Р Е Ш Е Н И Е №
05.07.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия И. СТОЕВА
при секретаря Вяра
Баева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело № 14857 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 443926 от 04.07.2018 г. по гр.д. № 67057/2014 г., поправено по
реда на чл. 247 ГПК с решение № 558745 от 11.12.2018 г. Софийски районен съд, 47
състав отхвърлил предявените от К.Н.И., ЕГН **********, и С.Б.И., ЕГН **********,
срещу „ЧЕЗ Р.Б.“ АД, ЕИК ******(сега „Е.М.З.“ АД) субективно съединени искове с
правно основание чл. 59 ЗЗД за солидарно заплащане на обезщетение за
неоснователно обогатяване в размер на 7 000 лева за периода от 20.12.2010 г.
до 04.12.2015 г. за ползване на собствената им едноетажна масивна сграда - трафопост,
находяща се в гр. София, ул. „Хайдушка гора“ и ул. „Тулча“, със застроена площ
от 29.25 кв. м, изградена върху поземлен имот 778 от кв. 78 по плана на София,
м. „Бул. България - ІІ-ра част“, целият с площ от 430 кв. м, за преобразуване и
пренос на електрическа енергия до други потребители, различни от ищците. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски
по делото в размер на 500 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищците К.Н.И. и С.Б.И., които
го обжалват изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Процесната сграда представлявала енергиен обект по смисъла на §
1, т. 23 ДР ЗЕ и за ползването й ответникът, който разположил в нея собствените
си съоръжения, чрез които произвеждал и доставял електрическа енергия до ищците
и трети лица, дължал обезщетение. Не била налице процедура по изкупуване на
процесната сграда по реда на § 4 ПЗР ЗЕ, нито сключен договор за ползването на
трафопоста по чл. 117, ал. 8 ЗЕ, поради което ответникът дължал на ищците
обезщетение за неоснователно обогатяване, размерът на което следвало да се
определи на базата на приетата от КЕВР Методика за определяне на цените за предоставен
достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители чрез
собствените им уредби и/или съоръжения до другите потребители за целите на
преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна
енергия и на преноса на природен газ. Обезщетението следвало да бъде в размер
на сумата, с която енергийното предприятие се е обогатило в резултат неплащане
на цената за достъп, както ако беше сключен договор по реда на чл. 117, ал. 8
ЗЕ, с която сума собствениците на трафопоста обеднели поради неполучаване на
цена за достъп. При изчисление на обезщетението в случая следвало да се вземе
предвид само стойността на сградата, не и на съоръженията, разположени в нея,
тъй като последните не били собственост на ищците. Последните претендирали именно
обезщетение за неоснователно обогатяване за ползването на процесната сграда –
трафопост, което се определяло по реда на приетата от КЕВР Методика. Молят съда
да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи
предявените искове. Претендират разноски, като за тези във въззивното
производство представят списък по чл. 80 ГПК. Съображения излагат в писмени
бележки от 29.03.2022 г.
Въззиваемата страна „Е.М.З.“ АД
(преди „ЧЕЗ Р.Б.“ АД, промяната в наименованието вписана в ТРРЮЛНЦ на
28.04.2022 г.) с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли
съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от
насрещните страни адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, уточнена с молба от
24.02.2016 г. и уточнението, направено в първото открито съдебно заседание от
11.10.2016 г. в първата инстанция, съдът е сезиран със субективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 7 000
лв., представляваща обезщетение за ползване от ответника без основание на
собствената на ищците в режим на съпружеска имуществена общност едноетажна
масивна сграда (трафопост), находяща се в гр. София, ул. „Хайдушка гора“ и ул.
„Тулча“, със застроена площ от 29.25 кв. м, изградена върху поземлен имот 778 от
кв. 78 по плана на София, м. „Бул. България - ІІ-ра част“, целият с площ от 430
кв. м, за периода м. 20.12.2010 г. – 03.12.2014 г. включително. Претендирана е
и законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба в съда на
04.12.2014 г. до окончателното плащане. Съгласно уточнението в открито съдебно
заседание на 11.10.2016 г., обезщетение се претендира само за ползването на
сградата, не и на съоръженията в нея.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно
следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за частично
недопустимо като постановено в нарушение на чл. 299 ГПК и чл. 6 ГПК.
Не е било спорно, и видно от приетите копия от съдебни решения по гр.д. №
55222/2012 г. на СРС, 44 състав и по в.гр.д. № 162/2014 г. на СГС, ІІІ-Г
състав, с влязло в сила решение по гр.д. № 55222/2012 г. на СРС, 44 състав „Чез Р.Б.“ АД е осъдено да заплати на ищците сумата
2 954 лв. – обезщетение за лишаване от възможността им да ползват в
периода 15.03.2011 г. – 05.11.2012 г. същия недвижим имот, обезщетение за
ползването на който се претендира и по настоящото дело. След направеното
уточнение, че обезщетението се претендира само за ползването на сградата, не и на
съоръженията в нея, предметът на гр.д. № 55222/2012 г. на СРС, 44 състав е
идентичен с част от предмета по настоящото дело. Обстоятелството, че по
настоящото дело ищците твърдят различен ред за определяне размера на
обезщетението не променя този извод. Поради това атакуваното решение в частта
му за периода 15.03.2011 г. – 05.11.2012 г. и за сумата 2 717.96 лв.
(колкото се претендират за посочения период съгласно уточнителната молба от
24.02.2016 г.) следва да бъде обезсилено, а производството в същата част –
прекратено като недопустимо.
В нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес районният съд се
е произнесъл по претенция за периода 04.12.2014 г. – 04.12.2015 г., с каквато
не е бил сезиран, а такава претенция би била недопустима и доколкото касае
период след завеждане на исковата молба в съда на 04.12.2014 г. Поради това
решението следва да бъде обезсилено и в частта, с която СРС се е произнесъл за
посочения период.
В допустимата част въззивният съд намира атакуваното решение за частично
неправилно по следните съображения:
От фактическа страна: По делото се установява, че с договор за
покупко-продажба от 20.12.2010 г., сключен с нотариален акт № 39, том ІІІ, рег.
№ 41772, д. № 436/2010 г. на нотариус с рег. № 310 на НК, „М.“ ЕООД продало на К.Н.И.
едноетажна масивна сграда (трафопост), находяща се в гр. София, ул. „Хайдушка
гора“ и ул. „Тулча“, със застроена площ от 29.25 кв. м, изградена върху поземлен
имот 778 от кв. 78 по плана на София, м. „Бул. България - ІІ-ра част“, целият с
площ от 430 кв. м, при съседи на поземления имот: от две страни улица, ПИ № 777
и ПИ № 779. Не се спори, и видно от удостоверение, издадено на 21.10.1986 г. от
Кирковски РНС, към датата на сключване на договора ищците са били в граждански
брак.
По делото е приета лицензия № Л-135-07/13.08.2004 г., издадена от ДКЕВР,
съгласно която ответното дружество може да извършва дейността по разпределение
на електрическа енергия на територия по приложение № 1 за срок от 35 години.
Не се спори, че по силата на договор за финансов лизинг на енергийни обекти
от 15.05.2001 г., сключен с праводателя на ищците, ответното дружество е
придобило собствеността върху съоръженията в процесната сграда.
Съгласно приетото във въззивното
производство заключение на СТЕ от 07.03.2022 г., изготвено от вещото лице В.Ч.,
приетата от КЕВР Методика за определяне на цените за предоставен достъп на
преносно или разпределително предприятие от потребители чрез собствените им
уредби и/или съоръжения до другите потребители за целите на преобразуването и
преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на
природен газ, видно и от наименованието й, се прилага за определяне цените за
предоставен достъп през собствени на трето лице уредби и/или съоръжения, а не
за сгради. Методиката не допуска изчисляване на стойността само на сграда, а
само на съоръжение. Самата сграда не е трафопост, такава я правят съоръженията
в нея. Вещото лице е изчислило цената за предоставен достъп за период
20.12.2010 г. – 02.12.2015 г. – 14 399.91 лв. без ДДС, която цена би се
дължала на собственика на съоръжението, а не на собственика на самата сграда.
Съгласно приетото във въззивното производство заключение на СТЕ от
05.06.2019 г., изготвено от вещото лице Ю.П., пазарният наем на сградата без
съоръженията в нея за периода 20.12.2010 г. – 14.03.2011 г. е в размер на 169.05
лв., а за периода 06.11.2012 г. – 04.12.2015 г. – 2 291.28 лв. Или за
периода 06.11.2012 г. – 03.12.2014 г. включително наемната цена е в размер на 1 611.45
лв.
От правна страна: Сградата, в която са разположени електрически съоръжения
не е „енергиен обект“ по смисъла на § 1, т. 23 ДР ЗЕ, тя е само част от
„площадков енергиен обект“ по смисъла на § 1, т. 41 ДР ЗЕ, съгласно която
разпоредба „площадкови енергийни обекти“ са сгради и трайно прикрепените
към тях или към поземлен имот енергийни съоръжения, без линейните им части, предназначени
за осъществяване на дейностите по производство, пренос и разпределение на
електрическа и топлинна енергия и природен газ, както и по добив на енергийни
ресурси. Няма законова забрана такава сграда без електрическите съоръжения в
нея да бъде придобита от лице, различно от енергийното предприятие, а
последното притежава правото да изкупи постройката съгласно § 4 ПЗР ЗЕ. Няма
спор, че в процесния период сградата не е изкупена от ответника, както и че
последният е ползвал сградата, в която са разположени собствените му енергийни
съоръжения за пренос на електрическа енергия. Поради това ответникът дължи на
ищците обезщетение за ползването на собствената им сграда. Размерът на
обезщетението обаче не може да бъде определен по реда на одобрената от КЕВР
методика, тя е предназначена да определи цената на ползването на собствени на
трети лица уредби и съоръжения, а не само на сгради, в които се намират тези
съоръжения - съгласно заключението на вещото лице Ч., което съдът кредитира.
Поради това обезщетението ще следва да бъде определено в размер на средния
пазарен наем, който, съгласно неоспореното заключение на СТЕ, изготвено от
вещото лице П., за периода 20.12.2010 г. – 14.03.2011 г. е в размер на 169.05
лв., а за периода 06.11.2012 г. – 03.12.2014 г. включително - в размер на 1 611.45
лв. До тези размери и за тези периоди
исковете са основателни, а за разликата над 1 780.50 лв. до пълния
предявен размер от 4 282.04 лв. за посочените периоди исковете подлежат на
отхвърляне.
Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която исковете
са отхвърлени за посочените суми и периоди и вместо това исковете се уважат до
посочените размери, като се присъди и законната лихва върху главниците от
завеждане на исковата молба в съда на 04.12.2014 г. до окончателното плащане. С
оглед изхода на спора, решението следва да бъде отменено и в частта, с която
ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски за първата инстанция над
сумата от 372.82 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищците разноски за първата инстанция съразмерно с
уважената част от исковете в размер на 396.80 лв. Възражението на ответника за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на заплатеното адвокатско
възнаграждение от 680 лв. е неоснователно – възнаграждението е в минималния
размер, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
При този изход и изричните
претенции, разноски за въззивното производство се следват на двете страни.
Доказано направените от въззивниците разноски са в размер
на 140 лв. – държавна такса, 600 лв. – адвокатско възнаграждение, което е
заплатено в брой съгласно удостовереното в представения договор за правна
защита и съдействие, и 350 лв. – депозити за експертизи. Възражението на
въззиваемия за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на заплатеното
възнаграждение е неоснователно, тъй като същото е под минималния размер от 680
лв. съгласно Наредба № 1/2004 г. Съразмерно с уважената част, на въззивниците
се следват разноски за настоящата инстанция в размер на 277.25 лв.
Направените от
въззиваемия разноски са в размер на 150 лв. – депозит за СТЕ, а по реда на чл.
78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, съобразно извършената от юрисконсулт на
въззиваемия дейност в настоящата инстанция, въззивният съд определя
юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. Съразмерно с отхвърлената и
прекратената част, на въззиваемия се следват разноски за настоящата инстанция в
размер на 223.69 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 443926 от 04.07.2018 г., постановено по гр.д. № 67057/2014 г. на
Софийски районен съд, 47 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
558745 от 11.12.2018 г. в частта, с
която съдът се е произнесъл по искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за
сумата 2 717.96 лв., представляваща обезщетение за ползване на едноетажна
масивна сграда - трафопост, находяща се в гр. София, ул. „Хайдушка гора“ и ул.
„Тулча“, със застроена площ от 29.25 кв. м, изградена върху поземлен имот 778 от
кв. 78 по плана на София, м. „Бул. България - ІІ-ра част“, за периода 15.03.2011 г. – 05.11.2012 г., и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в същата част, като
недопустимо.
ОБЕЗСИЛВА решение № 443926 от 04.07.2018 г., постановено по гр.д. № 67057/2014 г. на
Софийски районен съд, 47 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
558745 от 11.12.2018 г. в частта, с
която съдът се е произнесъл по искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за периода 04.12.2014 г. – 04.12.2015 г.,
като недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № 443926 от 04.07.2018 г., постановено по гр.д. № 67057/2014 г. на
Софийски районен съд, 47 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
558745 от 11.12.2018 г. в частта, с
която са отхвърлени предявените от К.Н.И., ЕГН **********, и С.Б.И., ЕГН **********,
срещу „ЧЕЗ Р.Б.“ АД, ЕИК ******(сега „Е.М.З.“ АД), искове с правно основание
чл. 59, ал. 1 ЗЗД за размера от 169.05
лв. – обезщетение за периода 20.12.2010 г. – 14.03.2011 г. включително, и
за размера от 1 611.45 лв. –
обезщетение за периода 06.11.2012 г. – 03.12.2014 г. включително, както и в частта, с която К.Н.И., ЕГН **********,
и С.Б.И., ЕГН **********, са осъдени да заплатят на „ЧЕЗ Р.Б.“ АД, ЕИК ******(сега
„Е.М.З.“ АД) на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за първоинстанционното
производство над сумата от 372.82
лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Е.М.З.“ АД, ЕИК ******(предишно наименование „ЧЕЗ Р.Б.“ АД), със седалище
и адрес на управление:***, БенчМарк Бизнес Център, да заплати на К.Н.И., ЕГН **********, и
С.Б.И., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД
сумата 169.05 лв., представляваща
обезщетение за ползване на собствената на ищците едноетажна масивна сграда (трафопост), находяща се в гр. София,
ул. „Хайдушка гора“ и ул. „Тулча“, със застроена площ от 29.25 кв. м, изградена
върху поземлен имот 778 от кв. 78 по плана на София, м. „Бул. България - ІІ-ра
част“, целият с площ от 430 кв. м, за периода 20.12.2010 г. – 14.03.2011 г.
включително, и сумата 1 611.45 лв.,
представляваща обезщетение за ползване на собствената на ищците едноетажна
масивна сграда (трафопост), находяща се в гр. София, ул. „Хайдушка гора“ и ул.
„Тулча“, със застроена площ от 29.25 кв. м, изградена върху поземлен имот 778 от
кв. 78 по плана на София, м. „Бул. България - ІІ-ра част“, целият с площ от 430
кв. м, за периода 06.11.2012 г. – 03.12.2014 г. включително, заедно със
законната лихва върху тези суми от датата на завеждане на исковата молба в съда
– 04.12.2014 г., до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 443926 от 04.07.2018 г., постановено по гр.д. № 67057/2014 г. на
Софийски районен съд, 47 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
558745 от 11.12.2018 г. в останалата
допустима част, с която предявените от К.Н.И., ЕГН **********, и С.Б.И.,
ЕГН **********, срещу „ЧЕЗ Р.Б.“ АД, ЕИК ******(сега „Е.М.З.“ АД), искове с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за разликата над 1 780.50
лв. до 4 282.04 лв.
ОСЪЖДА „Е.М.З.“ АД, ЕИК ******(предишно наименование „ЧЕЗ Р.Б.“ АД), със седалище
и адрес на управление:***, БенчМарк Бизнес Център, да заплати на К.Н.И., ЕГН **********, и
С.Б.И., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
396.80 лв., представляваща разноски
за първоинстанционното производство, и сумата 277.25 лв., представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА К.Н.И., ЕГН **********, и С.Б.И., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, да заплатят на „Е.М.З.“ АД, ЕИК ******(предишно
наименование „ЧЕЗ Р.Б.“ АД), със седалище и адрес на управление:***, БенчМарк Бизнес Център, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата 223.69 лв., представляваща разноски
за въззивното производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.