РЕШЕНИЕ
№ 120
гр. Монтана, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ВТОРИ ВЪЗЗИВННО-
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Аделина Тушева
Членове:Таня Живкова
Албена Миронова
при участието на секретаря Соня Д. Георгиева
като разгледа докладваното от Албена Миронова Въззивно гражданско дело
№ 20251600500039 по описа за 2025 година
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК
Образувано е по въззивна жалба на М. *ЕООД, ЕИК *, гр. *, чрез
пълномощника си адв. Л. К.-Л., САК, против Решение № 510/06.11.2024 год.,
по гр.д. № 1518/2023 год. по описа на РС Монтана, с което е отхвърлен
предявеният срещу отв. Ц. Г., ЕГН ********** иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл.
415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 403, ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД за установяване
дължимост на сумата в размер на 24 747,25 лв., представляваща причинени
имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер на законната
лихва за периода 04.01.2018 – 04.01.2021 год., начислена върху неоснователно
запорирана сума в размер на 81 212,50 лв., ведно с лихва за забава върху
главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане на
вземането, за което има издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 840/2023 год. на РС Монтана.
Претендират се и съдебни разноски.
Жалбоподателят М.*ЕООД, ЕИК *, гр. *твърди във въззивната жалба,
че решението е неправилно и недопустимо, като моли да бъде отменено и
вместо него МОС да постанови ново, с което да уважи изцяло исковете за
признаване съществуването на вземането му срещу ответника.
Изтъква, че първоинстанционният съд неправилно е приложил ТР №
3/13.01.2023 год., по т.д. № 3/2021 год., ОСГТК на ВКС, като счита, че
1
доколкото се касае за специфична деликтна отговорност, вредата, която е
освободен да доказва е законната лихва. На следващо място счита, че съдът
неправилно е приел, че претенцията е недоказана по размер, доколкото по
делото е допусната и приета съдебно-икономическа експертиза, която е
определила размера на претенцията. Счита аргументите на
първоинстанционния съд, че разпоредбата на чл. 403 ГПК не разглежда
хипотезата на частично отхвърляне на иска за неправилни.
Ответникът по въззивната жалба Ц. Г. от гр. *не е изразил становище в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови
доказателства.
Жалбоподателят М.*ЕООД, ЕИК *, гр. *се представлява от адв. В. Д.,
АК В., редовно преупълномощен. Поддържа жалбата и моли за отмяна на
решението на МРС. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна Ц. Г., ЕГН ********** не се представлява.
МОС провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в
производството доказателства във връзка с доводите на страните и приема за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Пред РС – Монтана е бил предявен иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал.
1, т. 1 ГПК, вр. чл. 403, ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД – за признаване за установено по
отношение на ответника, че съществува вземане на ищцовото дружество към
него в размер на сумата от 24 747,25 лв., представляваща причинена
имуществена вреда под формата на пропуснати ползи, определена в размер на
законната лихва за периода 04.01.2018 – 04.01.2021 год., начислена върху
неоснователно запорираната сума от 81 212,50 лв., ведно с лихва за забава,
начислена върху главницата за периода от подаване на заявлението по чл. 410
ГПК (15.03.2023 г.) до окончателното изплащане, за което има издадена
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 840/2023 год. на РС
Монтана.
След оспорване от страна на длъжника на вземането по издадената по
ч.гр.д. № 840/2023 год. на МРС Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК№
477/19.04.2023 год., заявителят М. *ЕООД е предявило иск в срока по чл. 415,
ал. 4 от ГПК.
В отговора си в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът Ц. Г. е въвел
четири възражения, като оспорва: 1/ да са налице изискванията на чл. 403
ГПК, 2/ да е налице пропусната полза за ищеца, 3/ че размерът на
обезщетението следва да се определи при условията на чл. 86 ЗЗД и 4/
възражение за изтекла в негова полза погасителна давност.
За да отхвърли иска, МРС е приел, че за да може да се уважи иск по чл.
403 ГПК, обезпеченият иск следва да е изцяло отхвърлен, каквато не е
настоящата хипотеза. Като второ, самостоятелно основание за отхвърляне на
претенцията е приел за недоказано настъпването за ищеца на преки и
2
непосредствени вреди от неоснователно наложените обезпечителни мерки –
запори на банковите му сметки, тъй като в случая тези сметки не са били
лихвоносни, а обикновени разплащателни сметки, от които през целия
процесен период са били извършвани разплащания със суми, надхвърлящи
запорираните – т.е. запорът не е бил пречка за извършване на разплащания със
суми от сметките и не се установява за ищеца през процесния период да са
настъпили финансови вреди в резултат от обезпечението.
От доказателствата по делото се установява, че с Определение №
281925/30.11.2017 год. по гр.д. № 16945/2017 год. на СРС е допуснато
обезпечение на предявените от Ц. Г., ЕГН ********** срещу М. *ЕООД, ЕИК
*, гр. *искове по чл. 200, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, чрез налагане на запор
върху сметките на дружеството в У.Б. АД общо до размера от 107 709,83 лв.
Обезпечението е наложено на 04.01.2018 год. по изп.д. № 2/2018 год. на ЧСИ
Р.М., рег. № *, с район на действие СГС.
С Решение № 476859/24.08.2018 год. по гр.д. № 16945/2017 год. на
СРС, М. *ЕООД е осъдено на осн. чл. 200 КТ да заплати на Ц. Г. сумата от 16
000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.06.2016 год.
до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен над уважения, до
претендирания размер от 100 000,00 лв., предявен като частичен от 200 000,00
лв. Решението е изменено, като с Решение № 260149/11.01.2022 год. по в.гр.д.
№ 7774/2019 год. на СГС, влязло в сила на 20.05.2022 год., обезщетението е
намалено на 15 000 лева.
Видно от издадената от У.Б. АД банкова референция, на 04.01.2018 год.,
във връзка с постъпилото запорно съобщение по изп.д. № 2/2018 год. на ЧСИ
Р.М., рег. № *, с район на действие СГС, по сметките на ищеца е блокирана,
съгласно дълга по запора, сумата от 107 709,83 лева, за периода 04.01.2018 –
15.02.2022 год. На 16.02.2022 год., във връзка с постъпило запорно съобщение
от ЧСИ Р. М., № *в КЧСИ, дългът по обезпечителния запор е намален със
сума в размер на 26 497,23 лева и наложените блокировки във връзка с
обезпечителния запор в периода 17.02.2022 – 23.02.2022 год. са в размер на 81
212,60 лв. На 23.02.2022 год., отново във връзка с постъпило запорно
съобщение за изпълнение на ЧСИ Р. М., дългът по обезпечителния запор е
намален със сума в размер на 60 771,29 лева и блокировките във връзка с
обезпечителния запор в периода 23.02.2022 – 03.10.2022 год. са в размер на 20
441,31 лева. На 03.10.2022 год., във връзка с получено съобщение за вдигане
на запора, сметките на дружеството са деблокирани.
Видно от ПДИ от 15.02.2022 год. по изп.д. № 2/2018 год. на ЧСИ Р.М.,
рег. № *, с район на действие СГС, задължението по изп.д. е 26 497,33 лева, от
които 15 000 лв. главница, 8 725,13 лв. – законна лихва за периода 06.06.2016
– 01.03.2022 год., 500 лв. разноски по изп.д. в полза на взискателя Ц. Г., както
и 2 272,20 лв. съгл. тарифата за такси и разноски към ЗЧСИ.
От заключението на съдебно-икономическата експертиза, изготвена от
в.л. Ц.Р. се установява, че за исковия период 04.01.2018 – 04.01.2021 год.,
законната лихва, начислена върху сумата от 81212.5о лв. е в общ размер на 24
724,66 лв.
3
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от в.л.
Г.Е.се установява, че за процесния период не е начислявана лихва по двете
банковите сметки на ищеца, както и че през целия период по тях са
получавани суми от контрагенти и са извършвани разплащания със суми над
запорираните.
При така установеното, съдът достига до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.
Обжалваният съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата
нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и
е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата
недопустимост.
При установената по-горе по делото фактическа обстановка, съдът
намира предявеният на основание чл. 403, ал. 1 от ГПК, иск за частично
основателен и доказан по размер, по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 403, ал. 1 от ГПК, ако искът, по който е
допуснато обезпечение бъде отхвърлен или ако не бъде предявен в дадения на
ищеца срок, или ако делото бъде прекратено, ответникът може да иска от
ищеца да му заплати причинените вследствие на обезпечението вреди.
Отговорността по чл. 403, ал. 1 от ГПК е специфична безвиновна
деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението,
при която вследствие на наложената обезпечителна мярка са възникнали
вреди за лицето, срещу което е допуснато обезпечението.
От доказателствата по делото се установява, че е налице една от
предвидените в чл. 403 ГПК хипотези, в които допуснатото обезпечение на
иска представлява неоснователно засягане на правната сфера на ответника по
иска. В случая не се спори, че предявеният от настоящия ответник иск е
частично отхвърлен.
За тази отхвърлена част настоящият ищец има право да търси
отговорност от лицето, в чиято полза е допуснато обезпечението. Трайната
съдебна практика (вкл. по чл. 322 ГПК (отм.) приема, че се касае за
специфична безвиновна деликтна отговорност, основана на общата
гражданска отговорност за непозволено увреждане. Затова и доколкото в
нормата липсва изрична регламентация на вредите, приложими са
разпоредбите на ЗЗД. Съгл. чл. 51, ал. 1 ЗЗД, дължи се обезщетение за всички
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането – в случая
от материално неоправданото обезпечение. Вредата се изразява в засягане на
имуществото на ответника, което е обект на обезпечителната мярка, а именно
– запор на парична сума, която е била издадена от разпоредителната му власт
и той реално не е могъл да ползва по предназначение. С оглед естеството на
засегнатото благо се приема, че при материално неоправдано обезпечение за
4
отхвърлената част от иска е налице понесена от ищеца имуществена вреда,
под формата на пропусната полза и нейният минимален размер е съизмерим
със законната лихва върху запорираната сума за периода на задържането й. В
този смисъл е и нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предвиждаща обезщетение под
формата на законна лихва при всяко парично задължение. (така Опр. №
1264/17.03.2025 год. по к.гр.д. № 2916/2024 год., ІІІ ГО, ВКС).
Въз основа на тези съображения настоящият състав приема, че за
ощетения от необосновано обезпечение – запор на парична сума, следва да се
признае и е гарантирано правото на обезщетение поне до нейния минимално
съизмерим еквивалент, какъвто се явява законната лихва върху този сума за
периода на задържането й. Ако се търсят и вреди в по-голям размер, те
подлежат на общо и пълно доказване. (така в Р. № 2009/15.09.1965 г. по гр. д.
№ 1260/1965 г., І ГО на ВКС, Р. № 257/14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/2009 г., IV
ГО на ВКС, Р. № 281/04.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г., III ГО на ВКС, Р. №
432/27.12.2011 г. по гр. д. № 1380/2011 г., III ГО на ВКС, Р. № 101/5.08.2013 г.
по т. д. № 1029/2012 г., I ТО на ВКС, Р. № 67/22.04.2013 г. по т. д. № 28/2012 г.,
II ТО на ВКС, Р. № 59/04.05.2017 г. по гр. д. № 2817/2016 г., III ГО на ВКС, Р.
№ 156/18.12.2017 г. по т. д. № 449/2017 г., II ТО на ВКС и мн.др.)
Затова съдът приема, че след частичното отхвърляне на иска за ищеца е
възникнало право да търси този вид обезщетение. Неоснователни са
аргументите на първоинстанционния съд, че е нужно да се доказва
конкретното предназначение на тези суми, дали реално е могъл да ги ползва,
да се натрупат претендираните лихви и т. н.
От събраните по делото писмени доказателства – съдебните актове,
описани по-горе се установява по безспорен и несъмнен начин, че с влязло в
сила съдебно решение обезпеченият иск, предявен от Ц. Г. срещу М. *ЕООД е
бил отхвърлен като неоснователен над сумата от 15 000 лв., до предявените
100 000 лева, като частичен иск от 200 000 лева. Установено е още, че от
наложената обезпечителна мярка – запор върху вземания от банкови сметки за
период от около четири години, ищецът М. *ЕООД е претърпял имуществени
вреди.
От запорираната сума в размер на 107 709,83 лева на 16.02.2022 год. са
изплатени присъдените със съдебното решение главница, лихви и разноски в
общ размер на 26 497,33 лв., или останалите 81 212,50 лева са били
запорирани неоснователно.
От приетото и неоспорено заключение на вещото лице Ц.Р. се
установява, че за претендирания период от 04.01.2018 год. (когато е наложен
запорът) до 04.01.2021 год. до 04.01.2021 год. (Решение № 260149/11.01.2022
год. по в.гр.д. № 7774/2019 год. на СГС е влязло в сила на 20.05.2022 год.)
законната лихва, начислена върху сумата от 81 212,50 лева е в общ размер на
24 724,66 лева.
До този размер искът е основателен и доказан и следва да се уважи, а за
разликата от 22.59 лева до претендираните 24 747,25 лв. – да се отхвърли като
неоснователен.
С оглед извода за основателност на иска, следва да се разгледа и
5
въведеното в отговора на ответника пред първата инстанция възражение за
погасяване на задължението по давност. Това възражение е неоснователно.
В случая началото на давностния срок е поставено на 20.05.2022 год. с
влязлото в сила съдебно Решение № 260149/11.01.2022 год. по в.гр.д. №
7774/2019 год. на СГС, с което обезпеченото право е съдебно отречено (в т.см.
Р. 105/30.09.2021 год. по гр.д. № 2610/2020 год., ІІІ ГО, ВКС). Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено на 15.03.2023
год.
При този анализ на доказателствата по делото, ОС Монтана намира
предявеният иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 403, ГПК,
вр. чл. 45 ЗЗД за основателен и доказан до размерът, установен от вещото лице
– 24 724,66 лв., в който размер следва да се уважи, а за разликата от 22.59 лева
до претендираните 24 747,25 лв. е неоснователен.
Поради несъвпадане на изводите на въззивната инстанция,
обжалваното решение на РС Монтана следва да се отмени в частта, в която
искът е отхвърлен за частта от 24 724,66 лв.
Относно разноските:
При този изход на процеса на въззивника се дължат направените пред
двете съдебни инстанции и по заповедното производство разноски съобразно
уважената част от исковете.
От представените пред двете инстанции списъци по чл. 80 ГПК и
приложените към тях писмени доказателства се установява, че въззивникът е
сторил разноски в размер на 3494,95 лв. във въззивното производство, 3644.95
лв. пред първата инстанция и 2394.95 лв. в заповедното производство по
ч.гр.д. № 840/2023 год. на МРС, или общо разноски в размер на 9534.85 лева.
От тях, съобразно уважената част от иска (99%) в тежест на въззиваемия
следва да се възложат 8581.37 лева.
По гореизложените съображения МОС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 510/06.11.2024 год., по гр.д. № 1518/2023 год. по
описа на РС Монтана В ЧАСТТА, в която съдът е отхвърлил предявеният от
М. *ЕООД, ЕИК *, гр. *против Ц. Г., ЕГН ********** с постоянен адрес в гр.
*, обл. *иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 403, ГПК, вр.
чл. 45 ЗЗД до размера 24 724,66 лева, представляваща причинени
имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер на законната
лихва за периода 04.01.2018 – 04.01.2021 год., начислена върху неоснователно
запорирана сума в размер на 81 212,50 лв., ведно с лихва за забава върху
главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане на
вземането, за което има издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 840/2023 год. на РС Монтана като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Ц. Г., ЕГН ********** с постоянен
адрес в гр. *, обл. *дължи на М.*ЕООД, ЕИК *, гр. *сумата от 24 724,66 лв.
6
(двадесет и четири хиляди седемстотин двадесет и четири лева, 66 ст.),
представляваща причинени имуществени вреди под формата на пропуснати
ползи в размер на законната лихва за периода 04.01.2018 – 04.01.2021 год.,
начислена върху неоснователно запорирана по гр.д. № 16945/2017 год. на СРС
сума в размер на 81 212,50 лв., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 15.03.2023 год. до изплащане на вземането, за които вземания е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК№ 477/19.04.2023 год. по
ч.гр.д. № 840/2023 год. по описа на Районен съд – Монтана.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 510/06.11.2024 год., по гр.д. № 1518/2023
год. по описа на РС Монтана в останалата част.
ОСЪЖДА Ц. Г., ЕГН ********** с постоянен адрес в гр. *, обл. *да
заплати на М. *ЕООД, ЕИК *, гр. *сумата от 8581.37 лева, представляваща
разноски в заповедното и в исковото производство пред двете инстанции
съобразно уважената част от иска.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7