РЕШЕНИЕ
№ 137
гр. Пловдив , 24.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ в публично заседание на
петнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно гражданско
дело № 20215300501203 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 1733/07.05.2021г. от адв. М.П., като особен
представител на Р. Р. Й., ЕГН ********** /ответник в първоинстанционното производство/
против решение № 260887 от 18.03.2021г., постановено по гр. д. № 1614/2020г. по описа на
РС Пловдив, XII-ти гр. с., с което се признава за установено по отношение на Р. Р. Й., ЕГН
**********, че в отношенията между страните дължи на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *********, плащането на следните суми по договор за стоков кредит №
228227/30.11.2016г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
частното дело № 11092/2019г. по описа на Районен съд Пловдив: 1291, 11 лв. – главница,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 03.07.2019г. до
окончателното изплащане на вземането; 229, 34 лв. възнаградителна лихва за периода на
договора, 153, 97 лева обезщетение за забава в плащането на вноските, начислено за период
от 28.10.2017г. до 03.07.2019г., като отхвърля иска по чл. 86 от ЗЗД в частта над размер на
обезщетението за забава от 153, 97 лева до пълния предявен размер от 172, 75 лева, като
недоказан по размера си.Осъжда се Р. Р. Й., ЕГН ********** да заплати на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 817, 14 лева разноски по двете дела.
Решението на районния съд се обжалва в уважителните му части като неправилно,
поради нарушение на материалния закон и необоснованост.Поддържа се възражение, че
1
жалбоподателката-длъжник, не е била редовно уведомена за извършената цесия, съотв. за
нея не е възникнало ликвидно и изискуемо задължение към новия кредитор.Изводите на
районния съд в противната насока се оспорват като неправилни по подробно изложени
съображения.Жалбоподателят счита, че цесията не е произвела правно действие по
отношение на длъжницата и не й е противопоставима.Освен това договорът за цесия не бил
индивидуализиран спрямо нея, като не била доказана по делото относимостта на рамковия
договор за прехвърляне на вземания от 11.04.2018г. и допълнителното споразумение към
него от 15.05.2018г., към договора за стоков кредит от 30.11.2016г., сключен с
жалбоподателката.Моли се за отмяна на решението в обжалваните части, вместо което да
бъде постановено ново, с което исковете да бъдат отхвърлени.
В писмения отговор на въззиваемото дружество се излагат съображения за
неоснователност на въззивната жалба.Моли се същата да бъде оставена без уважение, а
решението на районния съд като правилно да бъде потвърдено.Претендират се разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна – ответник в
първоинстанционното производство, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Пловдивският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства по
реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:
Пред районния съд е бил предявен иск за установяване съществуването на вземане с
правно основание чл. 422 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответницата
Р. Р. Й., ЕГН **********, че дължи на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
********* следните суми: 1291, 11 лева – главница за периода от 28.10.2017г. до
30.11.2018г.; 229, 34 лева – договорна /възнаградителна/ лихва за периода 28.10.2017г. до
30.11.2018г.; 172, 75 лева – лихва /обезщетение/ за забава за периода 28.10.2017г. до датата
на подаване на заявлението, както и законна лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението до окончателното погасяване на задължението.
Твърденията в исковата молба са, че на 15.05.2018г. било подписано Приложение 1
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 11.04.2018г., сключен между
„Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* и „Агенция за събиране на вземания“ АД, ЕИК
*********, по силата на който вземането, произтичащо от договор за стоков кредит №
228227 от 30.11.2016г. между „Банка ДСК“ ЕАД и ответницата Р. Р. Й. било прехвърлено на
ищцовото дружество изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, вкл. и
всички лихви.На ответницата било изпратено уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за
извършената цесия от цедента с изх. № УПЦ-П-ДСК/228227 от 29.05.2018г., като известието
за доставяне било върнато в цялост с отбелязване, че пратката не е потърсена от
получателя.Ищцовото дружество изпратило повторно уведомително писмо с изх. № УПЦ-С-
ДСК/228227 от 02.01.202020г., което също било върнато като неполучено.В случая „Банка
2
ДСК“ ЕАД била упълномощила „Агенция за събиране на вземания“ ООД, в качеството на
цесионер, от името на цедента и за своя сметка, да уведоми длъжниците за извършената
цесия.Към исковата молба било приложено уведомлението за цедиране на вземането, което
да бъде връчено на ответника.Относно възникването на вземането твърденията на ищеца са,
че процесният договор за стоков кредит № 228227 е бил сключен на 30.11.2016г. между
„Банка ДСК“ ЕАД и ответника Р. Р. Й., съгласно който на последната като
кредитополучател е бил отпуснат кредит в размер на 1983, 09 лева за закупуване на стоки
срещу задължение за връщане на сумата в срок до 30.11.2018г., на 24 месечни погасителни
вноски по погасителен план, неразделна част от договора.Съгласно предвиденото в общите
условия към договора за стоков кредит, била начислена лихва за забава за периода
28.10.2017г. до датата на подаване на заявлението, общо в размер на 172, 75 лева,
включващи лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена
погасителна вноска.Общият размер на непогасените задължения по договора бил 1693, 20
лв., включващ претендираната главница, договорна лихва и законна лихва за забава.
За процесните суми било подадено заявление по чл. 410 от ГПК, въз основа на което е
образувано ч. гр. д. № 11092/2019г., 14 състав по описа на РС Пловдив, по което е издадена
заповед за изпълнение.Видно е от приложеното заповедно производство към настоящето
дело, че длъжникът не е бил намерен на регистрирания адрес, поради което заповедта за
изпълнение е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, като длъжникът не се е явил в съда да
получи книжата по делото и това обуславя правния интерес на ищеца от подаване на
исковата молба.С разпореждане от 13.12.2019г. на заявителя е даден едноседмичен срок за
предявяване на установителен иск за съществуване на вземането.Съобщението за това е
връчено на процесуалния му представител на 06.01.2020г., а иска е предявен на 03.02.2020г.
в рамките на дадения срок, поради което се явява допустим.
С писмения отговор по чл. 131 от ГПК, подаден от особения представител на
ответницата, назначен на основание чл. 47, ал. 5 от ГПК, са оспорени изцяло исковите
претенции по основание и по размер.Направено е възражение, че за цедирането на
вземането длъжникът не е редовно уведомен и не е налице валидна цесия, тъй като
рамковият договор не съдържа всички реквизити, индивидуализиращи конкретното вземане
спрямо ответницата.
Районният съд в решението си е приел, въз основа на приложеното към исковата молба
заверено копие на рамков договор за цесия от 11.04.2018г., сключен между ищеца и
първоначалния кредитор и Приложение № 1 към него, че процесното вземане на цедента
против ответницата по делото, е предмет на цитирания договор и ищеца се явява
действителен носител на материалното право спрямо ответницата.Районният съд е възприел
и разрешенията, дадени в цитираните от ищеца решения на ВКС, като е направил извод, че
цесията е породила действие и в отношенията между длъжника и цесионера, тъй като
уведомлението за извършената цесия, от името на цесионера като пълномощник на цедента,
фигурира като приложение към исковата молба и поради това следва да се приеме за
3
редовно връчено на длъжника.
Настоящият състав на съда не споделя доводите на първоинстанционния съд в
конкретната хипотеза, като намира въззивната жалба за основателна по следните
съображения:
Основателността на предявения иск по чл. 422 от ГПК в случая се обуславя от
валидното сключване на договора за цесия и уведомяването на длъжника за извършването
й.Тези въпроси се явяват основен предмет на спора между страните пред настоящата
инстанция.
Договорът за цесия е неформален, консенсуален и каузален.С него едно лице /цедент/
прехвърля на друго /цесионер/ свое вземане безвъзмездно или срещу насрещна
престация.Следователно за да е налице валидно сключен договор за цесия е достатъчно
постигане на съгласие между цедента и цесионера, доколкото не се предвижда форма за
действителност или извършване на плащане като елемент от фактическия
състав.Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД предвижда, че предишният кредитор е длъжен да
съобщи на длъжника за прехвърлянето.Съобщаването не е елемент от фактическия състав,
който поражда действие на договора за цесия между страните /правата по цесията
преминават върху цесионера с постигане на съгласие/, но уведомяването има значение за
третите за договора лица, какъвто е и длъжникът.Съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД
прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня на уведомяването за
извършване на цесията.До този момент за всички трети лица носител на вземането спрямо
длъжника е цедента.
Предвид изложеното настоящият състав не споделя довода на въззиваемия, че
уведомяването на длъжника не влияе на придобиване на качеството кредитор от
цесионера.Действително съобщаването не е елемент от фактическия състав на сключването
на договора за цесия, но е юридическият факт, от който възниква качеството кредитор за
цесионера спрямо всички трети лица за договора.
В уредбата на договора за цесия липсва изрична регламентация за начина, по който
следва да бъде уведомен длъжника.Няма и законоустановено съдържание на съобщаването
по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.Предвидено е единствено, че съобщаването следва да се извърши от
цедента.Това изискване е свързано със сигурността, че действително е извършена цесия.В
практиката на ВКС се приема, че е допустимо предишният кредитор /цедента/ да
упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник.
Предмет на разглеждане по настоящето дело е предявен иск по чл. 422 от ГПК, като
предхождащото заповедно производство е било образувано по заявление на цесионера –
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, подадено на 03.07.2019г. и в случая това е
релевантният момент, към който цесията е следвало да бъде надлежно съобщена на
4
длъжника.При положение, че това изискване не е било изпълнено към датата на подаване на
заявлението, то и прехвърлянето с оглед разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, не е породило
действие спрямо длъжника към същия момент.Следователно цесионерът не е имал валидно
придобито и изискуемо вземане към момента на подаване на заявлението, респ. не е бил
легитимиран да иска издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника.С оглед на това
съобщаването на цесията в по-късен момент /с връчване на препис от исковата молба и
приложенията към нея/, в конкретната хипотеза не може да се отчете като факт по см. на чл.
235, ал. 3 от ГПК.При настъпило частно правоприемство, преди надлежното уведомяване на
длъжника за прехвърлянето на вземането, легитимиран да подаде заявлението е цедента-
праводател, който е носител на спорното право към този момент.Този извод се извлича от
задължителните разяснения в т. 10б от ТР 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК и
т. 4г от същото, касаеща наличието на основания за издаване на заповед за изпълнение по
заявление или срещу правоприемниците на посочените в документа кредитор, съотв.
длъжник, като изрично е уточнено в разясненията, че когато частното правоприемство се
основава на договор за цесия, на общо основание трябва да са представени доказателства за
уведомяване на длъжника, тъй като в противен случай прехвърлянето на вземането няма
действие по отношение на него /чл. 99, ал. 4 от ЗЗД/.В този см. е и определение №
492/30.07.2014г. на ВКС, II т. о., постановено по т. д. № 3933/2013г.
От гореизложеното следва извод, че въззиваемото дружество /ищец по иска с правно
основание чл. 422 от ГПК/, не е установило надлежното уведомяване на длъжника за
извършената цесия към релевантния за производството момент – подаването на заявление,
поради което иска се явява недоказан и подлежи на отхвърляне.Поради това обжалваното
решение като неправилно следва да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да се
постанови ново, с което исковете да бъдат отхвърлени.
По тези съображения Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260887 от 18.03.2021г., постановено по гр. д. № 1614 по описа за
2020г. на Пловдивски районен съд, XII-ти гр. с., в частта, с която се признава за установено
по отношение на Р. Р. Й., ЕГН ********** от гр. П., ул. ***, че в отношенията между
страните, дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда Лабиринт,
ет. 2, офис 4, плащането на следните суми по договор за стоков кредит №
228227/30.11.2016г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.
гр. д. № 11092/2019г. по описа на Районен съд Пловдив: 1291, 11 лв. – главница, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 03.07.2019г. до
окончателното изплащане на вземането, 229, 34 лв. възнаградителна лихва за периода на
договора, 153, 97 лева обезщетение за забава в плащането на вноските, начислено за период
5
от 28.10.2017г. до 03.07.2019г., както и в частта, с която се осъжда Р. Р. Й., ЕГН **********
от гр. П., ул. *** да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕГН *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от 817, 14 лева разноски по двете дела, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск по чл. 422 от ГПК от за приемане за установено по
отношение на ответницата Р. Р. Й., ЕГН ********** от гр. П., ул. ***, че дължи на ищеца
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис
4, следните суми по договор за стоков кредит № 228227/30.11.2016г., за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 11092/2019г. по описа на
Районен съд Пловдив: 1291, 11 лв. – главница, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението в съда – 03.07.2019г. до окончателното изплащане на вземането,
229, 34 лв. възнаградителна лихва за периода на договора, 153, 97 лева обезщетение за
забава в плащането на вноските, начислено за период от 28.10.2017г. до 03.07.2019г., като
неоснователен.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6