Р Е Ш Е Н И Е
№……....………....…....……….2020г.
гр. Варна
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД , ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV състав, в открито съдебно заседание, проведено на шести
юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КОНСТАНТИН И.
мл. с. ИВАЛЕНА ДИМИТРОВА
при секретар ПЕТЯ ПЕТРОВА,
като разгледа докладваното от младши съдия И. Димитрова
въззивно гражданско дело № 612 по описа за 2020 година на ОС-Варна,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 268 ГПК, образувано по подадена въззивна жалба от
Областна дирекция на МВР – гр. ***, с адрес: гр. *****, представлявана от ****,
чрез юрисконсулт Б.Й., срещу Решение № 5957/27.12.2019 г., постановено по гр.
д. № 16020/2019 г. по описа на ВРС, ГО, XXIV съдебен състав, в
частта, с която се осъжда Oбластна дирекция на МВР – гр. *****, да заплати на Б.И.И.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в размер на 1316,28 лева, представляваща неизплатено
допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за периода 1.10.2016 г. -
30.09.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба – 7.10.2019 г., до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 178, ал. 1, т. 3, вр.
чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР.
Жалбоподателят
Областна дирекция на МВР – гр. ****, счита първоинстанционното решение за незаконосъобразно
и постановено при неправилно приложение на материалния закон. Твърди, че страните
са обвързани от служебно правоотношение,
регламентирано от ЗМВР и подзаконовите нормативни актове по неговото приложение,
като в разпоредбите на ЗМВР няма препращаща норма, която да дава основание за субсидиарно
приложение на КТ, включително и за прилагане на издадените въз основа на Кодекса
подзаконови нормативни актове, в т.ч. и Наредба за структурата и организацията
на работната заплата. Сочи, че размерът на допълнителното възнаграждение на
ищеца следва да се определя съобразно разпоредбите на ЗМВР и съответните
наредби и заповеди и е недопустимо прилагането на горепосочената НСОРЗ. Излага
още, че от чл. 9, ал. 3 от НСОРЗ се прави извод, че същата не намира приложение
спрямо държавните служители – полицейски органи. Сочи още, че ищецът не
изпълнява служебните си задължения на 5-дневна работна седмица, а на сменен
режим на работа, поради което разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ не намира
приложение. Твърди, че не става ясно от решението как съдът е определил
коефицент от 1,143 за превръщане на нощните часове труд в дневни. Моли за
отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на разноски.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият Б.И.И.
не е депозирал писмен отговор.
В писмено становище, депозирано преди
о.с.з., на 06.07.2020 г., въззивникът чрез процесуалния си представител
поддържа въззивната жалба. В условията на евентуалност прави възражение, че
преизчисляване не следва да бъде извършвано за периода от 01.01.2018 г. до
16.07.2018 г. въз основа на чл. 9г от Наредба за работното време, почивките и
отпуските, според който положените часове нощен труд не се преобразуват в
дневен. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение от въззиваемата страна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
В съдебно заседание въззиваемият Б.И.И.,
редовно призован, не се явява лично, чрез процесуалния си представител адв. Ц.Б.
настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение, прави възражение за
прекомерност на юрисконсултското възнаграждение. Претендира разноски.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Първоинстанционното производство е
образувано по иск на Б.И.И., ЕГН **********, срещу Областна дирекция на МВР –
Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „Цар Калоян“ № 2, с правно основание чл.
178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР, за
заплащане на сумата от общо 1850, 95
лв., претендирана като неизплатено допълнително възнаграждение за
положен извънреден труд за периода от 01.10.2016 г. до 30.09.2019 г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба – 07.10.2019 г., до окончателното
изплащане на задължението, като сумата е разпределена по тримесечия както
следва: 171, 74 лева - за
периода октомври – декември 2016 г.; 162, 20 лева - за периода януари - март 2017 г.; 200, 36 лева - за периода април -
юни 2017 г.; 143, 11 лева -
за периода юли - септември 2017 г.; 171,
73 лева - за периода октомври - декември 2017 г.; 74 лева - за периода януари -
март 2018 г.; 133, 57 лева -
за периода април - юни 2018 г.; 104, 95
лева - за периода юли - септември 2018 г.; 114, 49 лева - за периода октомври - декември 2018 г.; 152, 65 лева - запериода януари -
март 2019 г.; 171, 73 лева -
за периода април - юни 2019 г.; 152, 65
лева - за периода юли - септември 2019 г.
В исковата молба
ищецът излага, че е държавен служител по силата на служебно правоотношение, възникнало с
ответника, по което заема длъжност „младши инспектор“ в V РУ на ОД на МВР -
Варна. Статутът му на такъв е регламентиран в ЗМВР, ЗДС и
КТ. Предвид непрекъсваемия работен процес, същият полагал труд на смени - 8-,
12- или 24-часови, съобразно утвърден
месечен график. Твърди се, че за периода от 01.10.2016 г. до 30.09.2019 г. ищецът е
положил нощен труд от 1552 часа, който, преизчислен с коефицента 1,143, възлиза
на 1773, 94 часа, или води до извънреден труд от 221,94 часа, за които следва
да му бъде заплатено възнаграждение в размер на 1850, 95 лв.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал
отговор на исковата молба,
с който
оспорва предявената искова претенция като неоснователна. Не оспорва, че ищецът полага труд по
служебно правоотношение на посочената длъжност, както и че служителят е полагал
извънреден труд, за който му е било заплащано редовно съобразно ЗМВР
и подзаконовите нормативни актове, наред с трудовото възнаграждение. В условията на евентуалност, оспорва изчисленията на положените от
ищеца нощни смени и часове нощен труд, тъй като същите се разминават с
отразеното в платежни бележки от АИС „ТРЗ“ – МВР, за процесния период.
Настоящият
съдебен състав, като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено следното от фактическа страна:
Не се спори между
страните, че за исковия период от 01.10.2016 г. до 31.10.2019 г. ищецът Б.И. е
полагал труд като младши инспектор в V РУ при ОД на МВР - *****.
Видно
от кадрова справка № 54085/21.10.2019 г., младши инспектор Б.И. в процесния
период е заемал последователно длъжностите: полицай в група „Охранителна
полиция“ към V РУ – Златни пясъци, при ОД на МВР – Варна, считано от 15.04.2015
г.; старши полицай в група „Охранителна полиция“ към V РУ – ****, при ОД на МВР
– *****, считано от 19.12.2017 г.; старши полицай /ВПА/ в група „Охранителна
полиция“ към V РУ – Златни пясъци, при ОД на МВР – ****, считано от 16.01.2018
г.
Получаваното трудово възнаграждение
от ищеца през процесния период се установява от представените от ответника
платежни бележки.
Видно от протоколи за отчитане на отработеното време
между 22:00 ч. и 6:00 ч., графици за дежурствата, заявления на ищеца за
ползване на платен годишен отпуск, както и справка за въведени болнични
листи, за процесния период ищецът е положил
нощен труд, както следва: от 1 октомври до 31 декември 2016 г. – 120 часа; от 1
януари до 31 март 2017 г. – 120 часа; от 1 април до 30 юни 2017 г. – 112 часа;
от 1 юли до 30 септември 2017 г. – 32 часа; от 1 октомври до 31 декември 2017
г. – 168 часа; от 1 януари до 31 март 2018 г. – 120 часа; от 1 април до 30 юни
2018 г. – 168 часа; от 1 юли до 30 септември 2018 г. – 112 часа; от 1 октомври
до 31 декември 2018 г. – 176 часа; от 1 януари до 31 март 2019 г. – 88 часа; от
1 април до 30 юни 2019 г. – 128 часа; от 1 юли до 30 септември 2019 г. – 104
часа.
От заключението на изготвената пред
първата инстанция ССчЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно
изготвено, се установява следното: за периода от 01.10.2016 г. до 30.09.2019 г.
Б.И.И. е положил общо 1448 часа нощен труд, за които, след преобразуването им в
дневен с коефициент 1,143, или 1655,064 часа, се дължи допълнително от ОД на
МВР – ****, брутно възнаграждение в общ размер на 1442,81 лева за разликата от
207 часа преобразуван нощен труд.
С
оглед така установеното от фактическа страна, се налагат следните правни
изводи:
Ищецът е държавен служител в ОД на МВР
- *****, поради което и намират приложение разпоредбите на Закона за
Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/, доколкото в този закон не е предвидено
друго. Цитираният нормативен акт е специален по отношение на ЗДСл и в него е
уреден статутът на държавните служители, полагащи труд по служебно
правоотношение в системата на МВР, арг. от чл. 142, ал. 2 от ЗМВР.
По делото няма спор, че предвид
характера на заеманата длъжност, през процесния период ищецът е полагал труд през
нощта /22.00 – 06.00 часа/ съгласно графици, а отработеното работно време се е
изчислявало сумирано.
Съгласно чл. 187, ал. 9 от ЗМВР /ДВ брой 53 от 27.06.2014 г./ подзаконовият
нормативен акт, който урежда реда за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство,
времето за отдих и почивките на държавните служители, е наредба на Министъра на
вътрешните работи. За процесния период е действала Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., в сила от
2.08.2016 г.
Съгласно чл. 3, ал.1 на действащата
през процесния период Наредба №8121з-776/29.07.2016 г., за дейностите, чието
изпълнение изисква непрекъсваемост на работния процес, работното време се
организира в 8-, 12- или 24-часови смени, а съгласно ал. 3 на същия член, за
държавните служители в МВР е възможно полагането на труд и през нощта между
22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за
всеки 24-часов период. Никъде в цитираната разпоредба не се сочи, че нормалната
продължителност на нощния труд за работещите на смени е 8 часа. Предоставена е
единствено възможността, с цел да се осигури непрекъсваемост на работния
процес, часовете положен нощен труд да са до 8. Последното по никакъв начин не
противоречи на общата норма на чл. 140, ал. 1 КТ, че нормалната продължителност
на работното време през нощта при 5-дневна работна седмица е до 7 часа.
В
подкрепа на гореизложеното се явява и чл. 187 от ЗМВР в редакциите му, влезли в
сила от 11.08.2015
г. до 23.07.2019 г. и действащи в процесния период. Съгласно ал. 1 от същия,
нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8
часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. Съгласно ал.
3, работното време на държавните
служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или
24-часови смени - сумирано за тримесечен период; при работа на смени е възможно
полагането на труд и през нощта, между 22.00 и
6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за
всеки 24-часов период. Съдът намира, че посочената разпоредба не установява
нормална продължителност на нощния труд, а само определя максималния брой
часове нощен труд, допустим за полагане от служителите на МВР.
Факт е, че в Наредба №8121з-776/29.07.2016
г. липсва изрична норма за преобразуване на часовете положен нощен труд с
коефициент 1,143, каквато е имало в чл. 31, ал. 2 на действащата до 31.03.2015
г. Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г.
Липсата на изрична норма обаче не може да се тълкува като законово въведена
забрана за преобразуване на отработените от служителите в МВР часове нощен труд
в дневен, а представлява празнота в специалната уредба. При наличие на такава
непълнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, съдът приема, че
субсидиарно приложение намира общата Наредба за структурата и организацията на
работната заплата /обн. ДВ брой 9 от 26.01.2007 г., последно допълнение за
процесния период ДВ. бр.49 от 29.06.2012
г. /. В чл. 9, ал. 2 на същата е предвидено при сумирано изчисляване на
работното време нощните часове да се превръщат в дневни с коефициент, равен на
отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно
време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното
работно място, т.е. коефицент 1,143.
Възражението
на жалбоподателя, че правната регламентация на нощния труд на държавните
служители с полицейски правомощия в
системата на МВР се изчерпва с нормите на чл. 187, ал.1 ЗМВР във вр. с ал. 3 на
същия член и чл. 179 МВР, настоящият съдебен състав намира за неоснователно.
Разпоредбата на чл. 188, ал. 2 ЗМВР гласи, че държавните служители, които
полагат труд за времето между 22.00 и 6.00 ч., се ползват със специалната
закрила по Кодекса на труда. Специалната закрила по съществото си включва
действието на разпоредбите на по-високия нормативен акт по отношение на лицата,
за които е предвидена. Същата се изразява в правото на държавните служители от
системата на МВР да работят при условията на нощен труд, предвидени в КТ и
неговите подзаконови актове.
Разпоредбите на НРЗОС са приложими и на общо основание по отношение на
лица със служебно правоотношение в МВР, тъй като КРБ утвърждава като основно
достижение на социалната държава правото на труд и изрично прогласява гаранции
за пълноценната му реализация. Тя гарантира равенство на правата на лицата,
предоставящи наемен труд, без оглед на спецификите на правоотношението, в
рамките на което реализират правото си на труд, поради което следва да бъдат
поставени при еднакви условия всички служители, полагащи труд.
Наведените в евентуалност възражения, че
преизчисляване не следва да бъде извършено за периода от 01.01.2018 г. до
16.07.2018 г. предвид действащата в този период норма на чл. 9г от Наредбата за работното време,
почивките и отпуските, съдът намира за преклудирани, доколкото същите за първи път са изложени в
писменото
становище на процесуалния представител на ОД
на МВР пред
въззивния съд.
Поради изложените съображения, настоящият съдебен състав
счита, че исковата претенция се явява доказана по своето основание и положеният
от ищеца нощен труд следва да бъде преизчислен по горепосочените правила. От
събраните по делото доказателства безспорно се установи, че ищецът за периода
от 01.10.2016
г. до 30.09.2019 г. е положил 1448 часа нощен труд, които, при преизчисление
с коефициент 1,143 за превръщането им в дневен такъв, генерират разлика от общо
207 часа труд над нормативно определените. Дължимото възнаграждение за
последните, съобразно заключението на вещото лице, възлиза общо на 1442,81 лева. За тримесечията, в които експертизата установява суми, по-големи от
претендираните в исковата молба: април – юни 2018 г., юли – септември 2018 г.,
октомври – декември 2018 г.,
първоинстанцинният съд е присъдил заплащане съобразно иска, възлизащо
общо за целия процесен период на 1316,28 лева.
Предявеният иск е основателен и като
такъв следва да бъде уважен, а решението
на първоинстанционния съд в обжалваната му част - да се потвърди.
Относно съдебно-деловодните
разноски:
Поради съвпадащ резултат от
разглеждането на делото по същество, въззивният съд не може да преразглежда
произнасянето по отношение на разноските.
При този изход от делото,
претенцията на въззиваемия за компенсация на разноските, направени за защита
във въззивното производство по неоснователна въззивна жалба, следва да бъде
уважена. Същият претендира разноски в размер на 220.00 лева, представляваща
заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно приложения списък по чл.
80 от ГПК и договор за правна помощ и съдействие.
По възражението за прекомерност на
възнаграждението:
Направеното искане по чл. 78, ал. 5
от ГПК в писменото становище на процесуалния представител на въззивника е несъстоятелно.
Съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения
при материален интерес от 1316,28
лева, както е в
конкретния случай, минималният размер на адвокатския хонорар е 219,00 лева. Поисканото
възнаграждение е в размер на 220 лева и не следва да се редуцира.
Водим от горното, на основание чл.
271, ал. 1 ГПК, настоящият състав на въззивния съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5957 от
27.12.2019 г., постановено по гр. д. № 16020 по описа за 2019 г. на Районен съд – ****,
XXIV състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, ОДМВР – гр. ******, ДА ЗАПЛАТИ на Б.И.И., ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата в размер на 220,00 лева, представляваща сторени пред въззивния съд
съдебно-деловодни разноски, включващи адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.