№ 112
гр. Пловдив, 20.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Елена Й. Захова
Членове:Весела Ив. Евстатиева
Даниела Д. Събчева
при участието на секретаря Гинка К. Големанска
в присъствието на прокурора В. Т. Хр.
като разгледа докладваното от Весела Ив. Евстатиева Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20225300600341 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.
Образувано е по протест на мл.прокурор при РП Пловдив против Присъда № 132 от
15.12.2021г., постановена по НОХД № 4210 / 2021г. по описа на Пловдивски районен съд.
С присъдата подсъдимият * е признат за виновен в извършено престъпление по чл.
183, ал. 1 от НК, за това, че в периода от месец март 2018 г. до месец април 2021 г.
включително, в гр. Пловдив, след като е бил осъден с влязло в законна сила на 10.03.2018 г.
Решение № 572/от 19.02.2018 г. по гр. дело № 13223 от 2017 г. по описа на Районен съд гр.
Пловдив, I-ви брачен състав, да издържа свои низходящи – малолетните си деца – *, ЕГН:
********** и *, ЕГН: **********, като заплаща месечна издръжка за всяко едно от тях чрез
тяхната майка и законен представител – *, ЕГН: **********, съзнателно не изпълнил
задължението си в размер на повече от две месечни вноски, а именно 38 месечни вноски в
размер на по 150 лв. всяка за * на обща стойност 5700.00 /пет хиляди и седемстотин/ лева и
38 месечни вноски в размер на по 130 лв. всяка за * на обща стойност 4940.00 /четири
хиляди деветстотин и четиридесет/ лева, всички вноски на обща стойност 10640 /десет
хиляди шестстотин и четиридесет/ лева, и на основание чл. 54 от НК е осъден на ТРИ
МЕСЕЦА лишаване от свобода , чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от ТРИ
ГОДИНИ, считано от влизане на присъдата в сила.
Първоинстанционният съдебен акт се атакува от прокурора, който го намира за
1
неправилен в частта относно индивидуализация на наказанието. Предлага на въззивния съд
наказанието лишаване от свобода да бъде увеличено на 9 месеца.
В депозирания допълнителен протест са изложени пространни доводи, според които
прокурорът счита, че се налага изменение на наказанието лишаване от свобода чрез
неговото увеличение. Същевременно се излагат доводи и за несправедливост на наложеното
от РС наказание с искане алтернативно въззивният съд на определи на подсъдимия по-
лекото наказание за изтърпяване - пробация в размер на една година при двете
задължителни пробационни мерки.
В тази част протестът не се поддържа в съдебно заседание от представителя на
Окръжна прокуратура гр.Пловдив. Излага се становище единствен от необходимост от
коригиране на първоинстанционната съдебна воля в насока увеличаване срока на
наложеното наказание лишаване от свобода.
На въззивното производство протестът се оспорва от подсъдимия и защитника му с
искане протестираният съдебен акт да бъде потвърден или наказанието на подсъдимия да
бъде облекчено чрез замяната му с пробация, тъй като корекционният процес при него е
стартирал. Представят се доказателства за заплащане на издръжката след постановяване на
присъдата. В останалата част се споделят съображенията на първия съд при
индивидуализацията на наказанието.
Пловдивският окръжен съд след като провери изцяло правилността на присъдата
съгласно чл.314 от НПК и като взе предвид становищата на страните, и приложените по
делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, намира за установено следното:
От събраните по делото доказателства, настоящият съд намира за установена
следната фактическа обстановка, установена и от първостепенния съд:
Подс. К.А. и свид. * имали две деца от съвместното си съжителство: * и * и *
сключили граждански брак на 20.09.2016 г.
През 2017 г. отношенията между родителите се влошили и свид. * подала молба за
развод. С Решение № 572/19.02.2018 г. по гр. дело № 13223 от 2017 г. по описа на Районен
съд гр.Пловдив I-ви брачен състав, бракът между подс. А. и свид. * /до тогава А.А/ бил
разтрогнат, като упражняването на родителските права по отношение на децата били
предоставени на майката и местоживеенето било определено при нея.
С горното съдебно решение подсъдимият бил осъден да заплаща на малолетните си
деца - * чрез неговата майка и законен представител месечна издръжка с размер на 150.00
лв., а на *, също чрез неговата майка и законен представител месечна издръжка с размер на
130.00 лв. до настъпване на законоустановена причина за изменението или прекратяването
на издръжката. Решението влязло в законна сила на 10.03.2018 г.
Подс. А. бил запознат със съдържанието на решението. Същият редовно се срещал с
децата си, като те нощували в дома му. Той често давал на по-голямото си дете суми от
порядъка на 20-30 лв., купувал им дрехи, но не заплащал дължимата издръжка.
2
Двете деца пребивавали предимно при майка си - свид. * на адреса й в гр. *, на която
било предоставено упражняването на родителските права, като същата ги осигурявала
материално.
През ноември месец 2020 г. за девет дни свид. А.А отсъствала от страната като децата
били при баща им подс.А. през това време. Няколко дни след завръщането на майка им - на
29.11.2020 г. децата се върнали при нея. Същата имала желание да замине с тях в чужбина,
но за това й трябвало писменото съгласие на бащата – подс. А.. Той отказал да го даде,
защото това щяло да затрудни срещите му с децата. Тогава свид.* го заплашила, че ще
подаде жалба срещу него в полицията, че не плаща издръжка, но същият не дал съгласие.
Тогава свид. * подала жалба в полицията за неплащане на издръжка.
След извършване на престъплението А. превел на свид. * сумата от 100 лв. за
издръжката на малолетните си деца, както и им закупувал вещи – дрехи и играчки на
стойност 38,15 лв.
Първостепенният съд се е позовал при постановяване на присъдата съвкупно на
всички събрани пред него доказателства, които е приел, че са еднопосочни и
непротиворечиви. Налице е съдебно решение влезнало в сила, въз основа на което е
възникнало задължението на подсъдимия да издържа двете си деца и това решение му е
било известно /л.19 дос.пр./. Липсата на плащания по издръжката се установява както от
обясненията на самия подсъдим, така и съвкупно от показанията на свидетелите по делото.
Същевременно обосновано първостепенният съд е отчел, че са налице и еднопосочни гласни
доказателствени средства, сочещи на факта, че през инкриминирания период подсъдимият
редовно е гледал в дома си двете деца, купувал им е подаръци, дрехи, давал им е пари на
ръка, като същевременно е бил и безработен. С оглед полаганите от него грижи, свид.* не се
е оплаквала от неплащане на издръжката, но тъй като е искала да замине за чужбина с
децата, подсъдимият отказал да даде съгласие, и това провокирало оплакването й и за
неплащане на издръжка. Становището на РС Пловдив относно доказателствената
установеност на обвинението е законосъобразен и напълно се споделя от въззивния съд.
Прочее по фактите не спори. Допълнително след приключване на делото в първата
инстанция се доказа последващо плащане на суми по издръжката на децата, за което
защитата представи доказателства.
Възраженията на страните са досежно наложеното на подсъдимия наказание, за което
прокурорът е депозирал протест, а в съдебното заседание пред Окръжния съд, защитата и
подсъдимия изразиха становище за налагане на по-лекото по вид наказание – пробация,
респективно възразиха против искането на държавния обвинител наказанието лишаване от
свобода да бъде увеличено.
Настоящият съд намира, че контролирания съд аргументирано и изчерпателно е
обсъдил всички релевантни за индивидуализиране на наказанието обстоятелства по чл.54 от
НК. Следва да се посочи, че обвинението касае значителен период от време от 3 години за
неплащане на издръжка, по отношение на две деца и за обща сума над 10 000 лева. Поради
3
това въззивния съд намира, че правилно районният съд е приел на основание чл.57 ал.1 от
НК да наложи на подсъдимия по-тежкото по вид наказание, предвидено алтернативно за
престъплението по чл.183 ал.1 от НК, а именно – лишаване от свобода. Законосъобразно то е
наложено в минималния размер от три месеца, като са отчетени всички смекчаващи
отговорността обстоятелства, касателно личността на дееца – чистото му съдебно минало,
проявената в инкриминирания период грижа за двете му деца и финансовото им
подпомагане макар и извън присъдената издръжка. Правилно е прието, че са изпълнение на
целите по чл.36 от НК не е наложително подсъдимия да бъде изолиран от обществото и
наказанието лишаване от свобода е условно отложено с минималния изпитателен срок от 3
години по чл.66 ал.1 от НК.
В изложената насока депозираният протест, с искане за увеличаване наказанието на
подсъдимия А. на 9 месеца лишаване от свобода, е неоснователен. Пространно развитите
съображения в допълнението към него не съответстват на конкретиката на казуса, като
наблягат на съображенията единствено свързани с обстоятелства относно завишена степен
на обществена опасност на деянието, и се настоява наказанието да бъде в размер близък до
максималния такъв и то на по-тежкото алтернативно наказание. Това искане е напълно
несъстоятелно. Прокурорът не отчита по никакъв начин наличието на значими по своята
тежест смекчаващи отговорността обстоятелства - отглеждането на децата през този период
от подсъдимия, когато майка им е отсъствала от страна, както и редовното полагане за тях
грижи, когато са му гостували ежеседмично, и в които периоди той им е давал пари и им е
купувал дрехи – обстоятелства, които непротиворечиво са установени и от показанията на
свидетелите по делото. Наред с това се касае за деец с чисто съдебно минало и без други
противообществени прояви, като още пред първия съд е представил документи за започнало
изплащане на издръжката, бидейки и материално затруднен, поради въведената в страната
епидемиологична обстановка, когато е бил и безработен.
В ярък контраст на горното становище на прокурора при РП Пловдив, в
допълнителното изложение към протеста /депозирано след изтичане на срока за
протестиране на присъдата/ същият прави алтернативно искане, отново свързано със
справедливостта на наказанието, а именно - на подсъдимия да се наложи пробация – по-
лекото по вид наказание, само при двете задължителни пробационни мерки и за срок,
ориентиран към минималния. Това искане на прокурора явно обезсмисля предходните 6
страници доводи за увеличаване на наказанието лишаване от свобода от три на девет месеца.
Следва да се посочи, че при индивидуализацията на наказанието на дееца при наличие на
алтернативност, първо следва да се определи кое наказание като вид следва да се наложи
съгласно чл.57 ал.1 от НК, а след това същото да се конкретизира като параметри– размер и
начин на изтърпяване, ако е лишаване от свобода, и ако е пробация – да се определи
комплексът от мерки, които да включва, и тяхната продължителност. В този смисъл напълно
неоснователна е критиката в протеста към първостепенния съд, че не е изпълнил
законосъобразно задължението си по индивидуализация на наказанието. Ако прокурорът е
считал, че наложеното от първия съд наказание не покрива целите по чл.36 от НК, защото е
4
занижено, това може да стане с неговото увеличаване или дори чрез включване на мярка по
чл.67 от НК в рамките на изпитателния срок, но учудване буди искането му за налагане на
по-лекото по вид наказание и то с минимални параметри. Принципно няма пречка
прокурорът да протестира съдебния акт с искане за намаляване на наказанието, когато счита,
че то е завишено, но в случая се възразява за неотчетени от контролирания съд отегчаващи
отговорността обстоятелства – дълъг период на неплащане на издръжката, за общо 38
вноски на значителна обща стойност, защото „всеки, който си направи труда да изследва
подобен вид казуси в съдебната практика, би стигнал до извода за извършено престъпление
със значителна степен на обществена опасност на деянието, далеч надхвърляща тази на
обикновените случаи на престъпления от същия вид“. Т.е. изразената воля в протеста за
несправедливост на наказанието е ясно свързана с проявена от контролирания съд
необоснована снизходителност в присъдата.
Доказателствената обезпеченост на обстоятелствата по чл.102 от НПК в настоящия
случай и изграденото въз основа на тях вътрешно убеждение на районния съд, обосновават
извода на настоящия съд, че първостепенният такъв си е „направил труда“ да изследва
комплексно, а и специфично всички обстоятелства по чл.54 от НК в настоящия казус и
неговата преценка е строго индивидуална, защото изводите му не са нито „произволни“,
нито „декларативни“, както се твърди в допълнението към протеста. Посочи се и по-горе, че
срокът на неплащане на издръжката, броят неплатени вноски и тяхната стойност се цени от
районния съд именно като отегчаващо отговорността обстоятелство /вж. л.47 абзац 2
съд.пр.ПРС/. Сетне, решаващата първа съдебна инстанция напълно резонно е заключила, че
сами по себе си тези обстоятелства не водят до механичното увеличаване на наказанието
към абсолютния максимум на санкцията, без да се отчетат и смекчаващите отговорността
обстоятелства, които подробно и изчерпателно е посочила в предходния пасаж от мотивите.
Направеният в протеста сравнителен подход с други „подобни казуси“ не отчита, че в
болшинството от случите на деяния по чл.183 от НК е налице пълна незаинтересованост,
липсата на каквато и да е грижа, морална подкрепа и неглижиране интересите на децата от
родителя, който същевременно с това и не плаща издръжката им.
Поради изложеното по-горе становище за законосъобразност на присъдата при
определяне наказанието на подсъдимия А., същото влече неоснователност и на поставеното
от защитата възражение за изменение на съдебният акт чрез замяна на наказанието с по-
лекото алтернативно такова – пробация. Макар че жалба в тази насока от подсъдимия и/или
защитника му не е депозирана, доколкото се касае за облекчаване положението на
предаденото на съд лице, дори и поискано от прокурора извън срока за протестиране,
вторият съд всякога може да интервенира, като коригира съдебния акт.
Но следва да се посочи, че основания за това не са налице. Всички релевантни за
определяне на справедливото наказание на дееца са били налични към момента на
постановяване на присъдата и преценени съответно от първостепенния съд. И пред него са
били предоставени доказателства за започнало изплащане на издръжката, и пред него са
били налице и данни за липсата на трудово правоотношение на подсъдимия с работодател,
5
за което се представиха доказателства и пред втората съдебна инстанция. Същевременно с
условното наказание лишаване от свобода няма да бъде препятствана нито възможността на
подсъдимия да работи в чужбина, нито да вижда децата си и да се грижи за тях, ако те
заминат с майка си в чужбина, обстоятелства, които също са били отчетени от районния съд.
А доводът на защитата, че подсъдимият вече се е поправил, явно е вследствие определеното
му условно наказание, след изтичането на който изпитателен срок, той ще се счита
реабилитиран по право и в този случай реабилитацията по чл.86 ал.1 т.1 от НК ще настъпи
преди тази по чл.86 ал.1 т.2 от НК при наложено наказание пробация.
В изложения смисъл изцяло следва да бъде потвърден обжалваният
първоинстанционен съдебен акт като правилен, обоснован и законосъобразен. Съдът не
намери основание за неговото изменение или отмяна.
Воден от горното и на основание чл. 334, т.6 вр. чл.338 от НПК, Пловдивският
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 132 от 15.12.2021г., постановена по НОХД № 4210 по
описа за 2021год. на Районен съд – Пловдив.
Решението е окончателно.
Да се уведомят страните за изготвянето му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6