РЕШЕНИЕ
№ 2376
гр. Варна, 23.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 20 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Орлин Чаракчиев
при участието на секретаря Ани Люб. Динкова
като разгледа докладваното от Орлин Чаракчиев Гражданско дело №
20233110110394 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявен от П. Х. Н., ЕГН **********, с
настоящ адрес: В., ж.к. Ч. № * срещу „С. К.“ ООД , ЕИК *, със седалище и адрес на
управление: гр. С., Р. С., ул. С. № * иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД
за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11 от сключения между страните Договор за
потребителски кредит № * г. поради противоречие със закона съединен в условията на
евентуалност със следните искове: иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД за
прогласяване на клаузата за нищожна поради заобикаляне на закона, с иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за прогласяване на клаузата за нищожна поради
накърняване на добрите нрави, с иск с правно основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП за
прогласяване на клаузата за нищожна поради неравноправност на онование вр. 143, ал. 1,
предл. 5 от ЗЗП, с иск с правно основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП за прогласяване на клаузата
за нищожна поради неравноправност на онование чл. 143, ал. 1, предл. 19 от ЗЗП, с иск с
правно основание чл. 21, ал.1 от ЗПК за прогласяване на клаузата за нищожна поради
заобикаляне на чл. 19, ал.1 от ЗПК, с иск с правно основание чл. 21, ал.1 от ЗПК за
прогласяване на клаузата за нищожна поради заобикаляне на чл. 19, ал.4 от ЗПК.
В исковата молба ищцата твърди чрез адв. Т. Ч. от АК - Бургас, че ответникът е
предоставил в заем сумата от 1000,00 лв. по Договор за потребителски кредит № * г., срещу
задължението да върне сумата от 1237,99 лв. на десет погасителни вноски - три по 33,38 лв.
и седем по 162,55 лв. при ГЛП 40.05 % и ГПР 48.26 %. Сочи се, че в клаузата на чл. 11 от
договора била уговорена неустойка в размер от 1112,01 лв. за неизпълнение на
задължението по чл. 5 за предоставяне в тридневен срок от сключване на договора на
обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство на две физически лица, които
следвало да отговарят на неизпълними условия, като осигурителен доход от седем пъти
минималната работна заплата. Неустойката се начислява автоматично и кредитополучателят
не се уведомява за нейната дължимост, като е включена в месечните вноски. Сочи, че
клаузата на чл. 11 от договора е нищожна като противоречаща и заобикаляща закона и
накърняваща добрите нрави с оглед уговорката, че кредитополучателят се счита за уведомен
за нейното начисляване още с подписване на договора, към който момент нейната
1
дължимост и изискуемост още не е настъпила. Сочи се, че клаузата противоречи и на чл. 33
от ЗПК, тъй като съставлява санкция за неизпълнение, но не на основното задължение и
съставлява на практика допълнително възнаграждение. На следващо място се сочи, че
клаузата е нищожна и поради неравноправност на основание чл. 143, т.5 от ЗЗП, тъй като
неустойката е необосновано висока и значително надхвърля неизпълнението по договора и
размера на отпуснатия кредит, като се сочи нищожност и на основание чл. 143, т.5 от ЗЗП
доколкото нахдвърля размера на отпуснатия кредит. Сочи, че неустойката излиза извън
присъщата и функция и съставлява неоснователно обогатяване. Поддържа се, че клаузата на
чл. 11 от договора не е индивидуално уговорена, а бланкова и предварително изготвена и
кредитополучателят не може да влияе върху нейното съдържание. Твърдо се, че клаузата
заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал.1 от ЗПК, тъй като не е включена в годишният
процент на разходите, както и тази чл. 19, ал.4 от ЗПК, тъй като надвишава пет пъти размера
на законната лихва. Излага, че последното съставлява и заблуждаваща търговска практика
по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. По изложените съображения моли за
уважаване на исковете. Прави искане за присъждане на разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „С. К.“ ООД , редовно уведомен не е
подал отговор на исковата молба, като е предявил срещу П. Х. Н. обективно - кумулативно
съединени насрещни искове с правно основание чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД за
осъждането на първоначалния ищец да заплати на първоначалния ответник следните суми:
сумата от 870,83 лв., представляваща падежирала и предсрочно дължима главница по
Договор за потребителски кредит № * г.; сумата от 99,25 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода 16.05.2023 г. - 18.09.2023 г., ведно със законната лихва
върху главницата и възнаградителната лихва, считано от датата на подаване на
насрещната исковата молба - 28.09.2023 г., до окончателното им изплащане.
В исковата молба ищецът твърди чрез юрк. Цв. Б., че с ищцата действително са
страни по договор за заем с твърдяните в исковата молба параметри. Сочи, че съгласно чл. 6,
ал.3 от договора в случай на забава или неизпълнение на задълженията по договора
кредитът става предсрочно изискуем. Излага, че ищцата не е заплатила вноски № 5 до № 9
включително, поради което считано от 16.05.2023 г. за кредитора е възникнало правото да
обяви кредита за предсрочно изискуем, в която връзка моли насрещната искова молба да се
счита за уведомление за настъпилата предсрочна изискуемост на непадежиралия остатък от
главницата. Сочи, че размерът на заължението на ищцата за възнаградителна лихва възлиза
на 99,25 лв. за периода от 16.05.2023 г.- 18.09.2023 г., а за главница общо на 870,83 лв. По
изложените съображения моли за уважаване на насрещните искове и присъждане на
разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответницата по насрещните искове е депозирала отговор, с
който ги оспорва изцяло по основание и размер. Сочи, че договорът е недействителен на
основание чл. 22, ал. 1, във вр. с чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, а клаузата на чл. 11, ал. 1 е
нищожна на заявените с исковата молба основания. Сочи, че до 04.05.2023 г. е изплатила по
кредита 1170,00 лв. и при съобразяване на чл. 3, ал. 1, т. 12 от договора е налице остатък от
67,99 лв., до който размер искът е основателен. Поддържа, че кредиторът е отнесъл сумата
от 749,76 лв. за погасяване на задължението по нищожната и неравноправна клауза
неустойка, поради което сочи, че следва да бъде приспаднат от главницата. Сочи, че
договорът е нищожен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй като в ГПР не е
включен размерът на неустойката, съответно не е посочен действително прилагания между
страните ГПР. По изложените съображения моли за отхвърляне на насрещните искове.
В о.с.з. страните не се явяват, не се представляват, ищецът поддържа изразената
позиция по спора с писмена молба докладвана от съда.
СЪДЪТ, преценявайки събраните, по делото доказателства, по реда на чл. 12 от
ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
По главния и евентуалните искове:
По предявения главен иск ищецът следва дa установи в условията на пълно и главно
доказване, че страните по делото са страни и по Договор за потребителски кредит № * г.,
както и наличието на посочените в исковата молба основания за нищожност на
неусточената клауза на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № * г.
В случая по делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, а и от
представения по делото в препис двустранно подписан договор се установява, че страните са
2
сключили Договор за потребителски кредит № * г. при размер на отпуснатия на ищцата
кредит от 1000,00 лв., срещу задължение за връщане на сумата от 1237,99 лв. на десет
погасителни вноски - три по 33,38 лв. и седем по 162,55 лв. при ГЛП 40.05 % и ГПР 48.26
%. Отново от представения препис от договор се установява, че в чл. 3, ал.1, т. 9 и чл. 5 от
него страните са уговорили предоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключване на
договора – поръчител или банкова гаранция. Уговoрени са и следните условия, на които
следва да отговаря обезпечението: 1) безусловна банкова гаранция от лицензирана в БНБ
търговска банка за период от сключване на договора до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска, обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за
плащане по договора; 2) поръчителство на едно или две физически лица, с осигурителният
доход не по-малко от 7 пъти, съответно 4 пъти размера на минималната работна заплата за
страната, да не са поръчители по други договори за кредит с кредитора или неизправни
платци по такива, както и да нямат кредитен рейтинг различeн от редовен и да представят
служебна бележка удостоверяваща размера на получавания доход. В чл. 11 от договора
страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението по чл. 5, кредитополучателят
дължи неустойка във фиксиран размер от 1112,01 лв., платима на вноски.
Доколкото процесният договор за кредит се явява частна хипотеза на заема за
послужване, кумулативно-необходим елемент от фактическия състав за валидното му
възникване е предаването от заемодателя на заемателя собствеността върху пари или други
заместими вещи. В тази връзка по делото е изслушано неоспореното заключение на
допуснатата ССчЕ, кредитирано от съда като обективно, компетентно и пълно, което сочи,
че в деня на подписване на договора на ищеца е изплатена в брой сумата от 1000,00 лв.,
съгласно договореното в клаузата на чл. 4, ал.1, както и че по кредита са извършени
погашения от общо 945,00 лв. Последното обстоятелство, съдът кредитира като сигурно
извънсъдебно признание чрез конклудентни действия, че е получил заемната сума,
следователно се установява нейното усвояване, още повече, че с поставяне на подписа си в
договора кредитополучателят се е съгласил с текста на клаузата на чл. 4.1 и така е
декларирал, че я е получил.
С оглед на горната доказателствена съвкупност и предвид липсата на спор по
валидността на изявленията на страните по сключване на договора, усвояването на заетата
сума и извършването на частични погашения, съдът приема за доказано валидното
възникване на заемно правоотношение за сумата от 1000,00 лв., като спорът по делото се
концентрира по отношение валидността на неустоечната клауза на чл. 11, предвид
твърденията за нейната нищожност на различни основания. В тази връзка независимо от
заявената от ищцата поредност на главния и евентуалниите основания, всяко от които
съставлява отделен иск за нищожността на процеснат клауза, същите следва да бъдат
разгледани в поредност определена служебно от съда според тежестта на порока, като се
започне от противоречието със закона (в този смисъл Решение № 198/10.08.2015 г. по гр.д.
№ 5252/2014 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 244/16.04.2013 по ч.гр.д. № 2572/2013 г. на
ВКС, ІV г.о. и др.).
По главния иск ищецът твърди, че клаузата на чл. 11 е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД поради противоречие със закона, като единствената конкретно
посочена в исковата молба законова норма, с която колидира резпоредбата на договора, е
тази на чл. 33 от ЗПК, съгласно която при забава на потребителя кредиторът има право само
на законната лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Съдът намира, че в случая не е налице твърдяното от ищеца противоречие със закона,
по следните съображения:
Нормата на чл. 33 от ЗПК урежда последиците от забава на изпълнението на главното
задължение за връщане на заетата сума и заплащане на договорената възнаградителна лихва.
Същевременно по своята характеристика задължението за предоставяне на обезпечение
въведено в чл. 11 на договора, представлява непарично задължение. Следователно, макар и
двете задължения – законната лихва и неустойката по чл. 11, да съставляват санкции за
договорно неизпълнение, то те се дължат при неизпълнение на различни задължения.
Респективно императивната разпоредба на чл. 33 от ЗПК е неотносима към валидното
договаряне на неустоечната клауза, доколкото се активира при фактически състав, който не
колидира с визираната от ищеца законова забрана. След като не е налице соченото от ищеца
противоречие със закона, то главният иск за прогласяване на нейната нищожност на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД се явява неоснователен и следва да се отхвърли.
Следователно по делото се е сбъднало вътрешнопроцеусалното условие за
3
разглеждане на евентуалните искове, първият от които с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 2 от ЗЗД за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 11 поради поради
заобикаляне на закона.
В исковата молба ищецът твърди, че процесната разпоредба цели заобикаляне
конкретно на чл. 19, ал.1 и ал. 4 от ЗПК, която теза съдът не обаче споделя. Това е така
доколкото нормата на чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК изрично сочи, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, какъвто разход
несъмнено се явява уговорената в чл. 11 от неустойка. След като естеството на последното
вземане по изричен начин го изключва изобщо от обхвата на регулацията на императивната
норма на чл. 19 на ЗПК, то по логически път е изключена възможността процесната клауза
да цели нейното заобикаляне. Поради това евентуалният иск с правно основание чл. 26, ал.
1, предл. 2 от ЗЗД също се явява неоснователен.
Налице обаче е твърдяното от ищеца противоречие на процесната клауза с добрите
нрави, каквото е и правното основание на втория евентуален иск.
В тази връзка съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по
тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС автономията на волята и свободата на договарянето не
са неограничени. Страните могат да определят свободно съдържанието на договора само
дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави. Добрите нрави са
морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за
присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се
закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за
нищожност на неустойката произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като се има
предвид видът и размерът на задължението, чието изпълнение се обезпечава с неустойка;
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и други; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и
видът на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
В случая уговорената между страните неустойка в чл. 11 от договора, е за
неизпълнение на задължението на заемателя да предостави на кредитора обезпечение на
дълга, което е непарично и от неизпълнението му не произтича пряка вреда за кредитора.
Неблагоприятните последици за него са свързани с евентуални затруднения при събиране на
необезпеченото вземане, които обаче могат да настъпят едва след падежа на задължението.
Но дори и след това за кредитора е налице интерес от обезпечаване на дълга, тъй като ще
разполага с допълнителна гаранция за събиране на вземането. С оглед на това поставянето
на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение - три дни от неизпълнение на текущо
задължение по договора, е нелогично и икономически необосновано. Уговарянето на такъв
срок, завишените изисквания, на които трябва да отговаря поръчителите едновременно
показват, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон функция
да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Действителната
цел на тази неустойка е да породи допълнително парично задължение за заемателя, наред с
това да върне главницата и да заплати възнаградителна лихва. Това допълнително
задължение на практика представлява скрит косвен разход за заемателя, който увеличава
значително цената на кредита и това обстоятелство добре се илюстрира и от факта, че
размерът на неустойката съставлява повече от 111 % от чистата стойност на кредита от
1000,00 лв. Не подлежи на разумно съмнение и че въведеният в чл. 5 обем от изключително
тежки условия, на които следва да отговаря поръчителя на кредитополучателя не са
съобразени с конкретния размер на предоставения заем, съответно с характера на
потребителското кредитиране. Не са съобразени и с обстоятелството, което макар и
житейски изводимо е в органична връзка със задължението на кредитодателя по чл. 12 от
4
ЗЗД да бъде добросъвестен при установяване на процесната облигационна връзка, а именно,
че ако към нейното възникване е съществувала връзка на доверие между кредитоискателя и
физически лица, които отговарят на подобни високи изисквания досежно финансовото им
състояние, в степен последните да се съгласят да бъдат поръчители на първия по договор за
заем, то кредитоискателят не би прибягнал до потребителско кредитиране, чрез финансовата
институция, а би заел средствата именно от тези лица. С близки аргументи следва да бъде
определено като очевидно неадекватно и алтернативно поисканото от кредитодателя реално
обезпечение посредством предоставянето на банкова гаранция за двойния размер на
задължението по кредита.
В обобщение съдът приема, че неустоечната клауза се активира при непредоставяне
на обезпечение, по отношение на което обаче кредитодателят умишлено е поставил
изначално неизпълними от длъжника изисквания за да си гарантира, че ще получи
допълнително възнаграждение, което води до извод, че вземането за неустойка колидира с
добрите нрави, което го прави нищожно поради противоречие с добрите нрави.
Следователно евентуалният иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД следва да се бъде уважен
като посочената договорна клауза на чл. 11 от договора се прогласи за нищожна.
По насрещните искове:
Ищецът по насрещния иск следва да установи: 1) наличието на валидни
облигационна връзка между страните по Договор за потребителски кредит № * г., както и
усвояването на кредита от ответника; 2) изпълнение на задълженията на заемодателя,
произтичащи от императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне
на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл.
обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят; 3)
индивидуалното договаряне на условията по договора, както и да обоснове договарянето на
размера на лихвите (възнаградителна и мораторна) и останалите такси, разходи и неустойки
в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба; 4) изискуемостта на
главните вземания, както и техния размер.
По-горе в мотивите си съдът вече прие за установено, че между страните е
възникнало валидно заемно правоотношение, както и че кредитът е изцяло усвоен.
На следващо място доколкото процесният заем е такъв за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 от ЗПК, клаузите на договора следва да бъдат преценени от съда служебно
за съответствие както с императивните норми на ЗПК насочени в защита интереса на
потребителя, така и за неравноправност по смисъла на ЗЗП, тъй като в създадената между
страните облигационна обвързаност длъжникът има качеството потребител по смисъла на §
13, ал.1 от ДР на ЗЗП. Анализът включва и оценка на облигационното правоотношение, в
частта му досежно изпълнението от страна на заемодателя на задължението му за
предоставяне на потребителя на необходимата писмена информация за съдържанието и
условията по кредита, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се
изменят, индивидуалното договаряне на условията по договора, както и обоснованост на
уговорените размери на лихвите (възнаградителна и мораторна) и останалите разходи
(такси) в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба.
В случая от сравнителния анализ на клаузите от процесния договор за кредит и
относимите императивни текстове съдът намира за недоказано, че облигационната връзка
между кредитодателя и потребителя е възникнала съобразно установените в специалния
закон задължителни правила на ЗПК за кредитодателите при извършването на дейност по
потребителско кредитиране в частта относно клаузата на чл. 11 предвиждаща задължение за
заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.
В тази връзка разпоредбата на чл. 16 от ЗПК предвижда императивно задължение за
кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на
последния. Следователно посочената клауза де факто прехвърля върху самия длъжник
финансовата тежест от неизпълнението на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит, вменени с
нормата на чл. 16 от ЗПК и води само до допълнително увеличаване на размера на
задълженията по договора. Т.е. клаузата противоречи на цитираната норма на ЗПК, която
цели да осуети безотговорната търговия с кредитни продукти, респективно на основание чл.
21, ал.1 от ЗПК е нищожна, поради което не е породила валидни права и задължения за
страните по тях.
Не е налице обаче твърдяния от ответника по насрещния иск порок в облигационната
5
връзка, водещ до пълната недействителност на договора за кредит, а именно противоречие
на чл. 11 от договора с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, съгласно който договорът следва да съдържа
посочване на годишния процент на разходите. Tова е така доколкото по-горе в мотивите си
съдът прие, че посочената неустоечна клауза не се регулира от нормата на чл. 19 от ЗПК
уреждаща годшиният процент на разходите като един от задължителните договорни
елементи на потребителското кредитно правоотношение, както и надлежното му посчване
като задължителен реквизит на договора за потребителски кредит.
На следващо място в изпълнение на служебното си задължение по чл. 7, ал. 3 от ГПК
за преценка за съответствие на уговорените клаузи в процесния договор с императивните
материалноправни норми, съдът не констатира неравноправни или такива противоречащи на
ЗПК извън тези на чл. 11, като останалите клаузи на договора по ясен и недвусмислен начин
са довели до знанието на кредитополучателя, не само размера на възнаграждението, което
следва да заплати на кредитора за ползване на паричния ресурс, но и изобщо цялата
необходима закриляща по-слабата икономически страна информация, представляваща
преценения от законодателя като санитарен минимум обем от сведения за условията по
сделката, които са необходими на потребителя за да вземе информирано решение дали да се
задължи финансово.
Последното сочи, че по договора за кредит за ответника е възникнало вземане към
ищеца както за падежирала главница, така и за падежирала договорна лихва, но не и за
неустойката за непредоставяне на обезпечние от 1112,01 лв.
Във връзка с горното, по делото не е спорно, че в хода на процеса е настъпил
крайният падеж на задълженията – 16.10.2023 г., а неоспореното заключение на ССчЕ сочи,
че ответникът е направил погашения по заема от общо 945,00 лв., от които 129,17 лв. са
отнесени като плащане за главница, 133,52 лв. като плащане за договорна лихва, 677,31 лв.
за неустойка по чл. 11 и 5,00 лв. законна лихва за забава, а в т. 4 от закючението вещото лице
е констатирало, че след приспадане на плащанията по нищожната неустоечна клауза се
формира остатъчно задължение единствено за главница от 292,99 лв., до който размер
следва да се уважи насрещния иск за главница и да се отхвърли като неоснователен за
остатъка до пълния претендиран размер от 870,83 лв., както и в цялост за възнаградителната
лихва за периода 16.05.2023 г. - 18.09.2023 г.
Предвид частичната основателност на претенцията за главница, същата следва да се
присъди ведно със законната лихва от подаване на насрещните искове.
По разноските:
С оглед изхода на спора по първоначалния главен иск и евентуалните искове, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, разноските по тези искове следва да се възложат в тежест на
ответника. С представения списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и
съдействие, по главния иск ищцата е доказала действително направени разноски от общо
850,00 лв., от които 50,00 лв. за държавнa такси, 350,00 лв. депозит за вещо лице и заплатено
в брой адвокатско възнаграждение от 450,00 лв. Същевременно ответникът е релевирал
възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на платеното възнаграждение от
ищцата, което съдът намира за основателно предвид относимия минимум от 408,93 лв.
изчислен по реда на чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, изм. и доп., бр. 68 от 31.07.2020 г., както и предвид
фактическата и правна сложност на делото и обема на осъществената защита. Така съдът
намира, че адекватният и справедлив размер на възнаграждението на процесуалния
представител na ищеца следва да бъде определен на 410,00 лв., а разликата до пълния платен
размер от 450,00 лв. се явява прекомерно. Или с решението по делото на ищеца следва да се
присъдят съдбно-деловодни разноски по главния иск в общ размер от 840,00 лв., на
основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора по насрещните искове, на всяка от страните следва да се
присъдят разноски съобразно уважената, респективно отхвърлената част от претенциите на
ответника. С представения списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и
съдействие ищецът по делото е доказал действително направени разноски по насрещните
искове от 450,00 лв. за заплатено в брой адвокатско възнаграждение. По вече изложените
съображения възнаграждението следва да се редуцира поради прекомерност до размер от
410,00 лв. предвид направеното възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност. Или
съгласно изхода на делото на ищцата следва да се присъдят разноски по насрещните искове
от 286,18 лв., на основание чл. 78, ал.3 от ГПК. Съответно на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
6
на ответника и ищец по насрещните искове се полагат разноски съответстващи на
уважената част от исковете, които възлизат на 60,40 лв. от общо доказаните 200,00 лв. –
100,00 лв. заплатена държавна такса по насрещните искове и 100,00 лв., юрисконсултско
възнаграждение, определено по реда на чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, вр. чл. 37 от ЗПП вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. Х. Н., ЕГН **********, с настоящ адрес: В., ж.к. Ч. №
* срещу „С. К.“ ООД , ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., Р. С., ул. С. № *
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № * г.
поради противоречие със закона, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. Х. Н., ЕГН **********, с настоящ адрес: В., ж.к. Ч. №
* срещу „С. К.“ ООД , ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., Р. С., ул. С. № *
евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски
кредит № * г. поради заобикаляне на закона, като неоснователен.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по иска на П. Х. Н., ЕГН **********, с настоящ
адрес: В., ж.к. Ч. № * срещу „С. К.“ ООД , ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр.
С., Р. С., ул. С. № *, клаузата на чл. 11 от сключения между страните Договор за
потребителски кредит № * г., с която е уговорено заплащането на неустойка, поради
противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
ОСЪЖДА П. Х. Н., ЕГН **********, с настоящ адрес: В., ж.к. Ч. № * да заплати на
„С. К.“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., Р. С., ул. С. № * сумата от
292,99 лв., представляваща падежирала и предсрочно дължима главница по Договор за
потребителски кредит № * г., ведно със законната лихва върху главницата , считано от
датата на подаване на насрещната исковата молба - 28.09.2023 г., до окончателното
изплащане, на основание чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ иска за
главница за разликата над присъдената сума от 292,99 лв. до пълния предявен размер от
870,83 лв., както и иска за сумата от 99,25 лв., представляваща възнаградителна лихва за
периода 16.05.2023 г. - 18.09.2023 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД , ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., Р. С.,
ул. С. № * да заплати на П. Х. Н., ЕГН **********, с настоящ адрес: В., ж.к. Ч. № * сумата
от 286,18 лв., представляваща сторени в настоящото производство съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА П. Х. Н., ЕГН **********, с настоящ адрес: В., ж.к. Ч. № * да заплати на
„С. К.“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., Р. С., ул. С. № * сумата от
60,40 лв., представляваща сторени в настоящото производство съдебно-деловодни разноски
по насрещните искове, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7