Р Е Ш Е Н И Е
Номер
260122 Година
11.02.2021 Град
Стара Загора
В И
М
Е
Т
О Н
А Н
А
Р
О
Д
А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и седми януари Година 2021
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 2953 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът
„П. - твърди в исковата си молба, че на
05.02.2018 г. сключил с ответницата договор за потребителски кредит №
**********, по който й превел по посочена от нея банкова сметка ***. Ответницата
получила одобрение да закупи и поискания от нея пакет от допълнителни услуги,
за получаването на който подписала споразумение за предоставянето му. Същата поела
задължения по договора със закупен пакет от допълнителни услуги към него, да
върне отпуснатия кредит за срок от 24 месеца, на месечни вноски по погасителен
план, всяка в размер на 301.56 лева и падеж за плащането й – всяко 10-то число
на месеца. Договорът за кредит и споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги били подписани при Общи условия, които били неразделна част
от договора и споразумението. Общото задължение по договора, включващо и
задължението по пакета от допълнителни услуги, било 7237.44 лева. Ищецът
изпълнил точно и в срок задълженията си по договора, като превел на ответницата
уговорения кредит от 3000 лева, а ответницата неизпълнила задължението си по
същия договор, като преустановила плащанията на погасителните вноски и
изпаднала в забава. Направила само две плащания по заема на следните дати - на
13.03.2018 г. били платени 303.80 лева, а на 15.06.2018 г. още 98.80 лева.
Общата сума на направените плащания по договора и споразумението била 402.60
лева. С нея била погасена сума в размер на 352.80 лева, съгласно задължението
по погасителен план (заплатена била изцяло една вноска, а по втората частично в
размер на 51.24 лева). В общата сума на получените плащанията били включени и
постъпилите плащания по начислените лихви за просрочие на вноските по
погасителен план - 19.80 лева. Поради плащане на вноските със забава, били
начислени и лихви в размер на 872.75 лева, които към момента били заплатени
частично и оставала за заплащане по тях сумата от 852.95 лева. С плащанията си ответницата
заплатила и 30 лева начислени такси по тарифа. След като били отразени направените
плащания, оставащото неизплатено задължение съгласно погасителния план към
договора било в размер на 7634.69 лева, от което главница 2917.47 лева,
договорно възнаграждение 1245.21 лева от 10.04.2018 г. до 27.08.2019 г.,
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги 2619.06 лева и лихви за
забава 852.95 лева от 11.03.2018 г. до
01.05.2018 г. Поради обстоятелството, че ответницата неизпълнявала договора и
изпаднала в забава, към момента целият погасителен план по същия договор бил
изтекъл и вземането било изискуемо в пълния му размер, който към днешна дата бил
общо 7634.69 лева. Искането е да се признае за установено по отношение на
ответницата, че дължи на ищеца сумата от 2917.47 лева за главница от невърнат
кредит по договора за кредит, с 1245.21 лева договорно възнаграждение от
10.04.2018 г. до 27.08.2019 г., с 2619.06 лева възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги, с 852.95 лева лихви за забава от 11.03.2018 г. до
01.05.2018 г., и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението до
изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 6154 описа за 2019 г. на Старозагорския районен съд.
Претендира за сторените в настоящото и в заповедното производство разноски.
Ответницата Н.Т.С. оспорва
предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни и й присъди
сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно от
пълномощника й в подадения в срок отговор, в хода на делото по същество и в
представена писмена защита.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания
ищецът е подал на 25.11.2019 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е било образувано приложеното ч.гр.д. № 6154/2019
г. на СтРС, по което на 27.11.2019 г. е издадена исканата заповед, срещу която
на 08.07.2020 г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответницата е подала
възражение по чл. 414 ГПК, поради което на 11.08.2020 г., в срока по чл. 415,
ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК,
които поради това се смятат предявени на 25.11.2019 г., когато е подал в съда
заявлението си за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК срещу ответницата (чл.
422, ал. 1 ГПК).
На 05.02.2018 г. страните
са сключили в писмена форма, при представените общи условия, договор за потребителски
кредит П. кредит стандарт № **********, както и отделно споразумение към него за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги (л. 14-26). С договора ищецът се
задължил да предостави на ответницата 3000 лева кредит, а тя се задължила да му
го върне в срок от 24 месеца, заедно с 1451.04 лева възнаградителна лихва и 2786.40
лева възнаграждение за пакет допълнителни услуги, или общо 7237.44 лева -
разсрочено, на равни месечни погасителни анюитетни вноски, всяка по 301.56
лева, платими на 10-то число на месеца, съгласно погасителен план, като падежът
на първата вноска е 10.03.2018 г., а на последната – 10.02.2020 г. (л.
25).
В съдържанието на договора
за кредит обаче, не са посочени, съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК
начин (л. 14-15). Такива са посочени само в т. 5 на общите му условия (л.
17), но те не са част от съдържанието на договора за кредит, а
именно в съдържанието му, а не и в общите му условия по чл. 11, ал. 2 ЗПК,
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква императивно да са посочени тези
допускания (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК). В съдържанието на договора
за кредит не е посочено и наличието или липсата на право на отказ на
потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и
другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението
на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и
6 ЗПК, както императивно изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Такова
право е посочено само в т. 7 от общите условия (л. 18),
но последните, макар и да са неразделна част от договора съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК, не са част от съдържанието му по чл. 11, ал. 1 ЗПК, а именно в последното,
а не и в общите му условия, нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК изисква
императивно да е посочено и това право на отказ от договора и срока и условията
за неговото упражняване (чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК). А това означава, че този договор е
недействителен/нищожен, защото при сключването му не са спазени горепосочените
императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 20 ЗПК (чл. 22 ЗПК).
Що се отнася до споразумението
за допълнителни услуги към договора за кредит, то противоречи на императивните
норми на чл. 10, ал. 2 и чл. 10а ЗПК. Поради това също е нищожно, но на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. От една страна защото, според императивната норма на
чл. 10, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква и събира от потребителя
каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други
разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения
договор за потребителски кредит, каквото е именно претендираното от ищеца в
случая плащане на възнаграждение по споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, защото те са предвидени в това споразумение (л. 16), а не
в договора за потребителски кредит (л. 14-15), което императивната норма на чл.
10, ал. 2 ЗПК не допуска. От друга страна защото, според императивната норма на
чл. 10а, ал. 1 ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя само такси и
комисиони за допълнителни услуги, които са свързани с договора за потребителски
кредит, каквато очевидно не е посочената в споразумението допълнителна услуга с
номер 5 - „улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства“,
защото, видно от т. 15.5 от ОУ, не е свързана със сключения между страните
договор за кредит, а с бъдещо сключване на други кредити между тях (л. 16 и 20),
нито пък посочените в споразумението допълнителни услуги с номера 2-4 -
„възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски“, „възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски“ и „възможност за смяна на дата
на падеж“, защото, видно от чл.чл. 15.2-15.4 ОУ, не са свързани със сключения
договор за кредит, а с възможността за бъдещото му предоговаряне (л. 16 и 19-20),
за което чл. 10а, ал. 1 ЗПК не допуска да се събират такси и
комисиони/възнаграждения. От друга страна, според императивната норма на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквато е уговорената в
т. 1 на пакета допълнителна услуга по „приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит“, защото е предвидена за действия, свързани с усвояването
на кредита, за което чл. 10а, ал. 2 ЗПК не допуска да се събират такси и
комисиони в произволно определен от кредитора размер (в този смисъл и Р
345-2019-II т.о.). А уговорката в договора за кредит, ответницата да заплати на
ищеца и общо „възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги“ от 2786.40
лева за всички горепосочени допълнителни услуги в споразумението към договора,
без оглед на това дали са й предоставени или не, противоречи и на императивната
норма на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, според която, видът, размерът и действието, за
което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени
в договора за потребителски кредит (л. 15).
Въпреки това, по нищожният
договор за кредит, видно от представеното от ищеца преводно нареждане и т. 1 на
заключението на назначената по делото съдебно-икономическа експертиза, което
съдът възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие
с останалите доказателства, ищецът е превел на 05.02.2018 г., по банковата
сметка на ответницата, обещаният кредит от 3000 лева (л. 27 и 65). За
погасяването му ответницата му е платила общо 402.60 лева, от които 303.80 лева
на 13.03.2018 г. и 98.80 лева на 15.06.2018 г., след което е преустановила
плащанията си и не е извършвала други до приключване на съдебното дирене, видно
от т. IV – 6 на ЗСИЕ (л. 64).
Няма данни ищецът да е обявявал този кредит за предсрочно изискуем на това
основание, преди да подаде в съда на 25.11.2019 г., преди настъпването на
10.02.2020 г. на уговорения в него падеж за връщането му, заявлението си по
приложеното заповедно производство, за издаване на заповедта за изпълнение по
чл. 410 ГПК за процесните суми по него срещу ответницата (т.
3 ЗСИЕ, л. 65). Доколкото обаче на 10.02.2020 г., в хода на делото, е
настъпил уговореният в договора падеж за плащане и на последната вноска по този
кредит, липсата на обявена преди това предсрочна изискуемост на претендираните
по него суми, няма значение за допустимостта и основателността на предявените
по делото искове за съществуване на тези процесни вземания по него (в
този смисъл е и ТР 8/2017 ОСГТК на ВКС). Други релевантни
доказателства не са представени по делото.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422,
ал. 1 ГПК за съществуване на процесните вземания по договора за кредит и
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към него, са
недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да
се отхвърлят изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния
размер, защото това се явява безпредметно. Не само защото по делото се установи
от една страна с оглед изложеното, че този сключен от страните договор за
кредит е недействителен/нищожен съгласно чл. 22 ЗПК, защото в съдържанието му
не са посочени взетите предвид допускания, посочени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
нито наличието или липсата на право на отказ на потребителя от него, срока, в
който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както императивно
изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Поради това ответницата не дължи на
ищеца претендираните въз основа на него договорни лихви от 1245.21 лева и лихви
за забава от 852.95 лева, а само невърната в случая към датата на приключване
на съдебното дирене част от 2597.40 лева от получения по него кредит от 3000
лева (чл. 23 ЗПК). Но не на това основание по чл. 23 ЗПК (като подлежаща на
връщане, поради получаването й без основание по този недействителен/нищожен
договор за кредит) в случая се иска от ищеца признаване и на нейното възникване
и съществуване с главния му иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, а на основание
неизпълнение от ответницата на договора за кредит за връщането й (чл.
79, ал. 1 ЗЗД). Последният обаче е недействителен/нищожен с оглед
изложеното. Поради това, дори и предявеният от ищеца главен иск по чл. 422, ал.
1 ГПК за невърнатата част от 2597.40 лева от предоставения по него кредит (3000
лева – платените 402.60 лева за погасяването му) не може да се уважи на
това друго, незаявено от него основание по чл. 23 ЗПК. Защото това противоречи
на диспозитивното начало в процеса (чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК). Такава е и
практиката на ВКС по този въпрос, според която, в отношенията между страните по
делото и в случая не би могла да се приложи разпоредбата на чл. 23 ЗПК и да се
присъди в полза на ищеца невърната чиста стойност на кредита, защото няма да е
налице идентичност в предмета на заповедното производство и на иска му по чл.
422 ГПК за съществуване и на това негово главно вземане, защото със заповедта
по чл. 410 ГПК същото му е присъдено на основание неизпълнението на договора за
кредит, а не на основание чл. 23 ЗПК, като дадено без основание по същия недействителен
договор (така Опр. 84-2018-I т.о., в този смисъл и
т. 11б от мотивите на ТР 4-2014-ОСГТК). Поради това исковете
му за съществуване на процесните вземания за главница от 2917.47 лева, с
1245.21 лева договорна лихва и 852.95 лева лихва за забава, и законна лихва
върху главницата от подаване на заявлението му в съда на 25.11.2019 г. до
изплащането й, се явяват недоказани още в своето основание, защото е
недействителен/нищожен договора за кредит, на основание неизпълнението на който
се претендира тяхното възникване и съществуване. Поради това такива негови
вземания от ответницата на това договорно основание, не са възникнали и
несъществуват към релевантната датата на приключване на съдебното дирене (чл.
235, ал. 3 ГПК). Ето защо исковете му за признаване по отношение на нея на
тяхното съществуване, следва да се отхвърлят изцяло, като неоснователни, без
преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер, защото това се
явява безпредметно (чл. 422, ал. 1 ГПК).
Недоказан в своето
основание е и предявеният от него иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на
негово вземане и за 2619.06 лева неплатено възнаграждение по споразумението за
допълнителни услуги към договора за кредит, защото то противоречи на императивните
норми на чл. 10, ал. 2 и чл. 10а ЗПК, поради което също е нищожно, но на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. А след като е така, то не е възникнало въз
основа на него и поради това несъществува към датата на приключване на съдебно дирене
по делото и предявеното от ищеца на същото основание негово вземане от 2619.06
лева за възнаграждение за уговорения в него пакет от допълнителни услуги към
договора за кредит. Поради това и искът му по чл. 422, ал. 1 ГПК за неговото
съществуване, следва да бъде изцяло отхвърлен, като неоснователен, без преди
това да бъде обсъждан и по отношение на неговия размер, защото и това се явява
безпредметно.
При този изход на
делото, само ответницата има право да й бъдат присъдени сторените от нея
разноски по делото от 710 лева за адвокатско възнаграждение, които следва да
бъдат възложени в тежест на ищеца (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР 4-2014-ОСГТК). Неоснователно
е възражението на пълномощника му за прекомерност на това възнаграждение и
искането за намаляването му, защото е в под минималния размер от 711.73 лева по
чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г., под който съдът не може да го
навалява поради прекомерност (чл. 78, ал. 5 ГПК). При
този изход на делото, ищецът няма право на разноски, каквито поради това не му
се и присъждат (чл. 78, ал. 1 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК).
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователни предявените от П., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -,
искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на Н.Т.С.,
с ЕГН **********, с адрес ***, че му дължи сумата от 2917.47 лева за главница от невърнат кредит по договор за
потребителски кредит № **********/05.02.2018 г., с 1245.21 лева договорно
възнаграждение от 10.04.2018 г. до 27.08.2019 г., с 2619.06 лева възнаграждение
по споразумение от 05.02.2018 г. за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, с 852.95 лева лихви за забава от 11.03.2018 г. до 01.05.2018 г., и
законна лихва върху главницата от 25.11.2019 г. до изплащането й, за изпълнение
на които парични задължения е издадена заповед № 3185/27.11.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 6154 по описа за 2019
г. на Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА П. с п.а., да
заплати на Н.Т.С. с п.с., сумата от 710 лева за разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните по делото.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: