Р Е Ш Е Н И Е
№ 8
гр. Перник, 11.01.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на тринадесети декември през две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОВАЧКА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРИСТИАН ПЕТРОВ
2. мл.с.
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Златка Стоянова, като разгледа докладваното от мл.съдия
К. Костадинова в.гр.д. № 632 по
описа на съда за 2018 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение №
25/15.08.2018 г., постановено по гр.д. № 137/2017 г. по описа на Районен
съд-гр. Трън, първоинстанционният съд е отхвърлил претенциите на „Банка ДСК“
ЕАД, ЕИК: *********, с правно основание по чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК, за
признаване за установено, че ответниците – Л.М.З., с ЕГН: **********, С.А.З., с
ЕГН: ********** и С.П.Ч., с ЕГН: ********** дължат на ищеца сумата от общо
3793.63 лева, от които главница по Договор за кредит за текущо потребление от ***
в размер на 3040.37 лева, лихва за периода от 06.10.2011 г. до 19.12.2012 г. в
размер на 534.25 лева, наказателна лихва в размер на 184.01 лева, заемни такси
в размер на 35 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
20.12.2012 г. до окончателно изплащане на вземането. С посоченото решение
районният съд е отхвърлил и претенцията на ищеца за разноски в производството
по ч.гр.д. № 589/2012 г. по описа на РС-гр. Трън в размер на общо 334.68 лева,
от които 80.87 лева – държавна такса и 253.81 лева юрисконсултско
възнаграждение.
Със същото
решение и предвид изхода на делото първоинстанционният съд е осъдил Л.М.З., с
ЕГН: ********** и С.А.З., с ЕГН: ********** да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД,
ЕИК: ********* сумата от 81 лева – разноски (държавни такси, юрисконсултско
възнаграждение и възнаграждение на вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза)
в исковото и в заповедното производство. От своя страна „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК:
********* е осъдена да заплати на С.П.Ч., с ЕГН: ********** сумата от 490 лева
– разноски за адвокатско възнаграждение.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК:
********* чрез процесуалния му представител – юрк. С.В.. По същество се излагат
доводи за неправилност и необоснованост на атакуваното решение само в частта, с
която първоинстанционният съд е отхвърлил претенцията на ищеца за сумата от
492.81 лева. В тази връзка в жалбата се посочва, че дължимата неплатена от
ответниците сума за пълно погасяване на разрешения от банката кредит възлиза на
492.81 лева, както е установено и в изготвената и приета по делото експертиза.
Акцентира се върху обстоятелството, че твърденията на ответниците за заплащане
от тяхна страна на сума в размер на 545 лева по кредита в хода на съдебното
производство не са подкрепени с доказателства и не са отразени в експертизата.
Уточнява се, че с оглед определение № 807/03.10.2017 г. по в.гр.д. 522/2017 г.
по описа на Пернишкия ОС с нарочна молба с вх. № 140/25.01.2018 г. ищецът е
преминал от установителен към осъдителен иск относно процесните вземания. На
следващо място се иска съдът да приеме, че ответниците са уведомени за
изискуемостта на процесните вземания с връчването на исковата молба и
допълнението към нея. В тази връзка се твърди, че солидарен длъжник за
заплащането на сумите е и поръчителят по договора за кредит – ответницата С. Ч.,
поради което се оспорва изключването й от кръга на длъжниците на основание
изтичане на преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД.
По тези
съображения в жалбата се прави искане ответниците да бъдат осъдени при
условията на солидарност да заплатят на жалбоподателя сума в 492.81 лева,
представляваща непогасено задължение по Договор за кредит за текущо потребление
от *** и Допълнително споразумение № 1 към него от 09.03.2010 г. Претендират се
разноски – юрисконсултско възнаграждение в двете съдебни инстанции. Не
се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.
В
законоустановения срок от въззиваемите – Л.М.З., с ЕГН: **********, С.А.З., с
ЕГН: ********** и С.П.Ч., с ЕГН: **********, чрез процесуалния им представител
– адв. Г.М. от САК, е постъпил писмен отговор, с който се твърди, че въззивната
жалба е просрочена, евентуално същата се оспорва като неоснователна. Излагат
се съображения за правилност и обоснованост на атакуваното съдебно решение.
Посочва се, че към датата на завеждане на исковата молба незаплатената част от
задълженията по процесния договор за кредит и допълнително споразумение към
него възлиза на 492.81 лева, както признава самият жалбоподател, а и която сума
е установена в приетата съдебно-счетоводна експертиза. Акцентира се върху
обстоятелството, че по делото са представени доказателства за заплащане в хода
на производството на сума в размер от 545 лева за погасяване на дължимите по
кредита суми. В тази връзка се твърди, че задълженията по договора за кредит са
изцяло заплатени, макар и след подаване на исковата молба, но до приключване на
производството пред първата инстанция. На последно място се посочва, че
отговорността на поръчителя С.П.Ч. е погасена на основание чл. 147, ал. 1 от ЗЗД
на 12.12.2012 г., доколкото със самата искова молба са представени
доказателства, че длъжниците са уведомени за предсрочната изискуемост на
кредита още на 11.06.2012 г. В тази връзка се твърди, че изложената в жалбата
теза, за уведомяването им с исковата молба, е несъстоятелна. Иска се
първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло. Не
се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.
В съдебно заседание
пред въззивната инстанция жалбоподателят редовно призован, не се явява и не
изпраща представител.
Въззиваемите,
редовно призовани, не се явяват в съдебното заседание пред въззивния съд.
Вместо тях се явява адв. М., който оспорва жалбата и поддържа направения
отговор. Излага аргументи за правилност и законосъобразност на
първоинстанционното решение. Акцентира върху обстоятелството, че в периода от
2012 г. до 2017 г. са извършвани плащания по договора за кредит, поради което и
не е пристъпвано към принудително изпълнение. Посочва, че задълженията по същия
са изцяло заплатени в хода на производството пред първоинстанционния съд. Не
въвежда доказателствени искания. Претендира разноски пред въззивната инстанция
в размер на 600 лева.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради
което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество. В
тази връзка настоящият съдебен състав не споделя довода за просрочие на
жалбата, доколкото последната е подадена при действието на отменения чл. 61,
ал. 2 от ГПК (нов ДВ бр. 86, 2017 г., отм. ДВ, бр. 65 от 2018 г., в сила от 01.09.2018 г.).
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд-гр.
Трън от 07.09.2017 г., подадена от „Банка ДСК“ ЕАД.
Със същата е предявен установителен иск съгласно чл. 422,
вр. чл. 415 ГПК
като се иска съдът да признае за установено, че Л.М.З. и С.А.З., в качеството им на
кредитополучатели, и С.П.Ч. в качеството й на поръчител дължат на ищеца
солидарно сумата от общо 3793.63 лева, от които главница по Договор за кредит
за текущо потребление от *** в размер на 3040.37 лева, лихва за периода от
06.10.2011 г. до 19.12.2012 г. в размер на 534.25 лева, наказателна лихва в
размер на 184.01 лева, заемни такси в размер на 35 лева, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 20.12.2012 г. до окончателно изплащане на
вземането. Претендират се и разноски в производството по ч.гр.д. № 589/2012 г.
по описа на РС-гр. Трън в размер на общо 334.68 лева, от които 80.87 лева –
държавна такса и 253.81 лева юрисконсултско възнаграждение.
Исковете
са с правно основание чл. 422 във вр.
чл. 415 от ГПК, във вр. чл. 9 от ЗПК,
във вр. чл. 79, ал.1, във вр. чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД – за установяване вземането на ищеца към ответниците въз основа на договор за кредит текущо
потребление от *** и извлечение от счетоводните книги по заемна сметка № *** в
„Банка ДСК“ ЕАД, за което е издадена заповед № 1042 от 20.12.2012 г. по ч.гр.д.
№ 589/2012 г. на РС – гр. Трън за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 от ГПК.
В законоустановения двуседмичен срок ответниците са подали възражение срещу издадената
заповед за изпълнение, като са оспорили дължимостта на претендираните суми. С
определение № 807 от 03.10.2017 г. по в.гр.д. № 522/2017 г. по описа на
Пернишкия ОС е отменено разпореждане от 20.12.2012 г. по ч.гр.д. № 589/2012 г.
по описа на РС – гр. Трън, в частта му, в която е допуснато незабавно
изпълнение на заповед за изпълнение № 1042 от 20.12.2012 г. и е разпоредено
издаване на изпълнителен лист, като вместо това заявление с вх. №
2712/20.12.2012 г. от „Банка ДСК“ ЕАД е отхвърлено в частта му относно искането
за допускане на незабавно изпълнение и за издаване на изпълнителен лист против Л.М.З., С.А.З.
и С.П.Ч., като изпълнителният лист от 20.12.2012 г., издаден въз основа на
цитираната заповед за незабавно изпълнение, е обезсилен.
В тази връзка предявеният установителен иск е допустим като целта му е
издадената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК да влезе в сила след установяване съществуването на вземането
по съдебен ред в исково производство.
В исковата
молба се твърди, че на *** между „Банка ДСК“ ЕАД, от една страна, и Л.М.З. и С.А.З.,
от друга страна, е сключен Договор за кредит за текущо потребление, по силата
на който банката като кредитор е отпуснала на двете ответници кредит в размер
на 6000 лева при срок за издължаване от 54 месеца, считано от усвояване на
сумата. Посочва се, че връщането на отпусната сума е обезпечено с поръчителство
като на 18.09.2017 г. е сключен Договор за поръчителство между дружеството
кредитор и третата ответница С.П.Ч.. На следващо място в исковата молба се
твърди, че поради нередовно обслужване на кредита и просрочие на дължимите по
него суми, същият е обявен от ищеца за предсрочно изискуем от 08.02.2012 г., за
което всички ответници са уведомени с покани, връчени на 11.06.2012 г. В тази
връзка се посочва, че на 20.12.2012 г. дружеството кредитор е депозирало пред
РС – гр. Трън заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК
като въз основа на това заявление е издадена заповед № 1042, както и
изпълнителен лист. На последно място се твърди, че на 13.06.2013 г. между
банката и Л.З. е подписано споразумение, по силата на което страните се
съгласяват, че към датата на сключването му дългът по кредита възлиза на
3040.37 лева – главница, 134.50 лева – законна лихва, считано от 20.12.2012 г.
и 203.81 лева разноски, като ответницата Л.З. се е задължила да прави
ежемесечни вноски от по 150 лева. Уточнява се, че въпреки това поради
неизпълнение на задълженията по споразумението, на 26.06.2015 г. ищецът е
образувал изпълнително дело № 481 по описа на ЧСИ С.Д., в хода на което са
извършвани плащания от ответниците.
В законоустановения срок по чл. 131
от ГПК са постъпили отговори и от трите ответници, с които предявеният иск се
оспорва като недопустим, евентуално като неоснователен. Относно допустимостта
се посочва, че липсва правен интерес от предявяване на иска, доколкото самият
ищец твърди плащане на суми по договора за кредит след образуване на
изпълнителното дело. Във връзка с основателността на предявените претенции се
оспорва наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между
страните по договора за кредит. Освен това се твърди, че общите условия към
същия не са подписани от никоя от ответниците. Излагат се и твърдения за
неравноправност на част от клаузите, съдържащи се в договора. На следващо място
се оспорва обявената от кредитора
предсрочна изискуемост на вземанията му договора за кредит, както и надлежното
уведомяване на длъжниците за настъпване на същата. Оспорва се и размерът на
претендираните от ищеца суми, доколкото се твърди, че след издаване на заповед
№ 1042, както и след образуване на изпълнително дело № 481, са извършвани
плащания на задълженията по кредита, поради което дори да се дължат някакви
суми, те са в значително по-малък размер спрямо твърдяното от ищеца. Прави се и
възражение за погасителна давност. В отговора, подаден от С.Ч., се излагат и
съображения, че същата въобще не е била уведомена за предсрочната изискуемост
на кредита, нито е участвала в подписването на споразумението от 13.06.2013 г.,
поради което отговорността спрямо нея следва да се счита за погасена на
основание чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, доколкото в законоустановения шестмесечен срок
срещу нея не са били предприети действия по принудително изпълнение. Евентуално
се прави и искане за редуциране на претендираните спрямо същата суми до размера
на главния дълг, тъй като поръчителят не може да бъде обвързан при по-тежки
условия от длъжника.
В допълнение към исковата молба от
25.01.2018 г. се твърди, че във връзка с процесния договор за кредит за текущо
потребление е сключено и допълнително споразумение от 09.03.2010 г. между ищеца
и ответниците Л.З. и С.З. като със същото е уговорен нов погасителен план за
остатъка от дължимите по кредита суми като част от това споразумение са и
подписаните от длъжниците общи условия. Уточнява се освен това, че към това
споразумение е подписан и нов договор за поръчителство между банката и
ответницата С. Ч., по силата на който последната се задължава да отговаря като
поръчител за дължимите по същото суми.
Като доказателства в първоинстанционното производство
са приети: Договор за кредит за текущо потребление от ***, общи условия за
предоставяне на кредити за текущо потребление, покана-уведомление, 3 бр.
известия за доставяне, споразумение от 13.06.2013 г., 4 бр. извлечения от
банкови сметки на Л. З., погасителен план и ГПР, допълнително споразумение № 1
от 09.03.2010 г. към договор от ***, договор за поръчителство от 09.03.2010 г.
към допълнително споразумение № 1 от 09.03.2010 г., общи условия за
предоставяне на кредити за текущо потребление, извлечение от банкова сметка на Л.
З. от 01.06.2018 г., 3 бр. вносни бележки и извлечение от банкова сметка на С.З..
В хода на делото пред първостепенния съд са извършени и приети две експертизи –
съдебно икономическа експертиза (СИЕ) и съдебно почеркова експертиза (СТЕ),
които не са оспорени от страните. От заключението на СИЕ, както и от
разясненията, дадени от вещото лице в съдебно заседание се установява, че към
датата на завеждане на исковата молба – 07.09.2017 г. остатъкът по кредита е в
размер на 492.81 лева. Установява се също, че след тази дата по
кредитната сметка на ответницата Л.З. е постъпила сумата от общо 545 лева, от
които 500 лева, преведени от Л.З. (на три вноски: една от 300 лева и две от по
100 лева) и 45 лева, постъпили от С.З.. На последно място от заключението на
вещото лице се установява, че макар тези суми да са постъпили по обслужващата
процесния кредит сметка, те са приети от ищеца като такси и разноски. По тази
причина сумата от 492.81 лева продължава да фигурира като дължима в
счетоводството на ищеца и към датата на изготвяне на експертизата, макар на
практика да е погасена с внасяне на сумата от 545 лева.
От
СПЕ става ясно, че подписите, положени в графа „подпис за получателя“ в
оригиналите на известия за доставяне с ИД *** и с ИД *** са изпълнени от С.З.,
а подписът, положен в графа „подпис за получателя“ в оригинал на известие за
доставяне с ИД *** не е изпълнен от С.Ч..
Към гр.д. №
137/2017 г. по описа на РС – гр. Трън е приложено ч.гр.д. № 589/2012 г. по
описа на същия съд.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е
приел за установено, че между „Банка ДСК“ ЕАД и ответниците Л. З. и С. З. е
сключен договор за кредит за текущо потребление, по силата на който ищецът е
отпуснал на ответниците сума в размер на 6000 лева, която същите са приели да върнат
на 54 равни вноски. Така посочената сума е усвоена изцяло на *** чрез
превеждането й по банкова сметка № *** с титуляр Л. З.. Прието е за установено
също, че сключеният договор за кредит е бил обезпечен с договор за
поръчителство, сключен на *** между „Банка ДСК“ и ответницата С.Ч..
На следващо
място районният съд е приел, че поради нередовно обслужване на отпуснатия
кредит ищецът е превърнал същия в предсрочно изискуем, считано от 08.02.2012 г.,
като това е било съобщено на ответниците Л.З. и С.З. на
11.06.2012 г., но не и на ответницата С.Ч., доколкото не се доказва, същата да
е получила изпратеното до нея уведомление в тази връзка. Като е взел предвид
изготвената по делото СИЕ, и представеното споразумение от 13.06.2013 г. РС –
гр. Трън е достигнал до извода, че към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, по
която е било образувано ч.гр.д. № 589/2012 г., размерът на непогасените
изискуеми задължения по договора за кредит е възлизал на 3793.63 лева.
Претенците на ищеца за сумата от 3793.63 лева – задължения по кредита и за
сумата от 334.68 лева – разноски в производството по ч.гр.д. № 589/2012 г. по
описа на ПРС обаче решаващият съдебен състав е приел за неоснователни. В тази
връзка първоинстанционният съд е кредитирал заключението по СИЕ, съгласно което
към датата на предявяване на исковата молба – 07.09.2017 г. дължимата по
процесния договор за кредит сума е била в размер на 492.81 лева, като същата е
била погасена изцяло чрез заплащане от страна на ответниците Л. З. и С. З. на
545 лева в хода на съдебното производство. На последно място по отношение на
ответницата С.Ч. районният съд е счел, че отговорността на същата като
поръчител е погасена с изтичане на преклузивния срок по 147, ал. 1 от ЗЗД,
доколкото между датата 11.06.2012 г. (когато длъжниците Л.З. и С.З. са
уведомени за предсрочната изискуемост на кредита) и датата 20.12.2012 г. (когато
е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК) са изтекли повече от 6 месеца, поради което искът
срещу нея е изначално неоснователен. При така формираните изводи
първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове, като е присъдил
разноски в полза на ответницата С.Ч. и на ищеца „Банка ДСК“ ЕАД, доколкото е
приел, че ответниците Л.З. и С.З. са дали
повод за завеждане на иска срещу тях до сумата от 492.81 лева.
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС-гр. Трън в предвидената
от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което същото е
валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния съд намира
постановения първоинстанционен акт за допустим в обжалваните части.
По въпросите
за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивната жалба.
От фактическа страна се установява, че на *** между Л.З. и С.З. от една страна, и „Банка ДСК” ЕАД от
друга страна е сключен Договор за кредит за текущо потребление. По силата на
последния ищецът е отпуснал на двете ответници като кредит сума в размер на
6000 лева, която същите са се задължили да върнат при условията и в сроковете,
посочени в договора. Сумата е била усвоена изцяло на *** чрез превеждането й по
сметка № *** с титуляр Л.З.. Към посочения договор за кредит е сключен договор за поръчителство с дата
*** (погрешно посочен в исковата
молба с дата от 18.09.2017 г.) между „Банка ДСК” ЕАД и третата ответница С.Ч.,
по силата на който същата е приела да отговаря за изпълнението на задълженията
по кредита от страна на първите две ответници. На следващо място се установява,
че на 09.03.2010 г. между последните и ищеца е сключено допълнително
споразумение № 1 към Договор за кредит за текущо потребление от *** Към
посоченото допълнително споразумение на 09.03.2010 г. също е сключен договор за
поръчителство с дата 09.03.2010 г. между „Банка ДСК” ЕАД и ответницата С. Ч.,
като последната е приела да отговаря за изпълнението на задълженията, уговорени
съгласно същото в тежест на Л.З. и С.З.. На
08.02.2012 г. след като е счел, че същите са допуснали просрочие в плащанията
по договора за кредит, ищецът е обявил вземанията си по него за предсрочно
изискуеми като в тази връзка е изпратил уведомления до трите ответници, които
са получени от Л.З. и С.З. на
11.06.2012 г., видно от приложените по делото известия за доставяне. На 20.12.2012
г. „Банка ДСК” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК с искане за
допускане на незабавно изпълнение по отношение на посочените в заявлението
суми. Въз основа на последното е образувано ч.гр.д. № 589/2012 г. по описа на
РС – гр. Трън и е издадена заповед № 1042/20.12.2012 г., както и изпълнителен
лист. На 13.06.2013 г. с оглед процесния договор за кредит е сключено второ
допълнително споразумение между Л.З. и „Банка ДСК” ЕАД като страните по него са
приели, че към датата на подписването му дължимите по договора задължения
възлизат на общо 3378.68 лева, от които 3040.37 лева – главница, 134.50 лева –
законна лихва върху главницата и 203.81 лева – разноски и такси. В
споразумението като обслужваща кредита е посочена банкова сметка *** № ***. От
изготвената и приета по делото СИЕ, а и от представеното извлечение от сметка с
№ *** е видно, че към датата на завеждане на исковата молба – 07.09.2017 г.
останалите непогасени задължения по договора за кредит възлизат на 492.81 лева.
На последно място от представените три броя операционни бележки – от 16.04.2018
г. за сумата от 300 лева, от 28.05.2018 г. за сумата от 100 лева и от
21.06.2018 г. за сумата от 100 лева, и от представеното извлечение от сметка № *** с титуляр С.З., от което е видно, че за погасяване на
задължения по кредит № *** на 18.06.2018 г. са изтеглени 45 лева – се
установява, че по сметка с № *** е постъпила сума в размер на общо 545 лева.
Така
установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
Между ищеца „Банка ДСК” ЕАД и ответниците Л.З.
и С.З. е налице валиден договор за кредит за сумата от 6000 лева, която същите
са се задължили да върнат при условията, уговорени в договора. Видно от
сключеното между ищеца и ответницата Л.З. споразумение от 13.06.2013
г. към посочената дата неплатените задължения по
процесния договор възлизат на общо 3378.68 лева.
Съгласно извършената СИЕ, която настоящият съдебен състав кредитира като безпристрастно
и компетентно изготвена, доколкото липсват и възражения срещу приемането й от
страните по делото, обаче към датата на завеждане на исковата молба
непогасената сума по договора за кредит възлиза на 492.81 лева, до какъвто
извод правилно е достигнал и първоинстанционният съд. Настоящият съдебен състав
приема, че посочената сума е заплатена от ответниците Л.З. и С.З. в хода на
делото пред първата инстанция чрез внасяне от тяхна страна на сума в размер на
545 лева, което обстоятелство се доказва от приложените три броя операционни
бележки и извлечение от сметка на С.З.. В тази насока, доколкото видно и от
извлечение от банкова сметка № *** от
01.06.2018 г. – за периода от 01.04.2017 г. до 01.06.2018 г., остатъкът от
дължимата по кредита сума възлиза на 492.81 лева, то въззивният съд също
достигна до извода, че задълженията по процесния договор са изцяло погасени с
внасянето на сумата от 545 лева. Посоченият извод в крайна сметка се
потвърждава и от разясненията, дадени от вещото лице по СИЕ в съдебно заседание
пред районния съд, което също посочва, че сумата от 545 лева е постъпила именно
по сметка с № *** независимо, че е била
разпределена за такси и разноски. Доколкото обаче ищецът не наведе твърдения,
нито ангажира доказателства за естеството на тези такси и разноски, тяхното
основание или размер, а същите не са отразени и в посоченото извлечение от
банкова сметка № *** от дата 01.06.2018 г. –
което обхваща периода 01.04.2017 г. до 01.06.2018 г. и в което изрично се
посочва, че цялата сума по заема е 492.81 лева – въззивният приема, че с
внасянето на сумата от 545 лева, ответниците Л.З. и С.З. са изпълнили изцяло
задълженията си по договора за кредит, макар и след подаване на исковата молба.
В тази връзка твърденията на ищеца във въззивната жалба, че липсват
доказателства за плащането на сумата от 492.81 лева следва да се приемат за
неоснователни. Такива доказателства представляват именно представените по
делото и неоспорени от банката операционни бележи – от 16.04.2018 г. за
сумата от 300 лева (л. от 154 от делото), от 28.05.2018 г. за сумата от 100
лева (л. от 154 от делото) и от 21.06.2018 г. (л. от 174 от делото) за сумата
от 100 лева и извлечение от сметка № *** с титуляр С.З.
относно сумата от 45 лева (л. от 172 от делото).
За неоснователно следва да се приеме и възражението на ищеца, че
ответниците са уведомени за предсрочната изискуемост на вземанията по договора
за кредит с връчването на преписи от исковата молба, поради което и спрямо
поръчителя С.Ч. не е изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. В тази връзка
въззивният съд намира за нужно да отбележи, че в самата искова молба се твърди,
че такова уведомяване е извършено още с връчването на покана уведомление и на
трите ответници на 11.06.2012 г. – за което са представени съответно три броя
известия за доставяне. С оглед изготвената по делото и неоспорена от страните
СПЕ, която настоящият съдебен състав кредитира като компетентно извършена, следва
да се приеме за установено, че известия с № ИД *** и с ИД ***
удостоверяват получаването на цитираната покана уведомление от Л.З. (чрез
дъщеря й С.З.) и С.З. на 11.06.2012 г. По отношение на С.Ч., доколкото от СПЕ
се установи, че подписът в известие за доставяне с ИД *** не е изпълнен от
същата, а и липсва означение на лицето, приело пратката, следва да се приеме,
че уведомление за предсрочна изискуемост на поръчителя не е връчено. В тази
връзка следва да се приеме, че падежът на задълженията по процесния договор за
кредит е настъпил спрямо главните длъжници – ответниците Л.З. и С.З. на
12.06.2012 г. Доколкото съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД поръчителят
остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил
иск против длъжника в течение на шест месеца, то към дата 20.12.2012 г. – когато
са предприети действия по осъществяване на вземането чрез подаване на заявление
за издаване на заповед за изпълнение – посоченият шестмесечен срок следва да се
счита за изтекъл. В тази връзка и за пълнота въззивният съд намира за нужно да
отбележи, че действително по делото се установява сключване и на второ
допълнително споразумение относно процесния договор за кредит между „Банка ДСК“
ЕАД и ответницата Л.З. от дата 13.06.2013 г., с което споразумение са
договорени нови условия за погасяване на задълженията по кредита. В настоящия
случай обаче не може да се приеме, че същото обвързва поръчителя по договора за
кредит, доколкото липсват доказателства, последният да е приел да обезпечава
изпълнението на задълженията по споразумението или да е бил уведомен по какъвто
и да било начин за сключването му, поради което и не са изпълнени изискванията
на чл. 147, ал. 2 от ЗЗД. В тази връзка въззивният съд споделя извода на
първата инстанция, че отговорността на ответницата С.Ч. като поръчител по
процесния договор е погасена поради изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД,
което води до неоснователност на исковата претенция спрямо същата.
По
гореизложените съображения настоящият съдебен състав намира въззивната жалба за
изцяло неоснователна, а атакуваното решение за правилно в обжалваната част,
поради което и същото следва да бъде потвърдено.
По исканията
за разноски на страните:
Искане за
разноски в производството пред въззивния съд са направили и двете страни по
делото. С оглед изхода на същото обаче такива следва да се присъдят само на
въззиваемите страни. Последните претендират разноски в размер на по 200 лева
или общо 600 лева за процесуално представителство и на трите пред въззивния
съд. Посочените разноски са поискани своевременно – до края на устните
състезания в съдебното заседание пред въззивната инстанция като заплащането им се
доказва от представен по делото договор за правна защита и съдействие. По тези
съображения претендираните от Л.М.З., С.А.З. и С.П.Ч. разноски следва да им
бъдат присъдени в пълен размер.
Водим от горното,
Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
25/15.08.2018 г., постановено по гр.д. № 137/2017 г. по описа на Районен
съд-гр. Трън в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК
„Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК: ********* ДА
ЗАПЛАТИ на Л.М.З., с ЕГН: **********, С.А.З., с ЕГН: ********** и С.П.Ч., с
ЕГН: ********** сумата от по 200 лева на всяка от тях или общо 600 лева –
разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.