№ 1496
гр. София, 17.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
ДИМИТРИНКА ИВ.
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506139 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20206341/24.09.2020 г., постановено по гр. д. № 33770/18 г. по описа на
СРС, 66 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК: *******, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149
ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С. Т. Г. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2678,58 лв.,
представляваща незаплатена цена за топлинна енергия, доставена в периода от 01.05.2014 г.
до 30.05.2016 г. до топлоснабден имот, а именно: ап. 5, находящ се в гр. София, бул.
*******, сумата от 176,01 лв., представляваща мораторна лихва върху цената за топлинна
енергия, която лихва се дължи за периода от 15.09.2015 г. до 08.12.2016 г., сумата от 49,06
лв., представляваща незаплатена цена за услугата дялово разпределение за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., както и сумата от 9,13 лв., представляваща мораторна лихва
върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.09.2015 г. до 08.12.2016 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 73888/16 г. по описа на СРС,
66 състав. С решението С. Т. Г. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 566,52 лв., представляваща разноски по делото.
С определение № 20055640/01.03.2021 г., постановено по гр. д. № 33770/18 г. по
описа на СРС, 66 състав, е оставено без уважение искането на С. Т. Г., обективирано във
1
въззивната жалба срещу решение № 20206341/24.09.2020 г., постановено по гр. д. №
33770/18 г. по описа на СРС, 66 състав, за изменение на решението в частта му за
разноските. Освен това с определението е оставено без уважение и искането на С. Т. Г.,
обективирано във въззивната жалба срещу решение № 20206341/24.09.2020 г., постановено
по гр. д. № 33770/18 г. по описа на СРС, 66 състав, за допълване на решението, като съдът
се произнесе по предявения от молителя инцидентен установителен иск.
Подадена е въззивна жалба от С. Т. Г. срещу решение №
20206341/24.09.2020 г., постановено по гр. д. № 33770/18 г. по описа на СРС, 66 състав.
Твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на
материалния закон. Поддържа, че по делото не е доказано наличието на облигационно
правоотношение между страните по договор за продажба на топлинна енергия през
процесния период. Твърди, че неправилно съдът е приел, че ответникът като собственик на
процесния имот се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди през процесния
период без да е необходимо сключването на договор в писмена форма. Поддържа, че
молбата – декларация от 24.09.2002 г. за откриване на партида не отговаря на предписаната
от закона форма и не може да се цени като договор за продажба на топлинна енергия.
Твърди, че ищецът няма право да претендира заплащане на цената на услугата дялово
разпределение, тъй като тя е за негова сметка. Иска се от съда да постанови решение, с което
да отмени обжалваното решение като неправилно, и вместо него да постанови друго
решение, с което да отхвърли исковете. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба в срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК, в който поддържа становището, че обжалваното решение е правилно и
следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото лице – помагач – „*******“ ЕООД не изразява становище по въззивната
жалба.
Подадена е и частна жалба от С. Т. Г. срещу определение №
20055640/01.03.2021 г., постановено по гр. д. № 33770/18 г. по описа на СРС, 66 състав.
Твърди, че обжалваното определение е неправилно, поради което се иска да бъде отменено.
Претендира разноски.
Ответникът по частната жалба - „Т.С.“ ЕАД не е подал отговор на частната жалба в
срока по чл. 248, ал. 3 и чл. 250, ал. 3 ГПК.
Третото лице – помагач - „*******“ ЕООД не изразява становище по частната жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като
обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че ответникът С. Т. Г. е бил собственик на следния
топлоснабден имот: ап. 5, находящ се в гр. София, бул. ******* 2, в периода от 01.05.2014 г.
2
до 30.04.2016 г. и в това си качество се явява клиент на топлинна енергия за битови нужди
през процесния период. Посочва, че ответникът е ползвал доставената му топлинна еняергия
в периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., като не е заплатил дължимата цена. Твърди, че
въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било
образувано ч. гр. д. N 73888/20 г. по описа на СРС, 66 състав, по което е била издадена
заповед за изпълнение, като след подадено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2
ГПК са били дадени указания за предявяване на иск за установяване на съществуването на
процесните вземания. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца, както следва: сумата от 2678,58
лв. – главница, представляваща стойността на доставената топлинна енергия за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 16.12.2016 г. до
окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 176,01 лв. за периода от 15.09.2015 г.
до 08.12.2016 г., сумата от 49,06 лв. – главница, представляваща цена на услугата дялово
разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК – 16.12.2016 г. до окончателното плащане, и мораторна лихва в размер на 9,13 лв.
за периода от 15.09.2015 г. до 08.12.2016 г. Претендира разноски.
Ответникът – С. Т. Г. оспорва исковете по основание и размер. Оспорва между
страните да е налице облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна
енергия през процесния период. С отговора на исковата молба предявява инцидентен
отрицателен установителен иск за установяване, че между страните не съществува
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия. Претендира разноски.
Третото лице – помагач „*******“ ЕООД счита, че исковете са основателни.
С определение, постановено в открито съдебно заседание от 09.09.2020 г., е върната
насрещната искова молба, с която ответникът С.Г. е предявил срещу „Т.С.“ ЕАД
отрицателен установителен иск за установяване несъществуването на правоотношение по
повод на продажба на топлинна енергия.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК – от процесуално
легитимирана страна, поради което е допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е
валидно и допустимо. Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на
императивни материалноправни норми.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на
правилността на обжалваното решение, въззивният съд намира следното:
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
3
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и
водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма
за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
„битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 от ДР ЗЕ /обн. в ДВ,
бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно
отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са
страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет -
доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на
доставената топлинна енергия. В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение
№ 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.
По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на
потребители за битови нужди са били публикувани и са влезли в сила. Въззивникът не
твърди да е възразил срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което те го
обвързват, без да е необходимо изричното им приемане.
На следващо място, от одобрената съдебна спогодба от м. май 1984 г., обективирана
в протокол по гр. д. № 8839/84 г. по описа на СРС, 40 състав, и от удостоверение с изх. №
СА 9200 – 53/27.05.2011 г., издадено по СО, район Оборище, за идентичност на имена на
улици, е видно, че процесният имот, представляващ ап. 5, находящ се в гр. София, бул.
******* 2, е възложен в дял и изключителна собственост на въззивника. Одобрената от съда
съдебна спогодба представлява годен титул за собственост върху процесния имот и
4
легитимира въззивника като собственик на процесния имот. В качеството му на собственик
на процесния топлоснабден имот С.Г. се явява потребител на топлинна енергия за битови
нужди по см. на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, поради което между него и „Т.С.“ ЕАД е възникнало и
съществувало облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия,
сключен при Общи условия, за описания по – горе имот, през процесния период.
По делото не се спори, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата
– етажна собственост, в която се намира имотът, е била присъединена към топлопреносната
мрежа.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение. Начинът на
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата
през процесния период Наредба № 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
На следващо място, от представения като доказателство по делото договор №
3783/18.09.2002 г., сключен между „*******“ ЕООД, като изпълнител, и ЕС на сграда с
адрес: гр. София, бул. *******, като възложител, се установява, че между СЕС и третото
лице – помагач е налице договор за извършване на услугата дялово разпределение, за който
няма данни да е прекратен. Ето защо, съдът приема, че през процесния период ФДР е
извършвала разпределение на топлинна енергия в блока след отчет на уредите за дялово
разпределение и на водомерите за топла вода, монтирани в имотите на абонатите в СЕС.
По делото не се оспорва, че изчисленията на ФДР са съгласно Методиката за дялово
разпределение към Наредбата за топлоснабдяването. Ето защо, съдът приема, че за
процесния имот е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като количеството на
доставената енергия е измервано коректно.
Тъй като се дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне на
дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите по фактури, представляващи
стойности по прогнозен дял, а тези, които се формират в резултат от изравняване.
Във въззивното производство не оспорва от въззивника, а и от заключението на СТЕ,
което не е оспорено от страните, е видно, че стойността на доставената топлинна енергия за
процесния имот за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. възлиза на сумата от 2678,58 лв.
По делото не се твърди и не се установява сумата от 2678,58 лв., представляваща
главница за доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., да е
погасена чрез плащане.
Предвид изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
във вр. с чл. 149 ЗЕ е основателен и следва да се уважи изцяло, като се признае за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 2678,58 лв.,
представляваща незаплатена цена за доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г.
до 30.05.2016 г.
Поради съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решението в частта му, в която е уважен искът с правно основание
5
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ, следва да се потвърди като правилно.
За основателността на иска за възнаграждение за дялово разпределение следва да се
установи, че през процесния период ФДР е извършвала услугата дялово разпределение в
процесния имот, поради което в тежест на ответника е възникнало задължение за плащане
на дължимото възнаграждение.
Съгласно разпоредбите на чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 от Наредба N 16 – 334/06.04.2007
г. за топлоснабдяването и чл. 10 от ОУ на договорите между „Т.С.“ ЕАД и търговец за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия между потребителите в
сграда – етажна собственост сумите за дялово разпределение се заплащат от потребителите
на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за
извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.
В случая, от събраните по делото писмени доказателства /договор №
3783/18.09.2002 г., документи за главен отчет и изравнителни сметки/ се установява, че е
сключен договор за дялово разпределение между етажните собственици на топлоснабдената
сграда и третото лице - помагач, както и че през процесния период услугата е била
извършена от третото лице – помагач.
От представеното извлечение от сметки /л. 24/ се установява, че стойността на
извършените услуги за дялово разпределение в периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г.
възлиза на сумата от 49,06 лв., като по делото не се твърди и не се доказва посочената сума
да е погасена чрез плащане.
Предвид изложеното по – горе, искът е основателен и следва да се уважи изцяло,
като се признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от
49,06 лв. – главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г.
Поради съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решението в частта му, в която е уважен искът за заплащане на
възнаграждение за дялово разпределение, следва да се потвърди като правилно.
Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и
забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното
от страните.
Във въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи за неправилност на
първоинстанционното решение относно момента на изпадане в забава на въззивника –
ответник в първоинстанционното производство по отношение на вземанията за главница за
доставена топлинна енергия и за дялово разпределение, както и по отношение на
определения от първоинстанционния съд размер на мораторна лихва, а въззивният съд е
ограничен от посоченото в жалбата /арг. от чл. 269, изр. 2 ГПК/. Ето защо ответникът дължи
на ищеца мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г.
до 08.12.2016 г. в размер на 176,01 лв., както и мораторна лихва върху главницата за
възнаграждение за дялово рапзределение за периода от 15.09.2015 г. до 08.12.2016 г. в
6
размер на 9,13 лв.
Поради съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решението в частта му, в която са уважени исковете за мораторна
лихва, следва да се потвърди като правилно.
Частната жалба срещу определение № 20055640/01.03.2021 г., постановено по делото,
е допустима – подадена е в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК и по чл. 250, ал. 3 ГПК от
процесуално легитимирана страна.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Определението в частта, в която е оставено без уважение искането на С. Т. Г. за
изменение на решението в частта му за разноските, е правилно. Размерът на
юрисконсултското възнаграждение е определен в Наредбата на заплащане на правната
помощ /арг. от чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ/. Съгласно чл.
26 от НЗПП за защита по бързи производства, заповедно производство и производства за
обезпечение на бъдещ иск възнаграждението е от 50 до 150 лв. Съгласно чл. 25, ал. 1 НЗПП
за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв.
В случая, първоинстанционният съд е определил юрисконсултско възнаграждение за
заповедното производство в размер на 50 лв., което е в минималния размер съгласно чл. 26
НЗПП, а за исковото производство – възнаграждение в размер на 100 лв., което също е в
минималния размер съгласно чл. 25, ал. 1 НЗПП. Ето защо, не са налице основания за
намаляване на така определеното юрисконсултско възнаграждение за заповедното и
исковото производство.
На следващо място, следва да се посочи, че не са налице и основания за намаляване
на разноските за депозит за възнаграждение на вещото лице по СТЕ. В случая, съдът е
определил депозит за възнаграждение на вещото лице по СТЕ в размер на 250 лв., който е
внесен от ищеца. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски за депозит за възнаграждение на вещото лице по СТЕ следва да се възложат в
тежест на ответната страна.
Определението в частта, в която е оставено без уважение искането на С. Т. Г. за
допълване на решението, като съдът се произнесе по предявения инцидентен установителен
иск, също е правилно. В случая, първоинстанционният съд в откритото съдебно заседание,
проведено на 09.09.2020 г., е отказал да приеме за съвместно разглеждане в исковото
производство предявения от С. Т. Г. срещу „Т.С.“ ЕАД инцидентен отрицателен
установителен иск за установяване на несъществуването на правоотношение между страните
по делото по повод продажба на топлинна енергия. Съобразно разясненията, дадени с т. 7, б.
„а“ от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС,
определението, с което първоинстанционният съд е отказал да приеме за съвместно
разглеждане в същото производство инцидентен установителен иск, не подлежи на
обжалване на основание чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като не е предвидено изрично в закона,
респективно в чл. 212 ГПК. Доколкото индидентният установителен иск не е бил приет за
съвместно разглеждане в исковото производство, то първоинстанционният съд не е следвало
да произнася по основателността му с решението по чл. 235 ГПК, респ. липсата на такова
произнасяне от първоинстанционния съд не е основание за допълване на решението в тази
му част.
Предвид изхода на спора в полза на въззиваемата страна не следва да се присъждат
разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство, тъй като същата
е подала бланкетен отговор на въззивната жалба, а в откритото съдебно заседание пред
7
въззивната инстанция не е била представлявана от процесуален представител.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20206341/24.09.2020 г., постановено по гр. д. №
33770/18 г. по описа на СРС, 66 състав, както и определение №
20055640/01.03.2021 г., постановено по гр. д. № 33770/18 г. по описа на СРС, 66 състав.
Решението е постановено при участието на „*******“ ЕООД като трето лице –
помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8