РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД ПЛОВДИВ
О П Р Е Д
Е Л Е Н И Е
№
2468
гр.
Пловдив, 05 декември 2018 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ІІ отделение, ХVІІ състав, в закрито заседание на пети
декември през две хиляди и осемнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ПЕТРОВА
разгледа докладваното от
Председателя адм.дело № 3311
по описа за 2017 год. и взе предвид
следното :
Производството е по реда на чл. 248 ГПК във връзка
с чл. 144 АПК.
Образувано е по молба вх.
№ 21767/23.11.2018 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив, на Община Стамболийски,
представлявана от Кмета на общината Г.М., подадена чрез адвокат И., с искане за
изменение на Решение № 2307/09.11.2018 г., постановено по адм.дело № 3311 по
описа за 2018 г., в частта за разноските. Твърденията в тази насока са, че след
като искът не е уважен частично, а е отхвърлен изцяло следва че е налице хипотезата
на чл. 10, ал. 2 ГПК за присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение
в размер на 2410 лв. В тази връзка е цитирана съдебна практика на ВКС.
Ищецът по делото, чрез
процесуалния си представител, в становище вх. № 22589/04.12.2018 г. по описа на
съда, излага съображения за неоснователност на така направеното искане.
Молбата е подадена в срока
по чл. 248, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 144 АПК и от процесуално легитимирано
лице, поради което се явява допустима.
Разгледана по същество същата
е неоснователна.
С Решение №
2307/09.11.2018 г., постановено по настоящото дело, съдът е ОТХВЪРЛИЛ предявените
от С.К.К. с ЕГН ********** с постоянен адрес ***, ***, искове, Община
Стамболийски да бъде осъдена да му заплати обезщетение за претърпени от него
имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в общ размер на 36400 лв. за
периода от 21.01.2011 г. до 29.05.2016 г., ведно със законната лихва върху тази
сума считано от 24.01.2011 г. до окончателното й изплащане, претърпени в
резултата на отменен по съответния ред административен акт – Решение № 41 на
Общински съвет Стамболийски, прието с Протокол № 8/28.03.2012 г., изразяващи се
в нереализиран доход от непроизведена продукция – грозде, в размер на 11400 лв.
по продажна цена без приспаднати разходи и от непроизведено вино на стойност
25000 лв..
Цялостен
анализ на законодателната концепция във връзка с липсата на дължимост на адвокатско/юрисконсултско
възнаграждение при отхвърляне на исковете (цялостно или частично) по ЗОДОВ, се
съдържа в Определение № 7827 от 20.06.2017 г. по адм. дело № 5056/2016 г. на
Върховния административен съд, седмо отделение. Впрочем, по този въпрос е
налице и константна практика на ВАС, отразена в определения по адм. дело №
7096/2018 г., адм. дело № 1848/2018 г., адм. дело № 10421/2015 г., адм. дело №
4899/2016 г. на трето отделение и др. В същия смисъл е формирана практика и на
Върховния касационен съд (определение по ч. гр. дело № 531/2011 г. и др.). Във
всички цитирани съдебни актове е извършено тълкуване на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ и е направен ясен и категоричен извод, че уредените в тези закони правила
имат специален характер и се отклоняват от общите такива по ГПК. Едно от тези
правила е при отхвърляне на иска (цялостно или частично), ищецът да не дължи адвокатско/юрисконсултско
възнаграждение в полза на ответника.
Специалната уредба, дадена
в чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ дерогира приложението на общата уредбата на
отговорността за разноски, съдържаща се в чл. 78 от ГПК и чл. 143 от АПК.
Съгласно чл. 10, ал. 2, изречение първо от ЗОДОВ при отхвърляне на иска изцяло,
какъвто е настоящият случай, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по
производството. Законодателят в цитираната норма не е направил разграничение на
юрисконсултското възнаграждение, респ. на адвокатското възнаграждение, с други
разноски по делото. От систематичното тълкуване на чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ, във
вр. с чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, където е постановено, че ако искът бъде уважен
изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по
производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса, следва,
че законодателят прави разлика между разноски за производството и заплатеното
възнаграждение за един адвокат, респективно юрисконсултско възнаграждение. Този
извод се подкрепя и от правната уредба на разноските по производството, дадена
съответно в чл. 143, ал. 1 от АПК, както и в чл. 78, ал. 1 от ГПК, в които
норми законодателят изрично и отделно е регламентирал възнаграждението за един
адвокат от останалите разноски по делото. Стриктното тълкуване на цитираните
норми обосновава извода, че разноските за адвокатско или юрисконсултско
възнаграждение, макар и да са разходи по делото, не са разноски по
производството. В чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ, които са специални разпоредби
по отношение на чл. 78 от ГПК и чл. 143 от АПК, законодателят не е предвидил
изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на предявените искове, на
ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един адвокат, ако е имал
такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт.
Липсата на изрична норма, която да урежда този вид разходи на страната по
делото, не е законодателна празнота, която следва да се запълни по аналогия на
закона чрез прилагането на чл. 78, ал. 3 или чл. 78, ал. 8 от ГПК. Това е така
именно поради наличието на изричната уредба, дадена в чл. 10, ал. 2 и 3 от ЗОДОВ за едната страна по спора – за ищеца. Това законодателно решение е
свързано с изводите, до които Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) е достигал
при произнасянето по дело "Станков срещу България" с решение от
12.07.2007 г., в което, макар проблемът да е в прекомерната държавна такса по
делата по ЗОДОВ (в период, в който тя е уредена като пропорционална),
разсъжденията на съда отиват и отвъд нея. Така например в т. 54 от мотивите на
това решение ЕСПЧ приема, че "от практична гледна точка налагането на
съществена финансова тежест след приключването на процедурите може да играе
ролята на ограничение на правото на достъп до съд....", а в т. 59 в мотивите
на решението се казва, че "останалите разноски също не следва да
съставляват неразумно ограничение на правото на достъп до съд."
Разделянето на
възнаграждението за адвокат/юрисконсулт от разноските по производството е
основание за съда да приеме, че според законодателя, възнаграждението за
адвокат, макар и да е разход по делото, не формира разноски по производството.
В ЗОДОВ не е предвидено изрично възстановяването на разхода за ползваната от
ответника по иска адвокатска/юрисконсултска защита по делото, респ. за
заплащането на адвокатско/юрисконсултско възнаграждение в негова полза.
По изложените съображения,
съдът приема, че при отхвърляне на иск по ЗОДОВ, в тежест на ищеца остава
заплатената от него държавна такса, като той дължи и заплащане на направените
от съда разноски по производството във връзка с предприетите процесуални
действия (ако не е освободен от такси и разноски по производството, какъвто е
настоящия случай), но ищецът не дължи възстановяване на разхода на ответника за
адвокатско/юрисконсултско възнаграждение при осъществено процесуално
представителство от адвокат, съответно юрисконсулт, поради липсата на специална
законова уредба, която да регламентира този разход.
Изложените
до тук съображения налагат извод за неоснователност на молбата на Община
Пловдив, ответник по делото, за допълване на Решение № 1374/15.06.2018 г., постановено
по адм.дело № 1250 по описа за 2018 г., в частта за разноските, поради което
същата ще следва да бъде оставена без уважение.
Мотивиран от горното,
Пловдивският административен съд, ІІ отделение, ХVІІ състав,
О П
Р Е Д
Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба вх. № 21767/23.11.2018 г. по описа на Административен съд гр.
Пловдив, на Община Стамболийски, представлявана от Кмета на общината Г.М., подадена
чрез адвокат И., за изменение на Решение № 2307/09.11.2018 г., постановено по
адм.дело № 3311 по описа за 2018 г., в частта за разноските.
Определението подлежи на
обжалване с частна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: