Решение по дело №771/2021 на Окръжен съд - Добрич

Номер на акта: 69
Дата: 23 март 2022 г.
Съдия: Галатея Петрова Ханджиева Милева
Дело: 20213200500771
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 23 ноември 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 69
гр. гр. Добрич, 23.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и трети
февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галатея П. Ханджиева Милева
Членове:Десислава Б. Николова

Галина Д. Жечева
при участието на секретаря Румяна Ив. Радева
като разгледа докладваното от Галатея П. Ханджиева Милева Въззивно
гражданско дело № 20213200500771 по описа за 2021 година
и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна
жалба на СТ. СТ. СТ. от гр.Добрич, чрез упълномощения адвокат, срещу
решение №260539/11.10.2021г. по гр.д.№1483/2020г. на Добричкия районен
съд, с което са отхвърлени предявените от въззивника срещу АТ. Д. ИВ. от
гр.Г.Т.
- иск за прогласяване нищожност на публична продажба и постановление
от 07.09.2011г. по изпълнително дело №00079/2006 г. на ЧСИ с рег.№740, с
което в собственост на ответника е възложен недвижим имот гараж с
идентификатор *** по кадастралната карта на гр.Добрич с площ от 23.00
кв.м., находящ се в гр.Д.;
- иск за признаване за установено в отношенията между страните, че СТ.
СТ. СТ. е собственик на недвижим имот гараж с идентификатор *** по
кадастралната карта на гр.Добрич с площ от 23.00 кв.м., находящ се в гр.Д.,
на основание договор за дарение от 17.01.2008г., обективиран в нотариален
акт №24 т.I вх.рег.№262 д.№24 на нотариус Д.Б.;
1
- иск за признаване за установено в отношенията между страните, че СТ.
СТ. СТ. е собственик на недвижим имот гараж с
идентификатор *** по кадастралната карта на гр.Добрич с площ от 23.00
кв.м., находящ се в гр.Д., на основание изтекла в негова полза придобивна
давност с начало 17.01.2008г.
Решението се обжалва като неправилно, постановено при нарушения на
процесуалния и в противоречие с материалния закон. В жалбата се съдържа
оплакване, че първоинстанционният съд не е обсъдил редица наведени от
въззивника – ищец по предявения спор пороци на постановлението на
съдебния изпълнител, с което спорният обект е възложен на ответника –
праводателят на ищеца и длъжник в изпълнителното производство извършвал
доброволно плащане на задължението, нарушена била разпоредбата на
чл.442а ал.1 от ГПК, като краен резултат дългът бил събран в двоен размер.
Без да изследва тези обстоятелства, неправилно първоинстанционният съд
взел предвид единствено факта на вписана преди придобивния акт на ищеца
възбрана върху гаража. Неправилно и необосновано били интерпретирани и
данните по делото, сочещи на упражнявано от въззивника владение върху
гаража повече от десет години. Иска се решението на районния съд да бъде
отменено и предявените искове да се удовлетворят.
Жалбата е редовна, подадена е в срок и е допустима.
В писмен отговор и в съдебно заседание въззиваемият АТ. Д. ИВ., чрез
пълномощника си, оспорва жалбата като неоснователна и моли решението на
районния съд да бъде потвърдено.
Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по
делото доказателства намира за установено следното:
В предявената от СТ. СТ. СТ. срещу АТ. Д. ИВ. първоначална искова
молба и допълнителната за отстраняване на нередовности е изложено, че с
договор, сключен с нотариален акт №24 т.I вх.рег.№262 д.№24/17.01.2008г.,
ищецът бил надарен от баща си С.С. с недвижим имот в гр.Добрич, включващ
жилищна сграда с идентификатор ***, жилищна сграда с идентификатор ***
и гараж с идентификатор ***, ведно с правото на строеж върху 1/2 идеална
част от поземления имот – общинска собственост. През 2012г. гаражът бил
продаден чрез търг от ЧСИ Х.М., за което ищецът узнал случайно.
Извършената от съдебния изпълнител продан била незаконосъобразна,
2
защото гаражът не бил собственост на длъжника С.С., а на надарения ищец
СТ. СТ. СТ.. Никой, никога не бил заявявал претенции относно гаража пред
ищеца, който от сключване на договора за дарение винаги го бил владял и
плащал данъците за него.
При така твърдяните в исковата молба обстоятелства ищецът иска по
отношение на ответника да бъде признато за установено, че постановлението
на съдебния изпълнител, с което на ответника е възложен непринадлежащият
на длъжника гараж, е нищожно, както и, че ищецът притежава правото на
собственост върху гаража, придобито от него на основание посочения
договор за дарение или на основание давностно владение.
Установено е, че с договор от 17.01.2008г., сключен с нотариален акт
№24 т.I вх.рег.№262 д.№24/17.01.2008г. на нотариус с рег.№535 и район на
действие ДРС, С.С. дарил на СТ. СТ. СТ. недвижим имот в гр.Д., а именно -
жилищна сграда с идентификатор ***, жилищна сграда с идентификатор ***
и гараж със застроена площ от 23 кв.м. и с идентификатор ***, ведно с
правото на строеж върху 1/4 идеална част от общинско дворно място,
съставляващо поземлен имот с идентификатор ***.
Дарението е извършено по време, когато срещу дарителя С.С., като
длъжник, е било висящо изпълнително дело №79/2006г. на ЧСИ с рег.№740 и
район на действие ДОС, имащо за предмет събиране на вземанията на
взискателя АТ. Д. ИВ. /ответник сега/, за които по ч.гр.д.№1482/2006г. на
ДРС бил издаден изпълнителен лист, а именно – 2 400 лева, задължение по
запис на заповед, законната лихва върху главното задължение, считано от
23.06.2006г. до окончателното му изплащане и 48 лева държавна такса.
Принудителното изпълнение е било насочено срещу недвижимия имот,
предмет на извършеното от длъжника дарение, върху който имот съдебният
изпълнител наложил възбрана, вписана с вх.рег.№13187/15.09.2006г. акт
№151 т.1 на СВп. Към датата на даряване на имота по-голямата част от
задълженията /такси и разноски за изпълнението, съдебни разноски, част от
главницата, лихви/ са били погасени с извършени от длъжника плащания на
взискателя и вноски по изпълнителното дело; но част от главното задължение
не е била погасена, върху нея е продължила да се натрупва лихва за забава,
съответно да се кумулират разноски за принудителното й събиране. След
проведена от 01.08.2011г. до 01.09.2011г. публична продан на гаража
3
/предходна е обявена за нестанала/ с постановление от 02.09.2011г. съдебният
изпълнител обявил за купувач единствения явил се наддавач – взискателя АТ.
Д. ИВ.. С постановление от 07.09.2011г. на съдебния изпълнител гаражът е
възложен на обявения за купувач АТ. Д. ИВ. за цена от 2 337.60 лева. С
разпореждане от 18.11.2011г. на съдебния изпълнител жалбата на длъжника
С.С. срещу постановлението за възлагане е върната, разпореждането е
съобщено на длъжника на 22.11.2011г. и не е обжалвано от него. С нареждане
от 20.01.2012г. съдебният изпълнител извършил превод по сметка на
длъжника на сумата 2 000 лева, с която цената на възложения на взискателя
гараж, надминава непогасената част от вземането му.
От съвпадащите твърдения на ищеца /в жалбата му/ и на ответника, и от
гласните доказателства се установява, че гаражът винаги е бил ползван от
С.С. – баща на ищеца и длъжник по изпълнителното дело. Ангажираните от
ответника свидетели подкрепят твърдяното от него, че, след като придобил
гаража, ответникът се съгласил с молбата на бившия си длъжник и го оставил
да ползва гаража, за което получавал наем от него. Ангажираните от ищеца
свидетели са чували за проблеми с друг човек по повод гаража, но възприемат
гаража като да е на С.С..
При така изложената фактическа обстановка въззивната жалба срещу
първоинстанционно решение, отхвърлящо предявените искове, е
неоснователна.
Въз основа на договора за дарение, сключен с нотариален акт №24 т.I
вх.рег.№262 д.№24/17.01.2008г. на нотариус с рег.№535 и район на действие
ДРС, ищецът СТ. СТ. СТ. е придобил правото на собственост върху спорния
недвижим имот, съставляващ гараж със застроена площ от 23 кв.м. и с
идентификатор *** по кадастралната карта на гр.Добрич. Но, тъй като
придобиването е осъществено, след като върху дарения гараж е вписана
възбрана за обезпечаване на събирането на парично задължение на
праводателя на ищеца, в съответствие с чл.452 ал.2 от ГПК придобитото от
ищеца право е непротивопоставимо на взискателя АТ. Д. ИВ.. По отношение
на него и за нуждите на принудителното събиране на вземането му гаражът е
продължил да се счита за принадлежащ на длъжника, годен обект на
принудително изпълнение. В резултат на проведеното принудително
изпълнение и въз основа на постановлението за възлагане взискателят, като
4
купувач от публичната продан, АТ. Д. ИВ. е придобил правото на собственост
върху гаража. Не следва друго, с оглед твърдяните във въззивната жалба
нарушения в изпълнителното производство. Те не са въведени в исковата
молба като основания на предявените претенции, както и по съществото си не
са от категорията на тези, водещи до недействителност на постановлението за
възлагане и/или възпрепятстващи неговия вещен ефект. Касае се за това, че, с
оглед разпоредбата на чл.496 ал.3 от ГПК, постановлението за възлагане е
недействително само при нарушаване на чл.490 от ГПК или при невнасяне на
цената. Такива нарушения ищецът не твърди и не са осъществени в случая, а
посоченото в исковата молба, че е възложен непринадлежащ на длъжника
имот, не е основание за недействителност на постановлението за възлагане.
Независимо от действителността му, постановлението за възлагане не би
произвело вещно действие, ако възложеният имот не е бил собственост на
длъжника или, ако публичната продан и възлагането са извършени за
погасяване на несъществуващ дълг. Такива нарушения също не са налице.
Разпоредбата на чл.452 ал.2 от ГПК регламентира, че в изпълнителното
производство и по отношение на взискателя обект на публична продан и
възлагане е бил недвижим имот, собственост на длъжника, и, както се
установи по-горе, дългът не е бил изцяло погасен. Що се отнася до доводите
за несъотносимост между размера на непогасената част от дълга и стойността
на продадения имот, те са въведени едва във въззивната жалба; отделно, са
обосновани с позоваване на влязлата в последствие в сила разпоредба на
чл.442а от ГПК /ДВ бр.86/2017г./.
От изложеното следва, че постановлението за възлагане не е
недействително и е довело до придобиване от ответника на правото на
собственост върху гаража, а ищецът не се легитимира като собственик въз
основа на договора за дарение.
Последното касае отношенията между ищеца и ответника. Между ищеца
и праводателя му С.С. договорът е произвел действие и ищецът е придобил
собствеността върху дарения му гараж. От даряването на ищеца и до
възлагането на ответника, каквито и действия /лични или чрез другиго/ да са
били извършвани от ищеца спрямо гаража, то те са били извършвани от
ищеца в качеството му на собственик, а не като владелец на чужда вещ. Не е
възможно собственикът да владее сам срещу себе си за придобиване на вещ,
която той вече притежава на друго основание. Едва с преминаване на
5
собствеността към ответника въз основа на постановлението за възлагане
ищецът би могъл да започне да владее срещу другия собственик /ответника/,
за да придобие на това основание. При съобразяване, че постановлението за
възлагане е издадено на 02.09.2011г., а исковата молба е предявена на
09.07.2020г., ищецът не е могъл да владее собствения на ответника гараж в
изискуемия по чл.79 ал.1 от ЗС десет годишен период, за да придобие на това
основание правото на собственост върху него. Освен това, след възлагането
му на ответника гаражът е бил във фактическа власт на С.С., упражнявана при
условията на чл.68 ал.2 от ЗС като държане по устна наемна уговорка със
собственика – ответника. Верно е, че това следва от ангажираните от
ответника свидетели, но, дори изнесеното от тях да се прецени като
недостатъчно достоверно, то тогава по правилото на чл.69 от ЗС С.С. е
държал гаража за себе си. Същественото е, че данни С.С. да е държал гаража
за ищеца няма, като при липсата на други доказателства само родствената
връзка помежду им не е достатъчна да обоснове такъв извод.


От изложеното следва, че предявените искове са неоснователни и
правилно са отхвърлени от районния съд. Обжалваното първоинстанционно
решение следва да се потвърди изцяло, вкл. и в частта, възлагаща в тежест на
ищеца разноските на ответника за водене на делото в първата инстанция.
Съответно на този резултат и на осн.чл.78 ал.3 от ГПК, ищецът следва да
бъде осъден да заплати на ответника – въззиваем и разходите за въззивното
производство, изразяващи се в платено адвокатско възнаграждение в размер
на 350 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260539/11.10.2021г. по гр.д.№1483/2020г.
на Добричкия районен съд.
ОСЪЖДА СТ. СТ. СТ. с ЕГН ********** от гр.Д., да заплати на АТ. Д.
ИВ. с ЕГН ********** от гр.Г.Т., сумата 350 лева, платено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
6
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл.280
ал.1 и 2 от ГПК в месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7