РЕШЕНИЕ
№ 6323
гр. София, 09.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 59 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:..........
при участието на секретаря ............
като разгледа докладваното от .......... Гражданско дело № 20221110169827 по
описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от Н. К. Я.,
ЕГН: **********, адрес: ......., срещу ........, седалище и адрес на управление:
........., с която е предявен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищцата сумата от 180 лв., представляваща заплатена без основание сума по
договор за потребителски микрокредит от разстояние от 09.07.2019 г.,
сключен между ........., като кредитодател, и Н. К. Я., като кредитополучател,
ведно със законната лихва от 08.11.2021 г. до окончателното й изплащане, за
която сума е издадена заповед № 19570 от 20.11.2021 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 20.11.2021 г. по ч. гр. д. № 63665/2021
г. на Софийски районен съд, II ГО, 59-ти състав.
В исковата молба се твърди, че на 09.07.2019 г. между .........и Н. К. Я.
бил сключен договор за потребителски микрокредит от разстояние, по силата
на който на ищцата бил предоставен заем от 1300 лв. при ГЛП от 24 % и ГПР
от 26,83 % , който ищцата се задължила да върне в срок от една година.
Излагат се твърдения за недействителност на процесния договор на основание
чл. 22 ЗПК. На първо място се твърди, че е опорочена процедурата, свързана с
1
преддоговорните отношения между страните, тъй като ищцата получила
стандартния европейски формуляр, в който се съдържат всички съществени
условия на бъдещия договор за кредит, едва след като е дала съгласие за
сключването му, поради което същата в качеството й на потребител не е
имала възможност да вземе информирано решение дали да сключи, или не
процесния договор. В тази връзка се сочи, че във фазата на преддоговорните
отношения ищцата не била уведомена, че ще дължи неустойка при
непредоставяне на посочените в договора обезпечения, както и за общата
дължима сума по кредита. На следващо място се твърди, че са нарушени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК, тъй като в случая липсвал
погасителен план към договора. Твърди се, че е налице нарушение и на
изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК. Счита, че неустойката, дължима при
непредоставяне на обезпечение, е следвало да бъде включена в ГПР, което в
случая не било сторено. Твърди се, че в случай, че същата бъде включена в
ГПР, то размерът на последния би надхвърли посочения в чл. 19, ал. 4 ЗПК
максимален размер. Също така не ставало ясно как е формиран посочения в
договора ГПР от 26,83 %, след като за потребителя не били предвидени други
разходи по кредита освен договорната лихва при ГЛП от 24 %. Отделно от
това ГПР не съответствал на законовите изисквания, тъй като не била
посочена формулата по която е изчислен. Излагат се подробни съображения
за нищожност на клаузата, предвиждаща задължение на потребителя за
заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Твърди се, че
същата представлява скрита лихва или такса за усвояване на кредита, с която
се заобикаля императивна законова норма, предвиждаща максимален праг на
ГПР. На следващо място се твърди, че клаузата, регламентираща договорната
лихва, също е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като
размерът й надхвърлял трикратния размер на законната лихва. Счита, че тази
клауза е съществена за договора за кредит, като ответникът не би го сключил
без нея. С оглед недействителността на процесния договор за кредит
потребителят дължал връщане единствено на чистата стойност по кредита –
1300 лв., а ищцата била заплатила сума в общ размер на 1480 лв., т.е.
заплатената от нея разлика от 108 лв. се явявала платена при първоначална
липса на основание, поради което се претендира нейното връщане. Ето защо
моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск.
Претенидра разноски, в т.ч. присъждане на адвокатско възнаграждение по
2
реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., и за двете производства.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът ........... е подал отговор на исковата
молба, чрез адв. .......... Процесуалният представител оспорва предявения иск
като неоснователен. Оспорва твърдението, че при сключването на процесния
договор ищцата не разполага с възможност да вземе информирано решение
дали да сключи, или не същия. В тази връзка твърди, че договорът е сключен
от разстояние при спазването на изискванията на приложимия в случая в
отношенията между страните Закон за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР), като излага подробни съображения в тази насока.
Оспорва твърдението, че уговорената в договора неустойка представлява
добавка към възнаградителната лихва, както и че същата е следвало да бъде
включена при изчисляването на ГПР. Счита, че дори неустоечната клауза да е
нищожна, това не води до недействителност на целия договор, като
единствената последица от това била, че последният следва да се прилага без
нищожната клауза. На следващо място твърди, че ЗПК не поставя изискване
за посочване в договора на всички разходи, които се включват в ГПР като
условие за неговата действителност. В тази връзка сочи, че е достатъчно
цифровото посочване на ГПР, като видът на разходите, от които се формирал
същия, били посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК. Оспорва договорната лихва да
противоречи на добрите нрави, като твърди, че същата не надвишава
трикратния размер на законната лихва. Отделно от това, с оглед разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ГПК, възнаградителната лихва не можела да надвишава, не три
пъти, а пет пъти размера на законната лихва. Твърди, че случая в ГПР е
включена единствено възнаградителната лихва и същият е изчислен
съобразно предвидената в Приложение № 1 към ЗПК формула. Отделно от
това, от ищцата не било претендирано заплащането на неустойката по
процесния договор, поради което същата е следвало да заплати главницата и
възнаградителната лихва в общ размер на 1475,16 лв. При това положение на
ищцата следвало да бъде възстановена единствено сумата от 4,87 лв., като
ответникът още във възражението по чл. 414 ГПК изразил готовност да
заплати, но поради непредоставяне на банкова сметка от страна на ищцата,
сумата все още не била възстановена. Ето защо счита, че не е дал повод за
завеждане на иска, поради което разноските по делото следвало да бъдат
възложени в тежест на ищцата. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
3
Съдът като взе предвид становищата на страните и въз основа на
събраните по делото доказателства, намира за установено следното от
фактическа страна:
На 09.07.2019 г. между ищцата и ответното дружество е бил сключен
договор за потребителски кредит от разстояние, по силата на който на ищцата
бил предоставен заем в размер на 1300 лв. за срок от 12 месеца, при фиксиран
ГЛП от 24 % и ГПР от 26,83 %, като ищцата се задължила да върне заемната
сума на 12 равни месечни вноски от по 122,93 лв., дължими на девето число
на съответния месец. Като обща сума за погасяване по кредита е посочена
сумата от 1475,16 лв.
В § 6 от договора е предвидено, че кредитополучателят се задължава в
тридневен срок от сключването на договора да предостави на кредитора едно
от следните обезпечения: 6.1. поръчители/и или 6.2 банкова гаранция.
Съгласно § 6, т. 6.1. от договора, същият може да бъде обезпечен с
поръчителство на едно физическо лице, което да предостави служебна
бележка от работодател, доказващ нетен размер на трудовото
възнаграждение над 1800 лв.; или поръчителство на две физически лица,
които да предоставят служебна бележка от работодател, доказващ нетен
размер на трудовото възнаграждение над 950 лв. Освен изискването за
минимален доход, поръчителите следва да отговарят и на следните критерии:
да работят по безсрочен трудов договор; да не са кредитополучатели по друг
договор за паричен заем с кредитора; да нямат неплатени осигуровки за
последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови
институции.
Съгласно § 6, т. 6.2. от договора, същият може да бъде обезпечен с
банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република
България, която банкова гаранция следва да съдържа неотменяемо и
безусловно задължение на банката гарант, че ако кредитополучателят не
заплати в срок което и да е свое задължение по договора за потребителски
микрокредит от разстояние, същата ще заплати на кредитодателя всички
дължими от кредитополучателя суми след първо писмено искане, отправени
от кредитодателя до банката гарант.
Според § 7 от договора, в случай че кредитополучателят не предостави
обезпечението по § 6 от договора, той следва да заплати неустойка в размер
4
на 1043,28 лв., платима на 12 равни части в размер на 86,94 лв., на девето
число на съответния месец заедно със съответната погасителна вноска, като
общия размер на месечните плащания на всеки съответен падеж е в размер на
209,87 лв., платими съобразно погасителния план.
Между страните не се спори, а и от приложените по делото разписки се
установява, че ищцата е заплатила по процесния договор сумата в общ размер
на 1480 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Съгласно чл. 55, ал. 1 ЗЗД този който е получил нещо без основание, с
оглед отпаднало или неосъществено основание, следва да го върне.
Между страните сключен договор за предоставяне на потребителски
кредит, сумата по който е била усвоена. Отпуснатият заем на ищцата като
физическо лице представлява предоставяне на финансова услуга, съобразно §
13, т. 12 от ДР на ЗЗП, и тя има качеството на потребител по смисъла на чл. 9,
ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Предвид това, следва да се приеме, че
процесният договор е такъв, за потребителски кредит, чиято правна регулация
се съдържа в Закона за потребителския кредит, а по силата на препращащата
разпоредба на чл. 24 от същия – и в Закона за защита на потреби-телите.
Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за
потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай
съгласно чл. 5, ал. 9 от ЗПК, кредиторът трябва да предостави на потребителя
стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал.
13 ЗПК, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен
по инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация
от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация
на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 (при
използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за
гласова комуникация от разстояние), кредиторът, съответно кредитният
посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра
по ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието
му, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 22
ЗПК пък предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Настоящият съдебен състав приема, че автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договор, е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона – каквито са именно нормите на
5
ЗПК, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както
до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ), като за
спазването им съдът следи служебно – виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по
тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
Противоречието с императивни правни норми и добрите нрави е
основание за нищожност както на гражданските, така и на търговските
сделки. Добросъвестното встъпване в договорни правоотношения се основава
на принципа на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес и в съдебната практика се възприема като съответно на морала
изискване чрез договорите да не се злоупотребява. Накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД винаги се проявява в нарушаване
на правен принцип, който може законодателно дори да не е изрично закрепен,
но спазването му да е проведено чрез създаване на други разпоредби,
представляващи част от действащото право. Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
правоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване – арг. от чл. 63 ЗЗД, чл. 302 ТЗ, чл. 307 ТЗ и чл. 289 ТЗ.
Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на
добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора.
Основателни са твърденията на ищцата, че в конкретния случай при
сключването на договора за кредит не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 от ЗПК). Годишният
процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1 към ЗПК, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания (чл. 19, ал. 2 ЗПК). Годишният
процент на разходите е величина, чийто алгоритъм е регламентиран в ЗПК.
Приемането на методика за изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от предвидения от законодателя, е недопустимо. В случая в
договора за потребителски кредит е посочено, че годишният процент на
разходите (ГПР) е 26,83 %, но не е отразено по какъв начин е формиран, какви
компоненти включва. Бланкетното посочване единствено на крайния размер
6
на годишния процент на разходите, обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се образува, и дали те са в
съответствие с нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи осведомен и
икономически обоснован избор дали да сключи договора. С оглед спазването
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора за потребителски
кредит следва да се отрази не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява годишният процент на
разходите, но и изчерпателно да се изброят всички разходи, които длъжникът
ще прави, отчетени при формиране на годишния процент на разходите. В
конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота относно
посочените обстоятелства. Липсва ясно разписана методика на формиране на
ГПР по кредита – кои точно компоненти са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР от 26,83 %. Не са посочени допусканията, които са
взети предвид при посочване на годишния процент на разходите. Клаузите на
договора за потребителски кредит трябва да са ясни и разбираеми не само от
граматическа гледна точка, но и да дават възможност на потребителя да
предвиди икономическите последици от сключване на договора. По
изложените съображения, настоящият състав счита, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – годишният процент на разходите е
посочен като процент, но не са отразени основните данни, послужили за
неговото изчисляване. Предвид изложеното, действително както твърди
ищцата, при липсата на данни за наличие на други разходи по кредита освен
възнаградителната лихва от 24 % , не става ясно как е формиран ГПР от 26,83
% и какво друго е включено в него извън фиксирания годишен лихвен
процент.
Освен това, настоящият съдебен състав приема, че уговорената в
процесния договор неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на гаранция по кредита в размер на 1043,28 лв., е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) –
чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс
10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
7
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е
обусловено от заплащането на неустойката. Това е така, защото изискването
за предоставяне на обезпечение съдържа множество ограничения и конкретно
определени параметри, които предвид характера, броя и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за
предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава
значително затруднение за потребителя заемател, както за предоставяне на
обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии,
чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната
банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо набавяне на
документи и одобрение от кредитна институция. За заемателя е обективно
невъзможно в предвидения тридневен срок да се снабди с посочената
информация за всекиго от поръчителите, за да я предостави на заемодателя.
Такива са например изискванията свързани с предоставяне на бележка от
работодател и кредитната история на поръчителя и данните за това има ли
сключени други кредити. Тази информация заемателят би могъл да получи
много по-трудно от заемодателя, който предоставя кредитни услуги по
занятие и има необходимите знания и умения за да извърши и сам проверка
на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на
заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им
води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства
длъжника да я изпълни. Така се цели да се създаде предпоставка за
начисляване на неустойката предвидена в § 7 от договора.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да
предвижда освобождаване на заемателя от задължението за плащане на
неустойка, ако предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения
тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като краен и
преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на заемателя за
плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.
Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на
неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия
тридневен срок. Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението
на задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с
неустойка, чийто размер надхвърля 80 % от размера на заетата сума. Касае се
за вземане, което, ако беше включено в размера на годишния процент на
разходите, той при всяко положение би надхвърлил законоустановения
8
размер, съгласно чл. 19, ал. 4 ГПК.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата
на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора
клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски.
Съдът намира, че изначално заемодателят е предвидил невъзможността за
изпълнение на договорното задължение, предвидено в § 6, поради което в
договора е уговорен начин за изплащане на дължимата неустойка. Предвид
което основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките съдът счита, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
На следващо място, клаузата, предвиждаща задължение за плащане на
неустойка в размер на 1043,28 лв. при непредоставяне на обезпечение при
условията и сроковете на договора, е нищожна. В случая е предвидена
неустойка, предназначена да санкционира заемополучателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заема, съобразно договора и общите условия. Както не
посочено и по-горе, въведените в договора условия към изискваното
обезпечение, както и срокът за предоставянето му – 3-дневен от сключване на
договора, създават значителни затруднения за длъжника за изпълнение на
договора. Поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е
уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я
прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26,
9
ал. 1 ЗЗД (в този смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК).
На следващо място посочената уговорка влиза в противоречие с
предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да
оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. В случая
е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на
договора, като непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването
на преки вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем
към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на условията по същия. Поради това следва да се приеме, че така
уговорената неустойка, разсрочена съобразно погасителния план към
договора и включена в размера на погасителната вноска, по същество има за
цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този
начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Съобразно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. Следва да се посочи още, че клаузата
уреждаща неустойката е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй
като е във вреда на потребителя, като не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
На следващо място следва да се посочи, че погасителният план в § 7 от
процесния договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
Съгласно посочената разпоредба договорът за кредит следва да съдържа
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В конкретния
случай договорът съдържа погасителен план, в който са посочени размерът,
броят, периодичността, датите на плащане на погасителните вноски, но
единствено в хипотеза на начислена неустойка при непредоставяне на
обезпечение, което от своя страна е още един аргумент, че при сключването
на договора кредитодателят е очаквал потребителят да не може да предостави
обезпечение, отговарящо на зададените критерии в краткия тридневен срок.
В договора се съдържа информация, че заемната сума от 1300 лв. следва да
бъде върната на 12 равни месечни вноски всяка в размер на 122,93 лв.,
дължими на всяко девето число на съответния месец, като не става ясно в
хипотезата без начислена неустойка, от кога започва да тече срока за връщане
на заема, респ. кои са „съответните“ месеци, в които следва да бъде платена
10
погасителната вноска.
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че е
налице недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, поради което
потребителят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита –
1300 лв. Между страните не се спори, а и от приложените по делото разписки
се установява, че ищцата е заплатила по процесния договор сумата в общ
размер на 1480 лв. Следователно сумата от 180 лв., представляваща разликата
между общия размер на заплатената от ищцата сума и чистата стойност на
кредита, се явява платена при начална липса на основание, поради което
следва да бъде възстановена на ищцата. Ето защо, предявеният
установителен иск, досежно същата, е основателен и следва да бъде уважен
изцяло.
По разноските:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 12, съдът следва да
се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в
заповедното и исковото производство. При този изход на спора право на
разноски има единствено ищцата. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено за заплати на ищцата сторените от нея
разноски в общ размер на 50 лв., от които 25 лв. в заповедното производство
и още толкова в настоящото производство.
С оглед изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗАдв. в полза на процесуалния представител
на ищцата – адв. В. Ф. С., следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ и съдействие в
двете производства, чийто размер съдът, като взе предвид, че делото не се
отличава с фактическа и правна сложност, определи в минималния размер
съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а именно в размер на 300 лв. за заповедното
производство – чл. 7, ал. 7 вр. ал. 2, т. 1 (съгласно приложимата редакция от
31.07.2020 г.), и в размер на 400 лв. за настоящото производство – чл. 7, ал. 2,
т. 1 (съгласно актуалната редакция) или общо 700 лв. Ответникът е оспорил
наличието на предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., но не е ангажирал
доказателства, с които да опровергае наличието на поддържаното от ищцата
основание, поради което съдът е обвързан от изявленията на страните по
договора за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна правна
помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. (така Определение № 515/02.10.2015 г. по ч.т.д.
№ 2340/2015 г. на ВКС, I ТО, Определение № 163/13.06.2016 г. по ч.гр.д. №
2266/2016 г. на ВКС, I ГО).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
11
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. К. Я., ЕГН:
**********, адрес: .........., срещу .........., ЕИК: ........, седалище и адрес на
управление:.........., иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, че .......... дължи на Н. К. Я. сумата от 180 лв., представляваща
заплатена без основание сума по договор за потребителски микрокредит от
разстояние от 09.07.2019 г., сключен между „.......... като кредитодател и Н. К.
Я. като кредитополучател, ведно със законната лихва от 08.11.2021 г. до
окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед № 19570 от
20.11.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
20.11.2021 г. по ч. гр. д. № 63665/2021 г. на Софийски районен съд, II ГО, 59-
ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ........... седалище и адрес на
управление: .......... да заплати на Н. К. Я., ЕГН: **********, адрес: .........,
сумата от 50 лв. – разноски в производството по ч. гр. д. № 63665/2021 г. на
СРС, II ГО, 59-ти състав и в настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв...........,
ЕИК: .........., седалище и адрес на управление: .............., да заплати на адв. В.
Ф. С., ЕГН: **********, адрес на упражняване на дейността: ..........., сумата
от 700 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ и съдействие на Н. К. Я. в производството по ч. гр. д. №
63665/2021 г. на СРС, II ГО, 59-ти състав и в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12