Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр.
Сливен, 20.05.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на двадесети
май през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 157 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е
първоинстанционно решение № 92/29.01.2020г. по гр.д. № 4578/19г. на СлРС, с
което е осъдена Областна дирекция на МВР – Сливен да заплати на П.В.А., на
основание чл.187, ал.6, вр. ал.5, т.2 от ЗМВР, сумата от 2 240, 23 лв.,
представляваща дължимо и незаплатено допълнително възнаграждение за положен от
ищеца 321 часа извънреден труд за периода от 01.07.2016г. до 30.06.2019г.,
получен след преизчисляване на часовете положен от ищеца нощен труд в дневен
такъв с коефициент 0,143, ведно със законната лихва за забава, считано от
подаване на исковата молба – 26.08.2019г. до окончателното й изплащане; на осн.
чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 310,00 лв., представляваща обезщетение за забава
върху главницата за периода от 26.08.2016г. до 01.07.2019г. и са присъдени
разноски на ищеца в размер на 500 лв. и ответната дирекция е осъдена да заплати
съответна държавна такса и разноски по сметка на СлРС в общ размер от 239,
61лв.
Решението е обжалвано изцяло
от ответника в първоинстанционното производство.
Въззивникът - Областна
дирекция на МВР – Сливен, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32
т. 3 от ГПК, обжалва първоинстанционното решение изцяло, като твърди, че то е неправилно и
незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон и необосновано.
Счита, че НСОРЗ и в
частност разпоредбата на чл.9 от същата, е неприложима спрямо държавните
служители в МРВ, тъй като техния статут е уреден в специалния закон и
издадените въз основа на него наредби, в т.ч. Наредба за организация и
разпределяне на работното време, отчитането, компенсирането на работата извън
редовното работно време и Наредба за условията и реда за заплащане на
допълнителни възнаграждения на държавните служители в МВР. В посочените нормативни
актове през процесния период, нито към момента, не е съществувала разпоредба,
подобна на тази на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Счита, че липсата не е въпрос на
празнота, а на законодателна регламентация, на различен метод на регулиране на
тези обществени отношения. Не е налице и неравностойно третиране на държавните
служители в МВР спрямо работниците, с оглед предвидените и получавани от
първите определени материални и нематериални блага. В чл.187, ал.3 от ЗМВР
изрично било регламентирано полагането на нощен труд в размер на 8 часа за
съответната смяна, за разлика от чл.136, ал.3 и чл.140 от КТ, а ищецът е
работил на 12-часови смени, от които 8 часа нощен труд. Специалният ред при
регламентацията на извънредния и нощния труд за служителите на МВР изключва
общите разпоредби и в частност тези на НСОРЗ. При работата на смени, работното
време се отчита по специален ред на служителите на МВР, което прави недопустимо
аналогичното прилагане на законите за държавните служители в гражданските
ведомства, вкл. конвертиране на часовете труд, положен през нощта, в дневни
часове.
На
следващо място, се сочи че превръщането на положения нощен труд в дневен с
коефициента и разликата която се получава неправилно се възприема за положен
извънреден труд. Положеният труд в повече означава работно време повече от
установената негова конкретна продължителност по конкретното трудово
правоотношение, а в конкретния случай преизчислените часове нощен труд с
прилагането на коефициент не е положен в повече от установеното за служителя
работно време. Развиват се съображения за неприложимост на коефициента.
Освен това счита, че
неправилно разликата след въпросното конвертиране се възприема като извънреден
труд. За да е извънреден труд, то той трябва да е положен в повече от
установеното за него работно време, а в случая преизчислените часове не са
положени в повече от ищеца, нито преди, нито след края на работното време, за
която и да е смяна, защото реално не са отработени.
На
последно място въззивникът твърди, че за нощния труд на вържавните служители в
МВР, предвиден в чл. 187 ал. 1 и 3 от ЗМВР, разпоредбата на чл. 9 от НСОРЗ е
непригодна за прилагане, тъй като не са налице в кумулативна даденост нейните
четири предпоставки в
алгоритъма, уреден в самата НСОРЗ за преизчисляване на нощния труд – подневно
отчитане на работното време, работа на смени, продължителност на нощното
работно време, по-малка от продължителността на дневното и трудово
възнаграждение, заработено по трудови норми.
Също
така заявява, че не споделя изводите на съда, че заплащането на извънредния
труд над 70 часа в някои от отчетните периоди обосновава наличието на
извънредни ситуации при полагането на труда, което да обоснове цялостна
компенсация на всички положени часове.
С оглед всичко изложено,
въззивникът моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и
да постанови ново по същество, с което отхвърли изцяло предявените искове.
Претендира присъждане на разноски пред двете инстанции за юрисконсултско
възнаграждение.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или
други процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, в който се оспорват изцяло твърденията във
въззивната жалба. Въззиваемият намира постановеното решение за правилно,
обосновано и законосъобразно. Излага подробни контра аргументи на
съображенията, изложени във въззивната жалба. Счита, че разпоредбата на чл.9,
ал.2 от НСОРЗ е напълно приложима, като тя е израз на една от мерките, които
държавата е взела за ограничаване/компенсиране на вредните последици от
полагането на нощен труд, наред с другите задължения на работодателя по КТ и
ЗМВР. В ЗМВР и подзаконовите актове по прилагането му липсва аналогична правна
регламентация по прилагане на този компенсаторен механизъм и именно поради
препращащата норма на чл.188, ал.2 от ЗМВР се прилага въпросната разпоредба на
чл.9, ал.2 от НОСРЗ. При спазването на разпоредбата, при изчисляването на
нормата работно време, ако същата не е надвишена, обективно служителят не би
получил никакво възнаграждение за извънреден труд, тъй като няма да е налице
надвишаване на работното му време. Предвиденото в нормата е израз на
специалната законодателна закрила по отношение на полагащите нощен труд и ако
работодателят я съобразяваше при изготвяне на графиците за дежурствата, нямало
да се стига до полагане на извънреден труд. Посочва, че тълкуването на
разпоредбата на чл.188, ал.2 от ЗМВР обхваща всички мерки, форми на специална
закрила за работещите през нощта, една от които е преобразуването на нощните
часове към дневните. Посочва, че специалният закон съдържа непълнота относно
продължителността на нощното работно време при 5-дневна работна седмица, тъй
като разпоредбата на чл.187, ал.1 от ЗМВР посочва 8 часа дневно /а не денонощно/,
при което следва да се прилага общата разпоредба на чл.140 от КТ за нормалната
продължителност на нощния труд – до 7 часа на денонощие. Поради това доводът за
изрична регламентация на продължителността на работното време през нощта намира
за неоснователен. Прави анализ на разпоредбата на чл.187, ал.3 от ЗМВР. На
последно място посочва, че твърдяната от въззивника специална регламентация –
Наредба №8121з-776/29.07.2016г. на МВР е отменена с Решение от 10.12.2019г. по
адм.д.№8601/2019г. на ВАС изцяло като незаконосъобразна, основно поради липса
на мотиви за изменението. По този начин се възстановява действието на
предходната правна регламентация – Наредба №8121з-407 от 11.08.2014г., която
пък съдържа разпоредба в чл.31, аналогична с тази на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. С
оглед изложеното, въззиваемият моли съда да потвърди обжалваното решение.
Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.
В отговора не са направени
нови доказателствени ил други процесуални искания.
В същия срок няма подадена
насрещна въззивна жалба.
На същата дата на подаване
на въззивната жалба и след постановяването на първоинстанционния акт - на
14.02.2020г., по гр.д.№ 4578/2019г. на СлРС е постъпила молба от ищеца в
първоинстанционното производство П.В.А., чрез процесуалния му представител по
пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, с която на основание чл.233 от ГПК е направен
частичен отказ от предявените искове, както следва: по иска за заплащане на
извънреден труд за сумата над 1 102, 16 лв. до пълния претендиран размер от 2
240, 23 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд над 70
часа на тримесечие за исковия период, т.е. над 174 часа до 321 часа и по иска
за мораторна лихва над сумата от 150лв. до 310.
Моли делото да бъде
прекратено в тези му части.
С влязло в сила определение
съдът е обезсилил първоинстанционното решение в частите, с които е осъдена
Областна дирекция на МВР – Сливен да заплати на П.В.А., на основание чл.187,
ал.6, вр. ал.5, т.2 от ЗМВР, възнаграждение за положен извънреден труд за
периода от 01.07.2016г. до 30.06.2019г. над 174 часа и над размера на сумата от
1 102, 16 лв., и на осн. чл.86, ал.1 от ЗЗД да му заплати обезщетение за забава
върху главницата над размера от 150лв. до 310лв., поради отказ от исковете в тези им части,
прекратил е поради частичен отказ от исковите претенции производството по гр.
дело № 4578/2019год. по описа на СлРС по отношение на горните претенции, оставил е без разглеждане
въззивната жалба по отношение на иска по чл.187, ал.6, вр. ал.5, т.2 от ЗМВР за
заплащане на възнаграждение за положен от П.В.А. извънреден труд за периода от
01.07.2016г. до 30.06.2019г. над 174 часа и над размера на сумата от 1 102, 16
лв. и иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху
главницата над размера от 150 лв., поради липса на предмет на обжалване и е
прекратил производството по въззивно гр.д.№
157/2020г. по описа на СлОС в
часите относно тези искове като недопустимо.
Така в предмета на
въззивния контрол остават главната и акцесорната претенции до размер на 1 102, 16 лв.за отработени 174 часа
извънреден труд по отношение на главния иск и до размер на 150 лв. – по
отношение на допълнителния.
В с.з., за въззивника,
редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, с писмено
становище процесуалният представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК
поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, оспорва отговора, като
развива сходни на изложените до момента доводи. Иска да се отмени като неправилно
атакуванот орешение и се постанови ново, с което да се отхвърлят исковете, по
отношение на които не е налице отказ. Претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на насрещната страна.
В с.з. въззиваемият,
редовно призован, не се явява и не се представлява. С писмено становище
процесуалният му представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва
въззивната жалба като неоснователна, поддържа отговора, няма доказателствени
или други процесуални искания. Моли въззивния съд да потвърди атакуваната част
на обжалваното решение, като я счита за правилна и законосъобразна. Претендира
разноски за тази инстанция, представя списък. Моли да не се присъждат на
насрещната страна разноски съразмерно на прекратената част от въззивното
производство, доколкото отказът от исковете е направен пред РС след
постановяване на първоинстанционното решение, но преди входиране на въззивната
жалба на ответника.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, с оглед направения
след постановяване на решението частичен отказ от искове и последвалото
частично обезсилване на съдебния акт на първоинстанционния съд и след преценка
на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно.
Този състав счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са неоснователни.
Няма спор по фактите, а
именно, че въззиваемият, през претендирания период за заплащане на извънреден
труд, е в служебно правоотношение с дирекцията, работи като държавен служител в
ОД на МВР-Сливен, като местоизпълнението на служебните му задължения е в
териториалната структура на ответника – РУ Сливен. През процесния период – от 01.07.2016г. до 30.06.2019г. е работил на сменен режим - 12 часови смени, при
сумирано изчисляване на работното време. За него е установено, че е имал общо
отработени часове 6 146 ч. при индивидуална норма от 5248 ч. От тях са положени
2 646 ч. нощен труд, след преизчисляване с коефициент 0.143, заплатени му били
общо 577 ч. извънреден труд.
Първостепенният
съд е приел, че разликата между реално отработените часове и тези по
индивидуалната норма - 898 ч. е
извънреден труд, включително нощен такъв, преобразуван с коефициент 0.143, а
след като на ищеца е заплатено допълнително възнаграждение за 577 ч., то му се
дължи такова за останалите 321 ч. в размер на 2 240, 23 лв., в каквито размери е уважил главния иск.
След
десезиране на съда с част от претенцията, тя се счита за уважена в размер на 174
ч. и за 1
102, 16 лв.
С въззивната жалба, макар да се иска пълно отхвърляне на исковете, в
действителност се оспорва единствено правилността на приетото от районния съд преизчисление на часове нощен труд с прилагането на
коефициент 0,143.
Съгласно чл.176 от ЗМВР, брутното месечно
възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно и
допълнителни такива.
В
чл.178, ал.1, т.3, от ЗМВР е предвидено, че към
основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплаща допълнително такова
за извънреден труд, а според
чл.179, ал.1, пр.2 от закона и за нощен. Условията и редът за заплащане на
последното се определят с наредба
на министъра на вътрешните работи, а размерът – с негова заповед.
Съгласно чл.187, ал.1 от ЗМВР, нормалната продължителност
на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 – седмично
при 5-дневна работна седмица. За
работещите на 8, 12 или 24-часови
смени, то се изчислява
сумирано за тримесечен период, с
възможно полагане на труд и през нощта – между 22.00
и 06.00 часа, като работните часове
не следва да надвишават средно 8 за всеки 24-часов период. В ал.5, т.2 е предвидено, че за служителите,
работещи на смени, работата извън
редовното работно време, до 280 часа годишно, се компенсира с възнаграждение за
извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период, който се заплаща
с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение – ал.6.
Съгласно чл.187, ал.9 от
ЗМВР редът за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство,
времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на
министъра на вътрешните работи.
Разпоредбата на чл. 188 ал.2
от ЗМВР повелява, че държавните
служители, които полагат труд за времето между 22,00 и 6,00 ч., се ползват със
специалната закрила по Кодекса
на труда.
През
периода от 01.01.2016г.
– 31.12.2018г. са действали Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014г.,
Наредба № 8121з-592 от 25.05.2015г. и Наредба № 8121з-776 от 29. 07.2016г.,
издавани от министъра на вътрешните работи, съобразно горната разпоредба.
Текстовете на чл.3, ал.3 и в трите са идентични – при работа на смени е възможно полагането на
труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да
надвишават средно 8 за всеки 24-часов период. В първата от тях изрично е
предвидено, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове,
положен нощен труд за отчетния период, се умножава по 0.143 – чл.31, ал.2.
Подзаконовият нормативен акт е отменен с приемането на втората цитирана Наредба
в сила от 01.04.2015г. и отменена с Решение № 8585/11.07.2016г. по адм. дело №
5450/2016г. на ВАС, влязло в сила от датата на постановяването му и
обнародвано. В периода от отмяната до издаването и обнародването на третата
Наредба – на 02.08.2016г., отново приложима е била първата, предвиждаща
преизчисляване на нощния труд в дневен.
В
Наредба № 8121з-592 /обн. в ДВ бр.40 от 02.06.2015г./ и в Наредба № 8121з-779
/обн. в ДВ бр.60 от 02.08.2016г./ липсва изрична норма, съответстваща на чл.31,
ал.2 от Наредба № 8121з-407, за преобразуване на часовете положен нощен труд с
коефициент 0.143.
От своя страна Наредба
№8121з-776/29.07.2016г. на МВР е отменена с Решение от 10.12.2019г. по
адм.д.№8601/2019г. на ВАС изцяло като незаконосъобразна, поради което отново се
възстановява действието на последната предхождаща я правна регламентация –
Наредба №8121з-407 от 11.08.2014г., ведно с цитираната разпоредба чл.31,
аналогична с тази на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Доколкото обаче правният ефект от
отмяната на Наредба №8121з-776/29.07.2016г. ще се породи занапред /за тези
фактически състави, които ще се осъществят след започване на действието й, а
правните последици на по-рано осъществените фактически състави ще се запазят
при уредбата на старата материалноправна норма/, то по отношение на процесния
спор действа регламентацията на цитираната Наредба от 2016г. В тази връзка следва
да се посочи, че липсата на изрична норма в горния смисъл не следва да се тълкува като
законово въведена забрана за това, тъй като такава би била
противоконституционна и би поставила служителите в МВР в по неблагоприятно
положение от другите държавни служители – по отношение заплащането на
допълнителните възнаграждения. Това представлява празнота в уредбата на реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсиране на работата извън редовното работно време, режима на дежурство,
времето за отдих и почивките. При наличието на тази непълнота в специалната
уредба, касаеща служителите в МВР, следва субсидиарно да се приложи общата
Наредба за структурата и организацията на работната заплата, съгласно чл.9,
ал.2 от която при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се
превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно
отчитане на работното време за съответното работно място. В чл.140, ал.1 от КТ
е предвидено, че нормалната
продължителност на седмичното работно време през нощта при 5-дневна работна
седмица е до 35 часа
или до 7 часа за една нощ. А както вече бе посочено – изрично в чл. 188 ал. 2
от ЗМВР по въпроса за правата на държавните служители на МВР във връзка с
положения нощен труд, се препраща към закрилата по КТ, описана по-горе. Следователно
– приложимият и в настоящия случай коефициент за преизчисляване на нощния труд
в дневен е 0.143, получен като частно при деление на нормалните им
продължителности от 8 часа на денонощие за втория /чл.187, ал.1 от ЗМВР/ и 7
часа за първия.
Тук следва да се посочи, че
трудовото
законодателство дава право на работещите да получат от една страна завишено
почасово заплащане за нощния си труд, а от друга задължава работодателите да
преизчисляват нощните часове в дневни и така да съобразяват продължителността
на работния ден. Когато
последната е надвишена, се касае за положен извънреден труд, който следва да
бъде компенсиран. Това са две различни
основания за
заплащането на допълнителни възнаграждения.
По изложените
съображения исковата претенция за заплащане на извънреден труд в процесния
период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен с
коефициент 0.143 се явява доказана по своето основание – правилно е приложена субсидиарно Наредбата
за структурата и организацията на работната заплата.
Единствената корекция,
което следва да бъде приложена, е тази, предвидена в разпоредбата на чл. 187
ал. 5 т. 2 от ЗМВР. Сумата би следвало да бъде редуцирана до размер на
възнаграждението за отработени 70 часа на тримесечен период, доколкото
законодателят е въвел задължение за
работодателя за компенсиране на работа извън редовното работно време чрез
заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд при работа на смени,
само до отработени 70 ч. на тримесечие.
В случая съдът действително
е присъдил допълнително възнаграждение за отработени часове извънреден труд над
70 часа на тримесечие за исковия период в размер, надвишаващ равностойността на
допустимото от правната норма парично компенсиране, но доколкото след
постановяване на решението ищецът е направил частичен отказ от главния и
акцесорния иск именно за тази разлика, то в рамките, в които е останало съдебното
постановяване, няма превишаване на обема на полагащото се възнаграждение – за 174
часа извънреден труд до 70 часа на тримесечие за процесния период, в размер на 1
102, 16 лв.
Обезщетението за забава в
размер на законовата лихва върху тази сума до 01.07.19г. е в размер на 150
лв., за който размер се счита уважен искът след частичното десезиране на
съда с акцесорната претенция и частичното обезсилване на първоинстанционното
решение по отношение на него.
Така, след като до тези размери се явяват основателни и доказани
исковете и те са уважени в тях, атакуваното решение се явява изцяло правилно и
законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на процеса
отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника,
който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемия
в размер на 300 лв. На въззивника не се дължат разноски съразмерно н
апрекратената част от въззивното производство поради частичен отказ от
исковете, понеже съдът е десезиран с тях преди подаване на въззивната жалба и
преди образуване на въззивното дело по нея. Освен това въззивният състав
намира, че няма причини за намаляването на този размер, с оглед направеното
възражение в тази насока, тъй като то е в минималния предвиден в наредба№1/04г.
размер и кореспондира с вида и сложността на спора.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 92/29.01.2020г. по
гр.д. № 4578/19г. на СлРС.
ОСЪЖДА Областна
дирекция на МВР – Сливен да
заплати на П.В.А. направените разноски по делото за въззивното производство в
размер на 300 лв.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: