Р Е Ш
Е Н И Е
№ ........../........2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на дeвeти октомври през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 14742 по описа
за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 125140 от 21.05.2017 г., постановено
по гр.д. № 15279/2014 г. на
СРС, 82
състав, са осъдени Е.Г.П. и „О.Б.Б.“ АД да заплатят
всеки поотделно на И.М.М. сумата от 2000 лева - за
претърпени неимуществени вреди, вследствие претърпени страдания, стрес и
отрицателни емоции, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
исковата молба- 24.03.2014 година до окончателното заплащане, като са отхвърлени
предявените искове за разликата над уважената сума от по 2000 лв. до предявения
размер срещу всеки от ответниците от по 6 667 лева като частичен иск от 20 000
лева.
С решението са отхвърлени предявените
осъдителни искове от И.М.М. срещу Е.Г.П. и „О.Б.Б.“ АД, за заплащане от всеки от тези ответници по 1/3 от
сумата от 10 000 евро/3333,33 евро/, равняваща се на левовата равностойност на
19 558 лева /или 6 519, 33 лева/, представляваща пропусната полза да се продаде
процесния имот на цена от 83 000 евро, вместо за 73 000 евро, поради вписване
на противоправно учредена ипотека; и за 1/3 от сумата от 4 800 евро / 1600
евро/, равняваща се на левовата равностойност на 9 387 лева /или 3129 лева/,
представляваща претърпяна загуба от загубен задатък, поради невъзможност да се
изпълнят договорни задължения. Отхвърлени със същото решение са изцяло и
предявените от И.М.М. срещу нотариус К.Н.Б. искове за
заплащане на сумата от 6 666 лева - за претърпени неимуществени вреди,
вследствие претърпени страдания, стрес и отрицателни емоции като частичен иск
от 20 000 лева; за 1/3 от сумата от 10 000 евро /3333,33 евро/, равняваща се на
левовата равностойност на 19 558 лева
/или 6 519, 34 лева/, представляваща пропусната полза да се продаде процесния
имот на цена от 83 000 евро, вместо за 73 000 евро, поради вписване на
противоправно учредена ипотека; и за 1/3 от сумата от 4 800 евро/1600 евро/,
равняваща се на левовата равностойност на 9 387 лева /или 3129 лева/,
представляваща претърпяна загуба от загубен задатък, поради невъзможност да се
изпълнят договорни задължения.
С решението първоинстанционният съд
се е произнесъл и относно разноските дължими
между страните на основание чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, като в частност е осъдил
ответниците „О.Б.Б.“ АД и Е.Г.П.,
да заплатят на И.М.М., сумата 540,63 лева разноски за
държавна такса и депозит за експертизата и адвокатско възнаграждение,
съразмерно на уважената част на исковете.
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на страната на ответника К.Б. - „Б.В.И.Г.“ АД.
Решението е обжалвано поотделно от ответниците „О.Б.Б.“АД и Е.Г.П. в частите, в които спрямо тях е бил
уважен иска за обезщетение за неимуществени вреди от по 2000 лв.
В останалите части, в които предявените искове са
били отхвърлени, решението не е било обжалвано от ищеца, и се счита влязло в
сила. Във въззивното производство третият ответник –нотариус
К.Б., не е упражнил правото си по чл.265, ал.1 от ГПК и не е надлежна страна
във въззивното производство, респ. и третото лице-неин помагач.
С постановено по реда на чл.248 от ГПК определение №
444095 от 04.07.2018 г., първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата
на ответника „О.Б.Б.“АД за изменение на решението относно разноските.
Определението е обжалвано с частна жалба от молителя-ответник.
С въззивната жалба на ответника Е.Г.П., подадена от
назначеният му от съда особен представител по чл.47, ал.6 от ГПК адв.И.М., първоинстанционното
решение в обжалваната част, в която искът за обезщетение за неимуществени вреди
в размер на 2000лв. е уважен спрямо този ответник, са изложени оплаквания за нарушение
на процесуалните правила, на материалния закон, също и за необоснованост. Конкретно се сочи липса на мотиви, вътрешно противоречие в мотивите,
необсъждане на събраните по делото доказателства и техния анализ, неправилно
определяне на началния момент на срока по чл.114 от ЗЗД по направеното от този
ответник възражение за погасяване иска по давност. Намира, че срокът тече от
датата на акта за учредяване на ипотека, а не от по-късна произволна дата като
узнаване, и искът е погасен по давност, възразява се по същество ответникът Е.П.
да е извършил увреждащо ищеца действие, като се проследяват извършваните сделки
с процесния имот и описаните в доказателствената част на нотариалните актове
документи, както и се възразява и за липсата на вреда за ищеца, евентуално, че
вредата е пирчинена изцяло поради бездействие на ищеца в продължение на 13
години. Моли решението в обжалваната част да се отмени и искът да се отхвърли
спрямо този ответник ведно с отпадане отговорността му за разноски като
последица.
Въззиваемата страна–ищец И.М.М.
оспорва жалбата с писмен отговор чрез пълномощник адв.К.Н.
с възраженията, че решението не страда от сочените в жалбата пороци, доколкото
по делото били доказани всички елементи от състава на чл.45 от ЗЗД за
отговорност на този ответник, вкл. и че не била оборена презумпцията за вина.
Възразява, че този ответник е действал съзнателно във вреда на ищеца, защото е
знаел, че към момента на ипотеката не е собственик на процесното ателие 4, а на
друг имот в същата сграда-ателие 1, като дори и да е била допусната някаква
грешка при учредяването на ипотеката върху ателие 4, дълги години след това
този ответник е бездействал да поиска нейното заличаване, както и че
заличаването на ипотеката от самия ищец би му коствало допълнителни усилия, а
узнаването й му е причинило стрес, като съдът е направил анализ на всички
събрани по делото доказателства-писмени,
свидетелски показания и съдебно-графологична експертиза, като твърденията на
ищеца за вреда и причинна връзка били доказани. Моли решението да се потвърди.
Претендират се разноски за защита от
адвокат по списък по чл.80 от ГПК.
С въззивната жалба на ответника „О.Б.Б.“АД / „О.“ АД/, подадена чрез пълномощника адв.Г.Г. срещу първоинстанционното решение в обжалваната част, в която
искът за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000лв. е уважен спрямо
този ответник, са изложени оплаквания за погасяване иска по давност, за липсата
на вреда за ищеца съгласно защитата на правата му по чл. 112 и чл.113 ЗС поради
липсата на вписване на друга ипотека за имота му преди 1995 г. когато е
придобил същия от родителите си, нито на такава преди придобивната
сделка за родителите му като негови праводатели, а
вреда би имало само за банката като необезпечен кредитор. Липсата на вреда и на
противоправно поведение се обосновава и с факта, че
банката не се е снабдила с изпълнителен лист и не е предприемала изпълнение по
отношение на ателие № 4, който представлява обезпечение, както и с липсата на
предприемано от банката действие по подновяване на ипотеката след изтичане на
10 години от вписването й, като ищецът
като собственик на имота е имал възможност да заличи ипотеката без съдействието
на банката и без да я уведомява и да чака банката да заличи ипотеката, а и
банката едностранно на 29.10.2013 г. е й заличила ипотеката, което сочело и на
липса на причинна връзка между деяние и увреждане. Предвид приетото от съда, че
ищецът не е претърпял имуществена вреда
намира за необосновано ищецът да търпи и неимуществена такава. Сочи и пропуск
на първоинстанционния съд да се произнесе по
възражението на този ответник за погасяване
и новиране на кредита, за който е учредена ипотеката на
ателие № 4. Прави и евентуално възражение за размера на присъденото обезщетение
като несъобразено с вида и интензитета на претърпените неимуществени вреди,
липсата на необходимост от съдействие на банката за заличаване на ипотеката и
периода от 46 дни от уведомяване на банката от ищеца до реалното заличаване на
ипотеката от банката.
Въззиваемата страна–ищец И.М.М. оспорва
жалбата с писмен отговор чрез пълномощник адв.К.Н. с
възраженията, че решението не страда от сочените в жалбата пороци, тъй като по
делото е доказано, че при учредяването на
ипотеката върху Ателие № 4 през 2000г., ответникът „О.” АД е действал противоправно, защото е разполагал с доказателства, че Е.П.
не е собственик на ипотекирания имот, също
предвид и процесуалното поведение на този ответник, който не е
съдействал в процеса да представи документи от кредитното досие на ответника Е.П.
–като удостоверение за данъчна оценка и удостоверение за тежести за Ателие №4 с
мотива, че те не били налични поради изтичане срока на съхранение от 5 год., в
противоречие с твърдение на самата банка, че кредитът бил само частично
погасен, изложено в молбата - съгласие до Агенцията по вписванията- София от
29.10.201 Зг. за частично заличаване на процесната
ипотека само, при което спрямо този ответник се приложима последицата по чл.161
от ГПК доколкото поведението на банката сочи или че банката е нарушила собствените
си правила за съхранение на оперативния архив, или е имал свои причини да не
желае да представи пред съда изисканите документи. А и представено по делото удостоверение
от СО - Общински приходи „Красно село”, сочело, че Е.П. никога не е декларирал в местната данъчна
служба притежаването като своя собственост на Ателие № 4, което било друг
аргумент за виновното поведение на банката. Оспорва и възражението за новиране на кредита от 2000 г., доколкото последващите сключени такива били за други нужди на
кредитополучателя, но не и за новиране/погасяване на
кредита от 2000 г. Оспорва и възражението за липсата на вреда, тъй като
ипотеката на ателие № 4 била вписана през 2000 г., и погасяване на ипотеката
настъпвала едва със заличаването й, а не само с изтичане на 10 г. от вписването
й съгласно чл. 179, ал. 3, изр. 1 ЗЗД, и без съдействие на банката ищецът не е
можел да я заличи частично, като по този
повод е претърпял и допълнителни неимуществени вреди от поведението на банката,
изискваща ищецът да плати таксата за заличаване на ипотеката на собствения му
имот. Оспорва и възражението за погасяване иска по давност.Моли и тази жалба да
се остави без уважение, претендира разноски за въззивната
инстанция.
От страна на ответника „О.Б.Б.“АД
/ „О.“ АД/ е постъпила и частна жалба срещу определението по чл.248 от ГПК, с
искане то да бъде отменено и молбата на банката-ответник по чл.248 от ГПК за
намаляване размера на дължимото на ищеца адвокатско възнаграждение да бъде уважена,
като то се намали още намалено още до минимума, като този минимум не се
умножава по три, според броя на ответниците поради
липсата на такава нормативно предвидена възможност, тъй като критерий е само
броя на исковете, но не и на ответниците.
С писмено становище по частната жалба от другата
страна- ищец И.М.М., чрез пълномощник адв.К.Н., същата се оспорва с възраженията, че ищецът е
предявил три отделни обективно съединени иска, всеки един със самостоятелен
предмет на доказване, и при наличие на фактическа и правна сложност на спора, и
извършени процесуални действия спрямо трима ответници
и трето лице-помагач, което оправдавало уговорения размер на адвокатското
възнаграждение между ищеца и адвоката като справедлив.Моли обжалваното определение
да се потвърди.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно
чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а в
обжалваните части и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.
В мотивите на
обжалвания съдебен акт са изложени фактически и правни изводи, въз основа на
които е прието, че ищецът е доказал противоправно поведение на ответника Е.П.,
също и на „О.“ АД, вреди, и причинна връзка между тях. Изложените мотиви на
атакуваното решение са ясни, както и са съответни на постановения диспозитив.
Недостатъците на мотивите поради тяхната непълнота поради необсъждане на всички
доводи и възражения на страните и на всички събрани по делото доказателства, както
и дори и частично противоречие в мотивите, въззивният съд, в съответствие със
съдебната практика, намира, че би могло да води до необоснованост поради
допуснати процесуални нарушения, но не и до неговата недопустимост или
нищожност. Соченото частично противоречие на мотивите и касае иска спрямо друг
ответник-нотариус К.Б., в която част решението е влязло в сила като не е
обжалвано и не подлежи на проверка за правилност.
Налице е
последователно застъпвана теза в решения на ВКС, според която непосредствена
цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния
спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с
установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и
преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под
приложимата материалноправна норма. Обект на въззивната дейност не са пороците
на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при
което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само
косвен резултат от тази дейност, като същата преценка е ограничена от
посочените във въззивната жалба и отговора й, доводи на страните и оплаквания
относно фактите и правилното приложение на материалния закон. В този смисъл са
и задължителните за съдилищата указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г.
по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
Оплакванията с
въззивните жалби за необоснованост относно установяване на фактите от състава
на непозволеното увеждане, задължава въззивния съд да се произнесе относно
тяхното установяване от събраните по делото доказателства пред
първоинстанционния съд, при липсата на нови такива пред въззивната инстанция,
като въззивният съд следва да провери и правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
Ответниките Е.П. и „О.“ АД са обикновени
другари в процеса, въпреки наличието на някои общи факти по редявените срещу
всеки един от тях искове за обезщетение за неимуществени вреди. Ето защо
направените от всеки един от тях възражения по иска не ползват другия ответник
съгласно чл.216, ал.1 от ГПК.
ПО ЖАЛБАТА НА Е.П.
Наведените с въззивната жалба на
ответника Е.П. възражения са били изложени от него с отговора на исковата
молба, вкл. и това за погасяване иска по давност. За да уважи предявеният срещу
този ответник иск за обезщетение за неимуществени вреди частично-за сумата
2000лв., първоинстанционният съд е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, считано от 25.10.1995 година, когато го е
придобил по правна сделка от родителите си, а ответника Е.П. заедно със съпругата си, е бил
собственик на същото това ателие № 4 до 06.09.1995 година, когато с нотар. акт за замяна двамата са прехвърлили ателие № 4 на
„СП К.“ ЕОД като в замяна са получили в собственост ателие № 1 в съшата жилишна сграда в гр.София,
ул.“*******. Така е приел, че Е.П. като
е учредил с нотар. акт за ипотека от 01.06.2000 в
полза на кредитора О. АД ипотека за чужд дълг /на дружеството „М.Е.“ ЕООД,
чийто едноличен собственик на капитала и управител е той по договор за кредит
между дружеството и банката/ върху процесния имот ателие
№ 4 пред Нотариус К.Б. и тази ипотека е вписана в СВ, е е
действал недобросъвестно съзнавайки че ипотекира чужд имот, макар да се е
легитимирал при акта на ипотеката с нотар. акт, който удостоверява правото му на собственост
към минал момент, и при знание от него страна, че се е разпоредил с имота на
06.09.1995 година, от която дата вече не е собственик, и въпреки това е искал
настъпването на последиците като е подписал нотариалния акт за ипотека и е
потвърдил че е собственик на имота. Приел е още, че това действие на ответника Е.П.
е увреждащо ищеца и му е причинило неимуществени вреди-стрес, шок, притеснение,
при узнаването на факта, че върху собствения му имот има вписана ипотека, с
която се обезпечава кредит в размер на 1600 000 лева, причинени към 10.09.2013
година, когато е издадено удостоверението от СВ, приложено към исковата молба.
Размерът на обезщетението е определен от съда на 6000лв. предвид и факта, че злоупотребата с имоти
е особено чувствителна тема за обществото, която застрашава правната сигурност
и стабилността на икономическия пазар, от една страна и от друга, сравнително
кратния период от време от узнаване за ипотеката върху имота на ищеца и нейното
заличаване, и е определил, че съобразно иска, предявен срещу ответниците за по 1/ 3 от дължимото обезщетение, ответникът
Е.П. дължи сумата 2000лв.
Въззивният съд споделя изложените
в обжалваното решение фактически и правни изводи, касаещи наличието на
основанията по чл.45 от ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника Е.П. за
обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от учредяването на
ипотека в полза на „О.“ АД върху чужд имот-върху имот на ищеца, и препраща към
тези мотиви на основание чл.272 от ГПК, без да ги преповтаря отново.Направените
с въззивната жалба на Е.П. оплаквания за неправилност на решението, касаещи
липсата на сонования за отговорсност
по чл.45 от ЗДД, въззивният съд намира за
неоснователни. В доказателствената част на процесния нотариален акт за
договорна ипотека№ 123/01.06.2000 г., с който е учредена ипотека не само върху
ателие № 4, но и върху други недв. имоти на трети лица за обезпечаване дълга на„М.Е.“
ЕООД по договор за кредит с „О.“ АД, като
доказателство е описан н.а. за замяна № 102, том LLXXXX, дело № 18172/94 г. Вероятно е допусната техническа грешка при посочване
на нотариалното дело, по което е издаден този нотар.акт, но всички други
индивидуализиращи го белези съвпадат с тези по н.а. за замяна № 102, том LLXXXX, дело
№ 28172/94 г. от 19.12.1994 г., с който Е.П. и съпругата му са заменили
притежавания от тях апартамент № 44 срещу насрещното право на собственост върху
ателие № 4, прехвърлено им от заменителя „СП К.“ ЕООД. Само че, към датата на
учредяване на ипотеката -01.06.2000г. Е.П. вече не е собственик на ателие № 4, тъй като след
придобиване собствеността върху същото в режим на СИО, с нотар.
акт за замяна № 153, том LXXXI, дело № 16213/95 г. от 06.09.1995
г., е прехвърли обратно собствеността на ателие № 4 на „СП К.“ ЕООД и в замяна
е получил от „СП К.“ ЕООД правото на собственост върху ателие № 1 в същата
сграда. Така знанието на Е.П., че от датата на н.а. 102/2000г. -01.06.2000 г. не е собственик на ателие № 4, е доказано. Още
повече, че през 1999 г. Е.П. учредява ипотека върху ателие № 1, което е
придобил по замяната от 1995 г., в полза на „О.“ АД с нотар.
Акт № 149/01.07.1999 г., по който се легитимира като собственик на ателие № 1 именно
с горепосочения акт за замяна № 153/06.09.1995 г. , с който акт за замяна е и
прехвърлил правото на собственост върху ателие № 4 на „СП К.“ ЕООД. Така е
наличе противопрвано поведение от страна на Е.П. със сделката по нот.акт за ипотека № 102/01.06.2000 г., също и вреда,
изразяваща се в създаване на едно привидно правно положение, което не отговаря
на действителните права на собственост върху ателие № 1, с учредяването на
ипотеката и вписването на нотар.акт за нея в публично
достъпния регистър при Агенцията по вписванията, съгласно чл.166, ал.1 и
чл.167, ал.3 от ЗЗД.
Основателно обаче е възражението
на ответника Е.П., направено с отговора на исковата молба, за погасяване по
давност иска за обезщетение по чл.45 от ЗЗД срещу него. Давността за вземане на
обезщетение за вреди тече от датата на увреждащото действие/бездействие, и по
изключение от по-късен момент-от откриване на дееца, ако той е неизвестен към
момента на деянието, съгласно чл.114, ал.3 от ЗЗД. В случая не може да се
приеме, че деецът е неизвестен, тъй като нот.акт за
учредяване на договорна ипотека подлежи и е бил вписан по реда на чл.166 от ЗЗД, вр. ЗКИР и Правилника за вписванията, и така
всяко трето за сделката лице, вкл. и ищецът, е имал възможност да узнае дееца
поради публичност на регистъра.
Незнанието на кредитора, че има
вземане или че вземането му е изискуемо, не е пречка за течението на
погасителната давност за това вземане, нито е причина за прекъсването или
спирането й, при което по-късното узнаване за сделката не може да промени
началото на давностния срок след като и деецът е известен и не са налице
основания за спиране по чл.115 от ЗЗД / така прието с решение № 292 от
14.07.2011 г. по гр. д. № 1220/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС , и определение
№ 97 от 12.02.2019 г. по гр. д. № 2881/2018 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС,
моивите по които настоящият въззивен състав споделя/. Настоящият случай не е
попада в нито една от хипотезите на чл. 115 ЗЗД.
Вредоносният резултат на сделката
се проявява в момента на вписването на нотар.акт за ипотека, тъй като вписването
на нотариалния акт за ипотека, освен че има оповестително
действие поради публичност на регистъра, има и др. правни последици,
най-важната от които е пораждането на ипотечното право - аргумент от чл. 166,
ал. 1 от ЗЗД, т.е. вписването е елемент от фактическия състав на ипотеката,
поради което в теорията и практиката се приема, че вписването има конститутивно/учредително/
действие. Вписването на ипотеката я прави противопоставима на всички трети
лица, които са придобили вещни права върху процесния имот и са ги вписали
по-късно. Вписването определя и реда на ипотеката, който обуславя поредността
при удовлетворяване на ипотекарните кредитори (арг. от чл. 169, ал. 2 от ЗЗД). Така
вредоносния ефект от вписването на ипотека върху имот, който не е бил
собственост на лицето, сочено от акта за ипотеката като собственик, нанася
вреда на действителния собственик към момента на акта за учредяване на
ипотеката и нейното вписване, съобразно и ППВС № 2 от 21.12.1981 г., като
вредата може да има както имуществен, така и неимуществен характер. Само когато
деянието осъществява и фактическия състав на резултатно престъпление, давността
започва да тече от настъпването на резултата (напр. обезщетение за вреди от
смъртта на близък - от смъртта, или данъчни престъпления - от установяването на
задълженията от приходната администрация, както сочи практиката на ВКС, напр.
решение № 380/13.10.2011, по гр. д. № 429/2011 г., IV ГО на ВКС, определение №
20/10.01.2018 г. по гр. д. № 3519/2017 г. на ІV г. о на ВКС), но в конкретния
случай при вписване на ипотека, вредоносния резултат се проявява със сделката и
нейното вписване, които дати съвпадат- 01.06.2000 г.
Изложеното води до извода, че в
настоящия случая 5 годишната погасителна давността тече от датата на
увреждащата сделка и нейното вписване, които съвпадат, т.е. от 01.06.2000 г. и
изтича на 01.06.2005 г. Исковата молба е подадена след последната дата, на 24.03.2014
г., и искът срещу Е.П. се явява погасен по давност, при което правопогасяващото
възражение на този ответник като основателно има за последица отхвърляне на
иска за обезщетение за неимуществени вреди срещу него.
Порди несъвпадане изводите на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по уважения иск срещу Е.П.,
решението в обжалваната от него част следва да се отмени и и скът за 2000лв.
обезщетение за неимуществени вреди да се отвърли като погасен по давност.
ПО ЖАЛБАТА НА „О.“ АД
Наведените с въззивната жалба на
ответника „О.“ АД оплаквания очертават предмета на въззивната проверка относно
фактите и приложимия материален закон, при съобразяване и на направените с
отговора на въззиваемата страна-ищец възражения, без да съобразява това за
погасяване иска по давност, наведено за първи път от пълномощника на ответника
„О.“ АД пред първата инстанция от пълномощника на ответника в молба от
12.02.2016 г., докладвана във второто открито съдебно заседание на 16.02.2016
г. пред СРС. Като направено извън срока по чл.131 от ГПК, това възражение за
погасяване иска по давност не се съобразява от въззивния съд при преценката за
правилност, съобразно и задължителните указания по т.4 от ТР № 182013 г. по
т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
За да уважи предявеният срещу
този ответник иск за обезщетение за неимуществени вреди частично-за сумата
2000лв., първоинстанционният съд е приел, че
банката не е изпълнила задължението си да провери и събере всички
доказателства за обекта на обезпечението, по отпуснатия договор за кредит на
трето лице, а именно удостоверение за тежести, необходимо във връзка с
изискването да се учреди първа по ред ипотека в нейна полза, като по този начин
е учредена договорна ипотека върху чужд имот, с което се засягат освен
интересите на банката, също и интересите на собственика, като се въздейства
върху правната му сфера. Посочил е още, че с оглед преценка на кредитния риск и
необходимостта банката да гарантира правата си като провери наличието на противопоставимите права на трети лица върху предмета на
обезпечението, банката е трябвало да изисква удостоверения за това в
изискуемата за всяко от договорените обезпечения форма, и неизпълнението на
това задължение, пряко свързано с преценката на кредитния риск, която банката
задължително извършва, е довело до вписване на ипотека върху чужд имот, което
не принадлежи на третото задължено лице по договора за кредит. Приел е за ирелевантно дали банката е предприела принудителни
изпълнителни действия спрямо имота, както и дали ищецът е можел сам да поиска
отбелязване на заличаване на ипотеката по отношение на имота поради изтичане на
10 години от вписването, като за последното е допълнил, че с изтичане на 10-
годишния срок по чл.172, ал.1 от ЗЗД вписването не се заличава служебно, а
става по искане на заинтересована страна/длъжник, собственик на ипотекирания
имот/ и в случая, доколкото в нотариалния акт за учредяване на договорна
ипотека като собственик на ипотекирания имот е посочено друго лице, заличаването
й от ищеца би довело до усложнение, тъй като е вписана ипотека върху няколко
имота и заличаването следва да е частично, както и да се заплати съответната
такса за това. Приел е така първоинстанционтният съд,
че вреди са претърпени от ищеца в резултат на поведението на банката, която е
приела обезпечение чрез учредяване на договорна ипотека без да провери наличието
на вписвания в СВ за процесния имот, и макар банката да
е поискала частично заличаване на ипотеката повече от месец след депозиране на
молбата от ищеца по съображения, че част от кредита е заплатен, носи
отговорност да обезщети ищеца за причинените му неимуществени вреди или за 1/ 3
от дължимото обезщетение 6000лв., или за 2000лв., като по отношение на вида и
интензитета на неимуществените вреди и размера на обезщетението са
посочени общи мотиви за ответниците Е.П. и „О.“ АД, вече посочени по-горе внастоящето решение по жалбата на ответника Е.П..
Въззивният съд споделя изложените в
обжалваното решение фактически и правни изводи, касаещи наличието на
основанията по чл.49вр. чл.45 от ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника „О.“
АД за обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от учредяването на
ипотека в полза на „О.“ АД върху чужд имот-върху имот на ищеца, и препраща към
тези мотиви на основание чл.272 от ГПК, без да ги преповтаря отново, с
изключение на частта, касаеща размера на обезщетението по справедливост по чл.52 от ЗЗД. Същите са съобразени и
със задължението на банката като кредитна институция, съгласно приложимия към
тогава Закон за банките и подзаконовите актове по прилагането му, като в тази
насока няма и оплаквания с жалбата..
Направените с въззивната жалба на
„О.“ АД оплаквания за неправилност на решението въззивният съд намира за
неоснователни. Както вече беше посочено по-горе, вредоносният резултат на
сделката се проявява в момента на вписването на нотар.акт
за ипотека, тъй като вписването на нотариалния акт за ипотека, освен че има оповестително действие поради публичност на регистъра, има за
правна последица пораждането на ипотечното право. Вписването на ипотеката я
прави противопоставима на всички трети лица, които са
придобили вещни права върху процесния имот и са ги
вписали по-късно. Така вредоносния резултат се проявява с вписването на нотар.акт за ипотеката, с което се създава привидност на
правото на собственост върху ателие № 4, застрашава се правната сигурност и
стабилността на икономическия пазар, но и се засяга имуществената сфера на
ищеца като действителен собственик на ипотекираното ателие № 4 към датата на
ипотеката 01.06.2000 г., с което се уврежда и правия интерес на същия
притежавания от него недвижим имот да е чист от вещни тежести и обезпечения,
каквото е ипотеката. Наред с това ипотеката е свързана с обезпечаване на чуждо
задължение в големи размери за стандарта на живот на българските граждани / за
1 600 000 лв./ което е допълнителен стресиращ фактор при узнаване на
ипотеката от ищеца. Обстоятелството, че банката не е предприемала действия по ипотеката и че
ищецът е можел сам като заинтересовано лице, да поиска заличаване на ипотеката,
не освобождава същата от отговорността за вреди, които са настъпили към момента
на вписване на ипотеката, както вече беше посочено по-горе, а наличието на последващи действия/бездействия на банката и оправомощените лица да искат заличаване на ипотеката, би
имало значение към размера на вредата, но не и към нейното възникване.
Неоснователно е възражението на „О.“
АД за новиране и погасяване на кредита, за
обезпечаване на който е учредена ипотеката върху ателие № 4, доколкото
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не води до такъв
извод. Сключените два договора за кредит между „М.Е.“ ЕООД и „О.“ АД от
19.02.2001 г. и от 28.03.2001 г. не съдържат уговорка, че с някой от тях се новира или погасява задължението по предходния договор за
кредит от 01.06.2000 г., а и за обезпечаване на първия от тези договори за
кредит, е учредена от Е.П. и съпругата му ипотека върху ателие № 1, наред с
учредяване на ипотека и върху друго недв. имущество
на трети лица, с нотар.
акт за ипотека от 19.02.2001 г. След този договор за кредитна линия за оборотни
средства от 19.02.2001 г. и новоучредените ипотеки за неговото обезпечение,
банката не е поискала заличаване на ипотеката върху ателие № 4, учредена по-рано
по силата на договора за кредит от 01.06.2000 г., ако твърди, че предходния
кредит от 01.06.200 г. е новиран с този от 19.02.2001
г. или с последващия от 16.03.2001 г. Индиция за липсата
на новация е и разпоредбата на чл.4 от договора за кредитна
линия за оборотни средства от 19.02.2001 г.,
който сочи, че предходния договор за кредит от 01.06.2000 г. е действащ
и дългът по него следва да се издължава без просрочие
като условие за усвояване на средствата по новата кредитна линия. Следователно
не е налице и погасяване на договора за кредит от 01.06.2000 г. В тази връзка въззивният съд отчита и факта, че с молбата за частичното
заличаване на ипотеката по нот.акт № 123/2000 г. от „О.“
АД *** г. банката признава за частично погасяване на обезпечения този нот.акт за
ипотека кредит към банката от 01.06.2000 г. до размер на 30 000лв. Извод
за погасяване на кредита от 01.06.2000 г. не може да се прави от приетото
заключение на ССчЕ, доколкото същото дава данни за
кредитни задължения на „М.Е. „ ЕООД към много по-късен момент- към 08.04.2016
г., но не и към момента на сключване на двата договора за кредит от 19.02.2001
г. и 16.03.2001 г.
Направеното евентуално възражение
на ответника „О.“ АД по размера на обезщетението, обаче, е основателно. На
обезщетение в случая подлежат претърпените от ищеца неимуществени вреди,
изразяващи се в стрес, шок, притеснение, при узнаването на факта, че върху
собствения му имот има вписана ипотека, с която се обезпечава кредит в размер
на 1600 000 лева, каквито негативни емоции е логично и житейски оправдано да
изпита всеки човек на негово място, предвид обективното нарушаване правната
сигурност при оповестяване на сделките и противоправното
учредяване на ипотека от трето лице в полза на банката върху чужд имот/върху
имота на ищеца-увреденото лице/, и узнаването от ищеца че ипотеката за
обезпечава дълг в големи размери, и притесненията на увредения собственик, че
следва да предприеме фактически и правни действия по заличаване на тази
вредоносна последица, като за тези субективни преживявания на увредения и не е
необходимо нарочно доказване, но в случая и се установяват от показанията на
свидетеля М.М., които не са оспорени в процеса и въззивният съд кредитира. По отношение интензитета на
вредата, въззивният съд намира, че тя не може да
обхваща и негативните емоции, свързани с искането до „О.“ АД за заличаване на
ипотеката. От вписването на ипотеката, до узнаването й от ищеца, е изминал
период повече от 10 години, като не се спори по делото, а няма доказателства,
банката да е поискала нейното подновяване, при което съгласно чл. 179, ал. 1 от ЗЗД и чл. 19 от ПВп /аналогично чл.90, ал.2 от ЗКИР/ ипотеката подлежи на
заличаване по искане на заинтересовано лице. Ищецът И.М. като действителен
собственик на ипотекирания имот, несъмнено е заинтересувано лице да иска да бъде
заличена ипотеката върху собствения му имот, поради което същият е бил активно
легитимиран да сезира съдията по вписванията с искане за заличаването по предвидения
ред. Ищецът не твърди и не е доказал, че е предприел подобни действия, а след
като той разполага с правната възможност да инициира заличаване на ипотеките, ирелевантно е бездействието на ответника „О.“ АД по
отношение на това заличаване и поведението на последния не може да породи
основание за деликтна отговорност по чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД / в този смисъл и решение № 80 от
16.02.2009 г. по гр. д. № 949/2008 г. на Апелативен съд – София, недопуснато до
касационно обжалване с определение № 731/24.11.2009 г. по т. дело № 688/ 2009
г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./. Така претърпените от ищеца негативни емоции, свързани
с посещението му в банката и с искането от него за поеме разноските по
заличаване на ипотеката, не следва да се отчитат при определяне на
обезщетението по чл.52 от ЗЗД.
Налице е и пряка причинна връзка
между поведението на ответника „О.“ АД по приемане на ипотека върху чужд-не на
ипотекиращото лице, имот, и причинената на ищеца неимуществена вреда от
учредяването на тази ипотека и нейното вписване, с което се оповестява, че
ипотеката обезпечава и голямо по размер вземане. При определяне размера на обезщетението
по справедливост съгласно чл.52 от ЗЗД, въззивният съд съобрази вида на
увреждането, интензитета му, който се изразява в негативните емоции-стрес,
притеснение при узнаване за ипотеката и за размера на дълга, който тя
обезпечава, и необходимостта от предприемане на действия по нейното заличаване,
публичността на тази информация, и при липсата на допълнителна последица от учредяването
на ипотеката за ищеца, и недългия период до заличаването й от банката/ около 45
дни от искането от ищеца за това/ и намира, че сумата от 1500 лв. в случая се
явява справедливо обезщетение за претърпяната неимуществена вреда изобщо.
Доколкото ищецът претендира от „О.“ АД 1/3 от обезщетението, съобразно петитума
на исковата молба, то дължима от този ответник следователно е сумата от 500 лв.
Поради частично несъвпадане
решаващите изводи на двете инстанции, решението в частта, в която искът е уважен
срещу „О.“ АД над 500лв. до 2000 лв. подлежи на отмяна и отхвърляне на иска за
този размер. В останалата уважена част до 500 лв. по този иск, решението следва
да се потвърди като правилно.
ПО ЧАСТНАТА ЖАЛБА
СРЕЩУ ОПРЕДЕЛЕНИЕТО ПО ЧЛ.248 ОТ ГПК
Частната жалба е
неоснователна.
За да остави без
уважение искането на ответника „О.“ АД, инкорпорирано във въззивна
му жалба, за изменение на решението в частта за разноските, първоинстанционният
съд е приел, че като е редуцирал размера на адвокатското възнаграждение за
пълномощника на ищеца от 4000 лв. на 3000лв. с решението,у по направеното
възражение на ответника „О.“ АД по чл.78, ал.5 от ГПК, е съобразил, че то е общо
уговореното и заплатено от ищеца в размер на 4000 лв. /без посочване каква част
от него по кой иск и срещу кой ответник се отнася/, при което следва да се
счита, че се разделя според броя на ответниците, или припадащата
се на исковете срещу всеки отделен ответник част от заплатеното от ищеца
адвокатското възнаграждение възлиза на сумата от 1333.33 лв. Доколкото, съобразявайки
интереса от предявените срешу всеки отделен ответник
искове и на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, е приел, че общият размер на минималното
адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца е 3 058.38 лв.,
и намаления размер до 3000лв. така не се явява прекомерен. А спрямо ответниците Е.П. и „О.“ АД дължимите от тях разноски по
чл.78, ал.1 от ГПК са определени съразмерно на уважения иск срещу тях.
Въззивният съд споделя тези
мотиви на сонование чл.272, вр.
чл.278, ал.4 от ГПК. Действително, защитата на ищеца по предавените от него
срещу трима ответници обективно и съединени искове се основава
и общи факти- участието на
тримата ответници в едно нотариално производство, но ответниците по исковете в случая са обикновени другари, а не задължителни, и съгласно чл. 216, ал. 1 ГПК всеки от другарите действа
самостоятелно и неговите процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят
на останалите, т. е. Спрямо всеки от тях
има отделно процесуално отношение, всеки другар води сам своя
процес в рамките на общото производство и така защитата на
ищеца срещу възражениета на всеки от ответниците е различна /аналогично е прието с определение
№ 264 от 15.04.2013 г. по
ч. т. д. № 1649/2013 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС/. Ето защо са
налице законовите основания по чл.2, ал.5 от НМРАВ № 1/2004 г. на ВАдвС
за определяне адвокатското възнаграждение по всеки иск срещу всеки отвтеник. Доколкото размерът на дав.възнаграждение е намален от първоинстанционния съд и под минимума по НМРАВ, то обжалваното
определение е правилно и подлежи на потвърждаване.
Изходът на спора пред
въззивния съд налага преразглеждане и на
отговорността за разноските.
Доколкото въззивният съд приема, че искът срещу Е.П. се отхвърля като
погасен по давност, то същият не дължи разноски на ищеца, и така решението и в
частите, в които е осъден същия да заплати на ищеца разноски 122,40 лева - за
депозит за особен представител и 120 лева за адвокатско възнаграждение, следва
да се отмени, както и в частта, в която е осъден наред с „О.“ АД да плати разноски на ищеца в размер на
общо 540,63 лева. От тези 540,63 лв. за Е.П. се следват само 83,22 лв. за
държавна такса съобразно уважения размер и цената на исковете срещу него и
платената но ищеца държавна такса. Или от ответника „О.“ АД остават дължими разноски
по чл.78, ал.1 от ГПК в размер на 457,41 лв. за държавна такса, депозит за
експертизата и адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част на
исковете и уваженото възражение по чл.78, ал.5 от ГПК. .
По разноските за въззивната
инстанция:
Жалбоподателя-ответник
Е.П. няма разноски за въззивната инстанция, и предвид
уважаване на неговата въззивна жалба, разноските на
ищеца за възнаграждение на особения представителна този ответник остават в
негова тежест. Ищецът дължи на съда държавна такса в размер на 40лв. по
аргумент от т.7 на ТР № 6/2013 г. по т.д.№ 6/20120 г. на ОСГТК на ВКС.
Жалбоподателят-ответник
„О.“ АД би имал право на разноски по чл.78, ал.3 от ГПК, ако беше направил
искане за това до приключване на сутните прения пред въззиния съд, но такова искане няма и съдът не дължи
произнасяне по такива.
Въззиваемият-ищец И.М. иска със
списъка по чл.80 от ГПК разноски за адв. възнаграждение в размер на 1200лв. Представен от тази
страна, обаче, е само един договор за правна защита-с отговорите на въззивните жалби, подадени на 28.08.2017 г. /налично на
л.16 от първото въззивно дело № 12611/17 г. на СГС,
ІV-Г въззивен състав, прекратено/ за заплатено такова
в размер на 500лв. Няма събрани доказателства за други разноски за адв.възнаграждение пред въззивния
съд. От тези 500лв. следователно, за защита по жалбата на „О.“ АД се следват
250 лв./половината/, които въззивникът „О.“ АД дължи
да възстанови на ищеца съразмерно на потвърдената част от първоинстанционното
решение, или 62,50 лв.
Решението подлежи на
касационно обжалване, тъй като цената на всеки от исковете срещу двамата ответници за неимуществени вреди, е над 5000лв., независимо от обжалваемия интерес
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 125140 от 21.05.2017 г., постановено по гр.д. № 15279/2014 г. на СРС, 82 състав,
В ЧАСТИТЕ, в които е осъден
Е.Г.П. да заплати на И.М.М. сумата от 2000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие претърпени
страдания, стрес и отрицателни
емоции, ведно със законната лихва за забава,
считано от датата на исковата
молба- 24.03.2014 година до окончателното
заплащане, и е осъдено „О.Б.Б.“
АД да заплати на И.М.М. сумата над 500лв. до 2000
лева/ за разликата от 1500лв./ обезщетение
за претърпени неимуществени
вреди, вследствие претърпени страдания, стрес и отрицателни емоции, ведно със
законната лихва за забава върху
разликата от 1500лв., считано от датата
на исковата молба-
24.03.2014 година до окончателното заплащане,и в частта, в която е осъден Е.П. да заплати на
И.М. разноски 122,40 лева - за депозит за особен представител, 120 лева за адвокатско
възнаграждение, и заедно с „О.Б.Б.“
АД да заплати сумата 540,63 лева, и в частта в която е осъдено „О.Б.Б.“ АД да заплати на И.М. разноски над 457,41 лв. до 540,63
лева, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И.М.М.,
ЕГН **********, с адрес: *** срещу Е.Г.П., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** , представляван от особен представител п очл.47, ал.6 от ГПК адв.И.М.
***, иск по чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата 2000лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
вследствие претърпени страдания, стрес
и отрицателни емоции от
противоправно учредена ипотека, ведно
със законната лихва за
забава от датата на исковата
молба- 24.03.2014 г. до окончателното
заплащане, като погасен по давност.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И.М.М.,
ЕГН **********, с адрес: *** срещу „О.Б.Б.“ АД, с ЕИК********, със
седалище и адрес на управление ***, иск по чл.49, вр.
чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата
1500лв. /разликата над 500лв. до 2000лв./ обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие претърпени
страдания, стрес и отрицателни
емоции от противоправно учредена
ипотека, ведно със законната лихва за забава върху разликата от 1500лв. от датата на
исковата молба- 24.03.2014
г. до окончателното заплащане
ПОТВЪРЖДАВА решение №
125140 от 21.05.2017 г., постановено по гр.д. № 15279/2014 г. на СРС, 82 състав,
В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ, в която е уважен иска срещу „О.Б.Б.“ АД за сумата
500лв. обезщетение за неимуществени
вреди.
ПОТВЪРЖДАВА
определение № 444095 от 04.07.2018 г., постановено
по гр.д. № 15279/2014 г. на СРС, 82 състав по реда на чл.248 от ГПК.
ОСЪЖДА „О.Б.Б.“ АД, с ЕИК******** да заплати на И.М.М., ЕГН **********,/
с горепосочените адреси и
седалище/ на основание чл.78, ал.1 от ГТК, сумата 62,50
лв. разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА И.М.М., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл.81 от ГПК,
да заплати по сметка на Софийски градски
съд, държавна такса в
размер на 40 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.