РЕШЕНИЕ
гр.София,
29.04.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на пети
март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Албена Александрова
ЧЛЕНОВЕ:
Елена Иванова
Златка Чолева
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 1
543 по описа за 2019 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 50033 от 17.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 12 676/2018 г. по описа
на СРС, І ГО, 157 състав е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК,
че И.Л. Б.-С., ЕГН ********** и Е.О.С., ЕГН ********** дъл-жат солидарно на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ сумата 941,63 лева
– представляваща цена на доставената топлинна енергия за топлоснабден
имот – апартамент № 33, находящ се в гр.София, ж.к.„********”, за периода от 01.11.2014 г. до 30.04.2016
г., ведно със законната лихва върху нея, считано 15.11.2017 г. до окончателното
й изплащане и сумата 34,50 лева, представляваща цена на услугата „дялово
разпределение” за периода: м.05.2015 г. до м.04.2016 г., а на основание чл.86,
ал.1 ЗЗД и сумата 6,93 лева, представляваща обезщетение за забава на плащането
на задълже-нието за цена на услугата „дялово разпределение”, начислено за
периода от 01.11.2014 г. до 04.10.2017 г., като искът относно стойността на
доставената топлинна енергия за разликата над 941,63 лева до пълния предявен
размер от 1 117,09 лева и за периода: 01.08.2013 г. – 31.10.2014 г. е
отхвърлен като погасен по давност. Отхвърлен е и предявеният иск за призна-ване
за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата 146,97 лева –
лихва за забава върху главницата за цена на топлинна енергия, начислена за
периода от 01.11.2014 г. до 04.10.2017 г. като неоснователен.
Със същия съдебен акт И.Л. Б.-С. и Е.О. С.са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата
404,83 лева – разноски за заповедното и исковото производство по компенсация,
а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на основание
чл.38, ал.1 Закона за адвока-турата /ЗА/ на адв.И.Г.Д. сумата 148,19 лева –
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по ч.гр.д.№
80 888/2017 г. по описа на СРС, 157 състав.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Н.И.” ООД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са отхвърлени
предявените искове относно
главницата за топлинна енергия за периода: 01.08.2013 г. – 31.10.2014 г. и за мораторна лихва върху това
главно вземане, е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ***., като се поддържа,
че в тази му решението е неправилно и постановено в нарушение на материалния
закон. Изложени са доводи, че от представените по делото доку-менти е видно, че
вземанията, за които е прието, че са погасени по давност за времето: 01.08.
2013 г. – 31.10.2014 г., са обективирани в издадена обща фактура № **********
от м.07.2015 г., чийто срок за плащане е 15.09.2019 г., от който момент започва
да тече и давността, а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК е подадено на 15.11.2017 г. – преди изтичане на тригодишния
давностен срок. Твърди се и че в чл.32, ал.1 от раздел VІІ на ОУ е определен
ред и срок, по който купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат
дължимите се суми по издадените фактури, а именно: в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят и че в този смисъл, задължението за
заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните
фактури е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на издаването. Сочи се и че СРС не е
съобразил обстоятелството, че сумите по фактурите за м.07.2015 г. стават
изискуеми едва м.09.2014 г. и че предвид това непогасена по давност е процесната
сума по издадената фактура; че съгласно чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ сумите за топлинна
енергия се начисляват от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, като след края
на отоплителния сезон се изготвят изравнителни сметки на база реален отчет на
уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбите на На-редбата за
топлоснабдяване, каквито за процесния топлоснабден имот са издадени, както и че
в случай, че резултатът от изравнителната сметка е сума за доплащане, то тя се
добавя към първата дължима сума за процесния период, а ако резултатът е сума за
възстановяване, то от нея служебно се приспадат просрочени задължения, като се
започне от най-старото. Релеви-рани са и доводи във връзка с уредбата на
услугата „дялово разпределение” съгласно Общите условия – чл.22, ал.2, както и
относно дължимостта на това вземане, както и на задължението по чл.86, ал.1 ЗЗД върху него.
Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в
обжалваната част и да уважи исковете му, въведени като предмет инстанционен
контрол с въззивната жалба. Претендира присъждането на направените разноски за
настоящото производство, както и юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците по жалбата
– И.Л. Б.-С.
и Е.О. *** в депозирания в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор
оспорват въззивната жалба. В отговора се инвокирани съображения са правилност и
законосъобразност на реше-нието на СРС в атакуваната част, както и за
неоснователност на изложените в жалбата оплак-вания и твърдения за допуснати
нарушения на материалния закон и нарушения на процесуал-ни правила, както и за
неправилно приложение на института на погасителната давност. Поддържат, че с
оглед характера на вземанията за топлинна енергия, които са периодични по
смисъла на чл.111, б.”в”, пр.3 от ЗЗД, който характер е признат изрично и
окончателно опре-делен в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК
на ВКС, претендираните такива от ищеца, станали изискуеми в периода: м.08.2013
г. до 31.10.2014 г. са погасени по давност към датата на завеждане на иска,
като с погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни
вземания. Наведени са и аргументи, че клаузите на Общите условия – раздел VІІ,
чл.32, ал.1, са нищожни, тъй като са неравноправни, както и че удължаването на
погасителната давност е забранено и императивната норма на чл.113 ЗЗД.
Претендират присъждането на разноски по делото.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Н.И.” ООД не
е взело становище по жалбата.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са уважени предявените искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК по отношение на главниците за топлинна енергия и услугата „дялово
разпределение” и относно обезщетението за забавено изпълнение на главницата за
дялово разпределение не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи и изисква-нията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
Първоинстанционният съд е сезиран със субективно и обективно кумулативно
съеди-нени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.86, ал.1 ЗЗД.
В подадената искова молба „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответниците И.Л. Б.-С. и Е.О.С. са клиенти на топлинна
енергия за битови нужди по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ за топлоснабден имот – апартамент № 33, находящ се в гр.София, ж.к.„********вх.”Б”, абонатен
№ ******както и че за доставената им топлинна енергия при публично известни
Общи условия за продажба на топ-линна енергия от 2002 г., 2005 г., 2008 г. и
2014 г. същите му дължат солидарно на основание чл.32 СК сумите: 1 117,09 лева
– главница, представляваща стойността на незаплатената топ-линна енергия за
периода: м.05.2014 г. – м.04.2016 г., обективирана в общи фактури № **********
от 30.07.2015 г., № ********** от 31.07.2016 г., както и в документ с №
005704-2676 от 30.09.2014 г. за периода: м.08.2013 г. – м.04.2014 г.; 146,97
лева – мораторна лихва за забава върху това вземане от 01.11.2014 г. до 04.10.2017
г., 34,50 лева – главница за дялово разпределение за периода: м.05.2014 г. –
м.04.2016 г. и 6,93 лева – лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение за времето от 01.11.2014 г. до 04.10.2017 г. Поддържа се и че във
връзка с подадено на 15.11.2017 г. заявление, за посочените суми по ч.гр.д.№ 80
888/ 2017 г. по описа на СРС е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, заедно със законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението до окончателното й изплащане, срещу която в срока по
чл.414 ГПК ответниците са депозирали възражение. Заявено е искане съдът да
постанови решение, с което да установи съществу-ването на вземанията на ищеца,
за които е постановена заповедта за изпълнение, както и да му се присъди
сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор от ответниците И.Л. Б.-С. и Е.О.С.,***, в който
същите оспорват изцяло предявените срещу тях искове. Инвокирани са възражения,
че вземанията на ищеца за глав-ница и лихва за периода от м.08.2013 г. до
15.11.2014 г. са погасени по давност на основание чл.111, б.”в” ЗЗД и чл.119 ЗЗД, както и за липсата на облигационна връзка между ответниците и „Т.С.” ЕАД,
като се релевирани доводи, че не са представени доказателст-ва, че ответниците
са били собственици и/или ползватели през процесния период на топлос-набден
имот, нито подписан договор, който да е бил в сила и да е имал правно действие
през исковия период. При условията на евентуалност са поддържали аргументи, че
е налице хипо-тезата на непоръчани доставки, което е незаконосъобразно по
силата на чл.62, ал.1 ЗЗП и че общите условия на „Т.С.” ЕАД не са влезли в сила
спрямо ответниците. Наведено е искане за присъждане на разноски по делото.
Със заявление вх.№ 3087845/15.11.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу И.Л. Б.-С. и Е.О.С. за сумите:
1 152,59 лева – главница, от която: 1 117,09 лева – стойност на доставена,
но незаплатена топлинна енергия за времето: м.08.2013 г. – м.04.2016 г. и 34,50
лева – стойност дялово разпределение за периода: м.05.2014 г. – м.04.2016 г. и 153,90
лева – лихва за забава за периода: 01.11.2014 г. – 104.10.2017 г., от които: 146,97
лева – относно вземането за топлинна енергия и 6,93 лева – относно вземането за
дяло-во разпределение, касаещи топлоснабден имот – апартамент № 33, находящ се в гр.София, ж.к.„********вх.”******, абонатен
№ 346026. На 20.11.2017 г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 80 888/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 157 състав срещу посочените лица за предяве-ните суми при условията на
солидарност, ведно със законната лихва върху главното вземане за топлинна
енергия в размер на 1 117,09 лева, считано от 15.11.2017 г. до изплащането
му, ка-то на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство
разноски на стойност 76,11 лева, от които: 26,11 лева – държавна такса и 50,00 лева
– възнаграждение за юрискон-султ.
На 09.01.2018 г. са депозирани възражения от длъжниците И.Л. Б.-С.и Е.О.С. по чл.414 ГПК, в които същите са оспорили дължимостта на вземанията по заповедта. В срока
по чл.415, ал.1 ГПК – на 23.02.2018 г. ище-цът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС
искове за установяване съществува-нето на вземанията му по издадената заповед.
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжниците
И. Б.-С. и
Е.С. главни и акцесорни вземания,
за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото
възражение по чл.414 ГПК, обоснова и нали-чието на правен интерес в полза на
ищеца от предявяване на установителния
иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г.
на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Постановеното от първоинстанционния съд
решение №
390851 от 20.04.2018 г., постановено по гр.д.№ 59 260/2017 г. по описа на СРС, ІІ
ГО, 63 състав не
е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която са уважени предявените от ищеца „Т.С.”
ЕАД срещу ответниците И.Л. Б.-С., ЕГН ********** и Е.О.С., ЕГН **********
положителни установителни искове, с които по реда на чл.422, ал.1 ГПК е
признато за установено, че ответниците С. дължат солидарно на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******на
основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ сумата 941,63 лева, представляваща
цена на доставената топлинна енергия за топ-лоснабден имот – апартамент № 33,
находящ се в гр.София, ж.к.„********вх.”Б”, за периода: 01.11.2014 г. - 30.04.2016 г., ведно със
законната лихва върху нея, считано 15.11. 2017 г. до окончателното й изплащане,
с оглед на което със сила на пресъдено нещо по делото
е установено наличието на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка
с чл.150 ЗЕ за ангажиране на отговорността на ответните
страни по този иск за признатите размери и периоди, като клиенти на топлинна
енергия за битови нужди по договор за продажба на
топлинна енергия при общи условия относно
топлоснабден имот: апартамент № 33, находящ се в гр.София, ж.к.„********вх.”Б”, като собственици в режим на СИО на същия.
Настоящият съдебен състав напълно
споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована недължимостта
на разликата до пълната заявена стойност на претендира-ното вземане за цената
на доставена за процесния период и за периода: 01.08.2013 г. до 31.10. 2014 г. и на обезщетението за забава върху това
главно вземане за времето от 01.11.2014 г. до 04.10.2017 г. в приетите в решението размери, изведени при
правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на
релевантните правни норми, поради което на основа-ние чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите
съдът намира, че следва да бъ-дат добавени и следните съображения:
Съгласно задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 3/18.05. 2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, вземанията на топлоснабдителните дру-жества са периодични по смисъла на
чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества
стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи
единен право-пораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми,
независимо от това дали отделните пла-щания са с еднакъв или различен размер.
По силата на разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД
давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо. Съгласно чл.33, ал.1 от Общите условия за продажба на
топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нуж-ди в гр.София, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вест-ник
„Дневник“ от 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г., купувачите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. От изложеното следва, че задължението на ответниците за заплащане на сумата за доставената топлинна
енергия за м.08.2013 г.– първият от заявената претенция за главницата, е с
падеж: 30.09.2013 г. и от деня, следващ тази дата, е започнала да тече погаси-телната
давност за това вземане. Настоящият иск на основание чл.422, ал.1 ГПК се
счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 15.11. 2017 г., поради
което към този момент в обхвата на изтеклата тригодишната погасителна давност
попада, както вземането за главницата за м.05.2013 г., така и останалите главни
вземания, представляващи стойност на доставената топлинна енергия за частта от
исковия период до 31.01.2014 г. вкл., станали изискуеми при действието на
визираните общи условия, последното – на 05.03.2014 г.
По
отношение на вземанията за главница,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за м.02.2014 г. – м.10.2014
г., приложение намира правилото на чл.114, ал.2 ЗЗД. Тези вземания са
възникнали при действието на Общите
условия за
продажба на топ-линна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в
гр.София, одобрени с решение на ДКЕВР
№ ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Въпросът с из-искуемостта на
стойността на доставената ТЕ по тези общи условия е уреден в клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от същите. С посочените договорни клаузи е регламентиран
падежът за из-пълнение на задължението за плащане на стойността на топлинната
енергия. Мнозинството на настоящия съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,
ал.1 и чл.33, ал.2 от общите условия от 2014 г. са нищожни на основание чл.146,
ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни – противоречащи
на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП и
водещи до значително неравновесие на правата и задълже-нията на ищеца-търговец
и тези на потребителя /купувач/ - ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1
от тези общи условия е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна
енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 ОУ/ – в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 от същите е
установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за
доплащане след изготвянето на изравнителните сметки – отново в 30-дневен срок след публи-куването на
интернет страницата на „Т.С.“ ЕАД. Така обвързаното настъп-ване на падежа на
задължението за плащане с притежаването на специално техническо средст-во от
страна на потребителя /компютър, таблет или смартфон/, което да му дава
възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да
обезпечи допълнително и сама-та възможността за достъп до интернет, го поставя
в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят
не може да бъде задължен да направи значителни по размер икономически
инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях – да
извърши и допълнителни парични вложения, които да му осигуряват дос-тъп до
интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто
пред-мет няма връзка с тези вложения. От друга страна, от потребителя не може
да се изисква да извършва постоянни справки в един неопределен период от време за
това кога точно топлоп-реносното дружество ще публикува в интернет страницата
си дължимите се месечни сметки, за да може да съобрази едностранно определените
по този начин от „Т.С.” ЕАД падежи за изпълнение. Предвид изложеното
мнозинството на настоящия съдебен състав приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и
ал.2 от Общите условия от 2014 г.
противоречат на импе-ративната норма на чл.143, ал.1 ЗЗП и са нищожни на
основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП. Ето защо, по отношение на вземанията на ищцовото дружество за дължимата
стойност за топлин-на енергия за периода: м.02.2014 г. - м.10.2014 г., които
попадат в приложното поле на Общите условия от 2014 г., съдът приема, че при
липсата на договорен падеж и като последица от това – настъпване на изискуемост
на вземането след покана, съгласно нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД /каквато по
делото не е представена/, давността е започнала да тече от датата на възникване
на задължението, а тази дата в случая е първият ден след изтичане на месеца, в
който е осъщест-вена доставката на топлинна енергия. За вземането за главницата
относно цената на топлинна енергия за м.02.2014 г. тригодишната погасителна давност
е започнала да тече на 01.03.2014 г. и е изтекла на 01.03.2017 г., а тази по
отношение на главницата за м.10.2014 г. – тече от 01. 11.2014 г. и е изтекла на
01.11.2017 г. – преди датата на предявяване на исковата молба на 15.11.2017 г. Неоснователно е възражението на жалбоподателя – ищец,
че вземанията за глав-ниците за исковия период: м.08.2013 г. – м.10.2014 г. са
станали изискуеми датата след изда-ване на посочената от него обща фактура от
м.07.2015 г., считано от м.09.2015 г. Факту-рирането на стойността на реално
доставеното количество топлинна енергия след приключ-ване на отоплителния сезон
на база на данните по издадените изравнителни сметки, не устано-вява нов падеж
на периодичните задължения за плащане на стойността на доставената топ-линна
енергия /по прогнозен дял или на равни месечни вноски – чл.155, ал.1 ЗЕ /, тъй
като задълженията са станали изискуеми, съответно – възникнали в предходен
момент, с оглед изложените по-горе мотиви. Тези фактури имат правно-релевантно
значение за възникване и съответно – настъпване на изискуемост само на вземането
на ищеца за конкретни суми, подле-жащи на доплащане от ответника-потребител на топлинна
енергия в резултат на изравня-ването и издадената изравнителна сметка за
съответния отоплителен сезон. В настоящия казус вземанията за периода от м.08.2013
г. до м.04.2014 г. не са включени в обща фактура № 0065-154829 от
31.07.2015 г., а в такава от м.09.2014 г., която не е представена по делото,
като в производството не се твърди и не се установява фактурата от 31.07.2015
г., на която се позова-ва ищецът, да касае конкретни суми за доплащане от
потребителите, съгласно издадените из-равнителни сметки. Тъкмо обратното – от
представената изравнителна сметка за отоплителен сезон: м.05.2014 г. – м.04.2015
г., изготвена от фирмата за дялово разпределение, е отчетена сума за връщане
спрямо фактурираната по прогнозни цени от 92,28 лева, който резултат е отразен
счетоводно при „Т.С.” ЕАД, предвид данните от приложените от него счетоводни
документи и изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза, изгот-вена от
вещото лице И.Г.. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав
намира за неоснователно твърдението на жалбоподателя, че изискуемостта на
претен-дираните суми в отхвърлителната част на иска по чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД относно обсъжданата главница е настъпила от посочения
срок във визираната фак-тура.
Наведените в жалбата доводи във връзка с цената за услугата „дялово
разпределение” са изцяло ирелевантни към дължимостта на вземането за топлинна
енергия. Пораждането и съществуването на задължението за топлинна енергия не е
обусловено по никакъв начин от правото на ищеца да получи от потребителя плащане
на такса за извършеното дялово разпре-деление на консумираната топлинна
енергия.
По силата на чл.119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се
погасяват и произтича-щите от него допълнителни вземания, макар давността за
тях да не е изтекла. Такова допълни-телно вземане в дадения казус се явява
търсеното обезщетение за забавено изпълнение на главниците за извършените
доставки на топлинна енергия за времето от м.08.2013 г. до м.10. 2014 г. вкл.,
начислени от ищеца за периода: 01.11.2014 г. – 04.10.2017 г.
По отношение на главните
вземания, представляващи стойността на дължимата се топлинна енергия за останалия
исков период от м.11.2014 г. до м.04.2016 г. вкл., ответниците не са изпаднали
в забава относно плащането им, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и
ал.2 от приложимите за този период от време Общи условия от 2014 г. – в сила от
12.03.2014 г., на основание чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/, като неравноп-равни клаузи, за чието приложение съдът
следи служебно, по изложените по-горе съображе-ния. Нищожността на тези клаузи
води до липсата на договорен срок за изпълнение между страните, а по делото не
е представена и покана за изпълнение на тези задължения в съот-ветствие с
изискването на нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД. Изложените обстоятелства в своята
съвкупност обуславят извод за неоснователност на заявения иск по чл.422, ал.1 ГПК във връз-ка с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 146,97 лева и период: 01.11.2014 г. – 04.10.2017 г. относно глав-ницата за топлинна енергия.
Поради съвпадение на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с
тези на първоинстанционния съд относно изхода на спора в обжалваната
отхвърлителна част, макар и по частично различни мотиви, атакуваното решение в
тази част като правилно следва да бъде потвърдено.
С оглед неоснователността на въззивната жалба на жалбоподателя-ищец не
се дължат разноски за настоящата инстанция на основание чл.78, ал.1 във връзка
с ал.8 от ГПК.
В полза на ответните страни е
възникнало право на разноски по чл.78, ал.3 ГПК, как-вото искане е заявено от
въззиваемите И.
Б.-С. и Е.С., на които следва да се присъди сума в общ размер от 300,00 лева – разноски
за адвокатско въз-награждение. От името на двамата е представен един отговор, с
общо становище по предмета на въззивното производство, поради което на
процесиалния им представител се дължи едно адвокатско възнаграждение.
Противното би било в противоречие с императивното изискване на нормата на чл.3 ГПК. Размерът дължимите се разноски е съобразен с
предвидения мини-мален такъв в чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдС
във връзка с наведеното от въззивника възражение по чл.78, ал.5 ГПК в молбата й
от 05.03.2020 г., което съдът намира за основателно с оглед липсата на фактическата
и правна сложност на спора, обжалваемия ин-терес, броя на проведените открити
съдебни заседания по делото /само едно, на което проце-суален представител на
въззиваемите не се е явил/ и обема на осъществената защита.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
50033 от 17.10.2018 г. по гр.дело № 12 676/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 157
състав в обжалваната отхвърлителна част.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******със седалище и адрес *** да ЗАПЛАТИ на И.Л. Б.-С., ЕГН ********** и Е.О.С.,
ЕГН ********** и двамата с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата
300,00 лева /триста лева/ – разноски за
въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ище-ца: „Н.И.”
ООД.
Решението на СРС в частта, в която исковете по чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД са уваже-ни, не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението
не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
о.м. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.
Особено
мнение на съдия А.Александрова по решението по гр.д.№ 1543/19 г., СГС, IV-В
с-в:
Не съм съгласна със
становището на мнозинството на съдебния състав в частта, с която е прието, че
клаузите на чл.33, ал.1 и 2 от ОУ са нищожни.Съгласно
разпоредбата на чл.143, ал.1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.Обвързването на срока
за изпълнение на задължението за заплащане на месечните дължими суми с датата
на публикуването им на интернет страницата на търговеца не поставя
потребителя в неравностойно икономическо положение и не го задължава да се
снабдява с техническо средство за достъп до интернет.При съвременните условия
достъпът до интернет не е свързан непременно с притежаването на специално
техническо устройство, тъй като всеки потребител може да направи справка за
месечните дължими суми както на места със свободен достъп до интернет услуги,
така и и на местата за заплащане на дължимата сума.Публикуването на сметка на
интернет страницата на дружеството създава допълнително удобство, а не вреда за
потребителите, поради което не е нарушен и принципа за добросъвестност.Това
становище не променя крайния извод поради липса на доказателства по делото дали
и на коя дата ищецът е изпълнил задължението на ищеца да публикува фактурите за
дължимите суми в страницата си в интернет.
СЪДИЯ:
А.Александрова