедния съд указва
на заявителя за възможността да предяви иск в едномесечен
срок от съобщаването, тъй като заповедта за изпълнение е връчена на длъжниците при условията на чл.47,ал.5 от ГПК. За това
разпореждане заявителят е уведомен на 09.05.2018год.
В указания срок на 11.06.2018год. първия работен ден след
09.06.2018год.-събота, ищецът депозира настоящия иск. С оглед депозиране на
иска в срок, същият като допустим подлежи на разглеждане по същество.
СЪДЪТ, след като взе предвид
представените по делото доказателства – по отделно и в тяхната съвкупност,
съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, намира за установено следното от фактическа
и правна страна:
По делото са приобщени следните писмени доказателства
: договор за потребителски кредит №*; ОУ на П.К.Б.
ЕООД към договор за потребителски кредит; погасителен план към договор за
потребителски кредит №*; транзакции от 08.06.2018г.; искане за отпускане на
потребителски кредит П. К. С.; декларация във връзка с обработката на личните
данни на КЛ/СД; стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити; допълнителна преддоговорна
информация от 05.10.2015г.; извлечение по сметка към договор за потребителски
кредит №*; уведомително писмо от 13.10.2016г. до А.Б.П.; уведомително писмо от
13.10.2016г. до И.К.С..
От приетия по делото договор за потребителски кредит №
* се установява, че „П.К.Б.“ЕООД-кредитор
предоставя на кредитополучателя И.К.С., и
солидарния длъжник А.Б.П. кредит при следните условия и параметри: Общ размер
на кредита-главница: 1000лв., срок на кредита 24 месеца; размер на вноската по
кредита 61.82лв., ГПР 49.9.%, годишен лихвен процент 41.17% или дължима сума по
кредита в размер на 1 483.68лв.
Уговорен е пакет от допълнителни услуги срещу
възнаграждение в размер от 750лв. и размер на вноската по услугата от 31.25лв.
Като съобразно договореностите общия размер на
задължението по кредита е 2 233.68лв. и на месечната вноска в размер от
93.07лв.
Останалите гореописани формално писмени доказателства,
съдът обсъжда фактически с правните
изводи които извежда.
ПРАВНИ ИЗВОДИ:
За успешното провеждане на предявения иск с правно основание чл.422,ал.1 във вр. с чл.415,ал.1, т.1 от ГПК във вр.
с чл. 240 от ЗЗД/чл.430 от ТЗ/ и чл.86 от ЗЗД в тежест на ищцовата
страна е да установи правнорелевантните факти,
включени в предмета на доказване по делото, а именно: наличие на валидни
облигационни отношения, по силата на сключен
Договор за потребителски кредит,
по който в негова полза са налице претендираните вземания, тяхната изискуемост и размер.
Не е спорно между страните , а и от приетите по делото
писмени доказателства се установява , че страните в настоящото производство са
обвързани от договор за потребителски кредит № *. Безспорен е и въпросът, че
кредит е усвоен.
Ищецът твърди, че поради неплащане на вноските по
кредита е настъпила автоматично предсрочната изискуемост на същия и позовавайки
се на същата се снабдява със заповед за изпълнение. Ответниците
оспорват предсрочната изискуемост да им е обявена. Считат ,че вземанията по
договора не са изискуеми.
Съгласно т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г.
по тълк. дело № 4/2013 година на ОСГТК, ВКС в
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от
договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем
при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и
кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става
изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката
е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на
длъжника предсрочната изискуемост. В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал.
1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако
кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако
предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени
обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните
институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е
уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Независимо от обстоятелството, че ищцовото дружество
не е банка, а финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, даденото в
цитираното ТР разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да
се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно
изискуем, е принципно и следва да намери приложение по аналогия. Същото следва
да се прилага не само за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения
по договор за банков кредит /който по същността си е договор за заем/, но и по
отношение настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични
задължения по други договори, по които престацията на
кредитора е била изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено.
Отделно от това, кредитополучателите по договори, сключени с небанкови
финансови институции, биха били поставено в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.
В настоящия случай ищецът не е ангажирал доказателства
за уведомяването на длъжниците за настъпването на
предсрочна изискуемост на задължението му. Предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора , което за разлика от общия принцип в чл.20
а, ал.2 от ЗЗД настъпва с волеизявление само на една от страните и при
наличието на две предпоставки –обективния факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Доколкото тя има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й и
обуславя изискуемостта на вземането , обективирано в
представеното заявление . В настоящия
случай от приетите по делото доказателства не се установява волеизявлението на
кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост да е доведено до знанието на
длъжниците, преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение. Тъй като липсва втората предпоставка от фактическия
състав на предсрочната изискуемост в настоящия казус такава не е настъпила с
оглед на което и вземането по издадената
заповед за изпълнение не е изискуемо.
Предмет на исковото производство по чл. 422 ГПК е
установяване съществуването на самото изпълняемо
право, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение и което е било
предмет на преценка в заповедното производство. По настоящото дело ищецът не установи,
спорното вземане да е възникнало на соченото основание. Ищецът не се позовава
на предсрочна изискуемост, която да е настъпила с връчването на исковата молба.
Но дори и да се позоваваше на такава, същата не би го ползвала. Това е така ,
тъй като предсрочната изискуемост щеше
да настъпи в момент , който следва издаването на заповедта за изпълнение и последващото
уведомяване чрез връчването на исковата молба
има за последица настъпване на изискуемостта, но към момента на
получаването, респ. узнаването от страна на длъжниците.
Това последващо уведомяване не може да промени с
обратна сила момента на настъпване на изискуемостта преди датата на подаване
заявлението по чл. 410 ГПК, тъй като според Тълкувателното решение на ВКС
уведомлението до длъжника е елемент от фактическия състав за обявяване на
изискуемостта. Предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжниците преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК за
издаване на заповед за изпълнение, предвид на което, настоящия съдебен състав
приема, че вземането по заповедта не е изискуемо в заявения размер и не е
възникнало на предявеното основание / в този смисъл са Решение №53/18.05.15г.
по т.д.№888/14г. на ВКС, Решение №420/11.02.15г. по гр.д.№3079/14г. на ВКС,
Решение №64/09.02.15г. по гр.д.№ 5796/14г. на ВКС /.
Освен горното, последващо
уведомяване на което в настоящото производство ищецът не се позовава, води и до
промяна на основанието, на което е
издадена заповедта. Недопустимостта на изменение на основанието, от което
произтича вземането по издадената заповед за изпълнение е прогласена в т.11б на Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС на РБ и тъй като предметът на исковото
производство е обвързан от основанието на вземането, предмет на заповедта по
чл. 410 ГПК. Както предметът на
делото, така и обемът на дължимата
защита и съдействие се определят съобразно фактическите твърдения на страните,
въведени в процеса. Съдът с оглед спазване на принципа на диспозитивното
начало е длъжен да даде защита само в рамките посочени от ищеца, респективно от
заявителя в заповедното производство, с основанието и петитума
на иска. В настоящият случай ищеца, както в заявлението, така и в
обстоятелствената част на исковата молба, като основание за изискуемост на
вземането се е позовал на настъпилала от сключения
договор за кредит предсрочна изискуемост
на вземането, поради което , искът по чл. 422 ГПК следва да се отхвърли
на основанието, за което е
предявен.
Освен , че не
доказа искът по основание, ищецът който носи доказателствената
тежест не установи и доказа иска си по
размер и с оглед наведените от ответниците
възражения.
Няма спор по делото за това, че между страните е
сключен процесният договор за потребителски кредит,
което обстоятелство се установява както от твърденията на страните, така и от
събраните писмени доказателства.
В разпоредбата на чл. 11 от ЗПК е посочено
съдържанието на договора за кредит и са предвидени задължителни реквизити,
които то следва да включва като условия за усвояване на кредита, начин на
формиране на лихвен процент, условия за издължаване, съдържание на погасителния
план, информация за дължимите плащания и т.н. От съдържанието на процесния договор потребителят не може да прецени икономическите
последици от договора, а на същия като по- слабата страна в това правоотношение
законодателят е предоставил съответни стандарти за защита. На първо място,
изисква се информацията да е ясна, разбираема и недвусмислена, а от посочените
числа в раздел VI не се разбира какво точно се включва в размера на месечната
вноска като части от главницата и лихвата и оттук потребителят е поставен в
неблагоприятна позиция по отношение на информираността си за конкретните
условия по кредита. На следващо място, потребителят трябва да е изразил и
съгласие да са му предоставени задължителните реквизити на договор за кредит, с
които той да се е запознал преди сключването му. Така по начина, по който е бил
сключен въпросният договор за потребителски кредит, следва, че същият е
поставил в неблагоприятно положение потребителя спрямо финансовата институция,
отпускаща му заема и предвидила неравноправни договорки за възнаградителната
лихва, поради което договорът се явява недействителен на основание чл. 143 от
ЗЗП, вр. чл. чл. 24 от ЗПК.
Няма спор по това, че страните по един договор по
смисъла на чл. 9 от ЗЗД могат свободно да определят неговите условия, но
свободната им воля е ограничена както от повелителните разпоредби на закона,
така и от добрите нрави. В т. VI от договора е уговорено и заплащането на
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 750 лева. Възнаграждението, което се е
задължил да заплати потребителят за предоставения му пакет от допълнителни
услуги се явява прекомерно и не отговаря
на изискванията на закона. На първо място-предоставените за тази цена услуги не
са изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит каквото е
изискването на императивните разпоредби на закона, а наред с това не е
формирана цена за всяка от услугите по отделно.В тази връзка в чл.10а, ал.4 от ЗПК е предвидено, че „Видът, размерът н действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно н точно определени в договора за потребителски
кредит“. В случая в Договора за потребителски кредит не са посочени вида,
размера и действието, за което се събират съответните такси.
В противоречие на императивното правило на чл.10, ал.4 ЗПК в процесния договор за различните видове
допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за плащане в размер
на 750 лева. Наред с това заплащането на
това възнаграждение от потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за
„възможността за предоставянето" на изброените по-горе услуги, както е
посочено и в самото Споразумение, и е без значение дали някоя от тези услуги ще
бъде използвана по време на действието на сключения между страните Договор.
Или от изложеното се налага извод, че потребителят
дължи предварително възнаграждение за услугата, която кредиторът може и да не
достави, ако не са спазени правилата, установени от кредитора в ОУ.
Принципът на добросъвестност и справедливост при
договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на
определена услуга, а не хипотетично ползване на такава.
Размерът на законната лихва е около 10 % годишно. В
настоящия случай договорената между страните лихва е в размер на 41,17 %
годишно и тя надхвърля над четири пъти законната, което представлява нарушение
на добрите нрави, тъй като се надвишава драстично трикратния размер на
законната лихва. Ето защо клаузите на т. VI от договора, с който е уговорен ГЛП
в размер на 41.17% и лихвен процент на ден в размер на 0.11% накърняват
договорното равноправие между страните, противоречат на добрите нрави и са в
разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което счита, че
са нищожни на основание чл.26, ал.1, предл. трето от
ЗЗД.
Вземайки предвид горното, настоящият съдебен състав
извежда извод , че ищецът не доказа заявения иск по основателност и размер,и постановява
решение, с което отхвърля иска в цялост.
Водим от горното , съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска
на „П.К.Б." ЕООД, ЕИК: *, седалище:***, чрез
пълномощника си юрк. Р. И. И., редовно упълномощен с
пълномощно с per. №2643/17.02.2017г. на нотариус с per. № 271 срещу И.К.С., ЕГН: **********, с адрес: *** и А.Б.П.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, за приемане за установено в отношенията между
страните, че ответниците солидарно дължат на ищеца, сума
в размер на 1471.37 лв. /хиляда
четиристотин седемдесет и един лева и тридесет и седем стотинки/,
неизплатено парично задължение по ДПК № ********** от 05.10.2015год., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане, предмет
на заповед за изпълнение, издадена в производството по ч.гр.д 19493/2017год. на ВРС,на основание чл.415, ал.
4 във вр. чл.422, ал.1 от ГПК ,вр. чл. 240 от ЗЗД .
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно
обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщаването на страните,ведно с препис от съдебния акт.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
/Р.ХРИСТОВА/