Р Е Ш Е Н И Е
град София, 12.05.2021 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …..……… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №12751 по описа за 2019г.
и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №500277 от 03.10.2018г., постановено по гр.д. №9089/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 30-ти състав, е признато за установено по реда на
чл.422 от ГПК, че К.Г.Д.-А. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.
чл.149 ЗЕ сумата от 1681.15 лв., главница, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода м.05.2012г.
– м.04.2014г., както и на основание чл.86 ЗЗД сумата от 310.84 лв., мораторна лихва за забава за периода 30.06.2012г. до
12.05.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.05.2015г. /дата
на предявяване в
съда на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК/ до окончателното й изплащане, като исковете за разликата над уважените размери до пълните предявени размери са отхвърлени като
неоснователни. С
решението е осъдена К.Г.Д.-А. да заплати на „Т.С.” ЕАД
на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 290 лв., както и на основание чл.78, ал.8 от ГПК сумата от 300 лв., сторени разноски, изчислени съразмерно с уважената част от предявените искове.
Постъпила е въззивна жалба от ответницата - К.Г.Д.-А., с които се обжалва
първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените искове с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, както и в
частта на възложените в тежест разноски. В жалбата са релевирани доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните
части, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати
процесуални нарушения. Поддържа се, че в хода на съдебното производство
е останал недоказан факта на възникнали договорни отношения между страните за
доставка на топлинна енергия. Твърди се, че при доказателствена тежест за ищеца
по делото не е представено заявление-декларация за откриване на партида на
името на ответницата, поради което липсва основание в закона да се приеме, че е
доказано възникването на валидно облигационно отношение между страните за
доставка на топлинна енергия досежно процесния имот. Оспорват се констатациите на съда досежно установяване на реалното
количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот.
Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на
претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Твърди се,
че ищецът не е доказал изправността на уредите за отчитане на топлинна енергия,
предвид на което е останал недоказан факта на реално потребената топлинна
енергия за процесния имот през исковия период. Отделно от горното се твърди, че с решение
№4777/13.04.2018г. по адм.дело №1372/2016г. по описа на ВАС, ІІІ отд. е
отменена като неправилна Методиката за дялово разпределение на топлинната
енергия в сгради - етажна собственост, представляваща Приложение №1 към Наредба
№16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването, издадена от Министъра на икономиката
и енергетиката, в частта, свързана с изчисляването на топлинната енергия,
отделена от вертикални сградни инсталации в многофамилни сгради. В тази връзка
се излага, че по делото се доказва неправилният подход от страна на
топлофикационното дружество при изчисляване на доставената в имота топлинна
енергия, с който факт първоинстанционният съд не се е съобразил при
постановяване на обжалвания съдебен акт. Поддържа се още, че първоинстанционният
съд не се е съобразил, че част от претендираните вземания са погасени по
давност. Излага се още, че първоинстанционният съд е оставил без уважение част
от направените доказателствени искания и по този начин е допуснал съществени
процесуални нарушения, довели до накърняване правото на защита на ответницата. Излага
се още, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск по
чл.86, ал.1 от ЗЗД е основателен и доказан, без по делото да са ангажирани
доказателства, че ответницата е изпаднала в забава досежно претендираните
вземания за главница. Твърди се още, че присъдените в тежест на ответницата
разноски са прекомерни, като размерът на юрисконсултското възнаграждение не е
съобразен с ниската фактическа и правна сложност на спора. Предвид на
изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на
СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли
предявените искове. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, представя молба от 14.04.2021г., в която взема
становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу К.Г.Д.-А. искове с правно
основание чл.422 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени исковете
за главница и мораторна лихва. В останалата част като необжалваемо решението на
СРС е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №29040/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 30 състав, въззиваемия-ищец- „Т.С.” ЕАД е
подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 26.05.2015г. и е постановена на 23.09.2015г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу К.Г.Д.-А. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК
е подадено от длъжника - К.Г.Д.-А. възражение, поради което
дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното съдебно решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с
чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответницата - К.Г.Д.-А., първоинстанционният съд е приел, че вземанията за
главница до уважения размер са дължими поради проведено доказване на количеството
и стойността на потребената от ответницата топлоенергия, а относно вземанията за обезщетение за забава е прието, че ответницата е изпаднала в забава,
тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателката във връзка с неговата правилност. Въззивният състав
споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията
за доставка на топлинна енергия и на вземанията за обезщетение за забава,
предмет на исковите претенции, до които размери исковете са уважени срещу ответницата - К.Г.Д.-А.,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това,
предвид доводите изложени в жалбата досежно незаконосъобразността на
обжалваното решение следва да се добави и
следното:
Във връзка с твърденията
на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за
доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход
във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува
и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Противно
на поддържаното във въззивната жалба съдът приема, че по делото е доказан факта
на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна
енергия. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието потребител на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.42 от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период потребител на топлинна енергия
за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на доставена
такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или
ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова
уредба определя, че потребител по
силата на закона на доставяната топлинна
енергия за битови нужди е собственикът
на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно
право на ползване. В конкретния случай по делото не е спорно
обстоятелството, което се установява от приетото писмено доказателство – нотариален акт за собственост
№88, том І, нот.дело №83/1991г., че ответницата - К.Г.Д.-А. е собственик на процесния имот през исковия период, предвид на което и по горните мотиви на съда същата
се явява ползвател на доставяната в имота топлинна енергия през процесния
период. Без значение за възникването на договорното правоотношение между
страните е липсата на доказателства за подаване на заявление-декларация за откриване
на партида на името на ответницата. В случая единствен правнорелевантен факт досежно
възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е
собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху
имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото е доказано,
че ответницата - К.Г.Д.-А. се явява потребител съгласно §1, т.42 от ДР на ЗЕ и е налице
основание в закона за ангажиране на нейната договорна отговорност.
На следващо място неоснователни
са възраженията на ответницата за
необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени показатели на
доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото
писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата
СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответницата е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ
съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението
към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите
за топлинна енергия за имота на ответницата са начислени в съответствие с действащата за исковия
период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо
лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули
за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му
задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни. На
следващо място неоснователен се явява и доводът в жалбата в смисъл, че ищецът не е доказал изправността на уредите за отчитане на
топлинна енергия. В приетото по делото заключение на СТЕ експертът –топлотехник
изрично е посочил, че при
направените от него справки е установил, че общият топломер, монтиран в абонатната станция в жилищната сграда, е преминал през метрологичен контрол и е
изправен.
Следователно начислените от ищеца суми за потребена топлинна енергия доказват реалните
количества доставена на същия топлинна енергия.
На следващо място въззивният съд
счита за неоснователен наведеният в жалбата довод, че по делото се доказва неправилният подход от страна на топлофикационното
дружество при изчисляване на доставената в имота топлинна енергия доколкото е
постановено в този смисъл решение №4777/13.04.2018г. по адм.дело №1372/2016г.
по описа на ВАС, ІІІ отд., с което е отменена като неправилна Методиката за
дялово разпределение на топлинната енергия в сгради - етажна собственост,
представляваща Приложение №1 към Наредба №16-334/06.04.2007г. за
топлоснабдяването, издадена от Министъра на икономиката и енергетиката, в
частта, свързана с изчисляването на топлинната енергия, отделена от вертикални
сградни инсталации в многофамилни сгради. Така постановеното съдебно решение
няма обратно действие и не се отнася за процесния период, поради което правилно
СРС не се е съобразил с него при обосноваване на крайните изводи досежно доказаните
количества доставена на процесния имот топлинна енергия.
На следващо място съдът намира за
преклудирано и като такова не следва да го обсъжда релевираното във въззивната
жалба възражение за погасяване по давност на част от претендираните вземания за
главница и обезщетение за забава, доколкото същото се прави за първи път във
въззивната жалба.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството доставчик, а не се
базира единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е
кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за
доказани количествата доставена на същия топлинна енергия. Правилно СРС е приел
за основателен и доказан предявения установителен иск с правно основание чл.422 ГПК
във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата от 1681.15 лв., главница, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода м.05.2012г.
– м.04.2014г., ведно със законната лихва, считано
от датата на
подаване в съда на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК - 26.05.2015г. до
окончателното й изплащане.
Правилно и законосъобразно
е обжалваното решение и в частта в която е уважен предявения иск за мораторна лихва и
като такова следва да бъде потвърдено. Неоснователен е доводът във
въззивната жалба за липсата на доказателства за изпадане в забава на
ответницата досежно претендираните вземания. Предвид разпоредбата на чл.32 от ОУ /2008г. –
действащи за процесния период/ към договора за доставка на топлинна енергия е
определен срок за заплащане на дължимата от купувача месечна цена на
доставената топлинна енергия - 30 дни от изтичането на периода, за който се отнася.
В този смисъл и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано
от деня следващ последния ден от горния срок купувачът на топлинна енергия
изпада в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на
доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че
избраният ред за начисляване на енергията е по прогнозни и една изравнителна
сметки. По отношение на размера на дължимото обезщетение за забава съдът
правилно го е изчислил върху присъдената главница на основание чл.162 от ГПК. В
тази връзка правилно СРС е уважил предявения установителен иск с правно
основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 310.84 лв., мораторна лихва за забава за периода 30.06.2012г. до
12.05.2015г..
На следващо място съдът приема, че
доводите във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от СРС, във
връзка с недопускане на искани доказателства са без значение към
законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по
същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са
процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на
обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за
събиране на нови доказателства от въззивния съд при наличие на някоя от
предвидените в чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК хипотези. В случая направените
доказателствени искания във въззивната жалба са неоснователни доколкото със
събирането на посочените доказателства не биха се установили относими за
правния спор факти и обстоятелства. С оглед на което доводите на ответницата за
допуснато процесуално нарушение от СРС се явява неоснователни.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
Относно доводът за прекомерност на присъдените в тежест на ответницата
разноски, въззивният съд не би могъл да го обсъжда доколкото няма данни да е
било проведено производство по реда на чл.248 от ГПК пред първоинстанционния
съд.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се
дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В
състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №500277 от
03.10.2018г., постановено по гр.д. №9089/2017г. по описа на СРС, І
Г.О., 30-ти състав, в
обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: 1./ 2./