№ 73
гр. София, 23.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. Иванова
при участието на секретаря Даниела Бл. Ангелова
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20211800500720 по описа за 2021 година
С Решение № 260075/27.07.2021г., постановено по гр.дело № 113 по
описа РС- гр. Своге за 2021 г., е осъдено „С.“ ЕООД с ЕИК *** да заплати на
„Б.П.“ ЕООД (с предишно наименование „Т.“ ЕООД), ЕИК ***, сумата
21774,93 лева, представляваща неплатена цена на доставена стока (главници)
по посочени 22 бр. фактури и договор, на основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ,
ведно със законна лихва върху тази сума от 25.02.2021 г. до пълното й
изплащане, както и сумата 3911,56 лева, представляваща обезщетение по чл.
86 от ЗЗД за забавено плащане на главницата за периода от 31.03.2019 г. до
24.02.2021 г., а също и 2713,04 лева – разноски по делото.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на „С.“ ЕООД срещу
горното решение.
Жалбоподателят счита решението за неправилно и необосновано.
Счита, че ищецът (въззиваем в настоящото производство) не бил провел
пълно и главно доказване на твърдените от него факти за наличие на
облигационно отношение между страните с посоченото в исковата молба
съдържание, както за извършени от него престации. Навежда довод, че,
съгласно представения договор № 28/27.04.2015 г., същият съдържа
приложения, в които е конкретизирана единичната цена на стоките, но такива
приложения не са представени от ищеца. Прави извод, че ищецът не бил
доказал нито съгласие за продажба на конкретно посочените във фактурите
количества и видове стоки по предвидения в договора начин, нито постигнато
съгласие по отношение на тяхната цена. Също така, жалбоподателят намира
за недоказано реалното предоставяне на стоките, което би обусловило
задължението за заплащане на тяхната цена. Оспорва доказателствената
1
стойност на представените от ищеца приемо- предавателни протоколи и
намира, че същите са неотносими съм спора и негодни да установят
твърденията му. Изтъква, че представените от ищеца фактури били
неподписани. Счита иска за мораторната лихва върху главницата за
неоснователен поради недоказаност на задължение на ответника към ищеца,
по което да е в забава. Моли съда да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което отхвърля исковете на „Б.П.“ ЕООД като
неоснователни. Претендира разноски.
В срока за отговор е подаден такъв, с който въззиваемият оспорва
въззивната жалба. Възпроизвежда решаващите правни изводи на районния
съд и ги споделя. Счита, че обжалваното решение е обосновано, правилно и
законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Твърди, че
наведените във въззивната жалба възражения са преклудирани, тъй като не
били своевременно направени в хода на първоинстанционното производство.
Подчертава, че подаденият от „С.“ ЕООД в това производство отговор бил
бланкетен и формален, като в него не били засегнати въпросите за
допустимостта и основателността на исковата претенция, нито били
представени доказателства, нито направени доказателствени искания.
Единственото изложено в него възражение касаело несъответствие на
количествата предадени стоки с платените такива, както и че следвало да се
извърши засичане на операциите между двете фирми. Сочи, че „С.“ ЕООД
възпрепятствало установяването на релевантни за спора обстоятелства, а в
открито съдебно заседание не оспорило исковата претенция, не представило
доказателства и не направило доказателствени искания, като изрично
признало дължимостта на главницата. Позовава се на т. 4 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и счита за недопустими опитите на
жалбоподателя да санира във въззивното производство собствените си
процесуални пропуски. При условията на евентуалност, изразява становище
по съществото на доводите, изложени във въззивната жалба, и намира същите
за неоснователни. Анализира събраните по делото доказателства. Счита, че
непредставянето на приложение към Договора, касаещо единичната цена на
суровините, не води до неясноти и/или противоречия, доколкото единичната
цена, а също и общата дължима такава за цялото доставено количество
суровина, е посочена в отделните фактури. Изтъква, че насрещната страна
никога не е правила извънпроцесуални възражения за вида, количеството,
качеството на доставяните суровини. Счита, че оспорването на приемо-
предавателните протоколи, направено едва с въззивната жалба, за
недопустимо поради преклузията по чл. 131 от ГПК. Оспорва изводите, които
жалбоподателят прави от факта на неподписване на процесните фактури.
Отбелязва, че в разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от ЗСч не се съдържа изрично
изискване, фактурите да бъдат подписани от получателя, но въпреки това те
са годно доказателство за изпълнение на поетите между страните задължения,
доколкото в самите фактури стоката е описана по вид, стойност, начин на
плащане, наименование на страните, време и място на издаване. Моли съда да
остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение.
Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се
представлява и не изразява становище по спора.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна се
представлява от адв. Ч., която поддържа отговора, оспорва жалбата и моли
съда да я остави без уважение, като потвърди обжалваното решение.
2
Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
описана точно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е
подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е
ясно и разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Същото е и допустимо, доколкото са били налице положителните
процесуални предпоставки за предявяване на иск, и липсват отрицателни
такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове.
ІІІ. По същество
Неоснователно жалбоподателят счита, че ищецът не бил провел пълно и
главно доказване на твърдените от него факти за наличие на облигационно
отношение между страните с посоченото в исковата молба съдържание, както
за извършени от него престации, което да обуслови основателност на
предявения главен иск.
Съгласно съдебната практика (напр. Решение № 226 от 12.07.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., ГК), „пълно доказване може да се
осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените
доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава
връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния
факт“. В процесния случай такава доказателствена съвкупност е налице, и тя
се състои от рамковия договор за покупко- продажба № 28/27.04.2015г.,
процесните 22 бр. фактури, приемо- предавателните протоколи,
заключението по ССЕ и изричното признаване на задължението от страна на
управителя на дружеството – ответник в открито съдебно заседание на
13.07.2021г.
Във връзка с горното, съдът намира за неоснователно възражението на
жалбоподателя за неотносимост на представените приемо- предавателни
протоколи. Според настоящия съдебен състав, връзката между всеки отделен
приемо- предавателен протокол и конкретна фактура се обосновава от
близките дати на издаването им, както и от идентичността между посочените
в протокола и в съответната фактура стоки по вид и количество.
С оглед горните обстоятелства, по реда на чл. 161 от ГПК, като
доказателство в подкрепа на предявения главен иск следва да се тълкува и
неоказването на съдействие от страна на „С.“ ЕООД за изготвяне на
заключение по част от въпросите, поставени към съдебно- счетоводната
3
експертиза, като на това основание съдът приема за доказано, че процесните
фактури са били осчетоводени в счетоводството на ответника и той е ползвал
данъчен кредит по тях. При това, съгласно трайната съдебна практика
(Решение № 30 от 8.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 416/2010 г., I т. о., ТК,
Решение № 42 от 19.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 593/2009 г., II т. о., ТК)
„само по себе си, отразяването на фактурата в счетоводството на
ответното дружество, включването й в дневника за покупко-продажбите
по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата - представляват
недвусмислено признание на задължението и доказват неговото
съществуване“. С оглед така приетото обстоятелство и доказаното
съществуване на вземането, неподписването на фактурите е ирелевантно за
доказателствената им стойност, още повече, че чл. 6, ал. 1 от ЗСч не я
обвързва с наличието на подпис.
На последно място, съдът намира, че доводът за недоказано реално
предоставяне на стоките от ищеца на ответника е наведен несвоевременно за
първи път във въззивната жалба, поради което не следва да се обсъжда, с
оглед разпоредбата на чл. 133 от ГПК.
По така изложените съображения, главният иск е доказан и правилно е
бил уважен, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено в съответната
му част.
С оглед направения по- горе извод за дължимост на главницата и
основателност на предявения главен иск, съдът намира за неоснователно
възражението на жалбоподателя, че акцесорният иск за присъждане на
мораторна лихва бил неоснователен поради недоказано негово главно
задължение, по което да е в забава. Поради това и доколкото не са изтъкнати
други доводи срещу обжалваното решение в частта му, с която е уважен
акцесорният иск, съдът не е длъжен, служебно да формулира и обсъжда
такива (арг. от чл. 269 от ГПК), а решението следва да бъде потвърдено и в
тази му част.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на
въззиваемия „Б.П.“ ЕООД следва да се присъдят направените от него
разноски във въззивното производство, каквито се установяват в размер на
1519,11 лв., еквивалентни на уговорената и отразена във фактура сума от
776,71€, доказателство за плащането на която съставлява завереното копие от
преводното нареждане на л. 32 от делото.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260075/27.07.2021г., постановено по
гр.дело № 113 по описа РС- гр. Своге за 2021 г.
ОСЪЖДА „С.“ ЕООД с ЕИК ***, да заплати на „Б.П.“ ЕООД с ЕИК
***, сумата 1519,11 лева – разноски във въззивното производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5