Р Е Ш Е Н И Е
№…………..
гр. София, 23.08.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Юлиана Шулева, като разгледа
докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 4583 по описа за 2021 г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20012066 от 14.01.2021
г., постановено по гр.д. № 71952 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 126-ти състав,
първоинстанционният съд е признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК и
чл. 86 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД, че ответникът П.П.Т. дължи на ищеца „А.з.к.н.п.з.“
ООД сумата в размер на 512,30 лева, представляваща непогасена част от подлежаща
на връщане заета сума по договор за заем № 2544508/26.04.2016 г., сключен с „И.А.М.“
АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия, заедно със
законната лихва от 11.06.2019 г. до погасяване на задължението, и сумата от
160,42 лева, представляваща мораторна лихва върху непогасена главница за
периода 04.02.2017 г. – 30.05.2019 г. С решението съдът е отхвърлил иска за
разликата до пълния предявен размер от 1165,82 лева, за сумата в размер на
92,68 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 13.05.2016 г. –
30.02.2017 г. и за мораторна лихва за разликата до пълния предявен размер от
283,75 лева. С крайния съдебен акт ответникът е бил осъден на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК да заплати на ищцовото дружество сумата в размер на 124,14 лева,
представляваща разноски в исковото и заповедното производство. С решението
съдът е отхвърлил искането на ответника за разсрочено плащане на изпълнението.
Ответникът е подал въззивна жалба
срещу решението в частта, в която е било признато за установено, че ответникът
дължи на ищцовото дружество сумата в размер на 512,30 лева, представляваща
непогасена част от подлежаща на връщане заета сума по договор за заем №
2544508/26.04.2016 г., ведно със законната лихва, сумата от 160,42 лева,
представляваща мораторна лихва върху непогасена главница за периода 04.02.2017
г. – 30.05.2019 г., и в частта с присъдените от СРС разноски. В жалбата е
посочено, че решението на районния съд е правилно, законосъобразно и
постановено в съответствие със законовите разпоредби, а обжалването му било
свързано с нови обстоятелства, които имали отношение към крайния изход на
делото. Посочва се, че решението било постановено на 14.01.2021 г., а преди
това ответникът бил заплатил с Разписка № 040011897624014/06.11.2020 г.,
издадена от Easy pay,
сумата от 299,41 лева, с Разписка № 0400012109991175/11.12.2020 г., издадена от
Easy pay,
сумата от 299,41 лева, и с Разписка № 0400012260239687/07.01.2021 г. сумата в
размер на 299,44 лева. Изложени са твърдения, че общата платена сума възлиза на
стойност 898,23 лева. Посочва се, че в настоящия случай била приложима
разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД. С извършване на плащането с разписката от
06.11.2020 г. били погасени присъдените разноски и лихви по делото, възлизащи
на 124,14 лева разноски и мораторна лихва в размер на 160,42 лева и част от
лихвата, дължима считано от 11.06.2019 г. до окончателно плащане. Посочва се,
че с последващите плащания били погасени изцяло законната лихва, която към
07.01.2021 г. възлизала на 82,11 лева, и главницата в размер на 512,30 лева.
Поддържа се, че платените суми с посочените разписки възлизали на стойност
898,23 лева, а дължимата сума съобразно съдебното решение възлизала на 878,97
лева, като ответникът бил надплатил сумата в размер на 19,26 лева. Направено е
искане на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК да бъде отменено решението в
обжалваната част, като бъде прието, че присъдените суми са били платени в хода
на исковото производство, и бъде оставен без уважение предявения иск от ищеца.
Направено е искане за присъждане на сторените пред въззивния съд разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивна жалба от ищцовото дружество в първоинстанционното
производство. Въззиваемата страна е посочила, че въззивната жалба е
неоснователна, а първоинстанционното решение – правилно и законосъобразно. Посочва се, че от представените с
въззивната жалба платежни ставало ясно, че фактите, на които се позовава
въззивникът, са настъпили след приключване на устните състезания. Последното
съдебно заседание по делото било на 15.10.2020 г. от 14.10 часа, в което делото
било обявено за решаване, а платежните било от 06.11.2020 г., 11.12.2020 г. и
07.01.2021 г. Поддържа се, че към момента на постановяване на съдебното решение
съдът е нямало как да узнае за извършеното плащане след приключване на
съдебното дирене и да съобрази документите, които не са му били представени.
Решението на съда следвало да отразява правното положение между страните по
делото такова, каквото е то в момента на приключване на устните състезания.
Въззиваемото дружество изрично е заявило, че не оспорва факта на направените
плащания, но е подчертало, че плащането било сторено след приключване на
устните състезание. В случай, че съдът отмени решението на СРС поради извършено
плащане след приключване на съдебното дирене, страната е направила искане за
присъждане на разноски за двете съдебни инстанции и за заповедното
производство. Посочва се, че въззивникът е станал причина за подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а след това и за предявяване
на иска. По същия начин – ако ответникът бил извършил дължимото плащане преди
приключване на съдебното дирене, първоинстанционният съд щял да съобрази тези
факти и не би се наложило длъжникът да обжалва решението поради извършено вече
плащане. Направено е възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение от насрещната страна. Направено е искане за потвърждаване на
решението на СРС.
Решението на първоинстанционния съд не е
било обжалвано в отхвърлителната част, поради което същото е влязло в сила.
С Определение от 13.07.2021 г.
въззивният съдебен състав на основание чл. 267 от ГПК е приел като писмени
доказателства по делото представените с въззивната жалба три броя разписки за
извършени плащания от 06.11.2020 г., 11.12.2020 г. и 07.01.2021 г.
В открито съдебно заседание въззивникът,
редовно призован, не се е явил лично, а е бил представляван от упълномощен
адвокат – адв. Д.. На етап ход по същество пълномощникът е направил искане за
уважаване на въззивната жалба и присъждане на разноски, за което е бил
представен списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание въззиваемото
дружество не е изпратило процесуален представител.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и събраните
по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна
следното:
С исковата молба ищецът е претендирал
вземания за сумата в размер на 1165,82 лева – главница по договор за заем,
сумата в размер на 92,68 лева – договорна лихва, и сумата в размер на 283,75
лева – мораторна лихва, за които се бил снабдил със Запове за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК от 20.06.2019 г. В законоустановения срок
ответникът-длъжник по заповедта депозирал възражение по чл. 414 от ГПК, след което
ищецът предявил иска си в определение едномесечен срок.
В първоинстанционното производство като
безспорни са били отделени следните обстоятелства: че между „И.А.М.“ АД и
ответника е бил сключен договор за потребителски кредит в размер на 2000,00
лева, усвоен на същата дата, че ответникът е поел задължение да връща заема на
20 равни двуседмични вноски, включващи главница и възнаградителна лихва, която
възлиза на 294,60 лева, чиито падежи настъпват в периода 13.05.2016 г. –
03.02.2017 г., че ответникът е платил по кредита сумата в размер на 1782,30
лева, с които ищецът е погасил вземания както следва: 834,18 лева – главница,
201,92 лева – възнаградителна лихва, 45,00 лева – такса разходи, и 701,20 лева
– неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, както
и че вземанията са прехвърлени на ищеца въз основа на валидно сключен договор
за цесия, за което ответникът е бил надлежно уведомен.
След провеждане на последното и
единствено открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд – на
15.10.2020 г., на което делото е било обявено за решаване, ответникът е
извършил плащане в полза на ищеца в общ размер от 898,26 лева, за доказването
на което по делото са били представени Разписка № 040011897624014/06.11.2020
г., издадена от Easy pay,
сумата от 299,41 лева, с Разписка № 0400012109991175/11.12.2020 г., издадена от
Easy pay,
сумата от 299,41 лева, и с Разписка № 0400012260239687/07.01.2021 г. сумата в
размер на 299,44 лева. В отговора на въззивната жалба въззиваемият-ищец изрично
е посочил, че не оспорва извършените плащания.
Въз основа на гореустановените
фактически положения въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и допустимо в обжалваната част, поради което следва да разгледа наведените в
жалбата доводи касателно правилността му.
Видно от писмените
доказателства, събрани на основание чл. 267 от ГПК, след приключване на устните
състезания и обявяване на делото за решаване от районния съд, ответникът е
извършил плащане на сумата в размер на 898,26 лева. С извършеното плащане са
били покрити сумите присъдени с обжалваното решение. С
обжалвания съдебен акт съдът е признал за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата в размер на 512,30 лева – непогасена и подлежаща на връщане заета
сума по процесния договор за заем, заедно със законна лихва върху сумата от 11.06.2019
г. до погасяване на задължението, и сумата в размер на 160,42 лева – мораторна
лихва. С решението ответникът е бил осъден да заплати сумата в размер на 124,14
лева – разноски за първоинстанционното производство. На основание чл. 162 от ГПК, с помощта на достъпен в интернет калкулатор, съдът изчисли, че размерът на
законната лихва върху сумата от 512,30 лева, считано от 11.06.2019 г. до
07.01.2021 г., когато е било извършено и последното плащане по представените
разписки, възлиза на сумата в размер на 82,11 лева. Следователно цялата дължи
сума съгласно първоинстанционното решение към 07.01.2021 г. възлиза на 878,97
лева, а ответникът е внесъл в повече- 898,26 лева.
Извършените плащания е
нямало как да бъдат взети предвид на основание чл. 235, ал. 3 от първостепенния
съд, тъй като са настъпили след обявяване на делото за решаване. Съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК тези новонастъпили обстоятелства следва
да се вземат предвид от настоящия въззивен съд, като решението на районния съд следва да бъде отменено в обжалваната част, а
исковете за посочените суми – отхвърлени. Решението следва да се отмени и в
частта за разноските, доколкото същите са били заплатени.
Що се отнася до
претенцията за разноски от въззиваемия за първоинстанционното исково
производство и заповедното производство, въззивният съд счита, че не следва да
променя в тази насока решението, освен в горепосочения смисъл. Въззивният съд
счита, че дори и след настъпилото плащане в рамките на процеса, щом ответникът не
е признал иска, извършил е плащане на исковите суми едва след края на устните
състезания пред СРС и е станал причина за завеждане и движение на
производството, кумулиращо допълнително разноски, същият следва да понесе
сторените от насрещната страна разходи (арг. от чл. 78, ал. 2 от ГПК). В този
смисъл, неоснователна е претенцията на въззивника за присъждане на разноски за
въззивното производство. Районният съд вече се е произнесъл по разноските в
решението си, като с оглед уважената част от исковата претенция е присъдил
разноски в размер на 124,14 лева в полза на ищеца. Доколкото съдът отменя
решението на СРС в тази част и отхвърля претенцията в тази част поради
настъпило плащане (при наличие на друга необжалвана отхвърлителна част от
решението поради неоснователност на исковете), при налични данни за заплащането
включително и на посочената сума за разноски, въззивният съд счита, че не
следва да се присъждат на въззиваемото дружество-ищец допълнително разноски за
първоинстанционното исково и заповедното производство. Основателно е обаче
искането на дружеството за присъждане на разноски за въззивното производство по
горепосочените вече мотиви. Страната претендира юрисконсултско възнаграждение в
размер на 360,00 лева. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК обаче
възнаграждението в тази хипотеза се определя от съда. Предвид това,
процесуалната активност на страната чрез пълномощника ѝ – юрисконсулт,
правната и фактическа сложност на делото, въззивният съд счита, че следва да се
присъди юрисконсултско възнаграждение в минимален размер, а именно 100,00 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20012066 от 14.01.2021 г., постановено по гр.д. № 71952 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 126-ти състав, В ЧАСТТА, в която е било признато за установено н.основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 86 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД, че П.П.Т., ЕГН **********, дължи н. „А.з.к.на п.з.“ ООД, ЕИК ******, сумата в размер на 512,30 лева, представляваща непогасена част от подлежаща на връщане заета сума по договор за заем № 2544508/26.04.2016 г., сключен с „И.А.М.“ АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия, заедно със законната лихва от 11.06.2019 г. до погасяване на задължението и сумата от 160,42 лева, представляваща мораторна лихва върху непогасен.главница за периода 04.02.2017 г. – 30.05.2019 г., и В ЧАСТТА, с която П.П.Т., ЕГН **********, е бил осъден да заплати н. „А.з.к.на п.з.“ ООД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер н.124,14 лева, представляваща разноски в исковото и заповедното производство, поради извършено плащане, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А.з.к.на п.з.“ ООД, ЕИК ******, срещу П.П.Т., ЕГН **********, искове н.основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 86 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД за признаване за установено, че П.П.Т., ЕГН **********, дължи н. „А.з.к.на п.з.“ ООД, ЕИК ******, сумата в размер на 512,30 лева, представляваща непогасена част от подлежаща на връщане заета сума по договор за заем № 2544508/26.04.2016 г., сключен с „И.А.М.“ АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия, заедно със законната лихва от 11.06.2019 г. до погасяване на задължението, и сумата от 160,42 лева, представляваща мораторна лихва върху непогасена главница за периода 04.02.2017 г. – 30.05.2019 г., като неоснователни поради извършено плащане.
Решението в останалата отхвърлителн.част не е било обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА П.П.Т., ЕГН **********,***, жк „******“, къща № 22, да заплати н. „А.з.к.на п.з.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, сумата в размер на 100,00 (сто) лева, представляваща сторени във въззивното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.