№ 140027
гр. София, 08.11.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182, в закрито заседание на осми
ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Я.Е.В.П.
като разгледа докладваното от Я.Е.В.П. Частно гражданско дело №
20231110147780 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 от ГПК.
Образувано е по заявление за издаване на заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 ГПК от /ФИРМА/ (с предишно наименование
/ФИРМА/) срещу В. С. А. за следните суми: 4 020,23 лв., представляваща 12
вноски с настъпил падеж в периода от 30.06.2021 г. до 18.07.2022 г.
включително по договор за обратен лизинг № 828 от 9.11.2020 г. със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив,
7 915,22 лв., представляваща договорна лихва по договор за обратен лизинг
№ 828 от 9.11.2020 г., дължима по 12 вноски с настъпил падеж в периода
30.06.2021 г. до 18.07.2022 г., както и лихва за забава в размер от 1594 лв. за
периода от 1.07.2020 г. до 17.08.2023 г.
Заповед за изпълнение и издадена за следните суми: 4 020,23 лв.
главница и 1594 лв. – законна лихва, както и за разноските, съразмерно с
уважената част от заявлението.
По отношение на сумата, претендирана за договорна възнаградителна
лихва, съдът намира, че заповед за изпълнение не следва да се издава.
В конкретния случай вземанията се претендират по договор за обратен
лизинг, по силата на който на физическото лице потребител е предоставено
кредитиране, поради което приложение намират разпоредбите на ЗПК,
съответно ЗЗП – в този смисъл чл. 3, ал. 3 ЗПК.
На основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, съдът отхвърля искането за
издаване на заповед за изпълнение, когато то е в противоречие със закона или
с добрите нрави.
На основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдът следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като
ако констатира такива или е налице обоснована вероятност за това,
заявлението се отхвърля.
Представен е договор за обратен лизинг № 828 от 9.11.2020 г. с
нотариална заверка на подписите, от който е видно, че на потребителя е
предоставен за ползване лизингов актив – лек автомобил, срещу което
лизингополучателят се задължава да заплати на лизингодателя уговорените в
1
договора суми и да придобие собствеността върху лизинговия актив. Общият
размер на лизинга е 23 000 лв. договорен е лихвен процент в размер от 40%,
фиксиран за срока на договора. Годишният процент на разходите е в размер
от 48,21%. Срокът на лизинга е 48 месеца. Общата сума, дължима от
потребителя, е 46 419,85 лв.
Следва да се отбележи, че относно уговарянето на размера на
дължимото възнаграждение, в случая под формата на възнаградителна лихва
по договора за обратен лизинг, законът не поставя императивно изискване.
При определяне на този размер страните са ограничени от правилото на чл. 9
ЗЗД /императивните норми на закона и добрите нрави/. Приложимо е и
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото обратният лизинг се явява форма на
инвестиционно кредитиране, а страна по същия е потребител. Размерът на
лихвения процент участва при образуване размера на ГПР.
Съдът приема, че съдебната практика по въпроса за съответствието на
възнаградителната лихва по необезпечени съглашения за кредитиране с
добрите нрави, продължава да е актуална и след изменението на ЗПК и
разписването на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С Определение № 527 от 9.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 151/2022 г., III
г. о., макар да не е допуснал касационно обжалване по поставения с
касационната жалба въпрос „Актуална и приложима ли е, след влизането в
сила на 23.07.2014 г. на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, практиката на ВКС,
според която нищожни поради противоречие с добрите нрави при
необезпечени кредити са клаузите за лихви, надвишаващи трикратния размер
на законната лихва?“, върховният съд е възприел следното:
Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го
заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави,
включително и договорите върху неоткрити наследства (чл. 26 ЗЗД). Видно от
съдържанието на нормата, законодателното уреждане на случаи, в които
договор или клауза от него ще е нищожна, когато при нормативната уредба
законодателят се е ръководел от принципа добрите нрави да не се накърняват,
привързва нормативно уредената хипотеза към основание на чл. 26, ал. 1
предл първо ЗЗД, без да изключва преценката на съда за недействителност
поради противоречие с добрите нрави за неуредените хипотези. Накърняване
на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната
страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от
по-неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Съгласно Решение № 285 от 12.06.2019 г.
на ВКС по гр. д. № 1511/2018 г., IV Г.О., решение по гр. д. № 2944 по описа за
2021 г. III Г.О. и др. добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях, като за спазването им (например иск за присъждане на неустойка,
вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и
годишен процент разходи по потребителски кредити) съдът следи служебно.
Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на
потребителя при сключен от него договор за кредит. В своята практика ВКС
2
последователно е приемал, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната
лихва.
В този смисъл са Решение № 1270 от 9.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007
г. на ВКС, II г. о.; Определение 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г.
на ВКС, IV г. о. и др.
Съгласно разпоредбата н чл. 19, ал. 4 ЗПК (ДВ бр. 35 от 2014 г., в сила
от 23.07.2014 г.), годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България.
Съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи по
договор за кредит, сключен с потребител, както и за вероятната им
недействителност. От друга страна на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК,
съдът следи и за противоречието на искането за издаване на заповед за
изпълнение със закона и добрите нрави. Засилената роля на съда да следи за
нищожност на договорите, едно от основанията за което е и противоречието
на договора с добрите нрави, е доразвита законодателно с приемането на чл.
7, ал. 3 ГПК (ДВ бр. 100/2019 г). и в практиката на ВКС с приемането на
Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на
ОСГТК на ВКС, с което е очертан обсега на служебната преценка,
включително при договори накърняващи добрите нрави, като самостоятелно
основание за недействителност.
Приемането на норми като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК според
ВКС в цитираното определение не представляват законов регламент с пряко
значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорни
възнаградителни вземания за лихви при надвишаване на определения от
Министерски съвет процент на законна лихва, противоречат на добрите нрави
и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под
посочения в закона праг на годишния процент на разходите. Когато
законодателят, ръководейки се на свой ред от изтъкнатите по-горе принципи,
които прилага и съдът, въведе норма като коментираната, нейното
нарушаване влече нищожност поради противоречие със закона, което именно
правно положение съдът императивно е длъжен да съобразява в обсега на
дължимата защита и санкция. Това положение не изключва съдебната
проверка за съответствие на всеки договор с добрите нрави, включително
след влизане в сила на норма, посочила законодателно максималния праг на
търпимост за някои уговорки, в този смисъл и крайна граница за годишния
процент разходи по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече
нищожност съгласно чл. 22 ЗПК.
Противоречието на клауза от договора с добрите нрави е самостоятелно
основание за нищожност, за което както се посочи по-горе, съдът има
задължението да следи служебно във всяка фаза на производството,
включително в заповедното производство.
В конкретния случай е уговорена възнаградителна лихва от 40,00 %
годишно, при стойност на лизинговия актив 23 000,00 лева. Размерът на
3
възнаградителната лихва за срока на договора е 23 419,85 лева, поради което
същата се явява уговорена в противоречие с добрите нрави, като равняваща
се на четирикратния размер на законната лихва и надхвърляща стойността на
лизинговия актив.
По изложените съображения съдът приема, че клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави,
а същата се явява и неравноправна, предвид обстоятелството, че потребителят
е икономически по-слабата страна и не разполага с възможност да влияе
върху съдържанието на договора.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление вх. № 239549/28.08.2023 г. за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, в частта, с която се иска В. С. А., ЕГН
**********, да заплати на /ФИРМА/, ЕИК ********, сумата в размер от
7 915,22 лв., представляваща договорна лихва по договор за обратен лизинг
№ 828 от 9.11.2020 г., дължима по 12 вноски с настъпил падеж в периода
30.06.2021 г. до 18.07.2022 г.
Разпореждането подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от съобщението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4