Определение по дело №484/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение №88/23.10.2014 г., постановено по гр.д. № 554/2014 г., Кърджалийският районен съд е признал за установено по отношение наЗ.М.К., с ЕГН *, от гр.К., ул.”О.” № 1, вх.А, ет.6, че дължи на И.В.Т., с ЕГН *, със съдебен адрес: гр.Х., ул.”Д.” № 2, офис 1 - адв.Д. Н.Г., сумата в размер на 5 000 лв., представляваща неизпълнено парично задължение по Спогодба от дата 05.03.2013г. с нотариална заверка на подписите на страните от 05.03.2013г. с рег.№2214 на нотариус с рег.№251 на Нотариалната камара, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.11.2013г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена Заповед №149 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 02.12.2013г. по ч.гр.д. №1691/2013г. по описа на РС-Кърджали. Съдът е осъдил ответника в първоинстанционното производствоЗ.М.К. да заплати на ищеца И.В.Т., направените по делото разноски в размер на 600 лв.

Настоящото производство е образувано по повод депозирана от недоволния от първоинстанционното решение, ответник К., въззивна жалба. В жалбата се твърди, че така обжалваното решение било постановено при нарушение на материалния и на процесуалния закон, както и че същото било и необосновано. Жалбодателят твърди, че въпреки, че подписал документа, наименован спогодба, не получил посочената в него сума, а същата била дадена на трето за производството лице. Изтъква, че решаващият съд противоречиво обсъждал процесната спогодба, веднъж като договор за заем, втори пък като разписка, трети път като документ за получена в миналото сума. Твърди, че в първия случай, ако това би било договор за заем, то той не притежавал задължителните реквизити, които като вторичен документ, показващ и доказващ приходно-разходно отразяване, следвало да притежава. Жалбодателят твърди, че във втория случай спогодбата не можела да се приеме и като разписка, защото липсвало броене на пари пред нотариуса. Излагат се съображения за процесуални нарушения на решаващия съд по допускане на доказателства в процеса, вкл. и за това, че съдът не привлякъл като трета страна-помагач-съответник, разпитания в производството свидетел Р.. Жалбодателят моли настоящата инстанция да отмени обжалваното първоинстанционно решение или да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав, със задължителни указания по допускане на необходимите, според жалбодателя доказателства.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по същата, ищец в първоинстанцинното производство, И.В.Т.. В отговора се изтъкват съображения за правилност на атакуваното първоинстанционно решение. Претендира се присъждане на разноски за въззивна инстанция.

В съдебно заседание, жалбодателят К., чрез депозирано писмено становище, поддържа въззивната си жалба.

В съдебно заседание, ответникът по жалбата Т., редовно призован, не се явява и не изразява становище.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата като подадена в срок и от имащо правен интерес от това лице, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.

В основата на първоинстанционното производство стои предявената от ищеца И.В.Т. искова претенция, с която същият цели да бъде установено по отношение на ответника,че му дължи сумата от 5 000 лв. по силата на Спогодба от 05.03.2013 г., с нотариална заверка на подписите,с падеж 01.06.2013 г.

Така предявеният пред първоинстанционния съд допустим иск, е установителен по своя характер, и е с правно основание чл.422, във вр. с чл.415 от ГПК. Положителните процесуални предпоставки за неговото завеждане в производството са налице: депозирано е на 25.10.2013 г. от ищеца заявление по чл.417 от ГПК, образувано е ч.гр.д. №1691/2013 г.по описа на КРС, издадена е заповед № 149/02.12.2013 г. за изпълнение на парично задължение за търсената и в настоящото производство главница от 5 000 лв., представляваща неизпълнено парично задължение по Спогодба от 05.03.2013г. с нотариална заверка на подписите на страните от 05.03.2013г., ведно със законната лихва, считано от 25.10.2013г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените разноски по делото за държавна такса в размер на 100 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. Депозирано е срещу издадената заповед възражение от длъжника с правно основание чл.414 от ГПК, и в законово установения едномесечен срок, е предявен настоящият иск.

Въз основа на анализа на събраните, поискани и допуснати писмени и гласни доказателства, настоящата инстанция изгради своето становище.

От приложената по делото, имаща характер на документ по смисъла на чл.417, ал.1, т.3 от ГПК, спогодба от 05.03.2013г., се установява, че ответникът в първоинстанционното производство К. е поел задължение, получената от него на 05.03.2015 г. , сума в размер на 5 000 лв. да върне на далият му я ищец Т.в срок до 01.06.2013 г. Положените от ищеца Т. и ответника К. подписи върху документ са нотариално заверени от Нотариус с рег.№ 251 на НК под рег.№ 2214/ 05.03.2013 г. Не се спори в производството, че сумата от 5 000 лв. ответникът не е върнал на ищеца до посочената дата. Всъщност основният довод на ответника в производство се свежда до това, че въпреки ,че подписал процесната спогодба, той не бил получил парите в размер на 5 000 лв., защото те били получени от трето за производството лице. За установяване на тези обстоятелства първоинстанционният съд е събрал поисканите писмени и гласни доказателства. Анализът им обаче не води до извод за тяхната доказаност в производството. По делото е приобщена декларация с посочен издател Х.А.Р., с която същият на 29.01.2014г. декларирал, че сумата в размер на 5 000 лв.- предмет на сключената на 05.03.2013г. спогодба между страните, е получена от него от ищеца И.В.Т. преди сключване на спогодбата. Непосредствено изслушаните обаче свидетелски показания на посоченото за издател на декларацията лице Х.А.Р., установяват,че той познава страните в производството, но не му била известна уговорка между тях, съгласно която привидно да се сключи договор за заем, а всъщност свидетелят да получи парите. Заявява,че с И.Т. имали финансови взаимоотношения, но не бил получавал сумата от 5 000 лева, с която се задължил ответника З. К.. Отрича да е подписвал декларация с подобно съдържание, като заявява,че на 29.01.2014г. бил в затвора и не бил издавал такава декларация, както и не бил я подписвал, въпреки, че почеркът и подписът приличали на неговите.

При така установеното от фактическа страна, първоинстанционният съд е стигнал до правни изводи, които въззивният съд споделя в пълна степен, и на основание чл.272 от ГПК, препраща към мотивите на решението му.

С оглед доводите, наведени с въззивната жалба следва изрично да се посочи и това, че твърденията на жалбодателя К. за противоречиво обсъждане от първоинстанционния съд на приложения по делото писмен документ- спогодба, са изцяло неоснователни. Безспорно правилно решаващият съд е приел, че в производството се установява, че е налице едно признание на ответника К., направено в писмена форма с нотариална заверка на положения му подпис и наименовано спогодба, с което той признава свое минало задължение, произтичащо от сключен между страните в това производство договор, като е поел задължението да върне определената сума на определеното лице в определен срок. Именно такъв е характерът на процесния писмен документ, посочен и в разпоредба на чл.417, ал.1, т.3, предл.ІІ от ГПК, установяващ наличие на постигната между страните спогодба за признаване на задължение за връщане на парична сума, произтичаща от възникнало по-рано между страните облигационно правоотношение.

А с оглед доводите, наведени във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в недопускане на доказателства по делото и в не привличане като „трета страна-помагач-съответник” на разпитания в производството свидетел, следва изрично да се отбележи, че когато страната не поиска допускане на конкретни доказателства, съдът не може служебно да ги ангажира. В първоинстанционното производство ответникът не е направил конкретни искания за събиране на доказателства, за които съдът необосновано да е създал пречки. Следва да се посочи, че с този си довод жалбодателят смесва две процесуални фигури –другарство в процеса /чл.215 и сл. от ГПК / и трето лице-помагач в процеса /чл.219 и сл. от ГПК/. В този смисъл изрично следва да се посочи, че освен при наличие на предпоставки за задължително другарство, каквито в настоящия казус определено няма, съдът не може да конституира служебно другар в процеса. Съдът може да привлече трето лице –помагач само по реда и при условията на чл.219 и сл. от ГПК. Такива искания в първоинстанционното производство не са били правени.

Или казано в обобщение решението на първоинстанционния съд, предмет на настоящия въззивен контрол,се явява правилно и законосъобразно, и като такова следва да бъде потвърдено.

И при този изход на деÙото и въпреки, направеното от ответника по въззивната жалба искане за присъждане на разноски за въззивно производство, такива не му се следват, защото не се установява извършването им. Представеният пред настоящата инстанция договор за правна помощ установява направени разходи за адвокатско възнаграждение, само за първоинстанционното производство.

Водим от изложеното, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 88/23.10.2014г., постановено по гр.д. № 554/2014г. по описа на Кърджалийския районен съд.

Решението на основание чл.280, ал.1, предл. 2 от ГПК не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.