№ 66
гр. Пловдив, 14.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Станислав П. Георгиев
Членове:Надежда Л. Махмудиева
Христо В. Симитчиев
при участието на секретаря Анна Д. Стоянова
като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно гражданско
дело № 20245000500287 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба вх.
№261615/25.09.2023 г., подадена от В. П. С., Е. М. Г., Т. М. И., Д. Д. С., Д.Д.С., В. Р. Х. и В.
Н. Р., всички чрез адв. Н. Р. и адв. Й. П., срещу Решение №260014/28.07.2023 г. по гр.д.
№3/2021 г. на Окръжен съд – Хасково, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателите против ответниците „И.“ ЕАД и „С.“ ООД обективно съединени искове:
Иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване на нищожност, поради
противоречие със закона, на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в
Нотариален акт №-, том I, рег.№*, дело №72 от 2020 г. по описа на нотариус А.П., вписан в
СВпХ. като акт №*, т.II, дело №*, вх.рег.№539 от 13.03.2020 г., по отношение на Нива от 3
дка /три декара/, представляваща част от поземлен имот с идентификатор №*, целият с
площ от 25789 кв.м., която нива от 3 дка е описана съгласно съдебно решение
№195/12.03.2010 г. по гр.д. №419/2020 г. на РС – Х., влязло в сила на 28.05.2010 г.;
Инцидентен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, за признаване за
установено по отношение на ответника „И.“ ЕАД, че не е бил собственик, а по отношение
на ответника „С.“ООД – че понастоящем не е собственик на недвижим имот от 3 дка, с
планоснимачен №1975, в кв.26 по плана на гр. Х. от 1958 г. в местността „Ч.К.“, описан по
действащата кадастрална карта на гр. Х., като имот от 3 дка, представляващ част от
поземлен имот с идентификатор №*, използван за част от производствено предприятие за
олио и маслени продукти, предмет на договор за покупко-продажба на недвижим имот,
обективиран в Нотариален акт №-, том I, рег. №*, дело №72 от 2020 г. по описа на нотариус
1
А.П., вписан в СВп Х. като акт №*, т.II, дело №*, вх.рег. №539 от 13.03.2020 г. Решението се
обжалва изцяло, с оплаквания за неправилност, поради необоснованост и нарушения на
закона. Съдът е изложил мотиви, които обосновават основателността на предявените искове,
но неправилно и неясно защо е отхвърлил и двете искови претенции. По отношение на
предявения като инцидентен установителен иск по чл.124, а.1 от ГПК съдът правилно е
приел, че искът е допустим и пряко свързан с основния иск по чл.26, ал1 от ЗЗД, но
неоснователността на главния иск не обосновава неоснователност на предявения
инцидентен иск. Съдът дължи произнасяне първо по предявения ИУИ, тъй като той се явява
преюдициален по отношение на главния иск. В подкрепа на основателността на този иск са
всички изложени от съда мотиви – съдът приема за неоснователни възраженията на
„С.“ООД по отношение на правното основание на претендираното от ищците право на
собственост и изрично посочва, че имотът от 3 дка е възстановен по силата на закона –
ЗВСОНИ, както и че представеното Решение от 12.03.2010 г. по ревандикационен иск, е
влязло в сила и е достатъчно да легитимира ищците като собственици на имота. Също така
съдът приема за доказано, че първият ответник не се е разпоредил с по-голяма собственост
от тази, с която разполага към момента на сключване на сделката, а вторият ответник не е
получил по-голям обем собственически права, като сключената сделка не накърнява
правната сфера на ищците. В депозираните отговори на исковата молба ответниците не са
признали правата на ищците, а вторият ответник изрично заявява, че е собственик.
Следователно, с оглед становищата на страните искът е допустим, а съобразно изложените
от съда мотиви е и основателен. Въпреки това, в крайна сметка съдът стига до краен извод
за неоснователност на предявения ИУИ, който се явява необоснован с оглед изложените
мотиви. Също така, съдът е извел неблагоприятни за ищците изводи от липсата на
отразяване на имота от 3 дка в кадастралните регистри, каквито не могат да бъдат изведени
от този факт. Съдът неправилно е приел, че е възможно да се намалят идеалните части на
продавача на УПИ в същия имот с площта на по-малкия имот (в който продавачът не
притежава идеални части), попадащ в по-големия имот, и тази екстраполация да доведе до
успешно прехвърляне на имота. При математическото изчисление на останалите дялове се
установява, че са продадени по-голям размер дялове, отколкото е притежавал продавача.
Дори хипотетично да бъде прието, че имотът от 3 дка не е бил прехвърлен с процесния
нотариален акт, съдът е бил длъжен да се произнесе изрично и да признае в диспозитива на
решението си, че ответниците не са собственици на имота, за да бъде внесена безспорност в
отношенията между страните, още повече че и незаконно построените сгради върху
процесния недвижим имот също са прехвърлени с атакуваната сделка. По отношение на
иска с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД жалбоподателите считат за неправилен правният
извод на съда, че прехвърлителната сделка на чужд недвижим имот е действителна – макар
да налице значителна съдебна практика в този смисъл, жалбоподателите считат, че тя е
загубила действието си при настоящите обществени отношения, и следва да бъде
преодоляна, тъй като подобна сделка противоречи на чл.1 от протокол 1 от ЕКЗПЧОС и на
чл.17 от ХОПЕС, и води до затруднения в защитата на правото на собственост и хаос в
обществените отношения. В исковата молба са релевирани и основанията за заобикаляне на
2
закона и противоречие с добрите нрави, които основания за нищожност не са обсъдени от
съда. В този смисъл се поддържа, че след като ответниците са прехвърлили със сключения
помежду си договор чужд имот, те са нарушили и заобиколили закона, накърнили са и
добрите нрави и са сключили един нищожен договор по отношение на процесния имот и
сградите, намиращи се в него. Неверен е извода на съда, че не е установено, че сградите –
предмет на прехвърлителната сделка от 13.03.2020 г. са действително разположени върху
имота от 3 дка – част от сградите се намират именно в този имот, което се установява от
представеното по делото съдебно решение от 12.03.2010 г. и приложената към него скица.
Процесния имот от 3 дка е признат за собствен на ищците след възстановяването на първия
имот от 7782 кв.м., също част от производственото предприятие. Видно от представената
скица към съдебното решение от 12.03.2010 г., трите декара са част от фабриката и не
фигурират изрично като УПИ в кадастралните регистри, а попада в УПИ с идентификатор *
в гр. Х., по КККР, одобрени със Заповед РД-18-9/23.03.*6 г. на ИД на АГКК, целият с площ
от 25 789 кв.м., който е предмет на процесната сделка. Закупувайки идеални части от
предприятието, „С.“ ЕООД е действал със съзнанието, че придобива и имота от 3 дка.
Въпреки изложеното, в случай че съдът прецени за необходимо, може да приложи
правомощията си по чл.195, ал.1 от ГПК за допълнително изясняване на въпроси относно
площта на процесния имот, идентичността и границите му. В процеса на администриране на
въззивната жалба е починал жалбоподателят Д.С. /съгласно удостоверение на л.55/ и с
Определение №260011/28.02.2024 г. на негово място е конституирана неговата единствена
наследница по закон – неговата дъщеря Д. Д. Д..
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх.
№261749/16.11.2023 г., подаден от „И.“АД, чрез адв. Щ. Н.. Поддържа се становище за
неоснователност на въззивната жалба. От събраните по делото доказателства се установява,
че дружеството не е прехвърлило на втория ответник „С.“ ЕООД процесния имот – нива от 3
дка, и по никакъв начин не е засегнало правото на собственост на ищците. Предявеният иск
по чл.124, ал.1 от ГПК е изцяло неоснователен, както и е неоснователен искът по чл.26, ал.1
от ЗЗД. Не се споделя виждането на жалбоподателите, че цитираната от съда в решението
съдебна практика е загубила действието си при сегашните обществени отношения. Настоява
се за потвърждаване на решението на ОС – Хасково, като законосъобразно, правилно и
обосновано. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил и Отговор вх. №261752/17.11.2023 г.,
подаден от „С.“ ЕООД, чрез адв. Ц. М., с пълномощно за всички инстанции на л.126 от
делото на ХОС. Поддържа се становище за неоснователност на въззивната жалба. Правилно
съдът е приел, че правна сделка, с която е прехвърлен имот, който прехвърлителят не
притежава, не е нищожна, нито противоречаща на закона. Налице е съответствие между
фактическите констатации на съда и обективната истина. Правилно е прието, че първият
ответник доказва правото си върху идеални части от имот с идентификатор №* с
представеното по делото постановление от 04.07.2012 г. по гр.д.№353/*9 г. на ХОС, с което
правото на собственост е валидно придобито на осн. чл.717з от ТЗ, и не са представени
доказателства, опровергаващи този извод. Впоследствие по нотариален ред е изповядана и
сделката от 13.03.2020 г., с която първият ответник е прехвърлил на втория ответник
3
идеалните части от правото на собственост върху имота. Изводите на съда са подкрепени от
събраните доказателства. Настоява се за оставяне на въззивната жалба без уважение. Заявява
се претенция за присъждане на разноски.
В производството е присъединена за разглеждане по реда на чл.274 и сл. от ГПК и Частна
жалба вх.№260166/23.02.2024 г., подадена от ищците В. П. С., Е. М. Г., Т. М. И., Д. Д. С. /с
предишна фамилия С./, Д. Д. Д. /конституирана на мястото на Д.Д.С., починал на 07.01.2024
г. - в хода на производството, след приключване на съдебното дирене пред първостепенния
съд/, В. Р. Х. и В. Н. Р., всички чрез адв. Й. П., против Определение от 07.02.2024 г.,
постановено по реда на чл.248 от ГПК по гр.д.№3/2024 г. на ХОС, с което съдът е отказал да
измени постановеното решение в частта за разноските, като намали присъденото на двамата
ответници адвокатско възнаграждение. Поддържат се оплаквания за противоречие с
материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Присъдените на
ответниците разноски за адвокатско възнаграждение са прекомерни, но съдът е отказал да го
намали, без да изложи аргументи за отказа си. Съдът не е обсъдил изложените аргументи, че
производството е било разгледано в две открити съдебни заседания, като ответникът „С.“
ЕООД е бил представен само в първото от тях, а за ответника „И.“ЕАД изобщо не се е
явявал процесуален представител. В производството не са разпитвани свидетели и не са
изслушвани експертизи, поради което делото не е с фактическа и правна сложност.
Действията на ответниците се изчерпват преди всичко с депозирането на отговори на
исковата молба. По тези съображения се настоява да бъде намален размера на присъдените
разноски за процесуално представителство до законоопределения минимум по Наредба №1
от 09.07.*4 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирани страни с правен интерес, чрез
надлежно упълномощен процесуален представител, отговаря на изискванията на чл.260 от
ГПК, в срок е приведена в съответствие с изискванията на чл.261 от ГПК, поради което е
процесуално допустима и редовна от външна страна, и подлежи на разглеждане.
Преписи от частната жалба са връчени на насрещните страни, и в срока по чл.276, ал.1 от
ГПК е постъпил Отговор на частна жалба вх. №260406/25.04.2024 г., подаден от „И.“ЕАД,
чрез адв. Щ. Н.. Поддържа се становище за неоснователност на частната жалба. Съдът
правилно е определил размера на адвокатското възнаграждение и е отказал да имени
решението в частта за разноските. Доводът, че не бил посочен от съда нито един аргумент за
отказа му да редуцира претендираните разноски. Съдът е обосновал защо счита, че размерът
не се явява прекомерен. Настоява се за оставяне на частната жалба без уважение. В срока по
чл.276, ал.1 от ГПК ответникът „С.“ ЕООД не се е възползвал от възможността да депозира
отговор на частната жалба.
С въззивната жалба, отговорите на въззивната жалба, частната жалба и отговора на частната
жалба, страните не са представили нови доказателства по съществото на спора.
При извършване на служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че
4
обжалваният съдебен акт е постановен от компетентен съд в надлежен състав, в изискуемата
от закона писмена форма, и е подписан, поради което е валиден.
По допустимостта на обжалвания съдебен акт, съдът намира следното:
Производството е било образувано по Искова молба вх.№6260/22.07.2020 г., уточнена с
Молба вх.№263243/07.04.2021 г./на л.16 от гр.д.№3/2021 г. на ХОС/, с Молба вх.
№261330/30.05.2022 г. /на л.90 от гр.д.№3/2021 г. на ХОС/ и Молба вх.№261303/30.05.2022 г.
/на л.97 от делото на ХОС/, подадени от В. П. С., Е. М. Г., Т. М. И., Д. Д. С., Д.Д.С., В. Р. Х.
и В. Н. Р., всички чрез адв. Н. Р. и адв. Й. П., срещу двамата ответници „И.“ ЕАД и
„С.“ЕООД, с която е предявени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл. Първо от ЗЗД,
за прогласяване на нищожността на сключения между двамата ответници договор за
покупко-продажба на недвижими имоти, вписан на 13.03.2020 г. в Службата по вписванията
– Х., Акт №*, т.2, дв.вх.рег.№539, като сключен в противоречие със закона, като
нищожността на договора се претендира да е частична – в частта по отношение на недвижим
имот от 3 дка, възстановен на ищците със съдебно решение №195 от 12.03.2010 г. по гр.д.
№419/*2 г. на РС – Х., влязло в сила на 28.05.2010 г., представляващ част от ПИ с
идентификатор *, целият с площ от 25 789 кв.м. както и в частта по отношение на
построените в него незаконни постройки, описани в същото решение, с идентификатори *,
*.*, *.16, *.24, *.25, *.29 и *.31. Претендираната нищожност на основание противоречие със
закона се поддържа, поради обстоятелството, че продаденият имот от 3 дка, представляващ
част от ПИ с идентификатор *, целият с площ от 25 789 кв.м., не е бил собственост на
продавача „И.“ЕАД, което според ищците обосновава нарушението на закона.
В обстоятелствената част на исковата молба се сочи, че ищците са собственици на имот,
който съставлява част от терена на производствено предприятие за производство на олио и
маслени продукти. Правото на собственост на ищците произтича от реституция по силата
на Заповед №515/01.09.1992 г. на Кмета на Община Х., за възстановяване на собствеността
върху одържавени недвижими имоти. Впоследствие, поради липса на доброволно предаване
на имотите от ползващото ги до тогава бивше държавно предприятие „З.“ООД, ищците
предявили ревандикационен иск, и с влязло в сила Решение №1045 от 20.07.1995 г. на ВКС
по гр.д.№3/1994 г. ищците /заедно с други техни роднини/ са признати за собственици на
имот, възстановен по силата на ЗВСОНИ, находящ се в гр. Х. и представляващ дворно място
с площ от 7782 кв.м., заедно с построените в него сгради, подробно описани, който имот
попада в ПИ с идентификатор * по КККР на гр. Х., одобрени със Заповед РД-18-9/23.03.*6 г.
на ИД на АГКК, целият с площ от 25 789 кв.м. с административен адрес: гр. Х., бул.“Б.“
№99, при описани съседи. След влизане в сила на съдебното решение, „З.“ООД изкупува
собствените идеални части на някои от наследниците на бившите собственици на
реституираните имоти, след което „З.“ООД става собственик на 38,328% идеални части, а
наследниците – на 61,672% идеални части от процесните имоти. Наред с това, ищците са
собственици и на недвижим имот от 3 дка, с пл.№1975 в кв.26 по плана на гр. Х. от 1958 г. в
местността „Ч.К.“, който понастоящем също представлява част от ПИ с идентификатор * по
КККР на гр. Х., придобит по силата на съдебно решение №195/12.03.2010 г. по дело
5
№419/*2 г. на РС – Х., влязло всила на 28.05.2010 г. След влизане в сила на решението на
ВКС, предприятието „З.“ООД продължава да ползва целия възстановен на ищците имот,
поради което ищците завеждат искове срещу дружеството на основание чл.59 от ЗЗД. По
тези предявени искове, с Решение №96/21.04.1998 г., влязло в сила на 01.11.1999 г.,
постановено по гр.д.№743/1996 г. на ОС –Хасково и с Решение №192/14.09.1998 г., влязло в
сила на 15.10.1998 г. по гр.д.№830/1997 г. на ОС – Хасково, „З.“ООД е осъдено да заплати
обезщетение на наследниците, като съсобственици на ПИ с идентификатор *. На 29.07.1998
г. наследниците слючват договор за наем със „З.“ООД за срок от 5 години, с който
предоставят собствения си имот за ползване на дружеството, срещу заплащане на месечна
наемна цена. С предизвестие от 01.08.*3 г. наемателят, вече преобразуван в „З.“АД,
прекратява договора за наем, но продължава ползването на целия имот. Наследниците -
съсобственици завеждат последователно искове за заплащане на обезщетение от
дружеството за ползването на недвижимите имоти, по които с влезли в сила Решение от
26.11.*4 г. по гр.д.№635/*4 г. на ОС – Хасково, Решение от 12.06.*6 г. по гр.д.№175/*5 г. на
ОС – Хасково и Решение №238/30.12.*8 г. „З.“АД е осъдено да заплати обезщетение за
неправомерното ползване на имота. На 09.10.2012 г. първия ответник „И.“ЕАД закупил на
публична продан недвижимите имоти, притежавани от „З.“АД, като на свой ред започнал да
ползва целия имот, в това число имота от 3 дка, собственост на ищците. Поради тази
причина ищците завеждат срещу първия ответник дела – по реда на чл.31, ал.2 от ЗС за
съсобствения имот, и по реда на чл.73 от ЗС за имота от 3 дка, по които са постановени
Решение от 16.05.2019 г. по гр.д.№69587/2017 г., Решение от 02.07.2020 г. по гр.д.
№37706/2019 г. и Решение от 20.11.2018 г. по гр.д.№78121/2017 г. на СРС, с които решения
се уважават предявените от ищците искове срещу първия ответник. Междувременно, на
13.03.2020 г. първия ответник продал на втория ответник собствените му идеални части от
имотите, в това число и изцяло чуждия имот от 3 дка, собственост на ищците, ведно с
построените върху него постройки, които по приращение са собственост на ищците, като
собственици на терена от 3 дка, тъй като са построени без строителни книжа.
С Отговор вх.№261620/19.07.2022 г., ответникът „С.“ЕООД оспорва предявеният иск като
недопустим, поради липса на правен интерес за ищците, тъй като с атакувания договор не се
засягат правата на ищците. В случай, че искът се приеме за допустим, се поддържа
неоснователността му. Оспорва се твърдението на ищците да са собственици на недвижим
имот от три декара, ведно с постройките в него, представляващ част от ПИ с идентификатор
* по КККР на гр. Х.. В полза на ищците не е била проведена земеделска реституция по реда
на ЗСПЗЗ, каквато според ответника е следвало да бъде проведена, тъй като имота на
ищците към момента на образуване на ТКЗС в гр. Х., е бил земеделска земя. Оспорват, че
правото на собственост е било придобито от ищците по силата на съдебното решение
№195/12.03.2010 г. по гр.д.№419/*2 г. на ХРС, тъй като това съдебно решение не е
придобивен способ по смисъла на чл.77 от ЗС.
С отговора на исковата молба вх.№261917/30.09.2022 г. ответникът „И.“ЕАД /на л.146 от
делото на ХОС/ поддържа, че предявеният иск е недопустим, поради липса на правен
6
интерес на ищците. Сочат, че имотите на ищците не са предмет на атакуваната
разпоредителна сделка, както и поради обстоятелството, че продажбата на чужда вещ не
прави договора за продажба нищожен, а същият не произвежда транслативно действие както
по отношение на третите лица, така и между страните, по отношение на вещите, които не са
били собственост на прехвърлителя. В случай, че предявеният иск се приеме за допустим, се
поддържа неговата неоснователност. Сочи се, че ответникът „И.“ЕАД е придобил с
Постановление от 04.07.2012 г. на ОС-Кърджали, по гр.д.№353/*9 г. от проведената на
19.06.2012 г. продажба на имуществото на „З.“АД /в несъстоятелност/ подробно описани в
същото постановление активи, включително 17 990,68496/25790 ид.ч. от поземления имот с
идентификатор *, ведно с построените в имота сгради с идентификатори от *.1 до *.31 /по
отношение на сградите по т.10 и т.26 – само съответните идеални части/, както и поземлен
имот с идентификатор *, ведно с построената в него сграда с идентификатор *.1. С влизане
в сила на постановлението, „И.“ЕАД е придобил всички права, които длъжникът „З.“АД /н./
е имал върху така описаните имоти, като постановлението е и надлежно висано. С Протокол
за въвод във владение от 01.03.2013 г. въз основа на влязлото в сила постановление от
04.07.2012 г., „И.“ЕАД е въведен във владение на придобитите имоти. В проведените между
ищците и „И.“ЕАД близо десет съдебни производства, претенциите на ищците са били
ограничени само до искане на обезщетение за ползите, от които са били лишени за
притежаваните от тях идеални части, както и за въпросния имот от 3 дка, като
същевременно те не са оспорвали правата на ответника, придобити въз основа на
посоченото постановление. На 16.08.2019 г. е проведено заседание на СД на „И.“ЕАД, на
което е взето решение да бъдат продадени имотите, придобити с посоченото Постановление
от 04.07.2012 г. Това е осъществено с два договора за покупко-подажба, сключени както
следва:
С Нотариален акт от 13.03.2020 г. за покупко-продажба на недвижими имоти, вписан в
Службата по вписванията – Х., Акт №*, т.2, дв.вх.рег.№539/2020 г.;
С Нотариален акт от 29.05.2020 г. за покупко-продажба на идеални части от
недвижими имоти, вписан в Службата по вписванията – Х. Акт №189, т.3, дело 385,
дв.вх. рег.№860/2020 г.
Оспорва се твърдението на ищците техният имот от 3 дка да е бил прехвърлен със
сключените две сделки. Сочи се липса на идентичност между имота – предмет на решението
по гр.д.№3/1994 г. на ВКС, с което ищците се легитимират като собственици, и имотите –
предмет на двете прехвърлителни сделки от 13.03.2020 г. и от 29.05.2020 г. Релевира се
възражение, че правото на собственост, придобито от „И.“ЕАД с Постановлението от
04.07.2012 г. не е била никога оспорвана, а решението по гр.д.№3/1994 г. на ВКС никога не е
било изпълнявано, то „И.“ЕАД. Дори да се приеме, че със атакуваният договор са били
прехвърлени част от притежаваните от ищците имоти, това обстоятелство не води до
нищожност на сключения договор за покупко-продажба, а до липса на вещно-транслативен
ефект на сделката. Оспорва се идентичността на сградите – предмет на атакувания договор,
и тези, които са описани в решението по гр.д.№3/1994 г. на ВКС. Настоява се, в случай, че се
7
приеме, че искът е допустим, за отхвърлянето му като неоснователен.
С Определение №260237/04.10.2022 г. по гр.д.№3/2021 г. на ХОС, постановено на осн.
Чл.140, ал.1 от ГПК, делото е внесено за разглеждане в първо открито съдебно заседание на
21.11.2022 г., като е разпоредено връчване на преписи от депозираните от ответниците
отговори на исковата молба, на ищците по делото.
В първото открито съдебно заседание ищците, чрез общия им процесуален представител, са
депозирали по делото искова молба срещу двамата ответници, именувана „Инцидентен
установителен иск“, с която са поискали да бъде приет за съвместно разглеждане по реда на
чл.212 от ГПК, като инцидентен установителен иск, отрицателен установителен иск за
собственост, да бъде признато за установено, че ответникът „И.“ЕАД към момента на
процесната сделка, сключена с Нотариален акт от 13.03.2020 г. за покупко-продажба на
недвижими имоти - вписан Акт №*, т.2, дв.вх.рег.№539/2020 г. на Службата по вписванията
– Х. не е бил собственик на недвижим имот от три декара (ведно с постройките в него), с
пл.№1975 в кв.26 по плана на Х. от 1958 г., а ответникът „С.“ ЕООД не е собственик на
същия имот. Пред въззивната инстанция този иск е уточнен с Молба вх.№9286/18.11.2024 г.,
с която е индивидуализиран имота, по отношение на който се иска да бъде отречено правото
на собственост на всеки от двамата ответници.
С протоколно определение от о.с.з. на 21.11.2022 г. съдът е оставил без движение молбата, с
указания ищците да внесат дължимата държавна такса и да мотивират правният си интерес
от предявяването на отрицателния установителен иск. С молба от 28.11.2022 г. ищците са
уточнили, че правният им интерес от отричане на правото на собственост на ответниците
произтича от релевираното за пръв път от първия ответник с отговора на исковата молба
възражение, с което същият твърди, че е собственик на частта от 3 дка, представляващ част
от поземления имот с идентификатор *. Считат, че предявеният от тях отрицателен
установителен иск е обуславящ по отношение на предявения от тях иск за нищожност на
договора за покупко-продажба, сключен с Нотариален акт от 13.03.2020 г. за покупко-
продажба на недвижими имоти, вписан в Службата по вписванията – Х., Акт №*, т.2,
дв.вх.рег.№539/2020 г., в частта му по отношение на същите 3 дка от площта на поземления
имот с идентификатор *. След уточняването на правния интерес на ищците за предявяване
на отрицателния установителен иск, съдът е разпоредил размяната на книжа по реда на
чл.131 от ГПК и по така предявения иск.
С отговора на инцидентния установителен иск ответникът „И.“ЕАД е поддържал, че
предявеният инцидентен установителен иск е недопустим, поради липса на правен интерес
от неговото предявяване – сочи се, че в отговора на исковата молба ответникът „И.“ЕАД е
твърдял единствено, че е собственик на имотите, описани в Постановлението от 04.07.2012 г.
на ОС – Кърджали по гр.д.№353/*9 г., а именно – на 17 990,68496/25790 идеални части от
ПИ с идентификатор *, ведно с построените в него сгради, както и на поземлен имот с
идентификатор *, ведно с построената в него сграда с идентификатор *.1. На следващо
място се поддържа, че липсват условията на чл.212 от ГПК предявеният отрицателен
установителен иск да бъде разгледан съвместно с първоначално предявеният иск, тъй като
8
въпросът за несъществуването на правото на собственост на ответника „И.“ЕАД като
прехвърлител по оспорената сделка, не е обуславящ по отношение на иска с правно
основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД. При условията на евентуалност се поддържа, че искът
е неоснователен, и следва да се остави без уважение, като се заявява, че се поддържат
направените възражения в отговора на първоначалната искова молба.
С отговора на инцидентния установителен иск ответникът „С."ЕООД на първо място
поддържа, че предявеният инцидентен установителен иск е недопустим, поради липса на
правен интерес, тъй като предметът на предявения отрицателен установителен иск не се
включва в предмета на главния предявен иск по чл.26 от ЗЗД. Ако се приеме предявеният иск
за допустим, то същият се оспорва като неоснователен. Поддържа се, че „С.“ЕООД е
собственик на 17 990,68496/25790 идеални части от ПИ с идентификатор *, придобити по
силата на валиден договор за покупко-продажба, сключен с Нотариален акт от 13.03.2020 г.
за покупко-продажба на недвижими имоти - вписан Акт №*, т.2, дв.вх.рег.№539/2020 г. на
Службата по вписванията – Х.. От своя страна техният праводател „И.“ЕАД е придобил
собствеността на основание Постановление от 04.07.2012 г. по гр.д.№353/*9 г. на ОС –
Кърджали.
След представяне на отговори от двамата ответници, с протоколно определение от
03.07.2023 г. съдът е приел за съвместно разглеждане в производството по делото като
инцидентен установителен иск, предявен по реда на чл.212 от ГПК, предявения на
21.11.2022 г. отрицателен установителен иск от ищците против двамата ответници.
По така очертаният предмет на делото, съдът намира следното:
По релевираните възражения за недопустимост на предявения от ищците главен иск за
нищожност на сключения между ответниците договор за покупко-продажба на идеални
части от недвижимия имот, за който ищците твърдят, че са собственици на част от площта
му, съдът намира възраженията за неоснователни, а предявеният иск за допустим. Макар и
да не поражда правни последици, нищожният договор не е правно нищо, тъй като създава
привидност, че правните последици на договора са настъпили. Макар да не поражда
действие по отношение на трети лица, договорът може да намери отражение и в тяхната
правна сфера, ако засяга права, които тези лица имат по отношение на една от страните по
договора и прави упражняването им невъзможно или значително неудобно. В този случай
третото лице може да се позове на нищожност на договора, а оттам и на липса на правни
последици от същия. Правоотношението между третото лице и една от страните по договора
не е предмет на този иск, а само обосновава интереса от предявяването му. Предмет на
производството по този иск е съществуването или не на породената от договора правна
връзка между страните, а не дали конкретните правни последици са настъпили. /ТР
№7/13.01.2023 г. по тълк.д.№7/2020 г. на ОСГТК на ВКС/. В конкретният случай, с исковата
молба ищците са посочили, че се легитимират като собственици на реално обособена част с
площ от 3 дка, представляваща част от площта на ПИ с идентификатор *. Предмет на
оспорения договор за покупко-продажба, сключен между ответниците с Нотариален акт от
13.03.2020 г. вписан Акт №*, т.2, дв.вх.рег.№539/2020 г. на Службата по вписванията – Х., са
9
17 990,68496/25790 идеални части от ПИ с идентификатор *. Продадените с договора
идеални части от поземлен имот засягат всяка част от имота, в това число и обособената
реална част от 3 дка, за която ищците твърдят, че с влязло в сила съдебно решение,
постановено между тях и праводателя на първия ответник, са били признати за собственици.
Така изложените в исковата молба твърдения обосновават правен интерес на ищците да
отрекат валидността на сключения между ответниците договор за покупко-продажба,
доколкото със същия се създава привидност, че вторият ответник е придобил и
17 990,68496/25790 идеални части от собствените им 3 дка площ, включена в площта на ПИ
с идентификатор *. Наред с това, ищецът, предявил иск по чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД следва
да изложи фактически твърдения в какво се изразява нарушението на закона, като може да
посочи конкретна правна разпоредба, но не е длъжен да стори това. Достатъчно е да посочи
фактическите основания, от които извлича нарушението на закона. Възможно е да липсва
изобщо правно предписание, което да съответства на твърдението му, но този въпрос е такъв
по съществото на спора, а не по редовността или допустимостта на исковото производство.
В конкретния случай ищците считат, че с атакувания договор за покупко-продажба е
продадена вещ, която е отчасти /до размер на 3 дка в конкретно посочени граници/ тяхна
собственост, което считат че противоречи на чл.1 от протокол 1 от ЕКЗПЧ, както и на чл.17
от ХОПЕС /което уточнение е направено едва в писмените бележки, депозирани пред
първостепенния съд, и поддържано във въззивната жалба/. Дали е налице такова
противоречие с посочените, или други императивни разпоредби от вътрешното право,
правото на ЕС, или други директно приложими разпоредби от международното право, също
е въпрос по съществото на спора.
По съществото на предявения иск за нищожност съдът намира от правна страна следното:
Противоречие със закона по смисъла на чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД е налице, когато има
обективно несъответствие на договора с правна разпоредба от кодекс, закон или подзаконов
нормативен акт, от международен договор, който е ратифициран по конституционен ред,
обнародван и влязъл в сила за Република Б., в това число и разпоредбите от правото на ЕС,
които имат примат пред вътрешното право. Касае се за противоречие не с всякакви по вид
разпоредби, а само с императивни такива, и е установим при съпоставката на съдържанието
на сделката с правилото на закона.
В конкретния случай, съгласно разпоредбата на чл.189, ал.1, изр. 1 от ЗЗД, когато
продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице, купувачът може да развали продажбата
по реда на чл.87 от ЗЗД. От посочената разпоредба пряко следва изводът, че договорът за
покупко-продажба на чужда вещ е валиден, тъй като само валидните договори подлежат на
разваляне. По този въпрос съдебната практика е непротиворечива. Нещо повече – съгласно
приетото с Тълкувателно решение №1/2019 от 02.07.2021 г. по тълк.д.№1/2019 г. на ОСГТК
на ВКС, дори в случая, когато купувачът бъде отстранен от вещта с влязло в сила решение,
поради наличие на противопоставимо на купувача право на собственост на трети лица,
договорът за прехвърляне на вещни права върху чуждия недвижим имот не се разваля по
право по силата на влязло в сила решение за съдебно отстранение срещу приобретателя на
10
имота. В този случай договорът за покупко-продажба остава валиден, и предявяването на
иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за развалянето му е допустим. Съгласно разпоредбата на чл.190 от
ЗЗД, когато само част от продадената вещ принадлежи на трето лице /както ищците в случая
претендират/, е изрично регламентирано право на купувача да развали договора за покупко-
продажба по съдебен ред, но само при условие, че според обстоятелствата трябва да се
приеме, че той не би сключил договора, ако знаеше това. В противен случай, съгласно
чл.190, ал.2 от ЗЗД, купувачът дори няма право да развали договора, а му се признава само
право да иска намаление на цената и обезщетение за вредите. Следователно, пряко от
специалните разпоредби на чл.189, ал.1, изр.1 от ЗЗД и чл.190, ал.1 и ал.2 от ЗЗД се
обосновава изводът, че не е налице претендираното от ищците основание по чл.26, ал.1,
предл.1 от ЗЗД за нищожността на договора за покупко-продажба, сключен между
ответниците с Нотариален акт от 13.03.2020 г. за покупко-продажба на недвижими имоти,
вписан в Службата по вписванията – Х., Акт №*, т.2, дв.вх.рег.№539/2020 г., в частта му по
отношение на същите 3 дка от площта на поземления имот с идентификатор *. Това е така,
тъй като договорът за покупко-продажба на чужда вещ е лишен от транслативен ефект по
отношение на собствеността, и той не може да лиши действителният собственик от правото
му на собственост. Ето защо, посочените разпоредби от ЗЗД не противоречат на
разпоредбите на чл.1 от протокол 1 от ЕКЗПЧ, както и на чл.17 от ХОПЕС, на които ищците
се позовават. Напротив, посочените разпоредби от ЗЗД отчитат както интереса на
действителния собственик на вещта /с лишаването на сделката от транслативен ефект по
отношение на собствеността/, така и правата на купувача по договора за покупко-продажба,
който от своя страна се е лишил от насрещната престация, но срещу това не е придобил
собствеността – изцяло или отчасти.
С оглед на така приетите правни съображения, предявеният иск за нищожност на договора за
покупко-продажба на претендираното от ищците основание по чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, в
частта му относно претендираната от ищците площ от 3 дка, представляваща реална част от
поземления имот с идентификатор *, е неоснователен, тъй като дори продавачът по
договора /първият ответник/ да не е бил собственик на никаква част от поземлен имот с
идентификатор *, сключеният между ответниците договор би бил валиден, ако не е налице
друго основание за нищожността му.
Предвид така изложените правни съображения, настоящият съдебен състав намира, че съдът
недопустимо е приел за съвместно разглеждане като инцидентен установителен иск така
предявените от ищците отрицателни установителни искове срещу всеки от двамата
ответници, уточнени пред въззивната инстанция. Съгласно дадените на съдилищата
указания с т.7а от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1 / 2013 г. на
Върховен касационен съд, ОСГТК, с инцидентния установителен иск се цели да се установи
със сила на пресъдено нещо съществуването или несъществуването на преюдициално
правоотношение, от което зависи правилното разрешаване на обусловеното спорно право -
предмет на главния или насрещния иск. С него се променя предметът на делото, като наред с
обусловеното право - предмет на първоначалния или насрещния иск се добавя обуславящото
11
правоотношение и така се постига последващо кумулативно обективно съединяване на
искове. Съгласно дадените разяснения, в случаите, когато съдът неправилно е приел за
разглеждане инцидентния установителен иск, решението по него е недопустимо и отделният
диспозитив, с който съдът се е произнесъл, подлежи на обезсилване.
По изложените съображения, в настоящия случай главният иск не се явява обусловен от
обстоятелството дали първият ответник към момента на сключване на атакуваният договор
за покупко-продажба е бил собственик на частта от 3 дка, включена в площта на ПИ с
идентификатор поземления имот с идентификатор *, по отношение на която част от имота
ищците са били признати за собственици с влязло в сила решение по гр.д.№3/1994 г. на
ВКС. Следователно, последващото кумулативно обективно съединяване на искове,
постигнато чрез приемането за съвместно разглеждане по реда на чл.212 от ГПК, на
последващо предявените от ищците отрицателни установителни искове срещу всеки от
двамата ответници, е било недопустимо, поради което постановеният от първостепенният
съд отделен диспозитив по тези искове, с който съдът се е произнесъл, следва да бъде
обезсилен, и производството по тези искове следва да се прекрати.
При този изход от спора, в полза на ответниците на основание чл.78, ал.3 от ГПК, следва да
бъдат присъдени направените от тях разноски за въззивното производство по главния
предявен иск. С оглед прекратяването на производството по предявените срещу тях
отрицателни установителни искове за собственост, и обезсилването на постановеното
съдебно решение по тези искове, на основание чл.78, ал.4 от ГПК ищците следва да бъдат
осъдени да им заплатят разноските за двете съдебни инстанции по тези искове.
По отношение на разноските, присъдени в полза на ответниците за първоинстанционното
производство, в настоящото производство е присъединена за съвместно разглеждане Частна
жалба вх.№260166/23.02.2024 г., подадена от ищците против Определение от 07.02.2024 г.,
постановено по реда на чл.248 от ГПК по гр.д.№3/2024 г. на ХОС, с което съдът е отказал да
измени постановеното решение в частта за разноските, като намали присъденото на двамата
ответници адвокатско възнаграждение.
Във връзка със спора по частната жалба, съдът намира следното:
С постановеното Решение №260014/28.07.2023 г. съдът е отхвърлил предявените от ищците
главен иск и приети за разглеждане отрицателни установителни искове за собственост срещу
двамата ответници. С решението е осъдил ищците да заплатят на ответника „И.“ЕАД сумата
от 8472 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство, а на ответника „С.“ЕООД – сумата от 8000 лв. за адвокатско възнаграждение
за първоинстанционното производство. С въззивната жалба ищците са направили искане за
изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските, което е разгледано
по реда на чл.248 от ГПК от първостепенния съд, и по него е постановено обжалваното
Определение от 07.02.2024 г. С оглед на изложеното съдът намира, че обжалваният съдебен
акт е постановен по допустимо искане, релевирано в срока по чл.248, ал.1 от ГПК,
направено от процесуално легитимирана страна, за намаляване на разноските, присъдени в
полза на насрещната страна, поради което постановеният съдебен акт е допустим. Разгледан
12
по същество, съдът намира обжалваното определение за правилно. С Определение
№260000/21.01.2022 г. е определена цена на предявения иск по т.1 от исковата молба /който
единствен е останал предмет на разглеждане след уточняването на исковата молба и
оттегляне на останалите предявени искове/, е с цена 35 592,45 лв., впоследствие са приети за
разглеждане отрицателни установителни искове за собственост срещу всеки от ответниците.
Видно от материалите по делото, производството пред първостепенния съд е продължило 3
години, многократно са разменяни книжа, водено е частно производство, материалите по
делото са с голям обем – близо 400 страници. Защитата на ответниците е била затруднена и
от неяснотата на исковата молба, която многократно е била уточнявана. Видно от
приложения списък с разноски, адвокатското възнаграждение на процесуалния представител
на ищците е общо в размер на 8700 лв. /6000 лв. за първоинстанционното производство, и
2700 лв. за частното производство/, който размер кореспондира на претендираните разноски
от ответниците за адвокатско възнаграждение. Процесуалното представителство на
ответниците е осъществявано активно, добросъвестно и ефективно – релевирани са
своевременно възражения и са представени релевантни доказателства. Изложени са
подробни съображения в писмен вид. По тези съображения съдът намира, че
претендираните от ответниците разноски за процесуално представителство не са
прекомерни, а съответстват на реалната фактическа и правна сложност на делото,
качеството и количеството на извършените процесуални действия от процесуалните
представители, продължителността на производството и същественият материален интерес
по предявените искове. Като е достигнал до същите изводи, първостепенният съд е
постановил правилно определение, като е оставил без уважение искането за изменение на
решението на първостепенния съд в частта му, в която се присъждат на ответниците
разноски за процесуално представителство в претендираните размери.
С оглед частичното обезсилване на първоинстанционното решение в частта му относно
предявените от ищците отрицателни установителни искове срещу ответниците, на
ответниците следва да се присъдят разноски по тези искове в същия размер, поради което
решението на първостепенния съд в частта му за разноските не следва да се обезсилва, а
следва да се потвърди, тъй като в тази част то се явява правилно като резултат.
За въззивното производство, с оглед резултата, в полза на въззиваемите следва да се
присъдят направените от тях разноски, като в частта по главния предявен иск те се дължат
от ищците на основание чл.78, ал.3 от ГПК, а в частта по предявените отрицателни
установителни искове – на основание чл.78, ал.4 от ГПК. Въззиваемият „И.“ЕАД изрично е
заявил в последното съдебно заседание, че не претендира разноски за въззивното
производство, поради което такива не следва да му се присъждат. Въззиваемият „С.“ЕООД е
заявил претенция за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, и е представил
доказателства за направени такива /на л.117 от въззивното дело/ в размер на 5000 лв. В
последното открито съдебно заседание процесуалният представител на ищците е релевирал
възражение за прекомерност на претендираните разноски за процесуално представителство
за размера над 2500 лв. При извършване на преценка за прекомерност на разноските за
13
адвокатско възнаграждение съдът взема предвид, че разноските за адвокатско
възнаграждение, заплатено от ищците на общите им процесуални представители адв. Р. и
адв. П. за въззивното производство, са в размер на 12 000 лв. Процесуалното
представителство е осъществено от двама адвокати, поради което съдът приема, че ищците
са заплатили на всеки от двамата адвокати по 6000 лв. за осъщественото процесуално
представителство, който размер кореспондира на размера на разноските за процесуално
представителство, направени от въззиваемата страна „С.“ЕООД, които са в размер на 5000
лв. Ето защо, съдът намира, че претендираните от ответника разноски за процесуално
представителство не са прекомерни, а са съответстващи на фактическата и правна сложност
на делото, поради което ищците следва да бъдат осъдени да ги заплатят.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260014 от 28.07.2023 г., постановено по гр.д. №3 по описа за
2021 г. на Окръжен съд – Хасково, В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен предявеният от В. П.
С., Е. М. Г., Т. М. И., Д. Д. С., В. Р. Х. В. Н. Р., и Д.Д.С. - починал и заместен на осн. Чл.227
от ГПК от наследника си по закон Д. Д. Д., против ответниците „И.“ ЕАД и „С.“ ООД иск с
правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД за прогласяване на нищожност, поради
противоречие със закона, на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в
Нотариален акт №-, том I, рег.№*, дело №72 от 2020 г. по описа на нотариус А.П., вписан в
СВпХ. като акт №*, т.II, дело №*, вх.рег.№539 от 13.03.2020 г., по отношение на Нива от 3
дка /три декара/, представляваща част от поземлен имот с идентификатор №*, целият с
площ от 25789 кв.м., която нива от 3 дка е описана съгласно съдебно решение
№195/12.03.2010 г. по гр.д. №419/2020 г. на РС – Х., влязло в сила на 28.05.2010 г., КАКТО
И В ЧАСТТА, в която В. П. С., Е. М. Г., Т. М. И., Д. Д. С., В. Р. Х. В. Н. Р., и Д.Д.С. - починал
и заместен на осн. Чл.227 от ГПК от наследника си по закон Д. Д. Д., са осъдени да заплатят
на „И.“ ЕАД сумата от 8472 лв. за разноски в първоинстанционното производство, и на
ответника „С.“ ООД да заплатят сумата от 8000 лв. за разноски за първоинстанционното
производство.
ОБЕЗСИЛВА Решение №260014 от 28.07.2023 г., постановено по гр.д. №3 по описа за 2021
г. на Окръжен съд – Хасково, В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен предявеният от В. П. С.,
Е. М. Г., Т. М. И., Д. Д. С., В. Р. Х. В. Н. Р., и Д.Д.С. - починал и заместен на осн. Чл.227 от
ГПК от наследника си по закон Д. Д. Д., против ответниците „И.“ ЕАД и „С.“ ООД
инцидентен установителен иск с правно основание правно основание чл.124, ал.1 от ГПК,
за признаване за установено по отношение на ответника „И.“ ЕАД, че не е бил собственик, а
по отношение на ответника „С.“ООД – че понастоящем не е собственик на недвижим имот
от 3 дка, с планоснимачен №1975, в кв.26 по плана на гр. Х. от 1958 г. в местността „Ч.К.“,
описан по действащата кадастрална карта на гр. Х., като имот от 3 дка, представляващ част
от поземлен имот с идентификатор №*, използван за част от производствено предприятие за
14
олио и маслени продукти, предмет на договор за покупко-продажба на недвижим имот,
обективиран в Нотариален акт №-, том I, рег. №*, дело №72 от 2020 г. по описа на нотариус
А.П., вписан в СВп Х. като акт №*, т.II, дело №*, вх.рег. №539 от 13.03.2020 г., И
ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО В ТАЗИ ЧАСТ.
ПОТВЪРЖДАВА Определение от 07.02.2024 г., постановено по реда на чл.248 от ГПК по
гр.д.№3/2024 г. на Окръжен съд – Хасково.
ОСЪЖДА В. П. С., с ЕГН**********, Е. М. Г., с ЕГН**********, Т. М. И., с
ЕГН**********, Д. Д. С., с ЕГН**********, В. Р. Х., с ЕГН**********, В. Н. Р., с
ЕГН********** и Д. Д. Д., с ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТЯТ на „С.“ООД, с ЕИК *, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК и чл.78, ал.4 от ГПК, сумата от 5000 лв. /пет хиляди лева/,
представляваща разноски за въззивното производство за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните, с касационна жалба пред Върховния
касационен съд, при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
Особено мнение на съдията Надежда Лукова Махмудиева
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
НА СЪДИЯТА–ДОКЛАДЧИК НАДЕЖДА МАХМУДИЕВА
Не съм съгласна със становището на мнозинството от състава относно недопустимостта на
производството по последващо предявените от ищците и приети за разглеждане от
първостепенния съд отрицателни установителни искове против всеки от двамата ответници,
поради следните съображения:
В конкретния случай, ищците са претендирали да е налице частична нищожност на
сключения между ответниците договор, на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД – поради
противоречието му със закона, като считат, че такова противоречие е налице, поради
обстоятелството, че продавача по договора не е бил собственик на част от имота – предмет
на договора. Наличието на така заявеното от ищците фактическо основание, от което според
ищците произтича нищожността на договора, обосновава процесуалната допустимост в
конкретния случай да бъде приет за разглеждане като инцидентен установителен иск с
предмет отричане на правото на собственост на първия ответник към момента на сключване
на договора, чиято нищожност се претендира. Дали такава връзка на обусловеност на
15
първоначалния иск от резултата по предявения инцидентен установителен иск е налице, е
въпрос по съществото на първоначалния иск, по който съдът дължи произнасяне с крайния
съдебен акт. Отричане на връзката на обусловеност, с която ищецът в исковата молба
обосновава главния си иск, би означавало още в този начален етап на производството съдът
да се произнесе по съществото на главния предявен иск. Отричането на правото на
собственост на втория ответник по отношение на частта от имота, която ищците
претендират, не е обуславящо по отношение на така заявеното от ищците основание за
частична нищожност на договора, тъй като би се явило като последица от претендираната
нищожност. Същевременно докладчикът намира, че не може да бъде отречена
съществуващата връзка между предмета на последващо предявените отрицателни
установителни искове с предмета на първоначално предявения облигационен иск – по
естеството си те се явяват евентуално средство за защита на правото на собственост на
ищеца – в случай, че атакуваната сделка се приеме за валидна, то да бъде отречен нейния
транслативен ефект, както и възможните други основания за право на собственост, които
ответниците биха могли да противопоставят на ищеца. Страните по последващите искове са
идентични със страните по първоначалния иск, и разглеждането на последващите искове се
осъществява също по общия исков ред, както и производството по първоначалния иск.
Следователно, налице са предпоставките на чл.213 от ГПК за служебно съединяване на
производството по първоначалния и последващо предявените искове. Последващо
предявените искове са допустими – с решение № 35 от 05.03.2019 г. на ВКС по гр. д. №
1845/2018 г., I г. о. е прието, че правен интерес за предявяване на отрицателен установителен
иск е налице, когато ищецът претендира да е собственик, респективно съсобственик на
имота и твърди, че ответникът /в настоящия случай - вторият ответник/ заявява права върху
този имот, които засягат правата на ищеца. В мотивите на Тълкувателно решение №3/2021 г.
от 25.10.2022 г. по тълк.д.№3/2021 г. на ОСГК на ВКС /с което е отклонено искането за
постановяване на тълкувателно решение, поради липса на противоречие в практиката на
ВКС/ се сочи, че в редица решения на ВКС /посочени в мотивите/ за съсобственика не е без
значение кой е сътитуляр на правото на собственост, наред с него, и каква е квотата му в
съсобствеността, тъй като това касае упражняването на правомощията, произтичащи от
правото му на собственост върху притежаваната идеална част от вещта и включени в
съдържанието на това право. Затова, за съсобственика ще е налице правен интерес да отрече
със сила на пресъдено нещо претендирани от ответника права върху идеални части от имота
или размера им дори ако същите не се застъпват с идеалните части на ищеца. Правният
интерес от отрицателния установителен иск за собственост се разкрива и от процесуалното
поведение на ответниците, които в хода на производството продължават да претендират
отричаното от ищците право на съсобственост върху реалната част от площта на имота с
идентификатор №*, върху която ищците претендират да са изключителни собственици.
Същевременно, с ТР 8/2012 от 27.11.2013 год. по тълк.д.№8/2012 г. на ОСГТК на ВКС се
приема, че при отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове,
основанието на иска /чл.127, ал.1, т.4 ГПК/ не е негов индивидуализиращ белег. След като
ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса
16
всички основания, на които то е могло да се породи. Когато е уважен отрицателен
установителен иск за собственост, това претендирано от ответника право е отречено, без
оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни
негови основания. С оглед по-широкия обхват на отрицателния установителен иск по
отношение на основанието, от което произтича претендираното от ответника право на
собственост, не съставлява пречка за предявяването на този иск и предходно приключило с
влязло в сила решение производство по ревандикационен иск, предявен от същия ищец
срещу праводателя на ответника /на каквото съдебно решение ищците се позовават в
конкретния случай/, тъй като то би разпростряло своята СПН и в отношенията на ищците с
правоприемника на основание чл.298, ал.2 от ГПК, но само в рамките на деривативното
основание за придобиване на собствеността от този праводател. Аргументи за
допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост срещу лице, което се е
разпоредило със спорния имот преди завеждане на исковата молба, са изложени подробно в
Определение №1626/03.04.2025 г. по дело №237/2025 г. на ВКС -2-ро гр.отд.
В обобщение докладчикът намира, че при предявен иск след депозиране на исковата
молба, с допълнителна молба в рамките на вече образувано дело, когато съдът намери, че не
са налице предпоставките на чл.212 от ГПК за съвместното му разглеждане като инцидентен
установителен иск, той е длъжен да отдели материалите и да ги изпрати за образуване на
дело от председателя на съда. Когато обаче това не е сторено, и материалите по делото не
бъдат отделени, съдът дължи произнасяне по новопредявения иск относно неговата
допустимост. Само поради предявяването му в по-късен момент, ако е налице редовна
искова молба, съдът не може да откаже произнасяне по този иск. Установявайки, че е
допустим предявеният иск, следва да се приеме, че е налице служебно съединяване на дела,
на основание чл.213 от ГПК и съдът дължи произнасяне. При преценяване на редовността
на исковата молба и ако установи наличие на нередовности, съдът следва да ги съобщи на
ищеца, и след отстраняването им, да се произнесе по съществото на спора между страните /в
този смисъл е и постановеното Решение № 50029/26.11.2024 г. по т.д.№ 1214/2020 г. на ВКС,
2-ро търг.отд./.
По изложените съображения докладчикът намира, че производството по последващо
предявените отрицателни установителни искове срещу двамата ответници са допустими,
налице са предпоставките на чл.213 от ГПК, и първостепенният съд е приел за разглеждане
тези искове в същото производство. Ето защо, въззивният съд следва да разгледа тези искове
и да се произнесе по тях с решение по същество.
17