РЕШЕНИЕ
Номер 260064 17.02 Година 2021
Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Пловдивски Окръжен
Съд, Търговско отделение, ХVIIІ състав
На девети февруари, 2021 Година
В публично заседание в следния състав:
Председател: Александър Стойчев
Секретар: Розалия Тодорова
като разгледа докладваните от Съдията т. дело номер 829 по
описа за 2019 година намери за установено следното:
Предявени са обективно съединени
искове с правна квалификация по чл.79, ал.1 във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД
и във вр. с чл.286 от ТЗ, чл.86, ал.1 от ЗЗД и по чл. 92, ал.1 от ЗЗД, а заявеното от
ответника възражение за прихващане е основано на разпоредбата на чл. 92, ал.1 ЗЗД.
Ищецът „ЗАПРЯНОВИ-03“ООД с ЕИК
********* твърди,ч е между него и ответника-едноличен търговец Н.Г.Я. с фирма
ЕТ „КАТРИГ-5-Н.Я.“ с ЕИК ********* има сключени три договора с
предмет-изпълнение на СМР на съответно посочените в договорите обекти,като
първият от тях е сключен на 16.11.2016 г., вторият на 10.07.2017 г. и третият на
10.09.2018 г. Твърди, че в качеството си на изпълнител /строител/ по
договорите, ищецът е изпълнил СМР на обща стойност 1 740 046,23 лв. с ДДС, за
което били издадени и съответните фактури с начислен и следващ се ДДС.
По договор за строителство от
16.11.2016 г. на обща стойност от 1 115 693,63 лв. с ДДС били издадени четири
фактури от 13.12.2017 г.,22.02.2018 г.,23.05.2018 г. и 04.01.2019 г., като в
исковата молба ищецът е посочил и стойността на всяка от тези четири фактури с
начислен ДДС. Твърди, че стойността на фактура №5341 от 13.12.2017 г. и на
фактура №5470 от 23.05.2018 г. е била изплатена изцяло с платежни нареждания от
същите дати, на които са издадени фактурите, а плащането по фактура №5410 от
22.02.2018 г. било извършено с платежно нареждане от 26.02.2018 г. и по фактура
№5732 от 04.01.2019 г.- с платежно нареждане от 13.02.2019 г. Заявява,че и
четирите фактури са изплатени изцяло, но поради това, че плащането по две от
тях е било извършено със забава, то ищецът счита, че за времето на забава- от
момента, в който вземането по съответната фактура е станало изискуемо, до
датата на плащането ,ответникът му дължи обезщетение за забава. В тази връзка
посочва,че забавата, съответно-изискуемостта на вземането настъпва в случая от
датата на издаване на съответната фактура, при което положение ответникът му
дължи обезщетение за забава,както следва:
-За забавеното плащане на
главница в размер на 336 881,20 лв. по фактура №5410 от 22.02.2018 г. му дължи
обезщетение за забава в размер на 374,31 лв. за времето от 22.02.2018 г. до
25.02.2018 г. /вкл./;
-За забавеното плащане на
главница в размер на 105 050,03 лв. по фактура №5732 от 04.01.2019 г. му дължи обезщетение
за забава в размер на 3 743,12 лв. за времето от 04.01.2019 г. до 12.02.2019 г.
/вкл./.
На следващо място
ищецът твърди,че в раздел VII- санкции,пункт VII.4 от
договора,сключен на 16.11.2016 г., страните са уговорили неустойка в размер на
0.3 % на ден, но не повече от 5 % от стойността на неизплатеното, и тъй като
ответникът е забавил плащането по фактура №5732 от 04.01.2019 г. с повече от
три работни дни и забавата е продължила 34 дни /за времето от 09.01.2019 г. до
12.02.2019 г., при отчетено условие-3 раб. дни гратисен период/ то ответникът
дължи заплащане на санкционна неустойка в размер на 5 252,50 лв.
На следващо място ищецът
твърди,че по договора от 10.07.2017 г. с предмет-изпълнение на СМР, на обща
стойност от 383 385,48 лв., са били издадени описаните в раздел Б от исковата
молба пет броя фактури, като стойността на всички тях била изплатена изцяло от
ответника, но по една от фактурите- фактура №5730 от 02.01.2019 г. на стойност
17 985,47 лв. плащането е извършено със забава-с платежно нареждане от
28.01.2019 г.В тази връзка ищецът заявява,че за времето на забава, от датата на
издаване на фактурата-02.01.2019 г. до датата 27.01.2019 г. /т.е. датата
предхождаща деня на плащането/, ответникът му дължи обезщетение за забава в
размер на 129,90 лв. върху главницата от 17 985,47 лв. по горната фактура.
Ищецът поддържа, че за същата забава
ответникът му дължи и неустойката, уговорена в
раздел
VII- санкции,п ункт VII.4 от този договор,с ключен на
10.07.2017 г. като твърденията му описват същия начин на определяне на
неустойката,какъвто е уговорен и в първия договор от 16.11.2016 г. В крайна
сметка ищецът твърди,че ответникът му дължи наказателна неустойка поради
забавеното плащане на сумата от 17 985,47 лв. по фактура №5730 от 02.01.2019 г.
в размер на 899,27 лв.
По третия договор с предмет изпълнение
на СМР, сключен на 10.09.2018 г., на обща стойност от 241 967,12 лв. с ДДС, ищецът
твърди, че са издадени две фактури,както следва:фактура №5611 от 19.09.2018 г.
на стойност 50 000 лв. с ДДС-аванс и фактура №5751 от 01.02.2019 г. на
стойност-191 967,11 лв.-дължима за плащане при отчетени авансови плащания.По
тези фактури ответникът извършил плащания в общ размер от 141 967,11 лв., описани
в ИМ като дата на извършването им и размер, след което останала непогасена сума
в размер на 50 000 лв. по фактурата от 01.02.2019 г., дължима и към датата на
подаване на ИМ.
Наред с горното, ищецът твърди, че
за времето на забава, от момента на станалото изискуемо вземане-в случая от
датата на издаване на фактурата от 01.02.2019 г. до към датата на плащане,респ.
датата на предявяване на иска, при отчитане на извършените частични плащания по
време и размер и извършена редукция с платеното, така както е посочено в
обстоятелствената част на исковата молба /на л.8-9 от досието на делото/, ответника
му дължи обезщетение за забава на плащанията по същата фактура, възлизащо общо
на сумата от 6 670,31 лв.
Заедно с това, ищецът твърди, че
ответникът му дължи и договорна наказателна неустойка поради налична забава на
плащанията по фактура №5751 от 01.02.2019 г., продължила повече от три работни
дни, изчислена като размер и период съгласно клаузата, съдържаща се в в раздел VII-санкции, пункт VII.4 от договора,сключен на
10.09.2018 г., като конкретните си изчисления в тази връзка ищецът е описал в
раздел В от исковата молба /на л.9-10 от досието на делото/. Твърди,че като
краен резултат ответникът му дължи санкционна неустойка в общ размер от 8
728,36 лв. за забавеното плащане на главницата по горната фактура.
В обобщение, ищецът твърди, че
въпреки многократните разговори и изрични покани, към датата на подаване на ИМ
ответникът не му е заплатил исковите суми, представляващи обезщетение за
забавено плащане, неустойка и неплатен остатък от главницата по фактура №5751, с
оглед на което моли да бъде постановено съдебно решение,с което ответникът да
бъде осъден да му заплати следните суми:
-главница
в размер на 50 000 лв., представляваща неплатен остатък от стойността на
фактура №5751 от 01.02.2019 г. дължима цена на извършени СМР по договор сключен
10.09.2018;
-обезщетение
/мораторна лихва/ в общ размер от 10 917,64 лв. за забавеното плащане на
съответните главници по съответните фактури, описани в раздел А,Б и В от
исковата молба ,като в петитума на същата молба ищецът е посочил и отделният
размер на дължимата мораторна лихва, отделната главница, върху която се
начислява, фактурата, по която се отнася съответната главница и отделния исков
период на начисляване на мораторната лихва;
-сумата
от 14 880,13 лв.,представляваща общ размер на договорна наказателна неустойка
по пункт VII.4 от
раздел VII
на сключените между
страните договори за изпълнение на СМР от 16.11.2016 г.,10.07.2017 г. и
10.09.2018 г.,дължима поради извършени забавени плащания по тези договори и
съответно издадени въз основа на тях фактури, като отделният размер и период на
начисляване на неустойката за забавеното плащане са описани в исковата молба. Претендира
и законната лихва върху главницата от 50 000 лв., както и върху неустойката в
общ размер от 14 880,13 лв., считано от датата на предявяване на ИМ до
окончателното плащане. Претендира и направените по делото разноски.
ОТВЕТНИКЪТ е подал в законния
срок отговор на исковата молба, в който заявява, че предявените искове са
допустими.
Относно исковата претенция за
главницата от 50 000 лв. ответникът заявява, че тя е основателна, но оспорва по
основание и размер исковите претенции за присъждане на мораторно обезщетение
/лихва за забава/ и на договорна неустойка ,както оспорва и претенцията за
законна лихва върху договорната неустойка.
От обстоятелствата, изложени в исковата молба, ответникът изрично заявява,че не
оспорва следните обстоятелства: не
оспорва обстоятелствата, че ищецът като изпълнител и ответникът като възложител
са сключили помежду договорите за изпълнение на СМР от 16.11.2016 г.,10.07.2017
г. и 10.09.2018 г.; не оспорва обстоятелството ,че дружеството-ищец като
изпълнител по трите договора е изпълнило уговорените дейности по същите
договори; не оспорва и обстоятелството, че дължи на ищцовото дружество сумата
от 50 000 лв.,представляваща оставаща за заплащане цена от общата такава в
размер на 191 967,11 лв. с ДДС, обективирана във фактура №5751/01.02.2019 г.; не
оспорва и обстоятелството,че процесните фактури са осчетоводени и от двете
страни.
Оспорва обаче ищцовото дружество
да е предало в уговорените срокове извършените СМР по обектите. Твърди, че част
от уговорените за изграждане СМР са предадени от изпълнителя на възложителя със
закъснение ,поради което изпълнителят дължи договорна неустойка. Ответникът
заявява в отговора си, че с оглед неизпълнението от страна на изпълнителя да
предаде част от СМР-тата по обекта в срок, прави следното възражение за
прихващане и излага следните твърдения във връзка с него,а именно:
Ответникът твърди, че с анекс №2
от 25.09.2018 г. към договора от 16.11.2016 г. за изпълнение на СМР по обект „Кравеферма“, находящ се в
посочените в отговора поземлени имоти в с.Леново, страните са уговорили срок за
изпълнение до 27.12.2018 г., като било уговорено поетапно предаване на
извършените СМР. Твърди, че част от извършените СМР са предадени в срок, а
други от тях,описани в п.1.1.-п.1.8 от отговора на ИМ и възлизащи на общата
сума от 73 704,76 лв. с ДДС, са били предадени от ищеца по-късно. Предаването
им било извършено с приемо-предавателен протокол от 04.01.2019 г. относно обект
„Краварник“.
Ответникът описва в п.2.1.-2.8.
от отговора и други предадени със закъснение СМР, за които твърди, че са на
обща стойност от 23 673,08 лв. с ДДС и че тяхното предаване е извършено с
приемо-предавателен протокол от 04.01.2019 г. относно обект „Доилна“, както и
СМР, описани в п.3.1.-3.7 от отговора, възлизащи на обща стойност от 7672,19
лв. с ДДС и предадени с приемо-предавателен протокол от 04.01.2019 г. относно
обект „Площадкови ЕЛ и ВиК Мрежи“.
Обобщено, ответникът твърди, че
предаването на описаните в горепосоченитее пунктове СМР-та от изпълнителя на
възложителя е станало на 04.01.2019 г., а уговорката между страните е била да
бъдат предадени до 27.12.2019 г. Твърди, че общата стойност на СМР, които не са
предадени в уговорените в анекс №2 от 25.09.2018 г. към договор от 16.11.2016
г. за изпълнение на СМР по обект „Кравеферма“, срокове е 105 050,03 лв. с ДДС, която
била отразена във фактура №5732/04.01.2019 г.
В продължение на гореизложеното, ответникът
твърди, че съгласно чл.VII.2. от Глава VII “Санкции“
от договора е уговорено, че за неизвършване, непрадаване и невъвеждане на обект
в крайния срок, изпълнителят дължи неустойка от 0,3 % на ден,но не повече от 5
%. И тъй като в настоящия случай закъснението е от 7 дни,това според ответника
формира неустойка от 2,1 % върху стойността на СМР, които не са предадени в
срок. С оглед на това ответникът заявява,че по договора от 16.11.2016 г.
изпълнителят „Запрянови-03“ ООД му дължи неустойка в размер на 2206,05 лв.
На следващо място ответникът
твърди,че в договора в чл.III.1. Глава „Срок по договора“ от сключения между страните договор от
10.07.2017 г. е уговорен срок за изпълнение от 390 дни от откриването на
строителната площадка. Същата била открита с протокол от 04.10.2017 г. за
откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на
строежа,който бил подписан и от ищеца. При тези твърдения, ответникът поддържа,
че уговореният по договора срок за изпълнение от 390 дни е започнал да тече от
датата 04.10.2017 г. и е изтекъл на 09.11.2018 г., а обектът, предмет на
договора от 10.07.2017 г. бил предаден по-късно с приемо-предавателни протоколи
от 02.01.2019 г. С оглед на това ответникът счита,че за това закъснение в
изпълнението на възложената работа му се дължи неустойката,предвидена в чл.VII.2. от Глава VII “Санкции“ от договора,сключен на 10.07.17 г. В тази връзка
сочи, че закъснението е от 62 дни и това формира неустойка от 18,6 % върху
стойността на СМР, които не са предадени в срок, но така формирания размер на
неустойката следва да бъде редуциран до размер от 5 %, съгласно чл.VII.2 от
договора. При това положение и с оглед стойността на непредадените в срок
СМР,възлизаща на сумата от 382 385,48 лв.,ответникът заявява,че ищецът му дължи
неустойка по договора от 10.07.2017 г. в размер на 19 119,27 лв.
И на следващо място ответникът
твърди,че поради забавено изпълнение по сключения на 10.09.2018 г. договор, ищецът
му дължи неустойка по чл.VII.2. от Глава VII “Санкции“ от договора в размер на
12 098,36 лв., излагайки обстоятелства в тази насока в р.III от отговора на ИМ.
При горните твърдения, ответникът
заявява, че дължимата му от ищеца неустойка, говорена в договорите от
16.11.2016 г.,10.07.2017 г. и 10.09.2018 г. е в общ размер на 33 423,67 лв., като
на основание чл.104 от ЗЗД прави възражение за прихващане, срещу исковата
претенция в размер от 50 000 лв.-главница по фактура №5751/01.02.2019 г.
Поддържа ,че и неустойката, и
обезщетението за забава в настоящия случай се претендират за неизпълнението на
едно и също задължение, а именно-неизпълнение на паричното задължение на
ответника по процесните договори. В тази връзка ответникът счита, че по
правилата на чл.92 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД е недопустимо кумулирането на неустойка
за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законова лихва за същото неизпълнение. Излага аргумента, че
обезщетение на посоченото основание се дължи и при наличие на клауза за
неустойка в договора между страните, ако претенция за неустойката не е
предявена и длъжникът не е заплатил уговорената неустойка. В такава хипотеза
кредиторът е упражнил право на избор и договорната неустойка не му се дължи, както
смята ответникът.
Според ответника, обезщетение по
чл.86,ал.1 от ЗЗД в размер на законната лихва за неизпълнение на парично
задължение може да се присъди и ако страните са уговорили в договора неустойка
за този вид неизпълнение и неустойката е заплатена от длъжника или кредиторът
претендира заплащането на неустойка заедно с претенцията си за обезщетение. В
тези случаи искът по чл.86,ал.1 от ЗЗД е основателен само за разликата между
неустойката и по-големия размер на законната лихва. При тези съображения ответникът счита, че исковите претенции за
присъждане на договорна неустойка и обезщетение за забава са неоснователни. А в
случай,че съдът уважи и присъди договорна неустойка в предявения размер от 14
880,13 лв.,т о следва да бъде отхвърлена исковата претенция в размер на 10
917,64 лв., представляваща обезщетение за забава.
В допълнителната искова молба
ищецът заявява, че оспорва изложените в отговора на ответника възражения,д оводи
и твърдения относно исковите претенции,п редставляващи договорна неустойка и
лихва забавено плащане на парични задължения, както оспорва и заявеното
възражение за прихващане. Излага
аргументи, че приемането на изработеното по договорите става чрез съставяне на
актове и протоколи по време на строителството и в случая ответникът е този, който
не е участвал своевременно при съставянето на такива актове. Освен това твърди,
че с представените актове за приемане на СМР страните са удостоверили изпълнението
и приемането на извършените СМР-по време и обем и че с подписването им работата
се счита за приета съгласно чл.264,ал.1 от ЗЗД-по време и в необходимото
качество .Изброява в допълнителната ИМ кои са актовете, имащи значението на
актове за приемане на работата.
Относно заявеното от ответника
възражение за прихващане,и щецът излага в допълнителната си искова молба
аргументи за недопустимост и неоснователност на същото. Счита,най-общо
казано,че такова възражение може да се прави от ответника само с безспорно-ликвидно
и изискуемо вземане, като заявява, че безспорно вземане е това, което е
установено със сила на пресъдено нещо, признато е от страните като съществуващо
по основание и размер, възникнало въз основа на акт, ценна книга, менителница, запис
на заповед и др. И тъй като в случая ответникът не заявява такова безспорно
вземане с процесното възражение за прихващане, то ищецът счита същото
възражение за недопустимо. Позовава се и на заявяване на възражението за
прихващане след срока за отговор на ИМ и липсата на предпоставките по чл.371 от ГПК за заявяването му след този изтичането на този срок. По съществото на възражението за прихващане
ищецът поддържа, че то е неоснователно, тъй като не е налице забавено
изпълнение на договорените видове и количества СМР по процесните договори и с
оглед на това не се дължи неустойката, претендирана от ответника с възражението
за прихващане.
Излага в допълнителната искова
молба и аргументи срещу възраженията на ответника, изложени в раздел
„Съображения по съществото на спора“ от отговора на исковата молба. Заявява,че
оспорва всички възражения, твърдения и доводи на ответника.
В отговора на допълнителната ИМ ответникът сочи кои от обстоятелствата, изложени
в същата молба, оспорва и поддържа възражението си, че изпълнителят не е
извършил и предал в срок уговорените СМР. Оспорва твърдението на ищеца, че ако
не са били извършени в срок уговорените СМР, то ответника-едноличен търговец е
нямало да получи финансова помощ от ДФ „Земеделие“. Излага контрааргументи в
тази насока. Поддържа, че са неоснователни и аргументите и възраженията на
ищеца относно заявеното от ответника възражение за прихващане. Ответникът
оспорва в допълнителния си отговор и изложеното в допълнителната ИМ, че
дружеството-ищец многократно го е канило да подпише актовете, с което да приеме
извършените СМР.
Пловдивски Окръжен Съд, Търговско
отделение, ХVIII състав,
като обсъди обстоятелствата по делото и представените доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност намери за установено следното:
Касае се за сключени между
страните договори за изработка. Ответникът не оспорва обстоятелствата, че
ищецът като изпълнител и ответникът като възложител са сключили помежду
договорите за изпълнение на СМР от 16.11.2016 г.,10.07.2017 г. и 10.09.2018 г.;
че дружеството-ищец като изпълнител по трите договора е изпълнило качествено уговорените
дейности по същите договори; не оспорва и обстоятелството, че дължи на ищцовото
дружество сумата от 50 000 лв., представляваща оставаща за заплащане цена от
общата такава в размер на 191 967,11 лв. с ДДС, обективирана във фактура
№5751/01.02.2019 г.; не оспорва и обстоятелството, че процесните фактури са
осчетоводени и от двете страни. Т.е. по основните параметри на правоотношенията
страните не са формирали спор.
Ищецът желае да му бъде заплатена
сумата от 50 000 лева остатък от дължимата цена обективирана във фактура
№5751/01.02.2019 г. по договор 10.09.2018г. С оглед изложението на ответника и събраните писмени доказателства, несъмнено
искът с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл. 266 от ЗЗД е основателен.
Наред с това ищецът моли да бъде
компенсиран за наличието на забава в определени плащания по договорите, като му
бъде присъдена мораторна лихва, ведно с обезщетение представляващо дължима
наказателна неустойка, уговорена между страните в процесните облигации, за
същото забавено изпълнение.
По този повод съдът намира, че
предложената от кредитора правна конструкция обективираща две отделни претенции
за едно и също неизпълнение е допустима, тъй като ищецът е мотивирал наличието
на наказателна неустойка. Ако кумулирането на двете обезщетения бе относно
мораторна лихва и мораторна неустойка, тогава би се стигнало до заплащане на
две идентични обезщетения за едни и същи вреди, при положение, че не се касае
до превишаване на вредите съобразно размерът на неустойката. В случая
кредиторът твърди, че са налице вреди поради закъсняло изпълнение на парично
задължение и желае същите да бъдат репарирани, като ответникът бъде осъден да
заплати мораторната лихва, като освен това следва да се осъди длъжника да
заплати и уговорената между страните в договорите неустойка, която според ищеца
има санкционен характер. Правната природа на наказателната неустойка е такава,
че няма пречка същата да бъде кумулирана с обезщетение за вреди, било то в размер
на законната лихва или уговорена между страните мораторна неустойка. Това е
така, тъй като целите преследвани с института на наказателната неустойка са
коренно различни от тези на мораторното обезщетение. При наличието на
санкционен характер на обезщетението последното обективира наказателна функция
спрямо недобросъвестното и незаконосъобразно поведение на длъжника. Ето защо и
няма пречка да бъде осъдено задълженото лице да заплати мораторно обезщетение
за настъпилите преки вреди от забавата, като се присъди и наказателна
неустойка, като санкция за незаконосъобразното поведение на задълженото лице. В
случая обаче съдържанието на процесните сделки не прави възможен извода, че
уговорката между страните касае наказателна неустойка. Според настоящият състав
на съда, чл.VII.4 от
облигациите, несъмнено обективира мораторно обезщетение, което се дължи при
наличието на забава. Т.е. уговорена е обезвреда на настъпили вследствие на
забавеното изпълнение вреди. За да може наред с мораторна лихва да се кумулира
основателна претенция за заплащане на наказателна неустойка следва от
съдържанието на договора несъмнено да се извлича воля, че страните са уговорили
една санкция за лошо изпълнение или за неизпълнение на поетите задължения. В
случая това не е така, като текстът на сделките определя извод, че ищецът би
могъл да претендира, по свое усмотрение при наличието на забавено изпълнение,
или мораторната неустойка по чл.VII.4 или мораторна лихва. В опита си да извлече максимум облага от наличното
неточно изпълнение от страна на ответника, ищецът се е опитал да придаде на
текста на договора значението на уговорена наказателна неустойка. След като се
установява, че същата няма тази правна природа следва искането за заплащане на
санкционна неустойка да бъда отхвърлено, като на ищеца се присъди мораторно
обезщетение в размер на законната лихва. Не се спори между страните по делото,
че е налице забава, като това се установява и от събраните писмени
доказателства. Не се установява от съдържанието на облигациите относно начина
на плащане някакъв гратисен период за възложителя да заплати цената на
посочените от ищеца в исковата молба фактури.
Исковете по чл.86 от ЗЗД са доказани освен това и по размер, във връзка
с приетата ССЕ, която съдът изцяло кредитира, като обективна и безпристрастна.
При наличието на основателна
претенция по чл.79 от ЗЗД следва да бъде разгледано направеното от ответника
възражение за прихващане с дължими от ищеца суми. Ответникът твърди, че
ищцовото дружество не е предало в уговорените срокове част от извършените СМР
по обектите. Установява, че с анекс №2 от 25.09.2018 г. към договора от
16.11.2016 г. за изпълнение на СМР по
обект „Кравеферма“, находящ се в посочените в отговора поземлени имоти в
с.Леново, страните са уговорили срок за изпълнение до 27.12.2018 г., като било
уговорено поетапно предаване на извършените СМР. Твърди, че част от извършените
СМР са предадени в срок, а други от тях,описани в п.1.1.-п.1.8 от отговора на
ИМ и възлизащи на общата сума от 73 704,76 лв. с ДДС, са били предадени от
ищеца по-късно. Предаването им било извършено с приемо-предавателен протокол от
04.01.2019 г. относно обект „Краварник“. Ответникът описва в п.2.1.-2.8. от
отговора и други предадени със закъснение СМР, за които твърди, че са на обща
стойност от 23 673,08 лв. с ДДС и че тяхното предаване е извършено с
приемо-предавателен протокол от 04.01.2019 г. относно обект „Доилна“, както и
СМР, описани в п.3.1.-3.7 от отговора, възлизащи на обща стойност от 7672,19
лв. с ДДС и предадени с приемо-предавателен протокол от 04.01.2019 г. относно
обект „Площадкови ЕЛ и ВиК Мрежи“.
Обобщено, ответникът твърди, че
предаването на описаните в горепосоченитее пунктове СМР-та от изпълнителя на
възложителя е станало на 04.01.2019 г., а уговорката между страните е била да
бъдат предадени до 27.12.2019 г. Твърди, че общата стойност на СМР, които не са
предадени в уговорените в анекс №2 от 25.09.2018 г. към договор от 16.11.2016
г. за изпълнение на СМР по обект „Кравеферма“, срокове е 105 050,03 лв. с ДДС,
която била отразена във фактура №5732/04.01.2019 г.
В продължение на гореизложеното,
ответникът твърди, че съгласно чл.VII.2. от Глава VII “Санкции“ от договора е уговорено, че за неизвършване,
непрадаване и невъвеждане на обект в крайния срок, изпълнителят дължи неустойка
от 0,3 % на ден, но не повече от 5 %. И тъй като в настоящия случай
закъснението е от 7 дни,това според ответника формира неустойка от 2,1 % върху
стойността на СМР, които не са предадени в срок. С оглед на това ответникът заявява,че
по договора от 16.11.2016 г. изпълнителят „Запрянови-03“ ООД му дължи неустойка
в размер на 2206,05 лв.
На следващо място ответникът
твърди,че в договора в чл.III.1. Глава „Срок по договора“ от сключения между страните договор от
10.07.2017 г. е уговорен срок за изпълнение от 390 дни от откриването на
строителната площадка. Същата била открита с протокол от 04.10.2017 г. за
откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на
строежа,който бил подписан и от ищеца. При тези твърдения, ответникът поддържа,
че уговореният по договора срок за изпълнение от 390 дни е започнал да тече от
датата 04.10.2017 г. и е изтекъл на 09.11.2018 г., а обектът, предмет на
договора от 10.07.2017 г. бил предаден по-късно с приемо-предавателни протоколи
от 02.01.2019 г. С оглед на това ответникът счита,че за това закъснение в
изпълнението на възложената работа му се дължи неустойката,предвидена в чл.VII.2. от Глава VII “Санкции“ от договора,сключен на 10.07.17 г. В тази връзка
сочи, че закъснението е от 62 дни и това формира неустойка от 18,6 % върху
стойността на СМР, които не са предадени в срок, но така формирания размер на
неустойката следва да бъде редуциран до размер от 5 %, съгласно чл.VII.2 от
договора. При това положение и с оглед стойността на непредадените в срок СМР, възлизаща
на сумата от 382 385,48 лв.,ответникът заявява,че ищецът му дължи неустойка по
договора от 10.07.2017 г. в размер на 19 119,27 лв. И на следващо място
ответникът твърди,че поради забавено изпълнение по сключения на 10.09.2018 г.
договор, ищецът му дължи неустойка по
чл.VII.2. от
Глава VII
“Санкции“ от
договора в размер на 12 098,36 лв., излагайки обстоятелства в тази насока в р.III от отговора на ИМ.
По повод възражението на ищеца
относно допустимостта на възражението за прихващане следва да се посочи, че
същото е валидно извършено. Възражението за прихващане по принцип се предявява
съдебно, за да се вземат предвид неговите материално правни последици, по едно
вече настъпило материално правно възражение по чл.103 от ЗЗД. Процесуалното
възражение за прихващане е твърдение, че
тези последици са настъпили. Българското право обаче допуска и процесуално
възражение за прихващане с неликвидни вземания. По принцип правният ефект на материалноправното
изявление за прихващане на две насрещни, изискуеми и ликвидни вземания (извънсъдебно
прихващане) настъпва с факта на отправяне на изявлението за прихващане
съгласно чл. 104, ал. 1, предл. първо ЗЗД, от който момент насрещните вземания
се считат погасени. Възражението за прихващане, заявено в исковото производство
като процесуален способ на защита, обаче
не изисква изискуемост и ликвидност на насрещното вземане.
Правният ефект на възражението за
прихващане (съдебното прихващане) настъпва с влизане в сила на
съдебното решение, с което се установява съществуването на насрещното вземане,
неговата изискуемост и ликвидност. Дори насрещното вземане да не е ликвидно и
изискуемо към момента на релевиране на възражението, съдът е длъжен да го
разгледа и да се произнесе по него, като обсъди всички събрани доказателства,
тъй като решението влиза в сила и по отношение на вземанията, предявени с
възражение за прихващане. С влизане в сила на решението спорното, неликвидно
насрещно вземане става ликвидно.
В решение № 113 постановено по гр. дело № 1274/2013 г. на
ВКС, ГК, II гр. д. са разграничени хипотезите на материалноправно прихващане по
чл. 103, ал. 1 ЗЗД
и на съдебното прихващане като насрещно възражение срещу вземането на ищеца по
иска за погасяване на двете вземания до по-малкото от тях. При
материалноправното прихващане, двете насрещни вземания трябва да са еднородни,
ликвидни и изискуеми към момента на изявлението за компенсация, от който момент
двете вземания се считат за погасени. Възражението за прихващане, заявено в
хода на висящия исков процес, е допустимо и когато вземането не е ликвидно,
нито изискуемо. Прието е в решението, че в тази хипотеза на съдебно прихващане
погасителния ефект настъпва, след като влезе в сила решението, тъй като от този
момент вземането става ликвидно и безспорно.
Поради това и съдът дължи
произнасяне по направеното валидно възражение за прихващане от ответника по
делото. По същество възражението е неоснователно. Длъжникът обосновава своето
вземане със забавено изпълнение от страна на изпълнителя. Приложени са в тази
посока писмени доказателства от ответника, които не са оспорени от ищеца
удостоверяващи на практика твърденията на възложителя, че част от работите
извършени от ищеца са приети с нарочни приемо- предавателни протоколи от 04.01.2019
г., както и от 02.01.2019г. Очевидно е, че между страните е безспорна
документалната история на възникналите правоотношения, като ищецът не оспорва,
че приложените от ответника с отговора на ИМ протоколи са подписани на
посочените в тях дати, т.е. очевидно с известно закъснение, съобразно
уговорките по отделните облигации. Обрисуваната от длъжника фактическа
обстановка относно уговореното време за предаване на изработеното кореспондира
на събрания по делото писмен доказателствен материал, т.е. по делото се
установява, че изпълнението би следвало да бъде осъществено преди датите на
посочените от ответника приемо- предавателни протоколи. Защитната теза на кредитора се гради около
настъпилото междувременно приемане на целия обект от страна на възложителя с
конклудентни действия.
Съдът по този повод констатира,
че съдържанието на облигациите не обективира изричен раздел относно начина на
приемане на работата от страна на възложителя. Не са посочени с какви нарочни
актове следва да се предава и приема работата, кои са оторизираните лица да
подписват документите и т.н. Единствено относно начина на плащане в раздел IVе посочено, че това става „поетапно-
доказано с протокол за приемане на извършени СМР- акт обр. 19 за действително
извършени СМР съгласно цените по офертата“. Т.е. наличието на изрични актове
обосновава възникването на задължение на ответника възложител за плащане, но
според съдържанието на облигацията страните не са отхвърлили, с насрещни и
покриващи се волеизявления, възможността работата да бъде приемана и с
конклудентни действия. В случая се касае за сключени
договори за строителство, които са подвид на договора за изработка, поради
което и чл.266, ал.1 от ЗЗД е актуален. При съдържанието на облигациите няма основание за обвързването на валидната престация от
изпълнителя от допълнителни
факти, които не са елемент от правопораждащия фактически състав на чл. 266, ал. 1 от ЗЗД,
който включва само извършване на договорената работа и нейното приемане. Т.е. наличето непременно на
подписани актове между страните не е задължително условие да се приеме
изпълнението на ищеца за акуратно. Т.е. няма никаква пречка предаването на
обекта да предхожда съставянето на нарочните актове и приемането на извършените СМР да е станало с
конклудентни действия по - рано.
Подобна теза се поддържа и в Решение № 250 от 11.01.2011 г. на ВКС по т.
д. № 535/2010 г., II т. о., ТК. В него е прието, че при
положение, че възложителят е във фактическа власт на изработеното от
изпълнителя съоръжение и същото функционира по предназначение, без да има
възражение за недостатъци от страна на възложителя, то следва, че изработеното
е прието от последния чрез конклудентни действия. Това следва от липсата на
изрично законово изискване за форма на приемането на извършената работа от
възложителя в общата законова уредба на договора за изработка по ЗЗД. Наред с това и в конкретния
случай страните не са уговорили изрично ред и начин за приемане на работата в
процесните договори.
Няма никаква пречка, съобразно
нормативната уредба и съдържанието на договорите, да се приеме, че възложителят
е приел работата за извършена с конклудентни действия въвеждайки обекта в
експлоатация при нарочно съставен акт от страна на компетентните органи- удостоверение
№ 136 от 27.12.2018г. за въвеждане в експлоатация на строеж, като по делото няма обективирани никакви конкретни
възражения от страна на възложителя, че има някакви некачествено извършени
работи. Преди това на 21.12.2018г. е подписан и констативен акт за установяване
годността за приемане на строежа, който е подписан от възложителя,
изпълнителя и проектанта на обекта.
Съдът счита, че удостоверение № 136 от 27.12.2018г. за
въвеждане в експлоатация на строеж издадено на основание чл. 177 от ЗУТ и искане
от страна на възложителя ЕТ КАТРИГ-5-Н.Я. несъмнено е официален свидетелстващ
документ издаден от длъжностно лице в кръга на удовостоверителнята му
компетентност. В рамките на своите удостоверителни правомощия същото е констатирало, че строежът е изпълнен
адекватно, налице са законовите предпоставки за въвеждане в експлоатация, като
искането за издаване на този документ очевидно е отправено от възложителя. Този
факт съпоставен със съдържанието на констативния акт за установяване годността
на строежа очевидно навежда на извода, че най – късно към 27.12.2018г., когато
обекта е въведен в експлоатация, ответникът е приел работата. Формалните
изисквания относно издаването на удостоверение № 136 обосновават тезата на
ищеца. Съобразно чл.177 от ЗУТ след завършването на строежа и приключване на приемните
изпитвания, когато те са
необходими, възложителят подава заявление пред органа по ал. 2 или 3 за
въвеждането на обекта в експлоатация, като представя окончателния доклад по чл. 168, ал. 6, договорите с експлоатационните дружества за
присъединяване към мрежите на техническата инфраструктура, технически паспорт и
сертификат за проектни енергийни характеристики и посочва идентификатор на
обекта на кадастъра, подлежащ на въвеждане в експлоатация. Очевидно законовите
предпоставки за издаването на удостоверение определят факта, че възложителят е
приел строежа за завършен и е осъществено приемане. Т.е. това са правно
релевантни действия, които очевидно са настъпили и преди датата на издаване на
удостоверение № 136, но най – късно тогава по делото е доказан факта, че
работата фактически е предадена на ответното дружество. При тези изложени
съображения се налага извода, че не е налице забавяне от страна на ищеца и
възражението за прихващане с дължимо мораторно обезщетение е неоснователно.
При този изход от спора следва
страните да понесат направените разноски по съразмерност. Ищецът желае да му
бъдат заплатени 6000 лева направени разноски за адвокатско възнаграждение, по
повод на което ответникът е направил възражение за прекомерност на цената на
адвокатската услуга. Съобразно чл.78, ал.5 от ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение
за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност
на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер
на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. В случая съдът не счита, че
делото се отличава с някаква съществена фактическа и правна сложност, като
относно голяма част от параметрите на възникналите правоотношения страните не
спорят. Действително се касае за няколко обективно съединени иска по три
различни договора, както и е налице усложнение с въведени възражения за
прихващания от ответника, но съдът намира, че сумата от 3500 е адекватно
възнаграждение за престираната адвокатска услуга, т.е. възражението е
основателно. Съобразно уважената част от исковете на ищеца следва да се присъди
сумата от 5571.09 лева. Съобразно с отхвърлената част от исковете на ответника
следва да се присъди сумата от 891.26 лева направени деловодни разноски.
Воден от така изложените мотиви
Пловдивски Окръжен Съд, ТО, ХVIIIс.
Р
Е Ш И
ОСЪЖДА ЕТ
КАТРИГ- 5 - Н.Я. с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление с. Леново,
ул. Йорданка Николова № 8, Община Асеновград, Област Пловдив да заплати на
ЗАПРЯНОВИ – 03 ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
Асеновград, ул. Васил Левски № 5, ап.5 на основание чл.79, ал.1 във вр. с
чл.266 от ЗЗД сумата от 50 000 лева
представляваща дължима незаплатена останала цена по сключения между страните
договор за изработка от 10.09.2018 г., по повод на което изпълнителят е издал и
фактура №5751 от 01.02.2019 г., както и да заплати на основание чл.86 от ЗЗД обезщетение
за забавено изпълнение от страна на възложителя
-в размер 374,31 лв. – представляващи обезщетение за забава на плащане на
главница по договор от 16.11.2016г. за
главница от 336 881,20 лв. по фактура №5410 от 22.02.2018 г. за времето от
22.02.2018 г. до 25.02.2018 г.
-в размер на 3 743,12 лв. – представляващи обезщетение за
забава на плащане на главница по договор от
16.11.2016г. - за главница от 105 050,03 лв. по фактура №5732 от 04.01.2019
г. за
времето от 04.01.2019 г. до 12.02.2019 г. /вкл./,
- в размер на 129,90 лв. - представляващи обезщетение
за забава на плащане на главница по договор от 10.07.2017г.- за главница по фактура №5730 от 02.01.2019 г. на
стойност 17 985,47 лв. за периода от
02.01.2019 г. до 27.01.2019 г.
- в размер на 6 670,31 лв. - представляващи
обезщетение за забава на плащане на главница по договор от 10.09.2018г. – за главница по фактура № 5751/01.02.2019г. на обща
стойност от 191 967.11 лева, за общия период на забавата от 01.02.2019г.
до 02.10.2019г. /при отчитане на извършените частични плащания по време и
размер и извършена редукция с платеното, така както е посочено в
обстоятелствената част на исковата молба /на л.8-9 от досието на делото/, като
ОТХВЪРЛЯ
предявените от ищеца ЗАПРЯНОВИ – 03 ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. Асеновград, ул. Васил Левски № 5, ап.5 против ЕТ КАТРИГ- 5 - Н.Я.
с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление с. Леново, ул. Йорданка
Николова № 8, Община Асеновград, Област Пловдив искове с правно основание чл.92
от ЗЗД с общ размер от 14 880,13 лв., представляващи дължима договорна
наказателна неустойка по пункт VII.4 от раздел VII на
сключените между страните договори за изпълнение на СМР от 16.11.2016 г., 10.07.2017
г. и 10.09.2018 г., дължима поради забавено изпълнение по тези договори и
съответно издадени въз основа на тях фактури, като отделният размер и период на
начисляване на неустойката за забавеното плащане са описани подробно в исковата
молба и мотивите на настоящия съдебен акт.
ОТХВЪРЛЯ
направеното от ЕТ КАТРИГ- 5 - Н.Я. с ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление с. Леново, ул. Йорданка Николова № 8, Община
Асеновград, Област Пловдив против ЗАПРЯНОВИ – 03 ООД с ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. Асеновград, ул. Васил Левски № 5, ап.5 възражение за прихващане с правно
основание чл.92 от ЗЗД за общата сума от 33
423,67 лв., представляваща дължимата от ищеца мораторна неустойка уговорена
в член VII.2 от раздел VII на договорите от 16.11.2016 г.,
10.07.2017 г. и 10.09.2018 г., а именно- 1. по договор от 16.11.2016г. неустойка
в размер на 2206,05 лв. поради предаване със забава на СМР на стойност 105
050,03 лв. с ДДС по фактура №5732/04.01.2019 г. за седем дни забава, 2. по
договор от 10.07.2017г. неустойка в размер на
19 119,27 лв. поради предаване със забава на СМР на обща стойност от 382
385,48 лв., за забава от 62 дни, в размер на 5% от забавените СМР, 3. по
договор от 10.09.2018г. неустойка в размер на 12 098,36 лв. поради предаване
със забава на СМР, за забава от 23 дни, в размер на 5% от забавените СМР, като неоснователно.
ОСЪЖДА ЕТ
КАТРИГ- 5 - Н.Я. с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление с. Леново,
ул. Йорданка Николова № 8, Община Асеновград, Област Пловдив да заплати на
ЗАПРЯНОВИ – 03 ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
Асеновград, ул. Васил Левски № 5, ап.5 сумата от 5571.09 лева направени
деловодни разноски съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА
ЗАПРЯНОВИ – 03 ООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
Асеновград, ул. Васил Левски № 5, ап.5 да заплати на ЕТ КАТРИГ- 5 - Н.Я. с ЕИК
********* със седалище и адрес на управление с. Леново, ул. Йорданка Николова №
8, Община Асеновград, Област Пловдив сумата от 891.26 лева направени деловодни
разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен
срок от връчването му на страните пред Пловдивски Апелативен Съд.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ :