Р Е
Ш Е Н
И Е №260070
гр.Кюстендил, 02.12.2020г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение,
първи състав, в открито заседание на четиринадесети юли, две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ БОГОЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ СТАМОВА
ВЕСЕЛИНА
ДЖОНЕВА
при секретаря: Вергиния Бараклийска,
след като разгледа докладваното от съдия Веселина
Джонева в.гр.д.№26/2020г. по описа
на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава
Двадесета „Въззивно обжалване“,
чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е
образувано по въззивна жалба, подадена от адв.Ю.Д. ***, в качеството й на
пълномощник на Е.И.П., с ЕГН ******, с постоянен адрес ***, същата и като
съдебен адресат, с адрес за призоваване, гр.Дупница, ул.„Солун“ №1, ет.1,
против решение №732 от 29.11.2019г. на Районен съд (РС) – Дупница, постановено
по гр.д.№568/2019г. по описа на този съд. В хода на въззивното производство
пълномощията на адв.Д. са оттеглени.
С
обжалваното решение РС-Дупница е отхвърлил, като неоснователен, предявения от Е.И.П.,
ЕГН **********,*** срещу Д.И.П., с постоянен адрес:***, ЕГН ********** и Й.Д.П.,
постоянен адрес:***, ЕГН **********, иск с правно основание чл.108 от ЗС за
признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на
1/2 идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ******.2.3 по
Кадастрална карта и кадастралните регистри на гр.Дупница, одобрена със Заповед
№300-5-56/30.07.2004г. на Изпълнителния директор на Агенция по геодезия,
картография и кадастър гр.Кюстендил, с адрес на поземления имот: гp.Д., ул.„E.Т.”
№***, ет** /***/, попадащ се в сграда 2, разположена в поземлен имот с
идентификатор ******, предназначение на самостоятелния обект: жилище,
апартамент, брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ: 70 кв.м., при
съседи: на същия етаж: няма; под обекта: няма; над обекта: няма, ведно със
съответните на обекта процента идеални части от общите части на сградата, в
която се намира обекта, която сграда е с идентификатор ******.2 - брой етажи -
2, със застроена площ от 80 кв.м. и осъждане на ответниците да му предадат
владението на претендираните идеални части от имота. Със същото решение Е.И.П.,
с посочени ЕГН и адрес, е осъден да заплати на
Д.И.П. и Й.Д.П., двамата с посочени адреси и ЕГН, сторените по делото
разноски в размер на 1 000 лева, представляващи възнаграждение за един
адвокат.
Така
постановеното решение се обжалва изцяло, като се твърди, че същото е
неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на
материалния закон и процесуалните правила. Претендира се отмяната му и решаване
на спора по същество, като на жалбоподателя се присъдят сторените разноски в
двете съдебни инстанции.
Счита се, че
неправилно първоинстанционният съд е интерпретирал в обжалваното решение
действителната фактическа обстановка. Твърди се, че е необоснован изводът на
съда, че процесният етаж е бил изграден в отклонение с одобрения архитектурен
проект още с построяването на сградата, при все, че не е било спорно, че към
момента на изготвяне на заключението по назначената съдебно-техническа
експертиза, предвиденият като зимничен етаж вече е бил преустроен в
самостоятелно жилище. Според жалбоподателя, по делото са налице доказателства,
установяващи, че преустройството е било извършено много по-късно след
построяването на сградата, а именно – след 2005г., без необходимите за това
строителни книжа. Потвърждение за този извод се търси в констатацията на вещото
лице, че в Община Дупница не съществуват строителни книжа за преустройството на
процесния обект, като и във факта, че Д.П. е прехвърлил правото си на
собственост на двамата си сина, без да запази за себе си никаква собственост в
имота, като полуподземният зимничен етаж, състоящ се от коридор и три броя
мазета е бил с предназначение да обслужва жилищата в сградата, съставлявайки
неразделна част от тях, според чл.98 от ЗС, и не е имал характеристиките на
самостоятелен обект, нито по своята същност, нито по предназначение. С оглед
това качество на мазетата, се поддържа, че същите не биха могли да бъдат
собственост на лице, което не притежава самостоятелен обект в сградата,
съответно не биха могли да бъдат придобити от такова лице, нито чрез сделка,
нито по давност. Според жалбоподателя, съдът не е преценил установеното по
делото обстоятелство, че именно поради характера на процесния етаж, състоящ се
от коридор и три мазета, в сградата не са били изградени и няма килери
(складови помещения) към всеки от трите етажа, а подпокривното пространство,
както е установил експерта, представлява необитаемо такова над последния
жилищен етаж. Във въззивната жалба се обръща внимание, че съдът е възприел
заключението на експерта, в което е записано, че полуподземният етаж е бил
преустроен в жилище, в съответствие с действащите към момента на изграждане на
строежа Строителни правила и норми за изграждане на населените места, без обаче
да прецени обстоятелството, че в самото заключение вещото лице е посочило
законови норми, които не са били спазени и са били нарушени. Също така се
твърди, че съдът е следвало да разгледа и обсъди всички доказателства по
делото, в това число и представения архитектурен проект от 1968г., според който
сградата е била предвидена да се изгради с полуподземен етаж, имащ за
предназначение да обслужва със складовите си функции жилищата на първия и
втория етаж. Наред с посоченото се прави оплакване, че съдът не е преценил и
друг важен факт, а именно – че ако към 2004г. когато е била изготвена
кадастралната карта, процесният етаж е представлявал самостоятелен жилищен
такъв, то същият е щял да бъде заснет по този начин и след като това е станало
едва през 2016г., то се прави извод, че едва тогава етажът е бил преустроен.
Неправилно и незаконосъобразно, според жалбоподателя, първоинстанционният съд е
възприел и ценил удостоверението за търписмост с №УТ-162/12.10.2016г., издадено
от гл.архитект на Община Дупница, без да е упражнил върху него контрол за
законосъобразност, съгласно чл.120 ал.1 от Конституцията на РБ. Счита се, че
въпросното удостоверение представлява нищожен, а евентуално – незаконосъобразен
административен акт, тъй като според пар.16 ал.1 от ЗУТ, констатацията за
търпимост може да има за предмет определени строежи, за които няма строителни
книжа, а настоящият случай не бил такъв, доколкото за строежа е имало одобрен
архитектурен план №141/1968г. по преписка с №226/1968г. на Община Дупница, а
така също и с оглед на обстоятелството, че Д.П. не се е легитимирал пред
Главния архитект като собственик, тъй като още през 1975г. е прехвърлил собствеността
си върху сградата на своите синове. Във въззивната жалба се сочи още, че съдът
е следвало да прецени приетото заключение и да вземе предвид, че според
експерта при преустройството на зимничния етаж в жилище са нарушени конкретни
разпоредби, както и, че в резултат на това преустройство, двата жилищни етажа
са останали без мазета или килери. Поради засягането с това действие на
интересите на собствениците на двата етажа, се счита, че гл.архитект на
Общината е следвало преди издаването на удостоверението за търпимост да поиска
становището и съгласието на останалите съсобственици в сградата. Жалбоподателят
счита, че лице, което извършва разпореждане със самостоятелен обект в сграда,
прехвърля заедно с този обект принадлежащите му обслужващи помещения, в случая
мазета, дори и това да не е изрично предвидено в договора, като това лице, не
може да запази собствеността само върху складовото помещение. Прави извод, че
след като Д.П. е изгубил собствеността върху процесните помещения, то няма как
в последствие да прехвърли собствеността върху тях на трето лице, а ако извърши
продажба, договорът не би бил нищожен, но не би имал вещно-транслативен ефект.
Необсъждането и липсата на преценка на относимите по делото писмени
доказателства, според жалбоподателя, представлява допуснато съществено
процесуално нарушение от страна на съда.
В срока за
отговор на въззивната жалба по чл.263 ал.1 от ГПК ответниците по жалбата – Д.И.П.
и Й.Д.П.,***, чрез пълномощника им адв.З.В. ***, са депозирали такъв. Твърдят,
че жалбата е неоснователна, а решението на ДнРС е правилно и не страда от
твърдените в жалбата пороци. Считат, че част от оплакванията са несвоевременно
повдигнати, а че останалите са неоснователни. Според въззиваемите,
първоинстанционното решение е обосновано, доколкото се счита, че в същото са
били обсъдени всички събрани по делото доказателства, по отношение на които е
бил направен подробен анализ и са формирани решаващите правни изводи на съда.
Същите считат, че предявеният иск за собственост на 1/2 ид.ч. от самостоятелен
обект в сграда, правилно е бил отхвърлен именно, защото се касаело до имот,
който има самостоятелен статут, с предназначение „жилище-апартамент“, а
мазетата, складовите и избените помещения не притежават такъв статут и се
числят в графа „прилежащи части“. Данните в тази посока се окачествяват като
безспорни и се счита, че същите опровергават развитата от ищеца теза с исковата
молба. В отговора се поддържа, че процесният етаж е бил изграден като жилищен в
отклонение от архитектурния план и от момента на изграждането до настоящия
момент се ползва като единствено жилище от Д.П., а приживе – и от съпругата му.
Този и следващите два жилищни етажа, според въззиваемите, имат прилежаща
складова площ на таванския етаж, като ищецът е ползвал северозападната част от
тавана. Твърди се, че полуподземният етаж никога не е имал обслужващо
предназначение и срещу това фактическо положение не е имало противопоставяне
повече от 50 години, като правото на собственост на ищеца не е накърнено.
Възразява се удостоверението за търпимост да представлява нищожен
административен акт, тъй като е било издадено от надлежен орган в кръга на
правомощията му, като същото не подлежи на последващ контрол и преразглеждане.
Обръща се внимание, че в самото удостоверение за търпимост е посочено, че
сградата е със жилищно предназначение и се състои от полуподземен етаж,
преустроен в жилище, и два жилищни етажа, като същата е била изградена през
1968г. в отклонение от одобрения архитектурен план. В този смисъл били и
констатациите на вещото лице, което категорично изключвало възможността това да
са мазета и складови помещения, които да представляват обща част на сградата.
Анализират се поясненията на вещото лице, направени в съдебното заседание
относно светлата височина на етажа, намаляването й в резултат на извършени
ремонтни дейности, наличието на санкция от компетентния орган относно така
намалената височина, чрез издаването на удостоверението за търпимост,
естеството на поставените прозорци и нивото на осветеност. Анализират се и
свидетелските показания относно факта и момента на изграждане на полуподземния
етаж като жилищен, използването му като такъв по принцип и към момента на
възникване на етажната собственост, липсата на възражения от страна на ищеца и
наличието и ползването от последния на външен склад в двора и на част от
подпокривното пространство. В отговора на въззивната жалба се поддържа, че в
нотариалния акт, по силата на който ищецът е придобил собствеността върху
втория жилищен етаж, ясно са били посочени кои са прилежащите части към етажа-
1/2 ид.ч. от таванския етаж и от общите части на сградата, но не и от жилището
на Д.П., което е предмет на делото. Възразява се срещу твърдението във
въззивната жалба, че преустрояването на процесния етаж в жилищен е станала след
2005г., като същевременно се сочи, че подобно твърдение не е било направено в
производството пред първата инстанция.
Окръжен
съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото прие, че въззивната
жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното
производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивна проверка.
Съдебният
състав, след самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, в
контекста на оспорванията на страните, на доводите и възраженията им, намира
следното от фактическа страна:
Районен
съд-Дупница е бил сезиран с претенция за ревандикация спрямо ответниците Д.П. и
Й.П. на 1/2 ид.ч. от недвижим имот, заснет – според ищеца Е.И.П. неправилно –
като самостоятелен обект в сграда с идентификатор ******.2.3 по КККР на
гр.Дупница, с адрес: гp.Д., ул.„E.Т.” №***, на ет** /****/, попадащ се в сграда
2, разположена в поземлен имот с идентификатор ******, с предназначение на
самостоятелния обект: жилище, апартамент. Ищецът е претендирал и прилагане на
правните последици по чл.537 ал.2 от ГПК относно два нотариални акта – един
констативен и един за покупко-продажба, легитимиращи втория ответник Й.П. като
собственик на 5/6 ид.ч. от спорния имот.
Правото
си на собственост върху заснетия от кадастъра имот като самостоятелен обект в
сграда с идентификатор ******.2.3 Е.П. е основал на две правни сделки с
вещно-прехвърлително действие, а именно: 1/ договор за прехвърляне право на
собственост срещу гледане и издръжка, сключен на 28.03.1975г. във формата на
нотариален №110, том VIII, дело №3072/28.03.1975г., с който първият ответник Д.И.П.
и неговата съпруга Ц.Й.П.са прехвърлили на сина си И. Д.П. (баща на ищеца)
собствеността върху недвижим имот, представляващ втори жилищен етаж в състояние
карабина от двуетажна жилища сграда-близнак, в частта и откъм двете улици, с
две тераси - южна и западна и 1/2
идеална част от тавана-северозападната и 1/2 идеална част от стълбището, като сградата е
построена в парцел I - 3986,
3981, в квартал 232 по регулационния план на гр. Дупница, с урегулирана площ от
344 кв.м., и 2/ договор за покупко-продажба от 23.08.2016г., с който И. Д.П. е
прехвърлил на своя син – ищеца Е.П., собствеността върху същия имот - втори
жилищен етаж от двуетажната масивна жилища сграда-близнак, в частта й откъм
двете улици, с две тераси-южна и западна, 1/2 идеална част от
тавана-северозападната и 1/2 идеална част от стълбището, а също и 1/12 идеална
част от дворното място, сключен във формата на нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот №****, том ***, дело № ***/*****г.
Е.П.
поддържа тезата, че процесният имот, неправилно заснет като самостоятелен такъв
по КККР на гр.Дупница, не е имал и няма самостоятелен характер, тъй като
представлява складови помещения – мазета, които имат обслужващо предназначение
и следват собствеността на отделните етажи от сградата, с които ответникът Д.П.
и съпругата му са се разпоредили, доколкото с втори нотариален акт за
прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка № 111, том VIII, дело Ха
3073 от 28.03.1975 година първият ответник Д.И.П. и неговата съпруга Ц.Й.П.са
прехвърлили на сина си Й.Д.П. (вторият ответник и чичо на ищеца) следния
собствен недвижим имот, представляващ „Първи жилищен етаж в състояние карабина от
двуетажната жилища сграда-близнак в частта и откъм двете улици, с две
тераси-южна и западна и 1/2 идеална част от тавана - югозападната и 1/2 идеална
част от стълбището, като сградата е построена в парцел I - 3986, 3981, в квартал 232 по регулационния план
на гр. Дупница, с урегулирана площ от 344 квадратни метри.
Според
ищеца, с извършването на разпореждания с двата отделни етажа от жилищната
сграда в полза на двамата синове на Д. и Ц. П. е възникнала етажна собственост,
при която прехвърлителите не са могли да запазят собствеността си само върху
зимничните помещения, без да притежават и собственост върху самостоятелен обект
в сградата. Същевременно, Е.П. счита, че с прехвърлянето на собствеността върху
жилищния етаж на И. П., а в последствие - и на него, са прехвърлени и
съответните идеални части от мазетата, независимо, че това не е било посочено
изрично в титулите за собственост, доколкото всеки жилищен етаж следва да
разполага със складово помещение.
Ответниците
са поддържали основно възражение, че още от момента на изграждане на
полуподземния етаж това е станало в отклонение от архитектурния проект, като
вместо зимничен етаж със складови помещения е бил изграден сутеренен жилищен
етаж, състоящ се от коридор, баня-тоалетна, две стаи, кухня и килер, който е
бил функционално независим и без обслужващ характер, както и, че за етажа е
било издадено удостоверение за търпимост.
От
доказателствата по делото е установено, а и не е било спорно между страните, че
по силата на упражнено право на строеж в съсобствен парцел Д.П. и съпругата му Ц.
Попова са станали собственици на жилищна сграда. Изграждането на същата е
започнало през 1968г., като за сградата е бил утвърден архитектурен проект.
Според
заключението по назначената съдебно-техническа експертиза, изготвено от вещото
лице арх.В.М., прието от ДнРС, строежът е бил изпълнен в отклонение от
архитектурния проект, според който сградата е била предвидена да се изгради с
полуподземен, вкопан на кота „-2.40“ зимничен етаж, състоящ се от коридор и три
мазета, с предназначение да обслужват със складовите си функции жилищата от
процесната сграда, като неразделна част от тях; над зимничния етаж е било
предвидено да се изградят два жилищни етажа и трискатен покрив, чрез който над
втория етаж се обособява необитаемо подпокривно пространство.
След
изграждането на сградата, полуподземният етаж от която е бил изграден още през
1968г. (реализираните на място при строежа отклонения ще се обсъдят по-долу),
на 28.03.1975г. Д. и Ц. П. сключили договори с двамата си синове- И. П. и Й.П..
Така, с нотариален №**, том **, дело №**/***., П. прехвърлили на И. Д.П. срещу
задължение за гледане и издръжка, собствеността върху втория жилищен етаж, с
две тераси - южна и западна и 1/2 идеална част от тавана-северозападната и 1/2
идеална част от стълбището, а с нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот
срещу гледане и издръжка №*** том ***, дело №**/****. прехвърлили на сина си Й.Д.П.
първия жилищен етаж от двуетажната жилища сграда-близнак в частта и откъм двете
улици, с две тераси-южна и западна и 1/2 идеална част от тавана - югозападната
и 1/2 идеална част от стълбището, като в този нотариален акт прехвърлителите
посочили, че си запазват правото на собственост върху всички зимнични помещения
в сградата.
Установена
е верността на твърдението на ищеца, че с нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот №***, том **, peг.№***, дело №****. неговият баща И. П. му е
прехвърлил собствеността върху втория жилищен етаж с двете тераси, 1/2 идеална
част от тавана-северозападната и 1/2 идеална част от стълбището, а също и 1/12
идеална част от дворното място.
Установено
е по делото, че на 05.10.2016г. Д.П. е подал заявление за издаване на
удостоверение за търпимост на полуподземния етаж, преустроен в жилище и на
12.10.2016г. гл.архитект на Община Дупница е издал удостоверение за търпимост с
№УТ-162, в което е посочено, че жилищната сграда е била изградена през 1968г. в
отклонение от одобрен архитектурен план и строително разрешение, като
полуподземният етаж е бил преустроен в жилище, който строеж съответства на
правилата и нормативите, действали към момента на изграждането му, търпим е и
не подлежи на премахване, на забрана ползването му и може да бъде предмет на
прехвърлителни сделки.
След
снабдяването с удостоверение за търпимост Д.П. е инициирал процедура пред АГКК,
СГКК-Кюстендил, с цел заснемане на полуподземния етаж като самостоятелен обект
в сграда, което е станало факт и този етаж е бил заснет като самостоятелен
обект в сграда с идентификатор ******.2.3 по Кадастрална карта и кадастралните
регистри на гр.Дупница, одобрена със Заповед №300-5-56/30.07.2004г. на
Изпълнителния директор на Агенция по геодезия, картография и кадастър
гр.Кюстендил, с адрес на поземления имот: гp.Дупница, ул.„E.Т.” №29а, ет.-1
/минус едно/, попадащ се в сграда 2, разположена в поземлен имот с
идентификатор ******, предназначение на самостоятелния обект: жилище,
апартамент, брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ: 70 кв.м., при
съседи: на същия етаж: няма; под обекта: няма; над обекта: няма, ведно със
съответните на обекта процента идеални части от общите части на сградата, в
която се намира обекта, която сграда е с идентификатор ******.2 - брой етажи -
2, със застроена площ от 80 кв.м.
В
последствие и след като Ц. Попова е починала, с нотариален акт за покупко -
продажба на недвижим имот, със запазено право на ползване с №21, том I, дело
№21 от 20.02.2017г. Д.П. е продал на сина си Й.П. 4/6 ид.ч. от самостоятелния обект в сградата с
идентификатор ******.2.3, както и други обекти, които не представляват интерес
по делото.
На
21.02.2017г. Й.Д.П. се снабдил и с нотариален акт за собственост на недвижим
имот /констативен по наследство/ с №**, том**, дело №**/с който Й.Д.П. е бил
признат за собственик по наследство от неговата майка Ц.Й.П.на 1/6 ид.ч. от
същия самостоятелен обект в сграда с идентификатор ******.2.3.
Според
разпитаната по делото свидетелка О.Б.К., която живее в непосредствено съседство
с П. и твърди да има лични впечатления от 1979г., но от нейните свекър и
свекърва са й известни факти от по-ранен момент, още с изграждането на
полуподземния етаж през 1968г. съпрузите Ц. и Д. П. заживели в него; там те
живели до смъртта на Ц., а понастоящем останал да живее Д.П.. Свидетелката е заявила,
че етажът се състои от баня- тоалетна, кухня, една стая и складово помещение,
както и, че този етаж никога не е бил ползван за мазета. Според К.,
собствениците на етажите не са имали спорове, като собственикът на втория етаж
– Е.П. съхранява багаж на тавана, част от който ползва като склад. Складовото
помещение в приземния етаж, според свидетелката се ползва от Д.П., който
построил в дворното място мазетата и гаражите, които се ползвали от
собствениците на горните етажи.
Както се
посочи по-горе, от заключението по назначената експертиза е било установено, че
жилищната сграда като цяло и в частност полуподземният етаж са били изградени в
отклонение от одобрения архитектурен план №141/1968г. и от строително
разрешение №180/1968г. Отклонение е констатирано по отношение на вертикалната
планировка, доколкото на практика теренът на двора е бил вкопан в изкоп с
дълбочина 1.20 м до действително констатираната при огледа дворна теренна кота
от „- 2. 49“, вместо разрешената на „-1.20“, което е с 1.19 м в отклонение,
вследствие на увеличената височина на полуподземния етаж. Същият е бил изпълнен
на място вкопан на кота „- 2.60“, като вместо да са построени три броя мазета с
предназначение да обслужват със складовите си функции жилищата от сградата, е
било изградено жилище, състоящо се от коридор, склад, спалня, самостоятелна
кухня за готвене и хранене и баня с тоалетна, със светла височина от 2.28 м и с
конструктивна височина от 2.60 м. Вещото лице е установило, че в сградата няма
построени отделни мазета от трите етажа. Същото е посочило, че полуподземният
етаж е бил преустроен в жилище в съответствие с действащите към момента на
изграждане на процесния строеж, разпоредби на Строителни правила и норми за
изграждане на населени места (издадени от председателя на КСА, въз основа на
чл.52 ал.1 от Закона за планово изграждане на населените места /обн. ДВ от
1949г./, с изключение на тези на §21 и
§45 (ал.1 изм. ДВ, бр.76 от 1964г.). Експертът е посочил, че
отклонението от изискването на §21, касаещ нивото на пода на първия етаж, който
се използва за живеене, е от порядъка на 0.51 м от нормата, а от това на § 45,
касаещ минималната светла и конструктивна височина на жилищните помещения е с
0.22 м под нормата за светла височина, което обаче експертът обяснява с
извършени на място след изграждането довършителни работи чрез полагане на
топлоизолационен пласт и дюшеме, което прави отклонението допустимо. Според
експерта, намаляването на нормите на § 21 и
§ 45, което при доказана необходимост към момента на изграждане на
процесния етаж е било право на държавния комитет по строителство и архитектура,
към 12.10.2016г. е било допуснато на практика от главния архитект с издаденото
удостоверение за търпимост от посочената дата. Вещото лице е констатирало, че
процесният полуподземен етаж, преустроен в жилище, е в съответствие с
действащите към момента на изграждането му строителни правила и норми. В
експертизата е отразено, че таванският етаж в сградата е изпълнен на
разрешената кота от „+5.90“, като обособеното подпокривно пространство е
покрито с дървен трискатен покрив и е обособено, като необитаемо подпокривно
пространство над последния жилищен етаж. До стълбите е изградено санитарно
помещение - тоалетна с мивка в отклонение с одобрения план. В съдебно заседание,
експертът е пояснил, че на спорния етаж има прозорци, като за жилищна стая, а
не такива за мазе, отворени са към юг, ослънчено и осветено е и към стълбите
така, както се изисква.
При тези
факти, които, според въззивния съд, правилно са били установени по делото,
РС-Дупница е формирал извод за неоснователност на исковата претенция, който е
обосновал със следните доводи:
Съдът е
посочил, че, за да бъде определен статута на спорното помещение като
самостоятелен обект на правото на собственост или като обща част по смисъла на
чл.38 от ЗС от значение е предназначението, което то е имало към момента на
възникване на етажната собственост. Съдът е констатирал, че в конкретния случай
етажната собственост е възникнала през 1975г. като е обосновал извод, че към
този момент процесният етаж не е бил със статут на обща част нито по естеството
си, нито по предназначение, съгласно чл.38 от ЗС. Изключвайки априори
възможността етажът да е представлявал обща част по естеството си, съдът е
изследвал възможността същият да е бил обща част по предназначение, като е
посочил, че помещенията, които са общи части на сградата по предназначение
служат за удовлетворяване на нужди, свързани с поддържането и експлоатацията на
сградата, притежавана в режим на етажна собственост, както и на самостоятелните
обекти в нея, данни за каквато функция на процесния етаж, според ДнРС, не са
налице.
От
събраните по делото доказателства, според ДнРС,
се налагал извод, че още с построяването на жилищната сграда процесният
етаж бил изграден от собственика на сградата в отклонение на одобрения
архитектурен проект в самостоятелно жилище, каквото в действителност е
изградено и съществува и към момента на изготвяне на заключението на вещото
лице по назначената съдебно – техническа експертиза. Този етаж, макар и
предвиден като зимничен, не е бил изграден като такъв и по делото не е било
установено същият да обслужва някакви общи нужди на сградата, като от
показанията на разпитаната свидетелка се е установило, че етажът не е бил
ползван от ищеца и праводателя му, а единствено от ответника Д.И.П. и
починалата му съпруга. На база тези съждения е формиран извод, че етажът не е
обща част на сградата, а самостоятелен обект на правото на собственост -
жилище, което може да бъде предмет на разпоредителна сделка.
Районният
съд е посочил, че с ТР №96/16.11.1971г. на ОСГК на ВС е прието, че при решаване
на въпроса относно възможността за самостоятелно ползване на етаж или част от
етаж следва да се отчете, че пар. 155 ППЗПИНМ от 1950 г. и пар. 38 и 39 от
Строителните правила и норми до изменението им от 05.04.1960г. уреждат
положението на сградите, които предстои да се изграждат след влизането им в
сила, като е взето предвид, че съобразно пар. 158 ППЗПИНМ и сл. от 1950 г. и
пар. 121 от новия ППЗПИНМ, пар. 290 от
новия ППЗПИНМ и сл. построените по време на стари строителни правила и норми
сгради си остават да съществуват със старите им вид и архитектурно устройство и
могат да бъдат само преустройвани и съобразявани с новите строителни правила и
норми при изрично предвидените в цитираните текстове условия. Прието е, че
самостоятелното ползване на тези заварени сгради, макар и частично неотговарящи
на изискванията на новите строителни правила и норми е позволено от закона.
Съдът е посочил, че възприема изразеното становище в посоченото ТР по
поставения правен въпрос и, че счита, че не е задължително помещения като
антре, вестибюл, коридор и др. подобни, свързващи главните помещения на жилище,
да се посочат изрично в титула за собственост, а принадлежността на правото на
собственост върху такива помещения може да се определи и от тяхното
функционално предназначение и разположение, щом без тях не би могло да
съществува жилището като самостоятелен обект на вещни права, позовавайки се и
на решение №10 от 06.02.2015г. на ВКС
по гр.д.№4598/2014г., II г.о. и на трайната съдебна практика, която приема, че общите по естеството си части
(основите на сградата, вътрешните и носещите стени, покривът на сградата и
други) задължително се придобиват заедно с придобиването на самостоятелен обект
в сградата в размер, определен по правилото на чл.40 от ЗС, а стойността им се
включва в цената на отделния обект (ТР №34/1983г. на ОСГК на ВС), като за
разлика от тях, общите по предназначение части е възможно да не бъдат общи на
всички етажни собственици, ако такова предназначение не им е било дадено или
ако то би се отменило. Според ДнРС, тъй като за учредяването на етажната
собственост не е необходим специален акт, от значение е моментът, в който
съответното предназначение е било придадено. Когато това е станало преди
отделните самостоятелни обекти да са разпределени в изключителна собственост
между различни собственици, т.е. преди възникването на етажната собственост,
меродавно за приобретателите на тези обекти е предназначението, което е било
придадено по волята на едноличния собственик на сградата. Извод в този смисъл е
формиран и въз основа на решение №211 от 13.09.2011г. по гр.д.№ 1940/2009г. на
ВКС, І г.о., според което от значение за определяне статута като самостоятелен
обект на правото на собственост или като обща част по смисъла на чл.38 от ЗС, е
предназначението, което е имал обекта към момента на възникване на етажната
собственост. В тази връзка съдът е посочил, че меродавно за статута на
процесния етаж, обособен в жилище, е предназначението, което му е било
придадено по волята на едноличния собственик на сградата Д.П. до 1975г., когато
е възникнала етажната собственост, към който момент етажът е представлявал
жилище и не е имал предназначението да обслужва всички самостоятелни жилища в
сградата. Според ДнРС, подобна промяна не е забранена от закона, допустима е за
общите части по предназначение и е била налична към 1975г., като в този смисъл
е предшествала възникването на етажната собственост, а съгласие на приобретателите
по договорите за издръжка и гледане не е било потребно.
Съдът е
посочил още, че твърдението на ищеца, че с нотариалния акт от 28.03.1975г.
праводателят му И. П. е придобил и собствеността върху 1/2 ид.ч. от
полуподземния етаж, независимо, че това не е отразено в акта, е несъстоятелно.
При все, че в титула за собственост не е
задължително да се посочат изрично помещения като антре, вестибюл, коридор и
др. подобни, свързващи главните помещения на жилище, доколкото правото на
собственост върху такива помещения може да се определи и от тяхното
функционално предназначение и разположение, щом без тях не би могло да
съществува жилището като самостоятелен обект на вещни права, в случая принадлежността на правото на
собственост върху процесния етаж не се определя от неговото функционално
предназначение и разположение, а останалите два жилищни етажа като
самостоятелни обекти на вещни права могат да съществуват без него.
При тези доводи съдът е намерил, че от данните по
делото не може да се приеме, че ищецът се легитимира като собственик на идеална
част от процесния етаж, поради което и предявеният иск за ревандикация е счетен
за неоснователен.
В
мотивите на решението е посочено, че с оглед неоснователността на иска,
неоснователни са и исканията с правно основание чл.537 ал.2 от ГПК за отмяна на
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, със запазено право на
ползване №**, том **, peг.№**, дело №** от ***., в частта му в която първият
ответник Д.И.П. е продал на втория ответник Й.Д.П. собствените си 4/6 идеални
части от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ******.2.3 и на
нотариален акт за собственост на недвижим имот (констативен по наследство) с
№22, том 1, peг.№545, дело №22 от 21.02.2017г. в частта му, в която вторият
ответник Й.Д.П. е признат за собственик по наследство от неговата майка Ц.Й.П.на
1/6 идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ******.2.3,
както и, че само по себе си искането за отмяна на нотариалния акт за
покупко-продажба е недопустимо, тъй като чл.537 ал.2 от ГПК предвижда
възможност за отмяна само относно констативни нотариални актове, не и по
отношение такива, обективиращи сделки с недвижими имоти.
С горните
доводи съдът е отхвърлил иска и е присъдил в полза на ответниците сторените по
делото разноски.
Преценявайки
установените по делото факти, настоящият състав на ОС-Кюстендил, намира от
правна страна следното:
1. Относно валидността и
допустимостта на първоинстанционното решение:
Въззивният
съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която проверка намира, че решението на РС-Дупница е валидно и допустимо.
2. Относно правилността на
решението:
Според съда,
решението е правилно и, като такова следва да бъде потвърдено.
Настоящият
състав споделя изцяло изводите на РС-Дупница относно липсата на осъществени
кумулативно изискуемите се по чл.108 от ЗС предпоставки за уважаване на
предявения ревандикационен иск, в частност – изводите за недоказаност, че ищеца
по силата на твърдените от него правни сделки е придобил собствеността върху
1/2 ид.ч. от спорния имот, аргументите за който са подробни и законово
обосновани, поради което на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на
първоинстанционния съд.
По
възраженията в жалбата трябва да се отбележи следното:
Не намира
доказателствена опора възражението на въззивника, че изводът на районния съд в
посока, че още при изграждане на сградата, етажът е бил реализиран в отклонение
на архитектурния план, тъй като тази фактическа констатация е основана и
произтича от безпротиворечивите доказателства по делото, които сочат единствено
на този възможен фактически извод. В този смисъл са показанията на свидетелката
Оледина Кирилова, за която няма данни да е заинтересована или предубедена, нито
показанията й са били оспорени от ищеца или опровергани от данните по делото.
Според К., спорният етаж, който тя нарича сутеренен, е бил изграден като жилище
още през 1968г., със съотвените жилищни помещения, и е ползван като такъв от Д.
и Ц. П. от изграждането му до момента на смъртта на Ц. П. и до настоящия момент
от Д.П.. Извод, че още при изграждането на полуподземния етаж през 1968г. това
е станало в отклонение от плана и разрешението за строеж е обосновало и вещото
лице арх.М.. Ищецът не е възразил и не е оспорил заключението. За първи път във
въззивната жалба противопоставя твърдения, че преустройство е било извършено
през 2005г., но доказателства по делото сочещи или индициращи подобен факт по
делото липсват. Наред с посоченото следва да се отбележи, че възражение относно
момента на преустройството се съдържа в отговора на исковата молба, подаден от ответниците,
които са посочили, че това е станало още с изграждането на строежа. Срещу това
фактическо твърдение ищецът не е възразил в проведеното първо съдебно
заседание, а и след това. При заявените от страните твърдения, възражения и
събрани доказателства изводът, че преустрояването на етажа в жилище е
осъществено още с изграждането на сградата се явява единственият обоснован
такъв.
На следващо
място, въззивникът изтъква, че при извършените през 1975г. разпоредителни
сделки Д. и Ц. П. са прехвърлили на синовете си собствеността върху етажите,
като не са запазили за себе си никаква собственост в сградата. Посоченото не
отговаря на установеното по делото. Видно от приложените към исковата молба
нотариални актове с №***по дело №****. и с №*** по дело №***/*****., първа по
време е изповядана сделката, с която Д. и Ц. П. са се разпоредили в полза на
праводателя на ищеца И. П. със собствеността върху втория жилищен етаж, ведно с
1/2 ид.ч. от тавана на сградата. В следващия нотариален акт, с който са
прехвърлили собствеността върху първия етаж и другата 1/2 ид.ч. от тавана на
другия си син Й.П., прехвърлителите вече са посочили, че си запазват правото на
собственост върху всички зимнични помещения в сградата, което показва ясната им
воля да не се разпореждат и да запазят в собственост процесния етаж, който е
тяхно жилище.
След като
към този момент полуподземният етаж вече е функционирал като жилищен такъв важи
всичко, което районният съд в обжалваното решение уместно е посочил относно
естеството на етажа към момента на възникване на етажната собственост.
Независимо от отклонението във вертикално отношение, установено от вещото лице
(което съдът ще обсъди по-долу в мотивите), този етаж е отговарял на всички изисквания
за жилищен имот, поради което към 28.03.1975г. етажът не е представлявал обща
част нито по своето естество, нито по предназначение, не е имал обслужващ
характер и не би следвало да се поставя въпросът за приложението на чл.98 от
ЗС, тъй като същият нито изцяло, нито отчасти не е бил принадлежност към главна
вещ.
В
нотариалния акт, с който И. П. е станал собственик на втория жилищен етаж
прехвърлителите са посочили кои са обектите, с които се разпореждат в негова
полза и това е етажът с две тераси, 1/2 ид.ч. от тавана и 1/2 ид.ч. от
стълбището. Липсва основание да се счете, че с по силата на така сключения
договор П. са прехвърлили на праводателя на ищеца, сега въззивник, и
собствеността върху 1/2 ид.ч. от процесния имот. Вярно е, че когато в сградата
различни лица притежават самостоятелни обекти, за които по закон е предвидено
наличие и на складово помещение, което важи за прехвърлените жилищни етажи,
необходимо е такова помещение /независимо дали в тавана или в зимника/ да
съществува като принадлежност към всеки самостоятелен обект, т.е. собственикът
на всеки един самостоятелен обект да има възможността да ползва такова
помещение и да притежава собственост върху него. Според съда, в конкретния
случай това изискване е изпълнено с прехвърлянето на съответна идеална част от
тавана, който независимо, че представлява необитаемо подпокривно пространство,
както е установено по делото – изпълнява именно такава функция и се ползва
основно от Е.П., като настоящ собственик на втория жилищен етаж.
Независимо
от обстоятелството, че в заключението на вещото лице е констатирано отклонение
от изискването за ниво на пода на полуподземния етаж, който се използва за
живеене с 0.51 м от нормата, въззивният съд счита, че това несъответствие със
строителните правила и норми не дава отражение върху самостоятелния характер на
обекта, доколкото същото е преодоляно с издаденото удостоверение за търпимост
на полуподземния етаж с №УТ-162/12.10.2016г. на гл.архитект на Община Дупница.
Във връзка с доводите, развити във въззивната жалба относно този документ,
съдът намира за потребно да отбележи, че удостоверението за търпимост е било
представено по делото на районния съд като приложение към отговора на исковата
молба. Ищецът не е изразил никакво становище по този документ, нито е направил
някакво възражение. Оплакванията във въззивната жалба се навеждат за първи път,
но при все това съдът намира за потребно да изложи някои аргументи във връзка с
тях.
На първо
място, не е състоятелно оплакването, че удостоверението е нищожно, поради липса
на законова предпоставка за издаването му, тъй като според пар.16 ал.1 от ЗУТ
нормата е приложима в случаите, когато липсвали строителни книжа, което при
доказано по делото наличие на одобрен архитектурен план №141/1968г. не е било
налице. Явно е, че нормата има предвид не липса на строителни книжа въобще, а
на такива, необходими за изграждане на обекта, който е бил изграден. В случая е
несъмнено, че нужните строителни книжа за изграждане на полуподземен жилищен
етаж не са били издадени, а е имало такива за зимничен етаж с обслужващи
помещения.
Какви
документи Д.П. е представил или не е представил пред гл.архитект на Община
Дупница по преписката за издаване на удостоверението за търпимост е въпрос,
който въззивният съд не може да разглежда, след като този въпрос въобще не е
бил повдиган пред първата инстанция. Същото важи и за доводите, свързани с
извършване или неизвършване на определени действия от административния орган по
преписката.
Издаденото
удостоверение за търпимост на строежа, представляващ полуподземен жилищен етаж,
е доказан по делото факт. Макар актът за узаконяване сам по себе си да не е
достатъчно основание за придобиване на собственост от лицето, на чието име е
издаден, този акт урежда статута на обекта с оглед изискванията на
устройствените закони и строителните правила и норми и придава на обекта
характера на самостоятелна вещ. В този смисъл, при липсата на направено
оспорване на удостоверението, констатираното от вещото лице отклонение от
нормата на §21 от Строителни правила и норми за изграждане на населени места,
не обосновава поддържания от въззивника извод, след като компетентния
административен орган се е произнесъл.
Доводите на
въззивника в посока, че ако спорният етаж е имал самостоятелен характер, то
същият е щял да бъде заснет като самостоятелен обект на право на собственост
през 2004г. при изготвянето на кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр.Дупница не може да бъдат споделени, тъй като отразяването в кадастралната
карта и регистри има производен характер, същото не е непременно функция на
правото на собственост и заснемането или не на даден обект като самостоятелен
такъв не е годно да му придаде юридическо качество, което обектът не притежава.
Вярно е и обратното – от това, че обектът не е бил заснет като самостоятелен
такъв, не може да се направи извод, че не е представлявал.
Както вече се посочи, въззивният съд се
солидаризира с всички доводи за неоснователност на исковата претенция,
аргументиран от първата инстанция в обжалваното решение. Полуподземният етаж е
бил изграден като жилище и е функционирал като такъв. Нито етажа, нито
помещение от него е представлявало принадлежност към някой от горните два
етажа, тъй като не е служило за удовлетворяване на нужди, свързани с
поддържането и експлоатацията на сградата. Към момента на възникване на
етажната собственост по волята
на едноличните собственици на сградата Ц. и Д. П. този етаж е представлявал
жилище и отново по тяхна воля – те са запазили собствеността си върху този имот.
Нито И. П., нито Й.П. са придобили собственост върху процесния етаж по силата
на договорите от 28.03.1975г., съответно – И. П. не е могъл да прехвърли на
сина си Е.П. нещо, което не притежава.
Предвид горното, правилен и обоснован е изводът на районния съд, че
исковата претенция по чл.108 от ЗС, предполагаща на първо място установяване,
че ищецът е собственик на спорния имот, се явява недоказана и подлежи на
отхвърляне.
Правилни са и доводите на ДнРС, касаещи исканията по чл.537 ал.2 от ГПК.
3. Относно разноските:
Решението на РС-Дупница, с оглед постановения резултат, е правилно и в
частта относно разпределението на отговорността за разноски.
С оглед неоснователността на въззивната жалба, направените от
жалбоподателя разноски остават за негова сметка.
Въззиваемият Й.П. е доказал, че е сторил разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1 000 лева, които е заплатил, поради което
същите следва да се възложат в тежест на въззивника.
Воден от горното, Окръжен съд-Кюстендил
Р Е Ш И:
П О Т В Ъ Р Ж Д А В А изцяло решение №732 от 29.11.2019г. на Районен съд – Дупница, постановено
по гр.д.№568/2019г. по описа на този съд.
О С Ъ Ж Д А Е.И.П., С ЕГН **********,*** да заплати на Й.Д.П., с ЕГН **********, с постоянен адрес:***,
сумата от 1 000 лева (хиляда лева), представляваща сторени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок, считано от деня на получаване на препис от същото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.