РЕШЕНИЕ
№ ......... от ..........2023 г., град София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-13
състав, в публичното заседание на първи март две хиляди двадесет и трета година
в състав:
СЪДИЯ: ВЛАДИМИР
ВЪЛКОВ
при
участието на секретаря Весела Станчева , като разгледа т.д. № 1940 по описа на СГС
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на „С.Т.“
ООД, срещу ответниците С.Д.Г. и „Б.“ ООД. Ищецът „С.Т.“
ООД твърди, че на 13.07.2004 г. ответникът С.Г., съвместявайки качеството
управител на „С.Т.“ ООД, договорил да прехвърли лично на себе си вземания на „С.Т.“
ООД срещу ответника „Б.“ ООД съответно от 365 000 щ.д. с всички акцесорни права и неустойка в размер на 100 000 щатски
долара по споразумение с „Б.“ ЕООД от 19.05.2004 г. при цена от 10 000
лева и прехвърлил всичките си дялове на М.Г.М.. Сочи се вземането от 365 000 щ.д. да представлява
неплатена част от цената по договора за продажба произтича от продажбата на
единствения притежаван от ищцовото дружество имот,
извършена на 08.12.2012 г. в период на двукратно незаконосъобразно еднолично отстраняване
от страна на С.Г. на другия съдружник – С.Г.. В тази връзка решение от
17.05.2002 г. на общото събрание на „С.Т.“ ООД било отменено с решение по т.д.
5087/2002 г., влязло в сила на 14.05.2007 г., а второто по време решение за
изключване от 08.07.2004 г. било отменено с влязло в сила решение на Апелативен
съд Бургас от 14.05.2004 г. Имотът бил продаден
въпреки вписаната възбрана по гр.д.
№ 5087/2002 г. Въз основа на договора за цесия на С.Г. бил издаден изпълнителен
лист за вземането от 100 000 щатски долара – неустойка и разноски и
предприел изпълнение върху прехвърления на „Б.“ ЕООД недвижим имот. Навежда се
довод, че оспорваната в случая сделка уврежда дружеството тъй като вземания на
стойност над 800 000 лева са прехвърлени за 10 000 лв. Ищецът застъпва
теза, че договорът за цесия от 19.05.2004 г. противоречи добрите нрави,
обосновавайки го с нарушение на принципите на справедливостта,
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения. Нарушението се
свързва с злепоставящо чужди интереси поведение – тези на дружеството, а и на
другия съдружник, с цел извличане на собствена изгода. Твърди се ответникът С.Г.
да е злоупотребил с доверие, произтичащо от близка родствена връзка между съдружниците – баща и дъщеря. Продажбата на имота да е била
извършена без реална икономическа полза за дружеството, а цесията, предприета
при известна му отмяна на решението за изключването на С.Г., да е лишила дружеството
включително и от заместващата парична облага при договаряне сам със себе си при
необяснимо ниска цена. Позовава се на съдебна практика, олицетворяваща
противоречието на добрите нрави с драстична еквивалентност на престациите, водещ в случая до лично облагодетелстване на
ответника С.Г., който след прехвърляне на вземанията продал и дяловете си в
дружеството. Смята и описаните действия да онагледяват целта на С.Г. да лиши
дружеството от активите му преди С.Г., да бъде възстановена в правата си на
съдружник и предприето принудително изпълнение върху вземанията на ищцовото дружество към „Б.“ ООД с своя полза въпреки предприетите
действия от другия съдружник, в защита на членствените
му права. Иска се да бъде признато за
установено, че по договора от 19.05.2004 г. не съществува правно отношение
поради нищожност на договора, произтичаща от противоречие му на добрите нрави.
В отговор по исковата молба ответникът С.Д.Г., представляван от адв. П.Р., оспорва предявения иск. Застъпена е теза, че
извършените действия от управителя на „СС.Т.“ ЕООД в периода от изключването на
съдружника С.Г. до момента на заличаване на вписването са законосъобразни и
неотменими. Смята оспорвания договор за плод на собствената преценка на С.Г.
като управител на дружеството, осъществена в кръга на учредените му правомощия.
Размерът на договорената цена се обосновава с наличие на задължения на „Б.“ ООД
за над 750 000 лв. и вписани тежести върху хотел „Х.“, находящ
се в североизточната част на к.к. „Златни пясъци“,
гр. Варна. Оспорва се С.Г. да е знаел за решението на Апелативен съд – Бургас.
Намира за ирелевантни предприетите от С.Г. действия
по обжалване решенията на общото събрание за изключването си предвид придадения
от закона конститутивен ефект на уважителното съдебно
решение.
В допълнителната искова молба ищецът обобщава тезата си, че С.Г. не е имал
интерес към дружествените дела, а използвайки допустими от закона средства с
оспорваната сделка единствено е целял несправедливо да се облагодетелства за
сметка на други правни субекти. С.Г. съзнателно е изключил своята дъщеря и
съдружник без да бъде уведомена за провежданите събрания, а разпоредителните
действия са предприети въпреки оспорените решения. Оспорва към датата на
сключване на договора за цесия „Б.“ ООД да е имал задължение в размер от 750
000 лева при твърдение ответникът Г. да е получил голяма част от цената по
договора. Сочи се и че въпреки установените в изпълнителното производство
задължения при последната публична продан имотът бил обявен при цена от 1203192
лв., която сума смята да превишава общия размер на задълженията.
В отговор по допълнителна искова молба адв. Р.
застъпва теза за недопустимо изследване в производството на отношенията между
двамата съдружници, взетите решения от общото
събрание на съдружниците и тяхното оспорване, предвид
наличието на постановени влезли в сила съдебни решения.
Ответникът „Б.“ ООД не изразява становище по предявения иск.
В съдебно заседание процесуалният
представител на ищеца – адв. С., поддържа предявения
иск по изложените в исковата молба съображения. Детайлизира съображенията си в
писмени бележки. Претендира разноски като е представен и списък.
За ответника С.Г. не е изразена
позиция в рамките на устните състезания. Депозирани са писмени бележки от адв. Р., а с отговора по исковата молба е предявено и
искане за присъждане на разноски.
Съдът като обсъди доводите на
страните съобразно наличните по делото доказателства, преценени по реда на чл.
235 и сл. ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че на общо
събрание на С.Т. ООД от 17.05.2002 г. С.Г., притежаващ 50 % от дяловете в
дружеството е взел решение за изключване на С.Г.. С решение от 02.04.2007 г. по
т.д. № 5087/2002 г. по описа на СГС, ФО, 3 състав решението е отменено. Съдът е
приел общото събрание да е било свикано от съдружника С.Г., а не от управителя С.Г.
при отсъствие на предпоставки за свикване на общо събрание от съдружника. По
същество е прието за недоказан получаване на покана от С.Г.. По същество съдът
приема, че не се установява да е налице и нарушение на съдружника, обуславящо
изключването му.
С решение № 1225/11.09.2002 г. въз
основа на решение от 08.07.2002 г.
по ф.д. № ….. е разпоредено
вписване на заличаване на съдружника С.С.Г.,
преобразуване на „С.т.“ ООД в „СС.Т.“ ЕООД, заличаване на досегашния управител С.С.Г.и вписване на нов управител – С.Д.Г..
С договор, сключен във формата на нотариален акт за покупко-продажба № 5 от
08.12.2003 г., том VIII, рег.№ 13871, дело № 1188 от
2003 г., вписан в служба по вписванията гр. Варна под дв.вх.рег.№
21723 от 09.12.2003 г. е изразено съгласие, че „СС.Т.“ ЕООД продава на „Б.“
ЕООД собствения си ХОТЕЛ „Х.“, находящ се в
североизточната част на к.к. „Златни пясъци“ като от
обратното писмо съставено от страните по сделката се установява цената да е
договорена в размер на 380000 щатски долара, платима по касов път до 25.01.2004
г. Изрично е посочено и че обезпеченото с ипотека задължение върху имота в
полза на ТБ „Булбанк“ АД в размер на 40 000 лева се поема от купувача,
който е запознат и с вписан договор за наем на имота, съответно за вписаната
възбрана.
С решение № 57/14.05.2004 г. по
т.д. № 256/2003 г. по описа на Апелативен съд – Бургас са отменени решения на
общото събрание на съдружниците в „С.Т.“ ООД,
проведено на 08.07.2002 г. Съдът е установил нарушена процедура по свикване на
събранието – липсва на установено бездействие на управителя според
предписанията на чл. 138 ал. 2 ТЗ. Решението е влязло в сила на 08.02.2005 г.
На 19.05.2004 г. писмено е
изразено съгласие между „СС.Т.“ ЕООД, представлявано от С.Д.Г. и „Б.“ ЕООД, че
оставащата за доплащане цена по договора за продажба възлиза на 363000 щатски
долара и неустойки в размер на 100 000 щ.д. при договорени срокове за
изплащане на сумите при предвидени отстъпки в случай на изпълнение.
На 19.05.2004 г. „СС.Т.“ ЕООД, представлявано от ответника Г. в качеството му
на управител, е договорило прехвърляне на вземанията към „Б.“ ООД, произтичащи
от договора от 08.12.2003 г. в това число и цена в размер от 365000 щ.д., срещу
сумата от 10 000 лв.
По делото не се спори, а и от данните в търговския регистър се установява,
че с договор от 13.07.2004 г.
ответникът Г. е прехвърлил дяловете си в „СС.Т.“ ЕООД.
Свидетелят С.М., доведен от ищеца сочи да съжителства със С.Г. и да е
запознат с дейността на дружеството „С.Т.“ ООД и отношенията между съдружниците му от основаването, тъй като е осигурявал
техническата поддръжка в дружеството и докато С.Г.била управител на дружеството.
Ответникът Г. ползвал средства на дружеството за свои цели – вземал пари от
касата, които не връщал.
От 2000 г. С.Г. изпращал „нападатели,
мутри от всякакви охранителни фирми“, които нападали свидетеля и С.Г.
многократно с искания С.Г. да прехвърли дяловете си на С.Г.. За тези действия
била уведомена прокуратурата. Ответникът Г. искал постоянно нови и нови
средства, включително, за да си купи колаq които нямало откъде да дойдат,. Обикновено ответникът
вземал заеми от свое име и от името на дружеството (често в лично качество) и
после не го връщал, а трябвало свидетелят и С.Г. да го връщат. През 2002 г. С.Г.
изключил като съдружник С.Г. като не знае да е имало разговори относно
причината за изключването й. Още на следващия ден бил изтеглен кредит от банка.
През лятото на 2002 г. се провел разговор между съдружниците
и било договорено връщане на дяловете на С.Г., но се оказало единствено
създаван вид за подобна нагласа у ответника Г., а споразумението не било
спазено. Свидетелят М.сочи и случайно да разбрали за продажбата на хотела, но
ангажирани от С.Г. адвокати отричали това. При все това на 01.12.2002 г. дошли
купувачите, а през нощта били нападнати, хотелът бил завладян и те били
изхвърлени от хотела. Ответникът Г. бил наясно с желанието на С.Г. да се върне
в дружеството, но винаги, когато идвали „бандитите“, стоял зад тях в новия си
автомобил. Впоследствие разбрали, че дошлите хора са служители на фирма „Б.“ и
други криминално проявени лица. По делото не се установява никакво
обстоятелство, което да поставя под съмнение дадените показания, поради което и
близката връзка на този свидетел с лице, заинтересовано от изхода на спора, не
дава основание за игнориране на възпроизведените от свидетеля факти и
обстоятелства.
При възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът намира
следното:
С оглед нормата на чл. 6 ал. 2 ГПК съдът е обвързан да изследва наведените
от ищеца обстоятелства, които и предвид търсената в случая защита, следва да
обосноват твърдяния порок на оспорваната сделка –
накърняване на добрите нрави. Извън предмета на изследване по делото остават
икономическата обоснованост на извършената продажба на недвижимия имот и
въздействието й върху дейността на дружеството, поради което наведените в тази
връзка доводи няма да бъдат обсъждани.
Законът не дефинира понятието „добри нрави“ в контекста на придаденото му
значение за пренебрегване на свободата на договаряне. Правовият ред се основава
на нормативно утвърдени ценности, регламентиран механизъм за реализация им и
обезпечена възможност да бъде наложено съблюдаването им. От тази гледна точка
законът регламентира основата на обществените отношения, без която социалното
функциониране е невъзможно. Нормативната регулация осигурява гарантираната
възможност за лично поведение за постигане на законен интерес посредством
вмененото задължение за друг правен субект, чието изпълнение е и предпоставка
за постигане на обещаното от закона. Неизпълнението на задължението,
препятстващо реализация на зачетената ценност, овластява
засегнатия да изиска намеса на държавата, чиято власт е призвана да обезпечи
реализация на дължимото поведение.
Нравствеността регулира отношения от по-висш порядък като изпълва утвърдената
със закон рамка на отношението със съдържание. Основаните на нравствеността
правила за поведение обезпечават функциониране на взаимоотношенията както на
междуличностно, така и на общностно ниво. Със сила отношение
не може да бъде създадено, поради което и по принцип съблюдаването на
нравствеността не подлежи на принудителна реализация. Законът обаче придава
значение на нарушението на тези, неписани правила, когато нормативно
утвърдените средства за регулация водят до засягане общоприети ценности. В тази
насока именно нормата на чл. 26 ал. 1 предл. трето
ЗЗД отрича принципно признатата
договорна свобода, ако резултатът от упражняването й противоречи на добрите
нрави. С други думи, възползването от утвърдени от закона средства не
легитимира недопустим ефект според утвърдените в общността разбирания за добро
и полезно. Същевременно критерий за преценката не са специфичните интереси на
договарящите и/или някой от тях, а утвърдени принципи и ценности, относими към всички правни субекти в идентична ситуация,
чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло (така Решение №
88 от 22.06.2010 г. по т.д. № 911/2009 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО). Ето защо и при така
очертаната рамка съвместеният стопански интерес под организационната форма на
дружество с ограничена отговорност налага съпоставяне на дейността с присъщите
за осъществяването й правила за всички подобни случаи.
Договорната свобода обезпечава възможност за страна по сделката, независимо
дали участва пряко или опосредено (чрез свой представител),
да прецени дали да се обвърже и съответно при какви условия да го стори.
Договорът е предвидено от закона средство за създаване на такава връзка (чл. 9 ЗЗД), а основа за очертаната преценка се явяват специфичните интереси за
насрещните страни по договора. Както бе посочено вече средство за постигане на заявената
при сключването на договора потребност се явява насрещно поетото задължение.
Несъмнено законът разграничава юридическото лице от физическото лице, осъществяващо
представителни функции, включително и когато е едноличен собственик на капитала.
В тази насока и утвърдената съдебна практика не поставя под съмнение договаряне
при съвместяване на качеството представител на юридическото лице и насрещна
страна по сделката. Възниква обаче въпросът как съвместяващият тези качества
съумява да съчетае конфликтните интереси на представляваното от него лице от
една страна, а от друга – собствените си потребности.
Макар и относимите към защита на членствените права на С.Г. въпроси да са разрешени в
рамките на други производства и да не подлежат на преразглеждане в настоящото, според
настоящия състав те са от значение към приложимия в случая регулаторен
механизъм на добрите нрави. Развилите се обстоятелства обективират
специфично намерение у ответника Г. да овладее управлението на дружествените дела,
за какъвто интерес сочи и свид. М., обективиран в ангажиране на трети лица за предходно оказван
натиск за прехвърляне на дяловете. При все че обсъжданите действия предхождат оспорваната
сделка, очертаното поведение логично обяснява сключването й.
Правната регулация почива на житейската презумпция за добросъвестност при
участие във взаимоотношение с околните. В тази насока и признатият от съдебната
практика незабавен ефект на решението за изключване на съдружник дори и да не е
вписано, почива на предположение за установена неспособност на изключения съдружник
да откликне адекватно на общия интерес. Евентуално неправилна преценка на
обстоятелствата, довела до незаконосъобразност на решението, не оправдава
неблагоприятното въздействие на спора върху дейността на търговеца, каквото
неминуемо произтича от неяснота в състава и представителството на търговеца,
съпътстваща всеки спор между съдружници. С други
думи, утвърденото незабавно действие на решението се опира на приоритет на интереса на дружеството
спрямо личния интерес на съдружниците в това число и
на незаконосъобразно освободения. В случая обаче се установява злоупотреба с право,
реализирана чрез предписаната от закона възможност за изключване на съдружник. Естеството
на волево обусловено действие е показателно за субективното преживяване у
неговия автор. В тази връзка двукратно взетите решения за изключване на С.Г.,
второто от които, предвид показанията на свид. М.,
взето и по време на водени преговори за възстановяване на правата й след
първото решение, онагледява намерението на ответника Г. да отстрани другия
съдружник, концентрирайки управителните и разпоредителни правомощия по отношение
на дружеството у себе си. Подобно поведение влиза в драстично противоречие на
принципа на взаимност, уповаващ всяка форма на съвместна дейност. В този контекст
показателно е, че оспорваният договор е сключен 5 дни след обявяване на
решението за отмяна на второто решение за изключване на С.Г. като съдружник.
При все че не се установява по делото съдебното решение да е станало известно
на ответника Г. преди сключване на договора от 19.05.2003 г., такава възможност
не само че не е изключена, но и логично обяснява предприетите от него действия.
Съдружието е типично средство за реализация
на общи интереси, съсредоточени в организационно обособеното търговско
дружество, а принципът на взаимност предпоставя
обединени усилия и взаимен контрол. Според свидетелските показания обаче
предходно осъществяваният контрол от С.Г. е препятствал ответника Г. възползвайки
се от дружеството да реализира собствените си планове. Отменителното
решение създава предпоставки за възобновяване на този контрол, поради което проявената
от С.Г. активност в изключително кратък период след обявяване на решението
намира логично обяснение именно в намерението му да изведе актива – вземания от
договора от 8.12.2003 г., от патримониума на „СС.Т.“
ЕООД преди да бъдат възстановени членствените и
управителните права на С.Г..
Следва да бъде споделена тезата, че в контекста на нравствеността значение
придобиват както пряко засегнатият интерес на представляваното дружество, така
и непреките интереси – в случая тези на съдружника С.Г.. Узурпираният стопански
проект от ответника Г. практически я лишава от възможност да реализира
гарантирана й от закона стопанска инициатива в противоречие на добросъвестността и очертания вече принцип на взаимност при съдружието.
Същевременно следва да бъдат отчетени и условията, при които е сключен
оспорваният договор. Мандатното правоотношение, каквото се явява съществуващото
между дружеството с ограничена отговорност и неговия управител, включително и
съвместяващ качеството едноличен собственик на капитала, се основава на
доверие. Правната същност на тази връзка е очертана от нормите на чл. 280 – чл.
292 ЗЗД. Надлежното изпълнение на поръчаното предпоставя
преценката дали да бъдат предприети определени действия и в какво да се изразят
те, да се осъществи през призмата на интереса
на представлявания. В тази насока и нормата на чл. 281 ЗЗД вменява на
представителя задължение да положи не грижата, относима
към собствения му интерес, а засилената грижа на добрия стопанин. Това ще рече,
че субективната преценка на представляващия, включително и когато притежава
изцяло капитала на фингираната личност еднолично
дружество с ограничена отговорност за сключване на облагодетелстваща го сделка,
не е меродавна. Надлежното изпълнение на поетото управление го ангажира да идентифицира
интереса на представлявания както би го направил „добрият стопанин“. Затова и
основа за съпоставяне на осъщественото с дължимото не се явява субективната
представа у ответника Г. за полезността на оспореното начинание, а обективната
възможност предприетото действие да облагодетелства дружеството. Този ефект
предполага подчиняване на личните
интереси пред тези на представлявания – в случая едноличното търговско
дружество. Макар и неположената дължима да не разкрива противоречие на добрите
нрави, съзнателното пренебрегване на
интересите на представлявания и възползването от упражняваната представителна
власт в собствена изгода сочи на злоупотреба и противоречи на принципа за
добросъвестност.
Върховният касационен съд е имал повод да посочи, че и сама по себе си
съществената нееквивалентност на престациите сочи на
противоречие на добрите нрави (така изрично Решение № 615 от 15.10.2010г. по
гр.д. № 1208/2009 г. на ВКС, ГК, III ГО). В основата на разменните
отношения стои очакването, че даденото осигурява реален интерес за далия. Предмет
на процесния договор за цесия е притежанието върху
актив на ищцовото дружество – вземане, произтичащо от
предходно сключен договор за продажба. Този актив съставлява парично оценимо благо, чиято реализация предпоставя
възможност за калкулиране на приход. Такъв е и предметът на оспорвания договор.
Ищецът, представляван от ответника Г., се е разпоредил с вземане, остойностено на 365000 щатски долара към момента на
сключване на договора за цесия – 19.05.2004 г., срещу 10 000 лв. Типично
на паричните средства е че отразяват стойност, изразявана чрез различни платежни
средства – валути. Това позволява съпоставянето им. Левовата равностойност на
365 000 щ.д. към датата на сключване на договора според обявения от БНБ
официален курс от 1.63135
лв. възлиза на 595442,75 лева.
Следователно даденото от ответника Г. на представляваното от него юридическо
лице е с 59 пъти по-ниска стойност от полученото от него. Възниква въпросът при
това значително стойностно различие с оспорвания договор каква полза за
дружеството е осигурил ответникът.
За разлика от вземането, дадената сума позволява незабавно използването й
по свободно усмотрение на „СС.Т.“ ЕООД. Това обаче не е достатъчно да обясни
драстичната стойностна разлика между даденото и полученото през погледа на
добрия стопанин.
Интересът на „СС.Т.“ ЕООД да получи повече от 59 пъти по-малка стойност от
тази на прехвърленото вземане не може да бъде обоснован с твърдяното
затруднение за събиране на договорената цена. Тази теза е несъвместима с
договореното разсрочване на изпълнението. Дори хипотетично да се приеме, че
финансовото затруднение е факт, адекватният подход е прекратяване на правната
връзка. Законът допуска при съществено неизпълнение на задължението договорът
да бъде развален, следствие на което и дружеството да си възстанови правата
върху прехвърления имот (чл. 88 ал. 1 вр. 87 ЗЗД).
Запазването й поставя в конкуренция продавача с всички останали кредитори на
купувача, поради което и предпочитанието на С.Г. да прехвърли вземането не предотвратява
проблем за дружеството, а го създава. Макар и цедентът
да е запазил качеството си страна по договора за продажба след като не е
титуляр на вземането той не може да го търси, което пък изключва възможността
да се позовава на неизпълнението в това число и за да развали договора.
Кредитор на вземането по съществената престация в
случая е цесионерът, който единствено е в правото си
да прецени дали, кога и как да реализира вземането си включително и при
бездействие на длъжника да го плати. Ето защо сключиният
договор препятства защитата на икономическия интерес на „СС.Т.“ ЕООД за сметка
на осигурената възможност за С.Г. да получи значително по-висока сума от
дадената. Предвид и показанията на свид. М.за
предходно проявеното приоретизиране на личните
интереси на ответника Г. спрямо тези на представляваното от него дружество сключеният
договор е несъвместим с принципа на добросъвестност.
По делото нито се твърди, нито се установява друг реален интерес за
дружеството, включително и неоценяем такъв,
оправдаващ трансформация на вземането в заместващия го актив – парична сума на
икономически несравнимо по-ниска стойност.
Съдът споделя тезата на ищеца, че описаното състояние на предявеното за
защита вземане за главница в размер на
67 000 щ.д., предмет на т.д. № 512/2009 г. на Окръжен съд – Варна,
опровергава тезата за застрашено реално изпълнение, обяснява договореното
разсрочено плащане и разкрива действителното намерение на ответника Г. – да се облагодетелства
за сметка на представляваното от него лице.
По изложените съображения настоящият състав приема, че сключеният договор,
последвалата продажба на дружествените дялове и близостта във времето на тези
обстоятелства навежда на извод, че оспорваният договор е сключен не в полза на
представлявания, а за облагодетелстване на представителя – ответника Г., преди
да е юридически възможно заинтересованият от дейността на дружеството съдружник
– С.Г., да се противопостави на подобно разпоредително действие. Узурпирането
на стопанския проект изключва присъщия за всяка форма на сдружаване принцип на
взаимност, противоречи на основополагащия принцип на добросъвестност в
гражданските правоотношения и води до несправедливо облагодетелстване на
ответника Г.. Тези обстоятелства обуславят противоречие на оспорвания договор с
добрите нрави, опорочаващо и правната сделка до степен на нищожност.
По разноските.
Право на разноски възниква за ищеца съответно с уважената част от иска. Доколкото
исковата претенция бе уважена в цялост, на ищеца следва да се заплати доказаната
в процеса сума от 400 лв. – заплатена държавна такса.
По делото не е събрана експертиза, съответно не е усвоен внесеният депозит,
поради което и няма основание за възлагане на това вземане в тежест на
ответника. Заявеното искане определя като негов адресат самия съд със
специфичен ред за възстановяване на сумата.
Настоящият състав приема, че регламентираното от чл. 78 ГПК самостоятелно
от материалноправна гледна точка вземане е с
обезпечителен характер. В тази насока именно втората алинея отрича вземането за
разноски макар и предявеният иск да е бил уважен. Законът изрично обявява за
меродавно в случая поведението на ответника, ангажирайки го да възстанови
сторените разноски ако и доколкото е допълнителният разход е наложен поради
извънсъдебното оспорване на правото (даден повод) или поддържан спор. Според
настоящия състав правилото на чл. 78 ал. 2 ГПК утвърждава за приложима и досежно института на отговорността за разноски общата
граница на отговорността за обезвреда – на
възстановяване подлежат вредите, които са пряка и непосредствена последица от укоримо поведение, произтичаща съответно с чл. 51 ал. 1 ЗЗД
и чл. 82 ЗЗД.
В случая „Б.“ ООД не е страна в правоотношението, чието съществуване е
предмет на спора. Ето защо макар и в производството да е признат интерес за
ищеца да го привлече по делото, този интерес е обоснован с възможността привлеченият
ответник да бъде наясно с принадлежността на вземането. Ответникът „Б.“ ООД
обективно не е в състояние и да повлияе върху развитието на спора – като трето
лице на правоотношението не е легитимиран да предявява и отстоява правата на
ответника С.Г.. Следователно участието му не е необходимо за реализация на
търсената и получена в случая защита, а е провокирано от призната възможност за
ищеца да си осигури реализация на отстоявания чрез предявения иск свой интерес.
От тази гледна точка ответникът „Б.“ ООД обективно не е в състояние да
провокира настоящия процес. След като отговорността за разноски е функция от
разгледания иск, признатият в случая косвен интерес за ефективно събиране на
вземането и хипотетично възможния спор кому да плати длъжникът не е годен да
обоснове отговорност за разноски.
По изложените съображения настоящият състав не намира за налично основание да
ангажира отговорността на ответника „Б.“ ООД за направените от разноски в
производството.
Нормата на чл. 236 ал. 1 т. 6 ГПК ангажира съда с крайния си акт в
производството да се произнесе и съпътстващия спора въпрос за разпределение на
разноските. При установения изход от спора направените от ответника Г. разноски
– възнаграждение за един адвокат, следва да бъдат възложени в негова тежест.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.Д.Г. и „Б.“
ООД, ЕИК по предявения иск от „С.Т.“ ООД, ЕИК , че не съществува правно
отношение по Договор за цесия от 19.05.2004 г., сключен между „СС.Т.“ ЕООД чрез
управителя С.Г. и С.Г. в лично качество поради накърняване на добрите нрави,
обуславящо нищожност на основание чл. 26, ал. 1, предл.
3 ЗЗД.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 ГПК С.Д.Г. с адрес ***
да заплати на „С.Т.“ ООД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***,
сумата от 400,00 лева разноски по делото.
ВЪЗЛАГА направените разноски от С.Д.Г.
в негова тежест.
ОСВОБОЖДАВА внесената сума от „С.Т.“ ООД в
размер на 500 лв. (л. 151 от делото).
Решението
може да се обжалва с въззивна жалба пред Апелативен
съд – София в двуседмичен срок от връчването му на страните.
С оглед поискания начин за
възстановяване на платения депозит делото да бъде докладвано на главния
счетоводител за предприемане на необходимите действия.
Съдия: