Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 11.07.2019 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:        ТАНЯ ОРЕШАРОВА

    ЧЛЕНОВЕ:    ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

    ПАВЕЛ ПАНОВ

 

при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 3413 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 543793 от 23.11.2018 г., постановено по гр. д. № 12478/2016 г., Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 34-ти състав, е отхвърлил предявените от И.Г.К. срещу Г.А.Г. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 534, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата от 12 000 лв., представляваща стойността на обогатяването на издателя на запис на заповед, издаден без протест на 17.12.2007г., ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от 02.03.2016 г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното ѝ погасяване, както и за заплащане на сумата от 958,24 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху търсената главница за периода, считано от 20.05.2015 г. до 01.03.2016 г.

В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца И.Г.К., в която се съдържат оплаквания, че неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск като е приел, че не е налице първата предпоставка за уважаването му, а именно да е представен редовен от външна страна запис на заповед. Жалбоподателят се противопоставя на изложените в обжалваното решение съображения, че в записа на заповед са посочени два отделни падежа, като счита, че използваният в документа израз, че издателят се задължава да плати сумата по записа най-късно до 29.02.2018 г., не противоречи, а потвърждава посочения в титулната част на документа падеж на 29.02.2018 г., определен съгласно чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ на определен ден. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че записът не отговаря на изискването на чл. 535, т. 7 ТЗ, като счита, че документът носи подписът на издателя. Моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.  В съдебно заседание  пред въззивния съд адв. Х., пълномощник на въззивника поддържа въззивната жалба по съображенията изложени в нея. Представя писмена защита по делото.

В срока за отговор на въззивната жалба не е постъпил такъв от въззиваемата страна Г.А.Г.. В съдебно заседание пред въззивния съд адв. Т., пълномощник на въззиваемия оспорва въззивната жалба и смята, че  е неоснователна и следва да се остави без уважение. Претендира за присъждане на разноските и представя списък на разноските по чл.80 ГПК. Представена е писмена защита по делото.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Настоящият въззивен състав счита, че същото е правилно по следните съображения:

Предявен за разглеждане са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ с предмет специална менителнична претенция на И.Г.К. за неоснователно обогатяване за сумата от 12 000 лв., предявена срещу Г.А.Г., в качеството му на издател на запис на заповед, издаден на 17.12.2007 г., както и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 534, ал. 1 ТЗ за сумата от 958,24 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода, считано от 20.05.2015 г. до 01.03.2016 г.

Съгласно чл. 534 ТЗ, когато приносителят по запис на заповед изгуби исковете си по него поради давност или пропускане на необходимите действия за запазване на на правата по записа, той може да иска от издателя сумата по ценната книга, с която последният се е обогатил в негова вреда.

Искът по чл. 534, ал. 1 ТЗ е с ограничено приложно поле, поради което се явява специален, изрично уреден с нарочна разпоредба на ТЗ и като такъв, изключващ субсидиарния иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД. Този иск принадлежи на приносителя по запис на заповед, чиито менителнични искове са прескрибирани поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на пряката менителнична претенция срещу издателя на ценната книга, или се дължи на преюдициране на ефекта поради пропуск да се извършат необходимите действия за запазване на правата по него. От значение за основателността на предявения иск за менителнично неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ на първо място е наличието на редовен от външна страна менителничен ефект, в случая запис на заповед. На следващо място от значение за основателността на иска е приносителят да е изгубил всички останали искове по ценната книга, което се явява абсолютна материална предпоставка за възникване на претендираното вземане. Изследването на въпроса за обогатяването на поемателя във вреда на поемателя, предвид спецификата на менителничните отношения, се изчерпва с констатираната невъзможост за реализиране на правата по ценната книга, поради което се изключва необходимостта от доказванто на други правопораждащи факти.

Както беше посочено искът за менителнично неоснователно обогатявне може да се упражни само при наличието на валиден менителничен ефект, в случая запис на заповед, доколкото основателността на възраженията на задълженото лице, отнасящи се до отсъствието на формалните изисквания, необходими за определяне на сделката като редовен от външна страна менителничен ефект, биха имали за последица отхвърляне на иска по чл. 534 ТЗ. По тази причина в производството по предявен иск за менителнично неоснователно обогатяване съдът по необходимост дължи проверка за редовността на записа на заповед от формална страна.

Настоящият състав намира възраженията на жалбоподателя срещу изводите на първоинстанционния съд досежно действителността на записа на заповед, на който страната основава претенцията си за менителнично неоснователно обогатяване, за неоснователни.

Записът на заповед представлява формална абстрактна сделка, едностранно менителнично волеизявление, по силата на което издателят се задължава безусловно да плати на поемателя определена парична сума. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2005г., за да е редовен записът на заповед от външна страна, самият документ следва да бъде назован „запис на заповед“, като същия израз, освен в заглавието, следва да се съдържа и в текста на документа. В т. 2 от тълкувателното решение е прието, че не е нужно записът на заповед да съдържа изразите „безусловно се задължавам“, или „неотменимо се задължавам“, или „поемам задължение“, като е достатъчно да не е поставено условие за пораждане на действието на поетото задължение за плащане на определена парична сума. За да е действителен записът на заповед следва да съдържа всеки от посочените в чл. 535 ТЗ реквизити, изключая падежа, мястото на издаване и мастото на плащане, които са от категорията на презумираните, като документ, който не отговаря на тези изисквания не представлява запис на заповед и не е в състояние да произведе правни последици на плоскостта на менителничното право.

По делото е представен писмен документ, озаглавен „запис на заповед“, в който се съдържа изявление на Г.А.Г., че същият се задължава да плати на И.Г.К. безусловно, без разноски и протест за поемателя, сумата от 12 000 лева. Изразът „запис на заповед“ е използван и в съдържанието на документа, като част от изявлението на издателя за поемане на безусловно обещание за плащане.  Менителничният ефект е издаден на 17.12.2007 г., а като място на издаване и плащане е посочен гр. София. На четвъртия ред от текста на записа на заповед като дата на настъпване на падежа му е определен 29.02.2008 г., като на петнадесети и шестнадесети ред е посочено, че издателят се задължава да плати сумата по записа „най-късно до 29.02.2008 г.“. Долу в лявата част на документа, след посочването на мястото и датата на издаване на записа са изписани трите имена и единният граждански номер на издателя. В края на документа се съдържа печатен текст, както следва: „Настоящатата запис на заповед е предявена за плащане на ……. 29.02.2008 г.“, като върху многоточието е положен подпис, който частично попада върху празното поле над цитирания текст и върху изписаният над него единен граждански номер на издателя.

Съгласно чл. 535, т. 4 ТЗ записът на заповед следва да съдържа посочване на падежа на задължението по ценната книга. Съгласно текста на чл. 486, ал. 1 ТЗ, намиращ съответно приложение към записа на заповед, предвид изричната препращаща разпоредба на 537 ТЗ, падежът може да бъде определен на предявяване, на определен срок след предявяването, на определен срок след издаването или на определен ден, като запис, издаден с падеж, определен по друг начин или с последователни падежи е недействителен. Предвид изложеното съдът намира, че представеният документ, не представлява действителен запис на заповед, доколкото падежът за плащане по ценната книга е определен нееднозначно. От една страна в началото на документа като падеж е посочена датата 29.02.2008 г. По-надолу се чете, че издателят се задължава да плати „най-късно до 29.02.2008г .“. В случая в документа са определени два различни падежа, като изразената в документа воля на издателя не позволява еднозначно да се определи дали падежът е определен в хипотезата на чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ – на определен ден, или по друг начин, с оглед на което представеният запис на запис е недействителен на основане чл. 486, ал. 2 ТЗ.

На следващо място при изследване на процесния запис на заповед за редовност от външна страна се установява, че същият не отговаря на изискването по чл. 535, т. 7 ТЗ, доколкото волеизявлението на издателя, по силата на което последният се задължава да заплати на поемателя определена парична сума, не е подписано. Действително представения по делото документ съдържа подпис, положен от посочения като издател в титулната част на документа Г.А.Г.. Този подпис обаче е положен под изявлението на издателя, че записът му е предявен за плащане на 29.02.2008 г., а не под изявлението, съдържащо безусловното обещание за плащене. В случая се касае за две отделни изявления на едно и също лице, извършени върху един документ, но доколкото от съдържанието на документа е видно, че същите са извършени на различни дати – записът е издаден на 17.12.2007 г. и е предявен за плащане на 29.02.2008 г. – не би могло да бъде прието, че подписът е положен на по-ранната дата, едновременно с оглед на двете изявления, съдържащи се в документа.

От друга страна вярно е, че в долната лява част на документа, под изявлението за задължаване на издателя и мястото и датата на издаване на документа, е налице собственоръчно изписване на имената на издателя. Вярно е също и че подписът на лицето може да представлява не само парафна част, но и да се състои единствено в собственоръчното изписване на имената на лицето. В последния случай обаче от съдържанието на документа следва да е видно, че изписването на имената е извършено именно с оглед подписването на документа.  В случая Г.А.Г. е изписал трите си имена заедно с единния си граждански номер в поле, предназначено, предвид графичното оформление на документа, за отбелязване на правноиндивидуализиращите белези на издателя. По тази причина не може да се приеме, че изписването на имената на издателя в долната лява част на документа е извършено с оглед подписването му. Предвид отсъствието на подпис за издателя съдът намира, че представеният документ не представлява действителен запис на заповед.

Отсъствието на първата предпоставка от фактическия състав на предявения за разглеждане иск за менителнично неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ, а именно – наличието на действителен менителничен ефект, в случая запис на заповед, обуславя извод за неговата неоснователност.

За пълнота на изложението следва да бъде обсъдено и възражението на ответника, че предявената за разглеждане претенция за менителнично неоснователно обогатяване е погасена по давност.

Съгласно чл. 534, ал. 2 ТЗ приложима по отношение на исковете за менителнично неоснователно обогатявене е тригодишната погасителна давност, която започва да тече от деня на изгубване на исковете по записа на заповед поради давност или пропскане на необходимите действия за запазване на правата по записа. Доколкото в случая претенцията за менителнично неоснователно обогатяване е предявена срещу издателя на запис на заповед, по отношение на когото не е необходимо предприемането на нарочни действия за запазване на правата по ценнат книга, от значение за началото на срока по чл. 534, ал. 2 ТЗ е денят на изтичане на давността по отношение на прекият менителничен иск.

Исковете срещу издателя на записа на заповед се погасяват с тригодишна давност съгласно правилото на чл. 531 ТЗ, приложимо по отношение на задълженията по запис на заповед на основание чл. 537 ТЗ. Независимо от нееднозначното определяне на падежа на задължението в представения запис на заповед, предвид данните, съдържащи се в документа, съдът намира, че при условие, че записът беше редовен, неговият падеж би настъпил най-късно на 29.02.2008 г. По делото не са налице данни за предприети от поемателя действия, водещи до прекъсване или спиране на давностния срок, с оглед на което прекият менителничен иск на поемателя е погасен по давност на 01.03.2011 г. На основание чл. 534, ал. 2 ТЗ от този ден  започва да тече тригодишният давностен срок за погасяване на претенцията за менителнично неоснователно обогатяване срещу издателя. Исковата молба по настоящото дело е подадена едва на 02.03.2016г., като по делото не са установяват други обстоятелства, които биха могли да доведат до прекъсване или спиране на давностния срок. От изложеното е видно, че искът на поемателя за менителнично неоснователно обогатяване  е погасен по давност на 01.03.2014 г., т. е. преди предприемане на първото действие за прекъсване на давността с подаване на исковата молба по настоящия спор.

При съвпадане крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото и с оглед оставянето на въззивната жалба без уважение на въззивника не се дължат разноски. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски следва да се присъдят в полза на въззиваемата страна – Г.А.Г., възлизащи в размер на 1 200 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 543793 от 23.11.2018 г. на Софийският районен съд, I ГО, 34-ти състав, постановено по гр. д. 12478/2016 г.

ОСЪЖДА И.Г.К., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, партер, да заплати на Г.А.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1 200 лв. – разноски за делото за въззивната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                     ЧЛЕНОВЕ:1.                            2.