Присъда по дело №2069/2021 на Софийски градски съд

Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.
Делото е преразпределено на XV въззивен състав, който констатира следното:
С присъда от 12.11.2020 г., постановена по НОХД. № 14316/2016 г. по описа на СРС,
НО, 21-ви състав, подсъдимият Р. Т.Я. е признат за невиновен в това на 01.02.2016 г. около
02:00 часа в гр. София, бул. „******* да е отнел чужда движима вещ - лек таксиметров
автомобил марка „Киа“, модел „Маджентис“, с per. № *******, собственост на „Й.*“ АД, на
стойност 3 000 лева, от владението на Н.И.Д., с намерение противозаконно да го присвои,
като за извършването на кражбата да е използвано техническо средство /ключ от
автомобила/ - престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2, вр. чл. 194, ал. 1 от НК, поради което
и на основание чл. 304 от НПК е бил оправдан по така повдигнатото му обвинение.
Срещу присъдата в законоустановения срок е постъпил протест и допълнение към него
от прокурор при СРП, в който се излагат доводи за нейната неправилност. Твърди, че от
събрания по делото доказателствен материал несъмнено се установява, че подс. Я. е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението, предмет на
повдигнатото му обвинение. Акцентира, че отнетата вещ по време на цялата верига от
неформални сделки е била собственост на „Й.*“ АД, като на инкриминираната дата същата
правомерно се е намирала във фактическата власт на пострадалия Н.И.Д., който я е ползвал
въз основа на последната по време възмездна сделка. Посочва, че доколкото подсъдимият
лично е сключил неформална сделка със св.Д. за прехвърлянето на последния на
фактическата власт над процесния автомобил и е получил поисканата за това цена, то няма
как в съзнанието на Р.Я. да не е била налице представата, че инкриминираната вещ не е
негова. По изложените съображения отправя искане за отмяна на протестираната присъда и
постановяването на нова, с която подсъдимият бъде признат за виновна по повдигнатото му
обвинение за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2, вр. чл. 194, ал. 1 от НК.
По делото е постъпил отговор от адв.Г.Г.. В последния излага твърдения, че
първоинстанционната присъда е правилна, законосъобразна, обоснована и справедлива, като
подаденият срещу нея протест е неоснователен и немотивиран.
Въззивният съд по реда на чл. 327 от НПК е приел, че за изясняване обективната
истина по делото не се налага разпит на подсъдимия, на свидетели и вещи лица и не е
необходимо събирането на писмени доказателства.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция прокурорът при СГП
поддържа изцяло протеста и допълнението към него срещу присъдата на СРС, като се
солидаризира напълно с изложените в него доводи. Твърди, че първоинстанционната
присъда е незаконосъобразна и необоснована. Решаващият съд е обсъдил доказателствата в
разрез с действителния им смисъл. Неоснователно и немотивирано е дал приоритет на едни
и е игнорирал други. Счита, че в разрез с възприетото от акта на решаващия съд от
събраните по делото доказателства може да се направи категоричен извод, че подсъдимият
Я. е осъществил престъплението по чл. 195, ал. 1, т. 4, предл. 2, вр. чл. 194, ал. 1 от НК на
инкриминираните дата и място. По тези съображения, моли въззивния съд да отмени
първоинстанционната присъда и да постанови нова, с която подс.Я. бъде признат за виновен
по повдигнатото му обвинение.
Защитникът на подс.Я.- адв.Г. м оли съда да потвърди решението на СРС – присъда,
постановена на 12.11.2020 г., с която Р. Т.Я. е признат за невинен по повдигнатото му
обвинение за престъпление чл.195, ал. 1, т. 4, предл. 2, вр. чл. 194, ал. 1 от НК.
Подсъдимият Р.Я. заявява, че поддържа казаното от защитника си.
В правото си на последна дума заявява, че няма какво да каже.
Софийски съд, като прецени събраните по делото доказателства, обжалвания съдебен
акт, изложеното в протеста и допълнението към него, както и доводите и възражения,
1

направени в съдебното заседание и след като въз основа на императивно вмененото му
задължение извърши цялостна служебна проверка на обжалвания съдебен акт, по отношение
на неговата законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на
чл. 314 от НПК, намира за установено следното :
Протестът е подаден в срока по чл. 319 от НПК и от процесуално легитимирано лице,
отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което се явява процесуално допустим и
следва да бъде разгледан.
Производството пред СРС е протекло по общия ред в рамките на който,
първостепенният съд е събрал редица гласни и писмени доказателства и доказателствени
средства, които е обсъдил подробно в своите мотиви. Пред въззивния съд не бяха събрани
нови писмени и гласни доказателства, като въззивният съд изгради своето убеждение по
фактите въз основа на доказателствата и доказателствните средства събрани пред първата
съдебна инстанция. На база на същите първостепенният съд е установил фактическа
обстановка, която като цяло се споделя от въззивния съд. Последният счита обаче, че
въпреки правилно установената по делото фактическа обстановка първостепенният съд е
направил неправилни правни изводи, поради неправилно тълкуване на материалния закон,
довело и до постановяване на оправдателна присъда спрямо подсъдимия.
Фактите установени от първата инстанция, възприети и от въззивната такава са в
следния смисъл:
Подсъдимият Р. Т.Я. е роден на ******* г. в гр.София, българин, български
граждани, със средно специално образование, във фактическо съжителство, неосъждан,
работи като общ работник, с адрес град София, квартал „Орландовци“, ул.“******* ЕГН
**********.
Свидетелят К.Д. бил упълномощен да представлява дружество „Й.*“ АД от
управителя К. К. във връзка с притежаваните от дружеството автомобили с пълномощно от
17.12.2015 година. Предметът на дейност на дружеството бил извършване на таксиметров
превоз на пътници. Практиката в дружеството била да се сключват договори за финансов
лизинг с предмет таксиметров автомобил с физически лица, които след изплащане на
автомобила и оборудването могли да придобият собствеността върху него като за целта се
съставял предварителен договор за покупко-продажба. За стойността на оборудването се
изготвял запис на заповед.
Лек автомобил „Киа Маджентис“ с per. № ******* бил придобит от дружеството с
договор за покупко-продажба от 29.03.2011 година.
Още преди това на 02.06.2008 година бил сключен договор за финансов лизинг между
„Й.*“ АД и подсъдимия Р.Я. за посочения автомобил заедно с протокол за предаване на
автомобила от същата дата, погасителен план и договор за заем за послужване за
оборудването на автомобила. След сключване на договора подсъдимият се отказал да
работи като таксиметров шофьор за известно време. Ето защо на 05.03.2009 година между
„Й.*“ АД и св.С.М. бил сключен договор за финансов лизинг №***В с предмет същия
автомобил. Неразделна част от него бил погасителен план и протокол № 139 от същата дата,
с което се удостоверявало предаване владението на автомобила от дружеството на св.М..
Дружеството сключило със св.М. и договор за заем за послужване, който
представлявал записна заповед относно оборудването в автомобила, който му бил
предоставен и който бил предмет на лизинговия договор.
Съобразно утвърдената практика и след приключване срока на лизинговия договор
бил сключен и предварителен договор за покупко-продажба на автомобила от 01.04.2010
година между същите страни, по силата на който „Й.*” АД се задължило да прехвърли
собствеността върху автомобила на св.М. за сумата от 500 лв., която според договора била
изцяло изплатена към момента на подписване на договора. Условие за сключването на
2

окончателния договор за покупко- продажба било купувачът да върне на продавача
предоставеното му радио оборудване, както и подписаният между страните договор за
услуга за ползване на ЦДП да бъде прекратен и да бъдат платени всички дължими вноски
по него, както и всички задължения на купувача към продавача.
На 01.04.2014 г. плащанията по този договор спрели.
След тази дата дружеството имало устни уговорки със св.М. във връзка с плащанията
по договора, като св.М. уведомявал дружеството, че отдава автомобила на различни лица,
които да го ползват и да извършват с него таксиметрова дейност и които вместо него да
плащат към дружеството задълженията му по договора.
С нотариално заверено пълномощно от 08.04.2015 година свидетелят М.
уплъномощил подсъдимия Я. да управлява процесния автомобил. Двамата се споразумели
устно, подсъдимият да изплати на св.М. изцяло автомобила- т.е. парите, които той е платил
към Й.* АД за него, като св.М. му обещал след това да му „продаде” автомобила.
Подс.Я. взел да управлява автомобила с пълномощното предоставено му от св.М.,
който от своя страна уведомил дружество Й.* АД, че е предоставил автомобила на подс.Р.Я..
Последният платил на св.М. изцяло договорената помежду им цена за автомобила. Св.М.
предоставил на подс.Я. и двата ключа от автомобила.
Известно време след като взел процесния автомобил, подс.Р.Я. решил, че не желае да
се занимава повече с него, още повече, че и не бил плащал задълженията във връзка с
авттомобила към Й.* АД, които се били натрупали. По този повод той постигнал устна
уговорка със своя съсед и познат от квартала- св.И. Д. да му даде автомобила за сумата от
500 лв., а св.Д. от своя страна да изплати задълженията във връзка с него към
таксиметровата компания. Това станало някъде в първата половина на 2015 г. като при
разговора със св.Д., подсъдимият го уверил, че задълженията към таксиметровата компания
възлизат на 1600 лв. След като взел автомобила, св.Д. отишъл в дружество Й.* АД и на
място установил, че задълженията са в размер на 3 600,00 лева. Св.Д. се обадил на подс.Я. и
го попитал как да процедира, на което подс.Я. му отговорил да не му дава повече пари, а да
задържи автомобила за себе си, като поеме и задълженията към таксиметровата компания.
Единият от ключовете за автомобила (резервният такъв) останал у подс.Я..
Св.Д. се съгласил, като успял да погаси около 400 лв. от дължимата към Й.* АД сума
във връзка с автомобила след което и той спрял плащанията. Автомобилът останал паркиран
пред къщата на св.Д. на адрес гр.София, ул.******* близо 6 месеца без той или някой друг
да го управлява като такси. През цялото това време подсъдимият не потърсил автомобила и
не предявил никакви претенции във връзка с него към св.Д..
Междувременно и доколкото до 26.11.2015 г. не били постъпвали никакви плащания
към Й.* АД във връзка с дължимите за аввтомобила суми било от св.М., било от другите
лица, на които автомобилът бил предоставян за ползване от дружеството изпратили на
07.12.2015 г. нотариална покана до св.М., с когото имали договор за лизинг, респ.
предварителен договор за покупко – продажба на автомобила да изплати сумата от 5921 лв.,
сумите дължими за каско застраховката, както и ЦРП за извършване на таксиметровата
дейност. Нотариалната покана била връчена лично на св.М. на 15.01.2016 г., като в дадени с
нея 7- дневен срок от страна на св.М. не били постъпили никакви плащания. Изрично в
нотариалната покана било посочено, че при неплащане на дължимите суми в 7- дневен срок
от получаване на същата, то следва да счита поканата като изявление за разваляне на
предварителния договор за покупко- продажба и отпадане задължението на таксиметровата
компания да му прехвърли собствеността върху автомобила. Св.М. не уведомил никого за
така получената от него нотариална покана, нито изплатил дължимите към дружеството
парични суми, нито предприел действия да уведоми било подсъдимия, било трето лице за
съдържанието на нотариалната покана.
3

От своя страна св.Д. се уговорил със св.Б.Н. да му даде автомобила, а в замяна да
получи друг автомобил. Св.Д. обяснил на св.Н. за задълженията, които били непогасени към
таксиметровата компания, като св.Н. се съгласил да погаси тези задължения и да не плаща
на св.Д. други пари за автомобила. Св.Д. дал автомобила на св.Н. заедно с 1 ключ от него, а
от своя страна св.Н. след като взел автомобила му направил ремонт, привел го в годно
техническо състояние за извършване на таксиметрови превози и го предоставил на св.Н.Д.
да го управлява като таксиметров шофьор. За тези устни уговорки между св.Д. и св.Н.
последният уведомил дружество Й.* АД, като св.Н. уведомил също така и за лицето, което
ще управлява автомобила като такси, като започнал да изплаща и задълженията към
дружеството във връзка с автомобила.
Веднъж след като вече бил получил автомобила от св.Д., св.Н. срещнал подс.Я. на
улицата и последният му заявил, че има да взема пари за автомобила и ако не си ги получи
ще си го прибере. От своя страна св.Б.Н. му казал, че ако има претенции да се обърне към
Й.* АД, да си оправи задълженията към дружеството и да се разбере с тях, тъй като
автомобилът е тяхна собственост.
Претенциите на подс.Я. били към св.Д., като подсъдимият считал, че св.Д. му дължал
пари за автомобила, тъй като свидетелят му бил платил за него само 500 лв. Тези свои
претенции обаче подс.Я. не отправил към св.Д., а само му казал че ако не си получи парите
ще вземе автомобила. Между подс.Я. и св.Б.Н. нямало никакви дори и устни уговорки
помежду им във връзка с автомобила.
На 01.02.2016 година подс.Я. видял автомобила паркиран на бул.*******, където
свидетелят Н.Д. бил спрял същия и бил влезнал в намиращото се там казино. Тогава подс.Я.
се обадил на свидетеля Н. Н. и му казал, че иска да си прибере автомобила. Уговорката била
св.Н. Н. да го придружи, за да може подс.Я. да вземе таксиметровия автомобил, а св.Н. Н. да
управлява автомобила на подс.Я., тъй като последният бил с него в този момент. Около
02.00 часа двамата били на бул.“*******, като подс.Я. извадил контактния ключ за
автомобила, който носел със себе си и двамата със св.Н. Н. го закарали в двора на къщата на
Н. в град София, ж.к.*******“ № **. Установявайки липсата на автомобила св.Д. съобщил в
СДВР, а на 04.02.2016 година автомобилът бил иззет от дома на св.Н. Н..
Междувременно и след като разбрал, че автомобилът е изчезнал, св.Б.Н. се свързал с
подс.Р.Я., като последният му обяснил, че св.И. Д. му дължал пари за автомобила, поради
което той си го бил прибрал.
Св.И. Д. също се свързал с подсъдимия след случая, като и на него подсъдимият
обяснил, че Д. му дължал пари за автомобила, на което св.Д. му отговорил, че ако е имал
такива е следвало да претендира и да си иска автомобила от него, но двамата така и не се
разбрали, тъй като подсъдимият бил в нетрезво състояние и неадекватен.
В хода на образуваното ДП автомобилът е върнат на дружество Й.* АД с
постановление на прокурор при СРП, като в тази връзка представителят на дружеството-
св.К.Д. заявява, че дружеството няма претенции към подс.Я.. на ДП са изготвени няколко
експертизи, сред които и СОцЕ, според която стойността на процесния автомобил към
датата на инкриминираното деяние възлиза на 3000 лв.
Така възприетата от въззивния съд фактическа обстановка се извежда от събраните
пред първата инстанция гласни и писмени доказателства. Първата съдебна инстанция е
направила правилен, макар и фрагментарен анализ на събрания по делото доказателствен
материал, който се споделя от въззивния съд. С оглед нуждите на настоящето производство
следва единствено да бъдат коментирани по- детайлно показанията на св.М. и на св.Б.Н.,
които според въззивния съд дават яснота и по въпроса за съставомерността на
инкриминираното деяние откъм субективна страна, доколкото и за да оправдае подс.Я. по
повдигнатото му обвинение, първостепенният съд е приел, че деянието не е съставомерно от
4

субективна страна, тъй като подс.Я. бил с убеждението, че автомобилът е негов и св.М.
имал намерение да му го прехвърли по предвидения в закона ред.
Въззивният съд не споделя тези съждения на първостепенния такъв и намира, че те се
дължат на превратно интерпретиране на показанията на св.М. при това на правна плоскост-
т.е. първостепенният съд им е придал значението, което св.М. се е опитал да внуши, но без
да съобрази, че св.М. изразява чисто житейски разсъждения, на човек, който няма правна
култура и поради това същите нямат нищо общо с правните принципи. От друга страна
първостепенният съд не е съобразил преценявайки показанията на св.М., казаното от св.Д. и
от св.Б.Н. във връзка с техните отношения с подс.Я. по повод на автомобила, поради което е
стигнал и до грешни правни изводи относно субективните възприятия на подс.Я. спрямо
автомобила.
Въззивният съд като цяло кредитира показанията на св.М., дадени пред първата
инстанция, но за разлика от първостепенния съд, настоящият такъв прие, че давайки
показания св.М. борави с понятията чисто житейски и всички негови твърдения, че е
„купил“ автомобила, респ. че първо подс.Я. бил „купил: автомобила, а след това му го бил
„прехвърлил“ на него следва да бъдат преценявани именно на тази плоскост- т.е. не като
твърдения за правни действия с автомобила, а за фактическо разпореждане с него.
Въззивният съд също както първостепенният дава вяра на показанията на св.М., че подс.Я.
му е изплатил изцяло цената, която той е искал за автомобила, но за разлика от
първостепенния съд, въззивният такъв придава друг правен смисъл на това обстоятелство, а
не това, което му е придал първостепенния такъв. Още повече и съпоставяйки показанията
на св.М. с тези на св.Д. и на св.Б.Н. относно техните взаимоотношения с подсъдимия по
повод на процесния автомобил- уговорките, които са имали с него и помежду си, както и
разговорите, които св.Б.Н. е провел с подс.Я. досежно паричните претенции на последния
към св.Д. във връзка с автомобила. Въззивният съд счита, че показанията на тримата
свидетели не противоречат едни на други, даже напротив- допълват се относно случилото си
и взаимоотношенията, които са имали свидетелите и подсъдимия във връзка с автомобила.
Видно от показанията и на тримата всеки един от тях е бил напълно наясно, че автомобилът
е и остава собственост на дружество Й.* АД, както и че плащането на някаква цена за
автомобила от последващия на предишния ползвател на същия, по никакъв начин не води
до придобиване собствеността на лицето върху автомобила, както и че с това не са
отпаднали задълженията, които са съществували във връзка с автомобила към дружеството
лизингодател- Й.* АД. Не случайно всеки един от тях докато е ползвал автомобила, респ.
докато автомобилът е бил в негова фактическа власт е уведомявал дружеството-
лизингодател за това обстоятелство, съответно е поемал ангажимент да извършва парични
плащания във връзка с обслужването на автомобила на дружеството- лизингодател,
независимо дали и доколко е изпълнявал така поетите ангажименти. В този смисъл
заявеното от св.М., че автомобилът бил на подсъдимия, който му го бил прехвърлил, а в
последствие свидетелят бил прехвърлил автомобила на подсъдимия сочат единствено на
неуместно използвани от свидетеля изкази, чрез които свидетелят изразява свои житейски
съждения, но те нямат никаква правна стойност. Това е повече от очевидно дори и с оглед на
обстоятелството, че когато е попитан чия собственост е бил автомобила, св.М. е отговорил,
че когато е „прехвърлил“ автомобила на подсъдимия, същият се е водил на фирмата. Ясно
също така свидетелят е посочил, че за да се придобие собствеността върху автомобила,
следва да бъдат подадени документи в Й.* АД, както и че докато не се изплати автомобила
той си остава собственост на таксиметровата фирма.
Ето защо и дори подсъдимият да е бил платил цената, която св.М. му е поискал за
автомобила, то повече от ясно е, че той не е могъл да придобие собствеността върху същия,
поради което и съжденията на първостепенния съд, че подсъдимият смятал автомобила за
свой, тъй като го бил изплатил изцяло на св.М. не намират опора в доказателствения
материал по делото. Нещо повече- от показанията на св.Д. и на св.Б.Н., които не са
5

противоречиви, а напротив- допълват се и кореспондират помежду си, включително и с тези
на св.М., става ясно, че подсъдимият е бил също така напълно наясно чия собственост е
автомобила, както и че изплащайки изцяло цената, която св.М. му е поискал за него, не го
прави собственик на автомобила и не му предоставя в повече права от всички други трети
лица, в чиято фактическа власт се е намирал автомобила към момента на инкриминираното
деяние, независимо от даденото му от св.М. пълномощно през 2015 г. да управлява
автомобила. Въпросното пълномощно е от април месец 2015 г. и чрез него св.М. е
упълномощил подс.Я. да управлява автомобила в качеството му на лизингополучател на
автомобила, както и да го представлява пред трети лица, институции и държавни органи във
връзка с автомобила. По силата на това пълномощно подсъдимият не е могъл да се
разпорежда правно с автомобила. От друга страна и независимо от така предоставеното му
пълномощно подсъдимият сам по своя воля е предоставил ползването на автомобила на
трето лице- на св.И. Д. срещу определена парична сума, като по никакъв начин от събраните
по делото гласни доказателства не се опровергават твърденията на св.Д., че подс.Я. се е
дезинтересирал от автомобила и е казал на св.Д. да остави автомобила за себе си и да поеме
задълженията във връзка с автомобила към таксиметровата фирма (лизингодателя), когато
св.Д. го е уведомил, че задълженията са в много по- голям размер от тези, които подс.Я. е му
казал заявил. Неопровергани от други събрани по делото доказателства са показанията на
св.Д., дадени на ДП и приобщени към доказателствения материал по делото по реда на
чл.281, ал.5 вр. ал.1, т.2 от НПК, че подс.Я. и той са сключили неформално сделка във
връзка с автомобила, предоставяйки му фактическата власт над него, както и че след това
подсъдимият не е заявил пред св.Д. никакви свои парични или други претенции във връзка с
този автомобил, респ., че никога след това не е поискал от св.Д. да му върне автомобила.
Тези показания на св.Д., които въззивният съд кредитира изцяло сочат на това, че
постигнатата между тях устна сделка не е била за временно ползване на автомобила с
уговорка за последващо връщане на същия, а е била насочена към възмездно предоставяне
на автомобила от подс.Я. на св.Д. с цел оттук насетне той да поеме задълженията за
автомобила към лизинговата компания и съответно да почне да ползва автомобила като
свой, макар и да не е придобил собствеността върху него. Междувпрочем от показанията и
на тримата свидетели- М., Д. и Б.Н. се установява, че всеки един от тях е сключвал именно
такива устни сделки по повод на автомобила и е предоставял същия на последващия
„ползвател“ именно с такива уговорки – св.М. с подс.Я., съответно подс.Я. със св.Д., както и
св.Д. със св.Б.Н.. В тази насока са показанията и на тримата свидетеля. За това, че
уговорката на подс.Я. със св.Д. са били именно в тази насока, сочат както показанията на
самия Д., така и тези на св.Б.Н., от които е видно, че единствените претенции, които подс.Я.
е предявил към св.Б.Н., когато е разбрал, че автомобилът вече е в негова фактическа власт са
били свързани с парични претенции по повод на автомобила и то не към св.Б.Н., а към св.Д.,
за когото подс.Я. е считал, че му е бил платил цялата сума, за която двамата са се били
уговорили във връзка с автомобила. От показанията и на св.Б.Н. и от тези на св.Д. се
установява, че подс.Я. нито веднъж не е предявил претенции във връзка със собствеността
на автомобила, никога не е твърдял, че автомобилът е негов, нито е оспорвал фактическата
власт било на св.Д., било на св.Б.Н. върху автомобила- т.е. не е питал и не се е интересувал
защо и на какво основание автомобилът се намира във фактическа власт на св.Б.Н., нито е
заявил по какъвто и да е било начин, че намира това за нередно и несъгласувано с него.
Единствените му претенции са били парични и е искал да получи от св.Д. парична сума за
автомобила, която е считал, че св.Д. му дължи, като е заявил на св.Б.Н., че ще си вземе
автомобила, не защото го счита за свой, а като компенсация за дължимата му от св.Д.
парична сума за него. От показанията и на св.Д. и на св.Б.Н., които са взаимнодопълващи се
помежду си се установява, че подс.Я. изобщо не е потърсил св.Д. да му каже за претенциите
си, нито да го пита поради какви причини автомобилът вече не е у него, а у трето лице- у
св.Б.Н., което също сочи на това, че подсъдимият не е имал претенции към самия автомобил
6

и не е третирал същия като свой, а единствено е имал претенции за някаква парична сума,
която е смятал, че св.Д. му дължи във връзка с автомобила. Неопровергани и поради това и
кредитирани изцяло от въззивния съд са показанията на св.Б.Н., дадени пред първия съд,
според които Н. ясно, недвусмислено и категорично е заявил на подсъдимия, че ако има
някакви претенции във връзка с автомобила, то следва да се обърне към лизинговата
компания, тъй като автомобилът е и продължава да бъде собственост на същата, поради
което и претенциите на подс.Я. към св.Д. във връзка с неуредени финансови отношения
помежду им във връзка с автомобила следва да бъдат решени от лизингодателя, а не от
св.Б.Н. пред когото подс.Я. е заявил, че ще си вземе автомобила, ако не получи плащане от
страна на св.Д.. Тези показания на св.Б.Н. за проведения разговор между него и подс.Я.,
които не се опровергават от други събрани по делото доказателства още веднъж сочат на
това, че подсъдимият е бил напълно наясно със ситуацията- знаел е у кого се намира
автомобила, респ., че това не е бил св.Д., на когото той лично е бил предоставил същия,
знаел е, че автомобилът не е нито негова собственост, нито собственост на който и да е
ползвател на същия, независимо дали подсъдимият е бил получил изцяло или не
претендираната парична сума за него, като е бил и напълно наясно, че лицето у чиято
фактическа власт се намира автомобила към този момент- св.Б.Н., респ. св.Н.Д., който
фактически е управлявал същия като таксиметров автомобил, не е съгласен да му предаде
автомобила. Показанията на св.Б.Н. се потвърждават и от тези на св.Д., който при разпита си
на ДП сочи, че след като е разбрал за случилото се е разговарял с подс.Я. и последният му е
заявил, че е имал единствено финансови претенции към св.Д. във връзка автомобила, но не е
заявил пред него други свързани със собствеността и ползването на автомобила.
Показанията на св.Б.Н. и на св.Д. по този въпрос не се опровергават и от показанията
на св.Н. Н., независимо, че свидетелят твърди пред него подсъдимият да е казал, че
автомобилът е негов. Въззивният съд също както първостепенния такъв, кредитира
показанията на св.Н. Н. по този въпрос, както и заявеното от последния, че той е останал с
убеждението, че автомобилът е на подсъдимия, доколкото подсъдимият е имал и ключ за
него. Това обаче според въззивния съд не сочи на извода, направен от първостепенния съд,
че подсъдимият е имал субективното усещане, че автомобилът е негов и може да се
разпорежда с него както намери за добре, респ. за липсата на умисъл у него при извършване
на деянието. Въззивният съд няма съмнение, че пред св.Н. Н. подсъдимият Я. е заявил, че
автомобилът е негов, което е повече от логично, като се има предвид, че подс.Я. в поискал
от св.Н. Н. да му съдейства да вземе автомобила и да го остави след това в двора на неговата
къща. Видно от показанията на св.Н. Н. обаче пред него подс.Я. е заявил единствено, че е
бил дал автомобила на трето лице на изплащане, като му е казал и че това трето лице не е
погасявал вноските към него във връзка с автомобила. От същите тези показания става ясно
обаче, че подс.Я. е спестил пред св.Н. Н. останалата част от информацията във връзка с
автомобила, а именно- за проведения разговор между подс.Я. и това трето лице (св.Д.)
относно автомобила и задълженията по него към лизинговата компания, за това, че към този
момент автомобилът се е намирал не у това лице, а в друг ползвател, към когото подс.Я. не е
имал никакви претенции, както и за това, че този друг ползвател- св.Б.Н. ясно и категорично
е заявил на подсъдимия, че автомобилът е на таксиметровото дружество и ако той има
някакви претенции във връзка с него да се обърне към това дружество. Единствените
твърдения на подс.Я. пред св.Н. Н. са били, че автомобилът е негов и логично е той да е
твърдял това пред свидетеля, тъй като в противен случай и не би получил исканото от Н. Н.
съдействие, който и ако е знаел, че автомобилът не е на подсъдимия, не би му помогнал да
вземе същия. Не случайно, когато автомобилът е бил открит и иззет от полицейските
органи, св.Н. Н. се е свързал с подсъдимия, за да го пита дали автомобилът е краден, тъй
като е бил напълно наясно, че взимайки и прибирайки в двора на къщата си автомобил,
който не е на лицето, което твърди да е негов собственик, той на практика става
съпричастен към деяние, което е неправомерно и носи отговорност за действията си.
7

Ето защо и според въззивния съд, който също както първостепенният кредитира в
цялост показанията на св.Н. Н., тези показания по никакъв начин не сочат на това, че
подс.Я. е смятал автомобила за свой, а единствено сочат, че той е имал финансови
претенции във връзка с този автомобил към лицето, на което го е предоставил, а именно към
св.Д., у когото към момента на инкриминираното деяние дори не се е намирал процесния
автомобил.
В заключение следва да се посочи, че въззивната инстанция също като първата такава
кредитира в цялост показанията на разпитаните по делото свидетели, като не намира
наличието на противоречия и неясноти помежду им, но счита, че първата инстанция е
интерпретирала тези показания превратно и изопачено, поради което е стигнала до грешни и
неправилни, правни изводи относно съставомерността на инкриминираното деяние от
обективна и субективна страна.
На база така обсъдения доказателствен материал, който според въззивния съд не е
противоречив като цяло, настоящата съдебна инстанция счита, че по делото по безспорен и
несъмнен начин се установява, че подс.Я. е осъществил както от обективна, така и от
субективна страна състава на престъплението, за което е бил привлечен към наказателна
отговорност и предаден на съд, а именно такова по чл.195, ал.1, т.4, пр.2 вр. чл.194, ал.1 от
НК.
Според въззивната инстанция по делото на база събраните пред първата инстанция
гласни и писмени доказателства по несъмнен начин се установяват не само времето,
мястото, механизма и автора на инкриминираното деяние в лицето на подс.Я., но така също
и субективната страна и специалната субективна цел на деянието, а именно- намерението да
свои вещта- т.е. да я третира като своя.
От събраните по делото доказателства се установява, че на 01.02.2016 г. около 02,00
часа в гр. София, бул.„******* подс.Р.Я. е отнел чужда движима вещ- лек таксиметров
автомобил марка „Киа”, модел „Маджентис” с ДК № *******, собственост на „Й.*“ АД, на
стойност 3,000 /три хиляди/ лева, от владението на Н.И.Д. без негово съгласие.
Няма никакво съмнение, че процесният лек автомобил е бил чужд от формална (т.е.
правна) гледна точка спрямо подс.Р.Я., тъй като към деня на деянието все още е бил
собственост на дружество Й.* АД дружеството лизингодател на автомобила.
Безспорно също така се установява, че към момента на инкриминираното деяние-
02:00 ч. на 01.02.2016 г. лекият автомобил не е бил във владение и фактическа власт,
респ. държане на подс.Я.. Последният, независимо, че е оставил единият от ключовете на
автомобила у себе си, не е упражнявал владение над автомобила чрез трето лице, тъй като го
е бил предоставил по- рано на св.И. Д. да го ползва, управлява и да „прави с него“ каквото
намери за добре, което е станало по силата на устна уговорка (сделка) помежду им срещу
задължението от страна на св.Д. да заплати на подсъдимия за автомобила определена
парична сума, както и да поеме задълженията във връзка с този автомобил към дружеството
лизингодател. На база показанията на св.Д. по несъмнен начин се установява, че
предаването на автомобила от подс.Я. на свидетеля Д. не е било с цел св.Д. да го пази и/или
държи за и от името на подс.Я., а напротив- целта е била да го ползва лично и да се
разпорежда с него фактически както намери за добре срещу определена парична сума за
това, която той е следвало да плати на подс.Я.. С други думи става въпрос за сключена
помежду им неформална сделка за покупко- продажба на автомобила, която и с оглед
изискването на закона, че следва да е в задължителна писмена форма с нотариална заверка
на подписите, не е могла да породи необходимия и искан от страните по сделката правен
ефект- да прехвърли собствеността върху автомобила от подсъдимия на свидетеля Д., но
това не означава, че волята на страните е била св.Д. да ползва, пази и владее автомобила за
и от името на подс.Я., а точно обратното. Тази неформална сделка помежду им не е могла да
породи какъвто и да е било правен ефект на договор за покупко- продажба на автомобила и
8

доколкото подс.Я. към този момент не е бил и собственик на автомобила, респ. не може да
се третира и като предварителен договор за покупко- продажба, тъй като не е била сключена
в писмена форма.
Волята на страните по нея обаче е ясна (видно от показанията на св.Д.), като същата
не е включвала уговорка за временно ползване на автомобила за определен срок и
задължение за връщането му след това от св.Д., а единствено задължение на св.Д. да плати
на подс.Я. определена парична сума за автомобила, съответно да поеме задълженията във
връзка със същия към таксиметровата компания, лизингодател на автомобила и на база на
това да третира автомобила като свой- т.е. да се разпорежда с него фактически както намери
за добре.
С оглед на това въззивният съд прие, че от обективна страна към датата на
инкриминираното деяние, автомобилът не се е намирал във фактическа власт (държане) на
подсъдимия, както и това, че той не е упражнявал такава над него чрез друго- било св.Д.,
било трето лице.
Към инкриминираната дата автомобилът се е намирал фактически в държане на
св.Н.Д., който е управлявал същия като таксиметров автомобил и който му е бил
предоставен с тази цел от св.Б.Н.. Последният по силата отново на неформална уговорка
(сделка) със св.Д. е бил придобил фактическата власт на автомобила (държането) на същия,
като и в този случай волята на страните по тази сделка е била св.Д. да се разпореди
фактически с автомобила в полза на св.Б.Н. срещу задължението на св.Б.Н. да му предостави
в замяна друг лек автомобил и съответно да поеме задълженията, свързани с автомобила
към таксиметровата компания, лизингодател на автомобила.
Както и в предходния случай, сключената неформална сделка между св.Д. и св.Б.Н.
не е имала никаква правна стойност и не е могла да породи никакви правни последици, но
по делото се установява, че подсъдимият също както св.Д. и св.Б.Н. преди тях е имал
фактическа власт над автомобила по силата на такава неформална сделка, но със св.М.,
явяващ се единственият легитимен лизингополучател на автомобила въз основа на сключен
договор за лизинг с таксиметровата компания- лизингодател- Й.* АД. В този смисъл, подс.Я.
е имал толкова права над автомобила, колкото са имали и последващите ползватели на
същия, тъй като във всички тези случаи лицата са сключвали помежду си неформални
сделки без каквато и да е било правна стойност, като обаче във всички тези случаи те са
уведомявали надлежно дружеството лизингодател за фактическото разпореждане с
автомобила и за лицето, което оттук насетне ще плаща разноските и задълженията във
връзка с автомобила към това дружество. Действително установява се, че само подс.Я. е
имал надлежно дадено му пълномощно от св.М.- лизингополучател на автомобила да
управлява същия и да представлява св.М. във връзка с автомобила пред различни държавни
органи, институции и трети лица. Останалите лица- св.Д. и св.Б.Н. не са имали такива
пълномощни, но както вече бе посочено дружеството лизингодател е било уведомявано във
всички тези случаи за това, което лицето у което се намира автомобила и което оттук
насетне ще поеме задълженията и разноските по същия спрямо дружеството лизингодател.
Вярно е също така, че последното е имало сключен предварителен договор за покупко-
продажба за процесния автомобил единствено и само със св.М., но установява се също така,
че към датата на инкриминираното деяние този договор е бил развален, поради
неизпълнение на задълженията по него на св.М., поради което и всички права, които той е
имал във връзка с автомобила към този момент са били отпаднали вече, а дружеството
лизингодател е било уведомено, че автомобилът се намира у св.Б.Н., както и че той го е
предоставил на св.Н.Д. да го управлява като таксиметров автомобил.
С оглед на така установените по делото факти, въззивният съд приема, че към датата
на инкриминираното деяние, процесният автомобил не се е намирал във фактическата власт
на подсъдимия Я., както и че трето лице не е упражнявало такава върху автомобила от
9

негово име и за негова сметка, поради което от обективна страна е налице отнемане на
вещта от владението (държането) на трето лице, а именно от това на св.Н.Д..
Подс.Я. е взел автомобила на инкриминираната дата от владението (държането) на
св.Д., който го е управлявал като таксиметров автомобил и е бил спрял същия в гр. София
на бул.„*******, което със сигурност е станало без знанието и без съгласието на свидетеля
Д.. Това е станало и без съгласието на св.Б.Н., който е бил предоставил автомобила във
фактическа власт на св.Д., за да го управлява, респ. последният е държал автомобила за и от
името на св.Б.Н.. Последният изрично се е противопоставил на намерението и желанието на
подсъдимия Я. да вземе автомобила като компенсация за неплатените му (по негово мнение)
от св.Д. вноски за същия, като изрично му е казал, че ако има финансови претенции към
св.Д. във връзка с автомобила, следва да се обърне към Й.* АД, които са собственик на
автомобила и спрямо които свидетелят Б.Н. е изплащал задължения във връзка с
автомобила.
Въпреки това противопоставяне от страна на св.Б.Н., респ. въпреки липсата на
съгласие от страна на св.Д., подс.Я. е взел автомобила на инкриминираната дата, като за
целта е използвал оригинален ключ за автомобила- вторият такъв, който все още се е
намирал у него- т.е. отнемането е станало чрез използване на техническо средство
(оригинален ключ), с помощта на който подс.Я. е успял да придобие фактическа власт над
автомобила – т.е. да го отнеме и да се отдалечи заедно с него от мястото на престъплението,
установявайки върху него трайно своя фактическа власт.
Това отнемане е станало без съгласието на владелеца на вещта към този момент-
св.Д..
Касае се за противозаконно отнемане на вещта, доколкото тя е била чужда спрямо
подсъдимия, респ. той не е имал съгласие да я вземе нито от собственика на автомобила,
нито от владелеца на същия, а последният е упражнявал правомерно фактическа власт над
автомобила към този момент. Следва да се посочи, че дори и св.Д. да не е упражнявал и да
не е бил придобил правомерно фактическа власт на вещта, няма пречка същата да бъде
отнета от него неправомерно (противозаконно), както е станало в конкретния случай,
доколкото подс.Я. не е бил нито собственик на вещта, нито е имал съгласието на
собственика или на владелеца на вещта да я вземе. Последното е повече от очевидно от
факта, че след като е установил липсата на автомобила, св.Д. веднага е уведомил полицията
за това обстоятелство, поради което и автомобилът е бил обявен за издирване.
Подсъдимият не само е прекъснал фактическата власт на досегашния владелец, но е
установил и трайно своя фактическа власт върху автомобила вещ, като е оставил същия в
двора на къщата на св.Н. Н.- т.е. започнал е да се разпорежда с автомобила като със свой,
както намери за необходимо.
Факта, че няколко дена по- късно автомобилът е бил открит в дома на св.Н. Н.,
откъдето е бил иззет, не означава, че подсъдимият не е успял да установи своя трайна власт
върху инкриминираната вещ. Това е така, доколкото и до момента на изземване на
автомобила от полицейските органи той е могъл да се разпорежда с него както намери за
добре, като още преди да вземе автомобила е заявил и намерението си да го свои, като
компенсация за неплатените му според него парични вноски за автомобила от св.Д., което
сочи и обективира и наличието на трайна власт на подсъдимия над тази вещ. В този смисъл
се касае за довършено деяние, а не за опит.
В случая става въпрос именно за противозаконно отнемане на чужда движима вещ,
доколкото подс.Я. не е имал никакви отношения – било финансови, било други със св.Б.Н. и
св.Н.Д. във връзка с процесния автомобил, поради което и с вземането на вещта от
владението на св.Д., подс.Я. не е имало как да уреди тези свои отношения със св.Д.- т.е. не
имало как да извърши неформално прихващане, още повече, че автомобилът не е бил негова
10

собственост, нито на св.Д..
Въз основа на изложеното по- горе въззивният съд прие, че в случая от обективна
страна са налице всички признаци на престъплението по чл.195, ал.1, т.4, пр.2 вр. чл.194,
ал.1 от НК, за което Р.Я. е предаден на съд, включително и тези на квалифицирания състав,
доколкото и както вече бе отбелязано за отнемането на вещта, подс.Я. е използвал
техническо средство- оригинален ключ за автомобила.
Въззивният съд за разлика от първостепенния такъв, прие, че деянието на подс.Я. се
явява съставомерно и от субективна страна, като подс.Я. е извършил същото при форма на
вината пряк умисъл- същият е предвиждал общественоопасните последици от
извършеното, съзнавал е общественоопасния характер на деянието и е искал настъпването
на престъпния резултат от него, като е бил напълно наясно също така, че за извършване на
деянието е използвал техническо средство- оригинален ключ за автомобила, чрез който е
привел в движение автомобила и така се е отдалечил заедно с него от местопрестъплението.
Подсъдимият е съзнавал, че отнема чужда движима вещ, като е разбирал и това, че
св.Д. не е съгласен автомобилът да бъде взет от владението (държането) му, като е
демонстрирал това свое несъгласие с подаването на сигнал в полицията, а несъгласен е бил
и св.Б.Н., който е бил предоставил автомобила на св.Д. да го държи за него и от негово име.
Това свое несъгласие, св.Б.Н. недвусмислено е заявил пред подс.Я. като му е казал, че
автомобилът не е негов, а на таксиметровата компания, поради което и ако подс.Я. има
някакви претенции във връзка с него и с дължими му от св.Д. пари за същия, да се обърне
към таксиметровата компания, явяваща се собственик на автомобила. С други думи и видно
от показанията на св.Б.Н., подсъдимият е бил напълно наясно както у кого се намира
автомобила, така и чия собственост се явява той към този момент, респ. бил е напълно
наясно, че св.Б.Н. е получил фактическата власт върху автомобила от св.Д., респ. че го е
предоставил за управление на св.Д. и в този смисъл е бил с ясното съзнание, че взимайки
автомобила не го взима от св.Д., а от св.Б.Н., респ. от св.Н.Д., поради което и няма как
взимайки го да уреди своите финансови отношения по този начин със св.Д.. Подс.Я. е бил
напълно наясно също така, че владелецът на вещта към този момент не е съгласен да му
даде същата и в този смисъл е съзнавал, че взимайки автомобила прави това без знанието и
без съгласието както на собственика на вещта, така и на владелеца на същата към
инкриминираната дата.
Независимо от всичко това той е прекъснал досегашната фактическа власт на св.Н.Д.
над автомобила и е установил въпреки несъгласието на последния своя трайна фактическа
власт над него.
Подс.Я. е бил напълно наясно, че автомобилът никога не е бил негова собственост,
тъй като и независимо, че е имал от св.М. пълномощно да го управлява, последният не му е
прехвърлял правото на собственост върху автомобила, доколкото и той самият не е
разполагал с такова. Освен това, въз основа на така предоставеното му пълномощно той не е
имал право да се разпорежда юридически с автомобила от името и за сметка на собственика
на същия. Подс.Я. е бил напълно наясно също така, че когато е получил автомобила от св.М.
той се е разпоредил с него само фактически, но не и юридически, тъй като договорките
помежду им са били само устни и неформални. Факта, че е платил на св.М. цената, която
последният му е поискал не го прави собственик на автомобила. Дори обаче и да е имал
такова субективно отношение към автомобила на някакъв етап, докато е държал и ползвал
същия, след това той по абсолютно същия начин се е разпоредил с автомобила в полза на
св.Д.- т.е. предал му го е фактически срещу определена парична сума и срещу поетото от
страна на св.Д. обещание към него, да поеме задълженията във връзка с автомобила към
таксиметровата компания. В момента, в който двамата са постигнали тази уговорка, дори и
подсъдимият да е имал някакво собственическо отношение към автомобила и да го е считал
за свой до този момент, разпореждайки се с него фактически в полза на св.Д., подс.Я. е
11

спрял да третира вече този автомобил като свой от чисто житейска гледна точка. Това е
повече от очевидно от заявеното от св.Д., който в показанията си сочи, че след като е
установил, че задълженията във връзка с автомобила към таксиметровата компания са в по-
голям размер, от този, който му е казал подс.Я., свидетелят се е обадил на подсъдимия и го е
попитал какво правят оттук насетне- дали иска да му връща автомобила, а подсъдимият да
му върне парите или да остане автомобила за него и той да поеме разноските за същия към
таксиметровата компания без да плаща повече други пари на подсъдимия. На това питане на
свидетеля Д. подсъдимият му е отговорил, че каквото му е дал, дал, автомобилът да остане
за свидетеля и той да поеме разноските за него към таксиметровата компания. С други думи
подсъдимият ясно е заявил, че оттук насетне не счита автомобила за свой и не го третира
като свой, поради което и неясно от къде първата инстанция прави изводи за това, че
подсъдимият считал автомобила за свой. Факта, че след това той е предявил финансови
претенции във връзка с автомобила към св.Д. също не сочи на извода, направен от
първостепенния съд, доколкото всички свидетели– и св.Д. и св.Б.Н. са категорични, че
подсъдимият е имал само парични претенции към св.Д. (така е заявил пред тях), а не и
такива свързани със собствеността на автомобила, като е взел същия единствено като
„компенсация“ за неизплатените му според него вноски за автомобила от св.Д.. Това сочи,
че той не е считал автомобила за свой, тъй като лично той го е оставил на св.Д. и му е казал
да прави с него каквото иска, но е смятал, че в замяна на това, последният не е изпълнил
своите задължения по сключената помежду им неформална сделка и по- точно, че не му е
изплатил всички претендирани от него парични суми за автомобила. Подробни съображения
по този въпрос въззивният съд изложи и при анализа на показанията на разпитаните
свидетели по- горе, като обстоятелството, че пред св.Н. Н., подс.Я. е заявил, че автомобилът
е негов не опровергава този извод на съда, доколкото логично е, подсъдимият да заявява
такава позиция пред свидетеля след като иска от него съдействие за взимане на автомобила
от улицата и след като свидетелят Н. Н. е бил напълно наясно, че ако автомобилът не е
подсъдимия, то взимането му от мястото, на което е бил паркиран, би се равнявало на
кражба на автомобила. Не случайно и след това, когато автомобилът е бил иззет от дома на
св.Н. Н. последният е попитал подсъдимия дали автомобилът е краден. Показанията на св.Н.
Н. и това, което подсъдимият е казал пред него във връзка с автомобила бяха подробно
коментирани по- горе, като въззивният съд счита, че на база на същите не може да се
направи извод за това, че подс.Я. е третирал автомобила като свой, респ., че е бил с
убеждението, че автомобилът е негов. Още по- малко могат да бъдат направени изводите,
записани в мотивите на първостепенния съд, че подс.Я. бил смятал, че св.М. имал
намерение да му прехвърли на него правото на собственост върху автомобила по
предвидения за това в закона ред. Видно е, че подс.Я. се е дезинтересирал от автомобила
разпореждайки се фактически с него в полза на св.Д., поради което и дори и в някакъв
момент да е имал такова собственическо отношение към автомобила, то към момента на
инкриминираното деяние същият не е третирал автомобила като свой, бил е наясно, че не е
негов, както и че автомобилът се намира в трето лице, различно от това, на което той го е
предал фактически, като не е имал нищо против последното. Това означава, че същият не се
е интересувал как, защо и поради какви причини автомобилът не се намира вече у св.Д.,
респ. поради какви причини последният се е разпоредил фактически с автомобила в полза на
трето лице, което е и логично, доколкото подс.Я. не е имал никакви собственически
намерения спрямо автомобила. Единственото, от което се е интересувал подс.Я. е било да
получи определена парична сума от св.Д., която подсъдимият Я. е считал, че свидетелят му
дължи именно и защото подсъдимият е считал, че му е „продал“ (неформално) процесния
автомобил и свидетелят не му е заплатил изцяло цената по тази сделка.
Независимо от всичко това и въпреки, че е бил напълно с всички тези обстоятелства,
подсъдимият е взел автомобила от мястото, на което е бил паркиран, използвайки
оригинален ключ за автомобила като е сторил това без знанието и съгласието на
12

собственика и ползвателя на вещта, като по този начин е прекъснал фактическата власт на
владелеца и е установил своя трайна такава, с което е демонстрирал и намерението си да
свои вещта, тъй като целта му е била да я вземе като „компенсация“, за неплатените му
парични задължения от св.Д., които е считал, че той е имал към него. Тези факти сочат не
само на това, че подсъдимият е бил напълно наясно, че с деянието си накърнява правото на
владелеца на вещта да я ползва лично, но и на това, че въпреки това си знание е целял
именно тези общественоопасни последици, воден от намерението си да присвои вещта
противозаконно и да я ползва (задържи) за себе си, за сметка на претендираните от него и
неплатените му според него парични задължения за автомобила от св.Д..
С оглед на изложеното по- горе въззивният съд прие, че подс.Я. следва да бъде
признат за виновен за извършено престъпление по чл.195, ал.1, т.4, пр.2 вр. чл.194, ал.1 от
НК, в какъвто смисъл и постанови присъдата си.
Въззивният съд прие, че в случая разпоредбата на чл.197, ал.1, т.3 от НК се явява
неприложима, доколкото и независимо, че автомобилът е бил намерен, иззет и върнат на
собственика му- Й.* АД, това не е станало със съдействието и по волята на подс.Я., а точно
напротив, поради което и липсва елемент на доброволност при връщането на автомобила,
който елемент на доброволност е предпоставка за прилагане на привилегирования състав на
разпоредбата на чл.197, ал.1, т.3 от НК.
Що се касае до наказанието, което следва да бъде определено на подс.Я. във връзка с
признаването му за виновен по повдигнатото му обвинение, въззивният съд намира
следното:
Въззивният съд счита, че в случая са налице основания за определяне на наказание
спрямо подс.Я. по реда на чл.55, ал.1, т.1 от НК като аргументите на въззивния съд за това са
следните: в конкретния случай е налице превес на смекчаващите над отегчаващите
отговорността обстоятелства, както и наличието на изключителни такива, а именно:
подсъдимият е неосъждан, с добри характеристични данни, вещта, макар и не по негова
воля е била намерена и върната на собственика й- т.е. причинените с деянието имуществени
вреди да възстановени, същевременно и не по вина на подсъдимия от извършване на
деянието до постановяване на настоящата присъда е изминал значителен период от време-
близо 4 години и половина, през който подсъдимият бидейки в това качество е бил с
ограничени права, като съдът не констатира и наличието на отегчаващи отговорността на
подсъдимия обстоятелства.
Предвид изложеното въззивният съд прецени, че в случая са налице основанията за
определяне на наказание по реда на чл.55, ал.1, т.1 от НК спрямо подсъдимия, доколкото и с
оглед постигане целите на наказанието спрямо конкретния деец и във връзка с конкретното
деяние, което не се отличава с по-висока степен на обществена опасност, и най- лекото
наказание, предвидено за извършеното от него престъпление се явява несъразмерно тежко в
конкретната ситуация. Ето защо съдът наложи на подс.Я. наказание от 6 месеца лишаване от
свобода, чието изпълнение и на основание чл.66, ал.1 от НК отложи за срок от 3 години,
считано от влизане на присъдата в сила. Съдът прецени, че в случая са налице всички
предпоставки за това, доколкото подсъдимият е неосъждан, наложеното му наказание е под
3 години лишаване от свобода, като за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия не се
налага той да изтърпи ефективно така наложеното му наказание лишаване от свобода, тъй
като не е личност, отличаваща се с висока степен на обществена опасност.
Предвид изхода на делото и на основание чл.189, ал.3 от НПК съдът осъди
подсъдимия Р. Т.Я. да заплати в полза на бюджета на съдебната власт и по сметка на СРС
разноски по водене на делото, направени в съдебна фаза в размер на 70 лв., както и на
основание чл.190, ал.2 от НПК сумата от 5 лв. за всеки служебно издаден изпълнителен
лист.
13

Така мотивиран и на основание чл.336, ал.2 вр. ал.1, т.1 от НПК, СГС, Наказателно
отделение, 15 въззивен състав постанови присъдата си.

14

Номер на акта:	11
Дата:	29 септември 2021 г. (в сила от 18 февруари 2022 г.)
Съдия:	Величка Маринкова

Дело:	20211100602069
Тип на делото:	Въззивно наказателно дело от общ характер
Дата на образуване:	31 май 2021 г.

Присъда по дело №2069/2021 на Софийски градски съд

Съдържание на акта

Съдържание на мотивите