Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Русе, 04.10.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, първи граждански състав, в открито заседание на осемнадесети
септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА АЛЕКСАНДРОВА
при участието на секретаря Борянка Георгиева, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. № 4676 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание
чл. 415 във връзка с чл. 422, ал.1 от ГПК.
Претенцията на ищеца произтича от цедирано от ВИВА КРЕДИТ ООД вземане срещу длъжника по договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2013 год., като ищецът твърди, че уведомил длъжника за
извършената цесия въз основа на упълномощаване от страна на кредитора ВИВА
КРЕДИТ ООД. Към исковата молба е приложил копие от уведомлението за извършената
цесия, като счита, че уведомяването на длъжника по този начин е надлежно.
Ищецът
твърди, че 14.03.2016 год. между ВИВА КРЕДИТ ООД като заемодател и В.М.И. като заемател е сключен договор за паричен заем № 5258778/14.03.2016 г. при спазване разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Въз основа на
сключения договор на ответника била предоставена сума в размер на 600.00 лева,
като същият се задължил да я върне, ведно със законната лихва, която е в размер
на 92.28 лева на 18 равни двуседмични погасителни вноски в размер на по 38.46
лева всяка, като падежът на първата погасителна вноска е бил 28.03.2016 год., а
на последната- 21.11.2016 год.
Ищецът заявява,
че съгласно клаузите на договора заемателят се задължил в 3- дневен срок от подписването на договора за заем да
предостави на заемодателя обезпечения на задълженията му по договора, а именно:
1. Поръчител физическо лице, което да
представи на заемателя бележка от работодателя си, издадена не по рано три дни от деня на представяне и да отговаря на следните
изисквания: да е навършил 21- годишна възраст; да
работи на безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход
в размер на 1000,00 лв.; през последните 5 години да няма кредитна
история в ЦКР или да има кредитна история със статус не по-лош от 401 „Редовен"; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма
сключен договор за паричен заем в качеството си на
заемател или 2. Валидна банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора,
която да е валидна за целия срок на договора за заем.
В крайна
сметка, тъй като заемателят не представил на заемодателя нито едно от
договорените обезпечения, била начислена неустойка в размер на 494,46 лева,
която също била разсрочена на 18 равни вноски, всяка в размер на по 27.47 лева,
дължими на падежните дати на погасителните вноски по договора за заем. Така общото задължение на длъжника станало в
размер на 65.93 лева месечно.
На основание сключения договора за заем и Тарифа на
Вива кредит ООД, относима към договори за паричен заем, при забава на плащането
на погасителна вноска по договор за предоставяне на паричен заем за суми в размер на 200,00 лева и 300,00 лева, заемателят се задължил да заплаща на кредитора по 12,50 лева на всеки всеки четвърти и единадесети ден забава,
като максималният размер на начислените разходи не можел да превишава 125,00 лева, представляващи
направените разходи за провеждане на телефонни разговори,
изпращане на писмени покани и електронни съобщения за събирането на просрочените вземания, а при забава на плащането на
погасителна вноска по договор за предоставяне на паричен заем за суми в размер на 400,00 лева до 1500,00 лева, заемателят дължал на кредитора заплащането на 12,50 лева на всеки четвърти и единадесети ден забава, като
максималният размер на начислените разходи не може да
превишава сумата от 150,00 лв. На основание цитираните по- горе разпоредби на длъжника била начислена такса
разходи за събиране на просрочени вземания в размер на 150,00 лева. Също така страните договорили, че при забава на плащането
на която и да е погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва по заема с повече от 57
календарни дни, на петдесет и осмия ден забава заемателят ще дължи на заемодателя заплащането
на еднократна сума в размер на 100.00 лева, представляваща направените разходи за събиране на просрочените вземания, включващи
ангажиране дейността на лице/служител, което осъществява и
администрира дейността по събиране на вземането. На това основание на длъжника била начислена такса разходи за дейност на служител в
размер на 100.00 лева.
Ищецът признава, че до момента
длъжникът е заплатил сума в размер на 263.79 лева, с която са погасени, както
следва: неустойка-109.95 лева, договорна лихва- 34.46 лева, главница – 119.38
лева.
Ищецът е
подал заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното ч.гр.д. 1350/2018 год.
по описа на Районен съд – Русе била издадена Заповед за изпълнение срещу длъжника и ответник в настоящото производство В.М.И. за сума в общ размер на 1235,33 лева, от която – главница- 480,62 лева, договорна лихва- 57,82 лева, неустойка- 384,51 лева, такса разходи за събиране на просрочени вземания- 150,00 лева, такса разходи за дейност на
служител- 100,00 лева, както и лихва за забава в размер на 62.38 лева.
Ищецът моли да бъдат установени по отношение на ответника, тъй като заповедта за
изпълнение е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК и за него е породен интерес от установяване
на настоящия установителен иск, задълженията му, както следва:
- 480.62 лева- неизплатена главница по Договор за предоставяне на паричен заем № 5258778/ 14.03.2016 г.,
- 57.82 лева- договорна лихва за период от 23.05.2016 г. (падеж на първа неплатена вноска) до 21.11.2016 г. (падеж на
последната вноска);
- 384.51 лева- неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за периода от 23.05.2016 г. до 21.11.2016 г. (падеж на последна вноска);
- 62.38 лева- обезщетение за забава за периода от 24.05.2016 г. до
датата на подаване на заявлението в съда;
- 150.00 лева- такса разходи за събиране на
просрочени вземания;
-100.00 лева- такса разходи за дейност на
служител,
- както и законна лихва за забава върху
главницата от датата на входиране на заявлението в съда- 01.03.2018 год. до окончателното изплащане на
задължението. Претендира присъждане на разноските направени в хода на заповедното и исковото производства.
Ответникът чрез
своя особен представител е подал отговор, оспорва предявения иск на няколко
основания.
На първо място
прави възражение, че отпуснатата като главница сума не е платена на
ответника и кредиторът не е изпълнил
задължението си да предостави договорената сума на длъжника. Ако и в договора
да се съдържа клауза относно предаването на сумата (чл. 9, ал. 2), липсата на
подпис върху РКО, за „получил сумата” от страна на длъжника опровергава
твърденито на ищеца, че е изпълнил договорното задължение да предаде сумата на
длъжника.
Ответникът
прави възражение и за нередовно съобщаване на извършената цесия като счита, че
връчването на уведомление за цесията заедно с исковата молба на особения
представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, не представлява
надлежно уведомяване, както и че е
налице липса на процесуална легитимация
на ищеца, тъй като липсва пълномощно на представляващия го юрисконсулт.
Прави
възражение за неспазване на разпоредбите на ЗПК, както следва: чл. 10 от ЗПК,
т. к. договорът за потребителски кредит не е сключен по ясен и разбираем за
длъжника начин, във формат и размер на шрифта не по- малко от „12”.
Разпоредбите на договора са неразбираеми
за длъжника според особения му представител. Заявява, че не е представен
погасителен план в нарушение на чл. 11 от ЗПК, липсват общи условия въобще и
още по- малко подписани от ответника, липсва приложен стандартен Европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.
Прави
възражение за нищожност на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, на уговорените в
договора за потребителски кредит ГПР и ГЛП, като счита, че договорената между
страните годишна лихва в размер на 40,30 % надхвърля значително размера на
законната такава за времето на сключване на договора, поради което счита, че
тази уговорка противоречи на добрите нрави и на това основание договорът е
нищожен. Съотнесени тези критерии към клаузата с уговорения ГПР от 49,39 %, също
обосновават неговата нищожност според ответника.
Счита, че
клаузите на договора за потребителски кредит следва да бъдат подложени на
проверка за тяхната равноправност на
основание Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 год.
Заявява, че
ищецът не е изпълнил задължението си да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя. Счита за неравноправна клауза и от там нищожна тази на чл. 11,
ал. 1 от договора за кредит, според която се дължи неустойка в размер на 494,46
лева. Посочва, че така уговорената неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано с пряко
претърпени вреди е нищожна поради накърняване на добрите нрави и уговорена
извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. Счита, че по този начин се заобикаля
законът и въз основа на тези съображения ответникът не би трябвало да
дължи уговорената неустойка в размер на
494.46 лева.
Ответникът
прави възражение за нищожност и на клаузите на чл. 12, ал. 3 и 4 от договора на
основание чл. 26, ал. 1, предложение 2 от ЗЗД
и чл. 33, ал. 1 от ЗПК като заобикалящи закона.
Счита, че
уговорените като разходи вземания на практика представляват такса, като липсват
и доказателства такива разходи действително да са били извършени.
Моли
предявеният иск да бъде отхвърлен.
Съдът,
като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните,
намира за установено следното:
В чл. 3, ал. 2
от процесния договор страните са уговорили, че с подписването му заемателят
удостоверява, че е получил от заемодателя заемната сума, като договорът има
силата на разписка. Ответникът не е оспорил факта на подписването на договора,
поради което съдът намира за доказано твърдението но ищеца за реалното
предаване на сумата на ответника. Обстоятелството дали е подписан и РКО няма
значение за валидното сключване на договора и изпълнението на задължението на
заемодателя за реално предаване на заемната сума. Вещото лице е установило, че
паричният заем в размер на 600.00 лева е получен от В.М.И. на 14.03.2016 год. и
че последният е внасял суми за неговото погасяване до 11.05.2016 год.
Разпоредбата на
чл. 26, ал. 1 от ЗПК изрично предвижда, че кредиторът може да прехвърли
вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. Такава
възможност в случая е предвидена в клаузата на чл. 6 от сключения договор за предоставяне
на паричен заем VIVA Express № 5258778/14.03.2016 год.
Във формираната
с редица решения на ВКС задължителна практика (вж. решение № 3
от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от
24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др.),
безпротиворечиво се приема, че уведомлението за цесията, изходящо от цедента,
но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със
същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3,
предл. първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4
от ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне
на вземането следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска на основание чл. 235, ал. 3
от ГПК.
Така е и в
разглеждания случай. Като приложение към исковата молба ищецът е представил и
уведомително писмо и покана за доброволно изпълнение с изх. № УПЦ-П-ВИВ/5258778
за извършеното прехвърляне на вземанията, изходящо от цедента и адресирано до
ответника в качеството му на длъжник. Уведомлението, заедно с исковата молба и
останалите писмени доказателства, се счита връчено на ответника на основание
чл. 46, ал. 4, изр. първо, вр. ал. 2 от ГПК, на 28.09.2018 год., поради което
следва да се приеме, че прехвърлянето на вземанията по сключения договор за
потребителски кредит в полза на ищеца е произвело действие спрямо последната.
Последователна
е практиката на Съда на ЕС по тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, според която съдът е длъжен да следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, дори и такова
възражение да не е било направено от потребителя. По отношение на договорите за
кредит на общо основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагат правилата на чл. 143
– чл.148 от ЗЗП.
На първо място
следва да се отбележи че, макар и поместени в индивидуалния договор с ответника,
а не в общи условия към него, клаузите на същия не са индивидуално уговорени по
смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен
заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно
известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични
контракти между същия заемодател и различни потребители. Освен това ищецът нито
е твърдял, нито е доказал условията по договора да са били уговорени с
ответницата индивидуално. По тези съображения съдът намира, че същите следва да
бъдат подложени на проверка за тяхната равноправност – арг. от чл. 146, ал. 1
от ЗЗП.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението
на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин
или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността,
а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на
такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл
клауза, като уговорената в чл. 11, вр. чл. 4 от договора за заем, според която
се дължи неустойка в размер на 494.46 лева при неосигуряване в тридневен срок
от датата на сключване на договора на обезпечение чрез поръчителството на две
лица или банкова гаранция в полза на заемодателя, се намира в пряко
противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. На
практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го
стори дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава.
Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както е и изрично посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена
преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз
основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи
договора за кредит. В конкретния случай няма никакви данни как е извършена проверката
за кредитоспособност на ответника и какво е становището на кредитния
консултант.
На следващо
място неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди
(няма данни за ищеца да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3
от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г.,
ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На последно
място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който
предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за
неустойка в полза на ищеца се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да
бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и
на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Според тази разпоредба, ако неизпълнението
се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може да
намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. Така е и в
случая, тъй като ако беше изпълнил задължението си да проведе добросъвестна проверка
на кредитоспособността на ответника съгласно чл. 16 от ЗПК, ищецът щеше сам да
стигне до заключението, че със същия не следва да бъде сключван договор за
кредит, преди да бъде предоставено обезпечението. По изложените съображения с
оглед нищожността на клаузата по чл. 4 и чл. 11 от договора съдът намира, че
ответникът не дължи уговорената неустойка в размер на 494.46 лева.
Нищожни като
заобикалящи закона – чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 33, ал. 1 от ЗПК, са
и клаузите на чл. 12, ал. 3 и 4 от договора, според които при забава на
плащането на погасителна вноска по договор за предоставяне на паричен заем за
суми от 400 лв. до 1500 лв., Заемателят дължи на Заемодателя заплащането на
12,50 лв. на всеки четвърти и единадесети ден забава, представляващи
направените разходи за провеждане на телефонни разговори, изпращане на писмени
покани и електронни съобщения за събирането на просрочените вземания, но не
повече от 150 лева, както и при забава с повече от 57 календарни дни за плащане
на която и да е погасителна вноска по договор за предоставяне на паричен заем
за суми в размер от 200 лв, до 1500 лв. на петдесет и осмия ден забава,
Заемателят дължи на Заемодателя еднократно заплащане на 100 лв., представляващи
направени разходи за събиране на просрочените вземания, включващи ангажиране
дейността на лице/служител, което осъществява и администрира леността по
събиране на вземането.
Макар вземанията
да са наименувани „разходи“, то те на практика представляват такса, но срещу тях
не се дължи никакво поведение от страна на заемодателя, а точно обратно –
изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на изпадане на
длъжника в забава, без значение дали са извършени посочените действия. По
делото липсват както твърдения, така и доказателства такива разходи да са били
действително извършени. При това положение следва да се приеме, че тази клауза
всъщност прикрива една неустойка за забава, а съгласно императивната разпоредба
на чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на
мораторната лихва. По изложените съображения съдът намира, че сумата от 150
лева, посочена в чл. 12, ал. 3 от договора и сумата 100.00 лева, посочена в чл.
12, ал. 4 от него и претендирани от ищеца, също не се дължат от ответника.
Според чл. 5 от ЗПК преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за
предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник
предоставя своевременно на потребителя съобразно изразените от него
предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора
необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази
информация се предоставя във формата на стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2
към закона. В чл. 2, ал. 1 от процесния договор е споменато, че е сключен на
основание предложение за сключване на договор за паричен заем, направено от заемателя
и стандартен европейски формуляр, предоставен предварително на заемателя и
посочващ индивидуалните условия на бъдещия паричен заем. Посочените в договора
и изискуеми от ЗПК документи не са приложени към исковата молба, липсват и
данни в нея въобще да са били подписвани, както и да са били налице условията
на чл. 5, ал. 13 от ЗПК.
В съображение 31 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити е посочено, че изискването цялата необходима на потребителя информация
да бъде представена в договора ясно и кратко е поставено с цел на потребителя
да бъде дадена възможност да познава своите права и задължения. Изискването за
разбираемост има съдържателна и формална страна. От една страна клаузите на
договора трябва да бъдат формулирани по начин, който е достъпен за средния
потребител, а от друга те следва да бъдат напечатани на шрифт, който позволява
лесното им прочитане и който не е твърде дребен, за да се избегне опасността
той да бъде пренебрегнат от страна на потребителя. Макар последното изискване
да не се съдържа изрично в Директива 2008/48/ЕО, то е намерило място в
разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК. Тази разпоредба поставя допълнителни
условия към формата на договора за потребителски кредит като освен да е в
писмена форма, изисква и всички негови елементи да са представени с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Неспазването на това изискване
е санкционирано от законодателя с недействителност (нищожност) на договора за
кредит – чл .22 от ЗПК. След изследване на вида на шрифта в приложения към
исковата молба и към последваща молба вх. № 23627/06.06.2019 год. договор за
предоставяне на паричен заем, съдът установи, че това е шрифтът Times New Roman, размер 12.
В исковата
молба се признава, че ответникът е заплатил сумата 263.79 лева. Общият размер
на задължението, включващо главница, и възнаградителна лихва (при годишна
възнаградителна лихва в размер на 40.30 % и ГПР в размер на 49,39 %, който е в
допустимите съгласно чл. 19, ал.4 от ЗПК граници), възлиза на 692.28 лева,
разсрочено на 18 равни двуседмични вноски, всяка от по 38.46 лева. Съдът
приема, че с платената сума първо са погасени по- старите задължения в
предвидената в чл. 76, ал. 2 от ЗЗД поредност. Така заплатената сума е
достатъчна за цялостното погасяване на първите шест двуседмични вноски, с
падежи съгласно договора, както следва: 28.03.2016 год., 11.04.2016 год.,
25.04.2016 год., 09.05.2016 год., 23.05.2016 год., 06.06.2016 год. (общо 230.76
лева) и частично на седмата погасителна вноска, с падеж 20.06.2016 г. Остатъкът
от платената сума в размер на 33.03 лева след покриването на първите шест
седмични вноски следва да бъде приспаднат от размера на седмата вноска като от
тази вноска неплатена остава сумата от 5.43 лева - главница. След изчисления
със софтуерен продукт и въз основа на приетата по делото експертиза съдът
намира, че неплатена остава сумата 391.57 лева – главница и сумата 36.92 лева –
възнаградителна лихва. Разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД не се прилага по
отношение на мораторните лихви. По тези съображения искът за главницата следва
да бъде уважен до размер от 391.57 лева като бъде отхвърлен до пълния предявен
размер от 480.62 лева, а искът за възнаградителната лихва следва да бъде уважен
до размер от 36.92 лева като бъде отхвърлен до пълния предявен размер от 57.82
лева.
Тъй като
възнаградителната лихва съставлява цената на кредита, то при начисляване на
мораторна лихва върху нея няма да се достигне до забранения в гражданското
право анатоцизъм. Следователно мораторната лихва се дължи върху всички
непогасени на падежа вноски, считано от датата следваща техния падеж до
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 01.03.2018
год. Съдът, чрез използване на софтуерен продукт и въз основа на приетата по
делото експертиза, изчисли, че сборът на мораторните лихви върху всяка една
неплатена вноска до посочената дата възлиза на 57.20 лева за периода от деня,
следващ падежа на остатъка от първата неплатена вноска – 20.06.2016 год. до 01.03.2018
год. До този размер посочения акцесорен иск следва да бъде уважен като бъде
отхвърлен до пълния предявен размер от 62.38 лева.
Съразмерно с
уважената част от исковете и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК ищецът има право
на направените в исковото и заповедното производства разноски в общ размер на 29.49
лева в заповедното производство и 324.36
лева- в исковото производство за държавна такса, възнаграждение за особения
представител на ответника и вещото лице, както и юрисконсултско възнаграждение,
определено от съда на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, или общо разноски в
размер на 353.85 лева.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И
:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на В.М.И., ЕГН **********,***, че дължи на АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. Д- р Петър Дертлиев № 25, офис сграда Лабиринт,
ет. 2, офис 4, представлявано от Николина Тодорова Станчева и Мартин Деспов
Деспов, сумата 391.57 лева –
неплатена главница по договор за предоставяне на паричен заем VIVA Express № 5258778/14.03.2016
год., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 01.03.2018 год. до окончателното й изплащане, както и
сумата 57.20 лева- обезщетение за
забава от 21.06.2016 год. до 01.03.2018 год., за които вземания по ч.гр.д. № 1350
по описа за 2018 год. на Русенския районен съд е издадена заповед № 713/02.03.2018
год. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от
АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление в гр. София, бул. Д- р Петър Дертлиев № 25, офис сграда Лабиринт,
ет. 2, офис 4, представлявано от Николина Тодорова Станчева и Мартин Деспов
Деспов против В.М.И., ЕГН **********,*** иск за признаване за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца по договор за предоставяне на паричен
заем VIVA Express № 5258778/14.03.2016 год. сумите 89.05 лева- главница,20.90
лева- договорна лихва за период от 23.05.2016 год. (падеж на първа неплатена
вноска) до 21.11.2016 год. (падеж на последната вноска); 5.18 лева- обезщетение за забава за периода от 24.05.2016 год. до
датата на подаване на заявлението в съда, 384.51
лева- неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 23.05.2016
год. до 21.11.2016 год. (падеж на последна вноска); 150.00 лева- такса разходи за събиране на просрочени вземания; 100.00 лева- такса разходи за дейност
на служител, както и законна лихва за забава върху главницата от датата на
депозиране на заявлението по ч.гр.д. № 1350/2018 по описа на РРС до
окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА В.М.И., ЕГН **********,*** да заплати на АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр.
София, бул. Д- р Петър Дертлиев № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
представлявано от Николина Тодорова Станчева и Мартин Деспов Деспов сумата 353.85 лева, представляваща съдебно- деловодни
разноски в исковото и заповедното производство.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: